Български автори,  Литература,  Традиции

Защо няма светска литература в средновековна България

20/09/2010г., автор: Манол Глишев · източник: mglishev.blog.bg, взето о:

https://www.pravoslavie.bg/%D0%98%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F/%D0%B7%D0%B0%D1%89%D0%BE-%D0%BD%D1%8F%D0%BC%D0%B0-%D1%81%D0%B2%D0%B5%D1%82%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B0%D1%82%D1%83%D1%80%D0%B0-%D0%B2-%D1%81%D1%80%D0%B5%D0%B4%D0%BD%D0%BE/

Уважаеми приятели ! Според мен статията е уникална, с многобройните си факти, точни изводи и спокойни оценки.

Българската средновековна книжнина е почти изцяло църковна и почти изцяло преводна. Тогавашните скриптори са най-вече преводачи, съставители и адаптатори на византийски образци. Почти няма автори, а доколкото все пак ги има, те са ограничени почти изцяло в религиозната сфера.

Най-многобройните произведения са преводи от средногръцки, при това основно на религиозни текстове. И нямам предвид само епохата на светите Седмочисленици, нито пък изобщо старата славянска литература, а конкретно българската и то в целия период от ІХ до ХVІІІ в., когато се появява Паисий. 

Съществуват много малко запазени светски произведения, създадени на старо- и среднобългарски в България: „Троянска притча“, „Александрия“, български превод на хрониките на Константин Манасий и Георги Амартол, тук-там по някоя по-дълга летописна бележка или занимателен разказ, вмъкнат в други, отново църковни текстове. Повечето от тях или са адаптация на гръцки сюжети, или са съвсем къси. 

Единственото чисто българско що-годе дълго произведение със светски характер е повестта за царкинята Персика. Останалото са само и единствено Евангелия, Псалтири, месецослови, часослови, жития на светците, похвални слова, литургии, проповеди и религиозна поезия – химните на Ефрем Търновски, няколко тропара, Азбучната молитва и дотам. 

Няма романи, почти няма повести, няма хроники (само кратки летописни бележки, т. е. приписки и Именникът; „Анонимна българска летопис“ е всичко друго, но не и история), няма частни писма на старобългарски, няма светска поезия, няма запазен национален епос преди песните за Шишман, Крали Марко, Вълкашин и Момчил, а те са от ХV-ХVІ в. най-рано. Дори част от апокрифите ни са преводни, а и апокрифите така или иначе са си религиозна литература, макар в тях да попада и по нещо от фолклора. 

Същевременно всички останали средновековни християнски народи имат богата светска литература. Рицарски романи, епическа поезия, любовна лирика, първи опити за пиеси, писма, хроники… Та у нас няма запазени почти никакви официални документи (едва няколко грамоти), било то и в руски преписи! На фона на това останалата част от Европа изобилства от официални документи – харти, договори, послания, регистри… 

Всичко е унищожено от османците, ще каже някой. Ако беше така, то нямаше да оцелее и църковната ни литература, а ето, че нея я има – тук-там по манастири, в руски, сръбски и влашки преписи нашата църковна книжнина е устояла на османското нашествие. Значи не османците са причината да няма наши светски текстове. Някога и аз мислех така, но с времето мнението ми се промени. 

Но именно монасите са преписвали книгите и пак те са ги изнасяли от България, нормално е да оцелее само църковното богатство, може да се възрази. Вярно е, само че и там, където е запазена светската литература, тя пак е писана и най-вече преписвана от монаси. И пак те са я носели със себе си по пътищата – от манастир на манастир и от скрипторий на скрипторий. Значи и монасите не са причината да няма светски български текстове. 

Византийците/фанариотите/гърците са унищожавали книгите ни, ще каже трети. Вярно е, особено за епохата на османското владичество, че има унищожавани сбирки български книги. Но там е унищожавано безогледно – не е подбирано дали книгите са църковни, светски или официални документи. Излиза, че и фанариотите не са ни виновни. 

При османското завоевание са плячкосвани и рушени преди всичко дворците на царете и аристократите, а манастирите все пак са оцелявали, затова само църковните книги са се запазили, но не и светските, може да се добави. Вярно е, но тук може да се възрази по много начини. Първо, там, където има светска литература, дори светските книги са държани главно по манастирите (вече казах, че най-вече монасите са преписвали дори и тях). Второ, имало е и доста пожари и грабежи по манастири в България. И трето, повечето ни оцеляла книжнина е намерена в чужбина, най-вече в Русия, така че да беше имало светски книги, там все щеше да се запази повече. 

Чуждите скриптори не са се интересували от светската, а само от църковната ни книжнина и от спасеното са преписвали само църковните ръкописи, така че времето е съсипало спасените светски, бихме могли да кажем. Но това е невярно. Чуждите скриптори в Средновековието определено се интересуват и от чужда светска литература – защото как иначе ще си обясним, че историите за крал Артур ще се разпространят успешно от Уелс в Англия, Франция, Германия и Скандинавия в ХІІ в.? Или как византийските приключенски сюжети ще се превърнат в рицарски романи във Франция пак тогава?

При това между Уелс и Франция и Византия и Франция е трябвало да се превежда от уелски и гръцки на френски, което е трудно. Има дори такъв куриоз от ХV в.: превод на рицарски романи от италиански на среднобългарски в сръбска редакция. А между нашата и руската литература превод не се е налагал: старо- и среднобългарският са се ползвали еднакво лесно и тук, и в Киев, и в Москва. 

По турско време много книги са разпиляни или направо унищожени от нехайство и неграмотност, ще се сети някой. Вярно е – някои наши игумени безотговорно са подарявали безценни ръкописни томове на чужденци (случаят с Лондонското Четвероевангелие е най-ярък). А за наш срам е имало монаси, които са ползвали старинни книги за припалки за лула, за подпалки за огън или за да увиват барут за патрони. Да не говоря за други нужди. Но хора, които са способни на такова нещо, няма да седнат да подбират дали това, което дерат, е църковно или светско, та по необходимост все нещо е щяло да се запази. Ето на, и Лондонското пак е Евангелие, пък и е добре запазено. 

Не са турците, не са гърците, не са монасите, пожарите или руснаците причината за това, че нямаме светска литература от Средните векове. 

Имали сме всички предпоставки за възникване на светска литература. Ако някой предположи, че не е имало условия за възникването й, ще сгреши. Имало е и богати аристократи – боляри, севастократори, деспоти и царе, които са поръчвали да им се изписват църкви и да им се преписват Евангелия… а не са били светци, та да се интересуват само от църковни книги и образи.

Имало е и народни песни, при това често на историческа основа – в ХІ-ХІІ в. Григорий Антиох на път през България пише, че българите пеят „трагически песни“ за „оня прочут Самуил, който и досега е в устата им„. В ХV-ХVІ в. възниква цял българо-сръбски цикъл от песни за Крали Марко, Момчил, Вълкашин и Муса Кеседжия. Знаем и богатството от жанрове в народните песни, знаем и че имаме много хубави народни приказки, които са записани от етнографите в ХІХ и ХХ в. Нямаме основание да мислим, че това народно богатство е възникнало изведнъж в турско време – още повече като имаме сведението на Григорий Антиох. 

Значи сме имали отлични условия за възникването на национален героичен епос – такива епоси има в много европейски средновековни литератури и всъщност от тях започва светската книжнина на повечето европейски народи: Ролан и Карл Велики за французите, Сигурд/Зигфрид за скандинавците и немците, Артур за уелсците и бретонците, Беоулф за англичаните, Фин МакКул и Кухулин за ирландците, Сид за испанците, Дигенис Акрит за византийските гърци – повечето християнски народи на континента имат средновековни епически герои и записани поеми за тях. Записани и съхранявани в манастири, преписвани, превеждани и пренасяни в много страни, със и без външна заплаха… Само нашият епос го няма. 

А светската литература наистина започва с епоса. От епическите поеми се роят хроники, легенди, разкази, балади, любовна лирика, повести и романи. Понякога театър, друг път фолклорни жития и приказки. Всички тези неща ги има у близки и далечни нации, при това още в Средните векове, само в България то на практика отсъства. 

Има го устното наследство, разбира се – имаме песни, предания и приказки на по няколко века (например „Обсадата на Малта“, много хубава родопска песен по исторически случай). Но изглежда, че нямаме нищо, което със сигурност да припишем на Средновековието. Повтарям – с изключение на историята на царкинята Персика, която е единствената относително дълга приключенска повест, която не е преведена, а е създадена директно на среднобългарски.

Тя обаче също е повлияна от църковната литература – мотивът с отсечените ръце силно напомня житието на св. Йоан Дамаскин, още повече, че и при Персика избавителката е св. Богородица. Изглежда, че няма такова нещо като независима и пълноценна светска литература в средновековна България. 

Някой най-сетне би могъл да заяви, че изобщо Църквата, християнството и в частност православието са причината да нямаме средновековна светска книжнина. За християнството и Църквата, разбира се, лесно ще възразим, че те не са попречили, а напротив, дори са помогнали на разпространението на светската литература и то не само у нас – нали по-горе казахме, че тъкмо монасите пишат и преписват, а манастирите по целия християнски свят обикновено съхраняват дори светски книги.

А не ще и дума, че без покръстванията си европейските народи не биха получили латинската, глаголическата, кирилската (и арменската, и грузинската) писмености, на които са записани епосите, лириката и романите им. Всъщност тъкмо християнството е тази сила, която прави възможно във всяко село в Европа да има поне една книга – Евангелието.

За много средновековни хора това е била първата, а за повечето – и единствената книга, която са виждали някога, но пък са я виждали винаги в мистериозния полумрак на храмовете, държана високо, огрявана от свещите. Може да не са я четели, но са слушали напевното четене на глас от нея и са я докосвали – целували са я. Това е повече допир до литературата, отколкото цялата Античност е дала на селата и градските покрайнини. 

Германските и славянските народи са имали руни, а келтите – огамски знаци и ограничена употреба на латиница още преди покръстването си, но не са имали книги. Блясъкът на античните градове ни кара да забравим пълната безкнижност на античните села, където определено не е имало църковна ризница, където да се пази Писанието.

А античната литература не е имала никакво въздействие върху келти, германи и славяни. Това, което кара тези групи народи изобщо да започнат да създават книги, е именно християнството, така че християнството и Църквата не са фактор на безкнижността, а напротив. 

Може би българите просто са били народ с малка склонност към писане и четене, би решил някой. Не е невъзможно. В 1761, една година преди Паисий, немският францисканец Блазиус Клайнер пише в Трансилвания „История на България„. В нея той казва приблизително това: българите са народ, който е бил твърде склонен да воюва, тоест да прави историята, а не толкова да я описва

И да не забравяме: имаме поне относително богата църковна литература, но няма български средновековни теолози. Има житиеписци, химнописци, автори на слова и беседи, преводачи… това, което не съществува обаче, е български принос към догматиката.

Няма български Василий Велики (но имаме адаптацията на „Шестоднев“ от Йоан Екзарх), нито български Дионисий Ареопагит (но имаме превода му от ХІV в.), нито български Йоан Дамаскин. Имаме един своего рода апологет и това е Козма Презвитер, но и той не създава нова аргументация против богомилите,а ползва старата византийска против манихеите. Даже и ересите ни не са оригинални – богомилството наистина има манихейски произход и част от апокрифите ни са преводни.

Има един тълкувател на Апостола с титлата „Български“ (Теофилакт, архиепископ на Охрид), но той е византиец и пише на гръцки. Има и един коментатор и критик на Тома Аквински от ХІV в. (Калист Мелиникиот), който може и да е от български произход, но и той е византийски поданик, пишещ на гръцки. 

От самото си начало нашата литература се гордее главно с преводите, адаптациите и поправките си – със „Златоструй„на цар Симеон – по св. Йоан Златоуст; с „Шестоднев“ на Йоан Екзарх – по св. Василий Велики; а по-късно с новите преводи на патриарх Евтимий, с анонимния превод на Йерархиите на св. Дионисий Ареопагит и в края на Средните векове, вече под османска власт – със сборничетата, наречени дамаскинари. Всъщност българската литература и днес е най-вече догонваща, преводна, адаптивна. 

Излиза, че освен дето практически няма българска светска литература в Средните векове, то и църковната е неоригинална, чисто служебна. Не по принцип, а конкретно нашата такава. Наистина, не е ли така и досега? 

Дали има нещо общо между тези два факта? Ако намерим причината за липсата на светска литература, няма ли да сме открили и тази за подражателния характер на църковната? По-горе казахме, че не е невъзможно в България изобщо да се е четяло и пишело по-малко отколкото, да речем, във Византия, Рус или Франция. Защо е така? 

Причината според мен е в историческия момент на Покръстването и в начина, по който е прието християнството у нас. 

Княз Борис приема кръщението вероятно в 864 г. По това време официалната византийска доктрина гласи, че всички ереси са изобличени и е настъпило „Тържество на Православието„, след като в 787 г. Седмият Вселенски (Втори Никейски) събор е обявил иконоборството за ерес, а в 843 поместният събор в Константинопол тържествено е потвърдил предишното решение.

Едва двайсет години след „Тържеството“ на православната вяра българите се присъединяват към християнското семейство. Църквата е настроена приповдигнато – ересите са потъпкани, а и един нов и многоброен народ, съседен и често вражебен спрямо християнската империя се кани да приеме истинската вяра. Това не е времето за Църква, която би била готова на компромиси и отстъпки. Не, това е войнстваща Църква, триумфираща Църква, побеждаваща Църква. В 870 г. Четвъртият Константинополски събор (Осми Вселенски според католиците) допълнително посрамва легатите на римския престол и допринася за самочувствието на патриаршията на Босфора. 

Когато княз Борис се обръща с практически въпроси за новата вяра към двете катедри – в Рим и в Цариград, от запад получава ясни и стегнати отговори, а от изток – тържествено послание, съдържащо общи наставления и урок по църковна история: патриарх Фотий не отговаря по технически подробности, той наставлява. 

Да не забравяме, че Източната Църква е силно елинизирана и е усвоила целия сложен понятиен апарат на античната гръцка философия, та дори го е обогатила. Нейният инструмент е богатият, разработен в над 1400-годишна (по онова време) литература, изпълнен с тънки смислови нюанси гръцки език – а конкретно Фотий е изключителен познавач на класическия старогръцки и реформатор в правописа. 

Гръцкият дух е пропил църковната литература и църковната мисъл. Всъщност гръцкият дух донякъде ги е създал. По средата между рационализма и мистицизма, стъпила върху голямо стилово и смислово богатство, православната мисъл на Византия е много повече антична отколкото обикновено мислим. Християнството и елинизмът са си дали среща в Константинопол и съюзът им се е оказал плодоносен и жизнен. 

В съседство е България. Държава с големи възможности, но без никаква интелектуална традиция. До покръстването официалните надписи на българските владетели са изсичани на гръцки език. Още преди княз Борис българските монарси подражават на византийските императори дори когато враждуват с тях – макар и гонител на християните в границите си,

Омуртаг е целувал Евангелието при сключване на мирен договор и е заповядал да го изобразят върху медальони със скиптър, завършващ с кръст. Покръстването просто сваля последните бариери между Константинопол и България.

Православието е прието у нас тъкмо в историческия момент, когато е в зенита на интелектуалната си мощ. Гръцкото православие, това на империята, това на гръцкия език, това на Фотий. Триумфиращото византийско православие. За него при своето покръстване русите ще кажат: „Имахме чувството, че там Бог живее между хората„. 

Цар Симеон, наследникът на Покръстителя, ще имитира ромеите още по-отчетливо. Ще се сражава с тях, ще ги побеждава, но ще се стреми към тяхната императорска титла. Ще превежда техните автори. Ще носи прозвището „емиаргос„, полугрък и това ще бъде споменавано като негова гордост, задето го е заслужил с учеността си. Константинопол просто ще погълне българите и дарявайки им богатството на огромните си литературни съкровища, ще задуши оригиналността на местното творчество

Гръцката цивилизация винаги е гледала отвисоко на варварите. Добро е онова, което е гръцко. Когато човек е ромей, добро е онова, което е християнско. Българската Църква, рожба на византийската, ще гледа отвисоко и с подозрение на фолклора, на профанното, на, в крайна сметка, светското.

Песните и танците на селските празници ще бъдат окачествявани като „бесовски„. Българската Църква просто няма да се заеме със записването, преписването и запазването на средновековните български легенди и песни. В скрипториите на манастирите няма да се появят стихове за български Роланд, български Ланселот или български Сид – защото такива неща не са църковни, не са православни, не са християнски… не се вписват в цивилизацията на византийския свят. Защото принадлежат на езическото минало, на свирепото степно варварство, от което християнската вяра изтръгва българите. 

Омир? Омир е нещо друго, той е грък. Езикът му е този на Евангелието. Колкото и езически да е, той е класик, а не варварин. Св. Василий Велики е чел Омир по време на обучението си в Атина. Самият св. Константин-Кирил е познавал античните автори. Цар Симеон също ги е познавал. Михаил Псел преподава Платон. Ана Комнина пък цитира често Аристофан и Софокъл.

Гръцките автори са почти християнски, те могат да бъдат приети, щом са преминали през християнска Византия и тя не ги е отрекла. Затова и нашият цар Симеон е наречен в Похвалата си „нов Птолемей“ и е пишел писмата си на гръцки, затова и Йоан Александър е сравняван с Константин Велики и Александър Велики. Затова се появяват български преводи на хрониките на Константин Манасий и Георги Амартол, както и „Александрия“ и „Троянска притча“. Затова и „Повест за Персика“ носи следи от влиянието на житието на св. Йоан Дамаскин. Затова Теодосий Търновски и Евтимий изучават добре гръцки.

Естествената среда на нашите средновековни автори е гръцката. Те вероятно най-често са двуезични. Грамотната прослойка на средновековна България е възпитана в пиетет към гръцкия език, към гръцката литература и към целия блясък на триумфиращото византийско православие. 

Всеки жест на нашите средновековни царе, всяка тяхна титла и част от политиката им носи византийски отпечатък. Покръстването превръща България в константинополска хора. Или поне така става с четящата и пишещата част от българите, тоест с монасите. 

Разбира се, аристокрацията на Второто българско царство също се византинизира. Одеждите, титлите и жестовете на дарителство са същите като у ромеите. Браковете са често с византийски благороднички, които, разбира се, пристигат с маниерите и антуража си. Най-успешната царска династия на Второто българско царство – Асеневата, се превръща в знатна византийска фамилия, макар първите Асеневци да са заклети врагове на империята.

Накрая нашите владетели ще си присвоят и титлата „цар и самодържец на всички българи и гърци„. Българите ще се превърнат в по-ромеи от ромеите, а тяхната столица ще стане „нов Цариград“ (доста преди на север от нас да се сетят за „третия Рим„). 

Всичко това обаче става само в манастирите и дворците. За щастие, византийската доктрина не е центрирана около сакралността на гръцкия език, така че грузинци, арменци и славяни (а сред тях българите са на първо място по значение за империята, която ги има и за врагове, но и за по-особен вид съюзници) имат възможността да превеждат византийското влияние на родните си езици, да превеждат и да служат литургията на разбираема местна реч.

В някакъв смисъл българите ще се превърнат в „малка Византия“ за другите православни славяни – качеството на нашите ръкописи намира оценка в сръбска приписка от ХV в.: „Преписах това от извор хубав, български…“ 

И все пак тази цивилизация на манастирите и монасите остава далеч от множеството. Руският медиевист Арон Гуревич твърди, че християнизацията на населението в цяла Европа е изключително повърхностна поне до ХІІІ в. Църковните автори и във Византия, и в България, и на запад постоянно се оплакват от полуезичеството на селяните.

Богомилството в България относително бързо се превръща в местен колорит – някои селяни са павликяни, други са богомили, трети са „добри християни“ (но дали съзнават някаква разлика помежду си?), но всички са полуезичници. Те танцуват „бесовски“ танци, пеят „бесовски“ песни и празнуват „бесовски“ празници като Русалиите, запазени поне до средата на ХХ в. 

Спойката между множеството и Църквата е рехава. Свещеникът е на почит, Евангелието е във всяко село и бива редовно целувано, литургията дори е разбираема, а все пак профанното, „бесовското“, светското не успява да си намери място в манастирските скриптории… но и не изчезва, само се трансформира постоянно.

Селският свещеник не е монах, той е обикновен женен мъж, но що-годе грамотен, често е по-близо до своите съселяни отколкото до аристократичните и византинизирани подвижници в манастирите. Защото в Средните векове, когато манастирите често притежават огромни владения, в тях се подвизават обикновено синове на знатни семейства.

Само че селският свещеник трудно може да се сдобие със скъп пергамент и това обикновено става само, за да се препише Евангелието, защото без него животът на Църквата би спрял. Така че нямаме и светска литература от селски свещеници (освен едва от късния период на османската власт). 

Този разрив между високата духовна и низовата народна култура (за който говори и Бахтин) пречи да се създаде светска литература у нас – грамотните нямат нищо общо с песните на селяните.  Непрекъснато казвам „селяни“, защото в Средните векове по-голямата част от населението е живеела извън градовете. 

У нас не е имало благосклонен домашен изповедник, който да запише „песните на платното„, пети от тъчащите слугини в благородните домове. Не е имало домашен свещеник, който да изслуша множество стари балади в залата на болярина и да ги събере и украси в текст за наслада на господаря си. Не е имало български калугер, който да прочете „Песен на песните“ като любовна поема и да се опита да я изпее на глас. Или да се опита да запише „бесовските“ песни и „басни“, които е чувал извън манастирските стени.

Константинопол се е виждал отдалеч. Дори презрението към Града и копнежът по „пустинята“ по ирония идват у нас пак от Константинопол. 

Някой би попитал защо в такъв случай Рус и Сърбия имат самостойна светска средновековна литература. И те са славянски и православни страни, би трябвало също като нас да са изложени на мощното константинополско влияние. Те обаче се покръстват след България и донякъде чрез България. Византийското влияние в Сърбия и Рус е донякъде смекчено, може би можем да кажем побългарено, тоест и пославянчено.

Сърбия се намира в контактна зона – на границата между влиянието на Константинопол и Рим, където двете сили се неутрализират взаимно. Русия пък е относително отдалечена и затворена в своите степи и гори, има контакти с Азия, а през Полша и особено през Скандинавия в ранните векове на северното християнство също проникват влияния, които нямат нищо общо с Византия. така че тези две славянски и православни страни се намират в различно положение от България, която е изложена най-дълго и най-пряко на византийски влияния. 

Колкото до това защо самата Византия има светска литература, причината е самоочевидна. Заради приеманото от Църквата антично наследство. И, разбира се, защото дори самото християнство в своя византийски вид е още една проява на гръцкия дух.

Дигенис Акрит, героят на византийската епическа поема, е истински ромей. Той е полугрък, полусарацин и е християнин. Покорява се на василевса и приключенията му са изложени в стихове на гръцки. Това обяснява всичко. Дигенис е наследник на Ахил и Хектор, както Михаил Псел е наследник на Платон и Омир.

В крайна сметка – самият Христос е несъмнено православен, както гласи съборното решение. А всеки във Византия знае, че „православен“ и „ромей“ са синоними. Не може нещо, създавано от ромеи да не е православно – дори и светската литература. 

Накрая ми се ще да кажа и няколко думи за отношението между Римската Църква и светската литература в Западна Европа. Просто за сравнение. 

Римската Църква в своите първи векове е оцеляваща, а не триумфираща. Няма „Тържество на Католицизма“. Римските епископи не се намират зад стените на най-многолюдния и добре управляван град на ранното Средновековие, не разполагат с дарения от цялата империя и нямат съседството на василевса – едновременно удобно и опасно.

Папският престол е първоначално под обсада. Арианите – готи и лангобарди – заплашват Рим. Самият град се разпада и запустява. Същевременно папската институция си е издействала морален авторитет с кръвта на мъчениците си (Константинопол няма мъченици от епохата на гоненията) и с отклоняването на гнева на страшния Атила от Рим. Тя се снишава пред варварските вождове в Италия, за да оцелее, но и не забравя да проповядва.

Бенедиктинските мисионери бродят из горите на Германия и носят Божието слово на тюринги, баварци и сакси. Мнозина загиват; други стават еретици и започват да си сътрудничат с ирландските мисионери. Някои оцеляват и имат успех. Основават манастири и строят дървени църкви в дебрите на германския лес.

Съветът на папите към такива мисионери е да бъдат преди всичко тактични. Да използват местните обичаи и храмове. Да изхвърлят идолите от капищата и да поставят там Кръста, но да не изгарят самите капища. Да не пречат на местните празници, но да напомнят, че на съответния ден се чества и светец. Където виното за причастие не стига, да се молят и да използват любимата на варварите бира. Да изучават сърцата и нравите. Да не принуждават, а да убеждават. Да позволят на разхайтените германи да идват веднъж на три седмици на църква. 

Такава е политиката на Рим. В V-VІІІ в. тази политика покръства по-голямата част от Германия, обширното кралство на франките и цяла Англия, където келтските мисионери преди това са ударили на камък. 

В ХІV в., когато католическата Църква в много голяма степен се самовъзприема като триумфираща (както православната в ІХв.), все още е в сила разпоредбата във всяка енория да се спазват местните обичаи при празници. 

Католическата Църква наистина върви с неразбираема латинска литургия, но и с колонизаторски интерес към народите, които покръства. От време на време някой особено ревностен свещеник възкликва, че Христос няма нищо общо с езическите герои, но на много места монасите записват и преписват старите местни песни и предания.

Карл Велики поръчва на своите епископи да запишат старите песни на франките. Алфред Велики се гордее, че е еднакво умел както в латинския език, така и в „саксонските стихове“. Западната Църква служи на мистериозен език, което прави месата й да прилича на донякъде магьосническо действие, но западните монаси са тези, които записват и обединяват епическите наследства на западните народи – а това позволява развитието на самостоятелна и разнообразна светска литература.

Монасите си сътрудничат с труверите от Северна Франция – Кретиен дьо Троа, автор на първите рицарски романи, може би е бил капелан на шампанската графиня. Архиепископ Тюрпен е герой от „Песен за Ролан“ и знае да върти меча, както и да посича маврите не по-зле от кой да е друг епически герой. Андреас Капелан, автор на допълнения към „Изкуството на любовта“ на Овидий, също е свещеник.

Намирам, че това казва достатъчно за разликата в отношението на Западната и на Източната Църква към варварското, предхристиянско епическо наследство и към светската литература. В крайна сметка първите монаси, покръстили Ирландия (во главе със свети Патрик) ще станат литературни герои и ще се впишат в същата поредица разкази като старите ирландски богове, друиди и легендарни владетели.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.