20.04.2016г., автор: Emil Angelov и Уикипедия, от Metal Blade – блог да хладни оръжия, взето от:
Спата е вид прав и дълъг меч, с размери между 0.75 и 1 м., използван на територията на Римската империя от 1-ви до 6-ти век след н. е. По-късните мечове от 7-ми до 10-ти век, като мечовете на викингите, са негови производни и понякога също са наричани спата.
Римската спата е използвана по време на войни и в гладиаторски битки. Спата се появява в Римската империя през първи век от н.е., като оръжие, използвано от германски наемници и постепенно се превръща в стандартно за тежката пехота оръжие, а гладиуса отстъпва като оръжие на леката пехота. Спатата очевидно заменя гладиуса в челните редици на пехотата. Докато версията на пехотата има дълъг и остър връх, версията на кавалерията е със заоблен връх, който предпазва от случайно пробождане на стъпалото на кавалериста.
Археологически много образци спата са били открити във Великобритания и Германия. Той е бил използван широко от германските войници. Не е ясно дали произлиза от гладиуса на Помпей или от келтските мечове и дали тя служи като модел за различните викингски мечове в Европа. Спата остава популярен през целия период на миграция. Той се превръща в рицарския меч през Средновековието, през 12-ти век.
Мечът е използван от римската армия в началото на императорския период от келтските кавалерийски помощници, които продължават да носят своите дълги мечове, с дължина на острието от 60 до 85 см. По-стария меч гладиус постепенно се заменя със спата от края на 2-ри до 3-ти век. От началото на 3 век, легионери и кавалеристи започват да носят мечовете си от лявата страна, може би защото щита постепенно отпада и гладиуса е заменен от спата.
Когато спата отново се появява след мистериозно изчезване от около две столетия, се превръща в стандартно оръжие на тежката пехота. Римляните може би са заимствали това оръжие от германските наемници, но името не потвърждава този произход. Спата със сигурност не е германско име, нито има някаква индикация какво е неговото германско име. Има изобилие от германски имена, но няма доказателства, че думата „спата“, някога е използвана в германските езици, като наименование на меч.
Спата влиза в употреба и във Византийската империя и нейната армия.
Римската желязна епоха се отнася приблизително до времето на Римската империя в Северна Европа, която е извън юрисдикцията на империята, но, съдейки по внесените римски артефакти, е била повлияна от римската цивилизация. Един от източниците на артефакти от този период са блатата на Шлезвиг, Холщайн и Дания. Мечовете са били умишлено счупени и хвърлени в блатата, така че да могат да придружат починалите войни по време на пътуването им към отвъдното.
Находка от 90 меча е намерена в Нидам Мос в Дания през 1858 година. Те имали формата на спата и следователно са класифицирани като „римски мечове“. Те са датирани от 3-ти до 4-ти век. Мнозина ги свързват с меча на Беоулф, който би трябвало да бъде техен съвременник.
Оцелелите образци на германски мечове от желязната епоха са с размери между 710 и 810 мм по дължина и 43-61 мм ширина. Тези оръжия за война имат дръжка 100-130 мм дължина и много малко скосяване в техните остриета. Те обикновено завършват със заоблен връх.
Може би най-известните разпознаваеми „братовчеди“ на спата са остриетата от Викингската епоха. Тези мечове са много по-остри и с ясно изразен връх. Остриетата имат дълбоки фулъри (канали) по цялата дължина, но все още имат дръжки предназначени само за една ръка, които завършват с уникално оформени помели, плоски от страната на държане и приблизително триъгълни с плоско изкривяване, за да се побере в ръката. Според моделът на дръжката и дизайнът на острието този вид може лесно да се нарече „викингски мечове“, които се радват на широка популярност. Този меч и неговите варианти могат да бъдат намерени навсякъде в континентална Европа и датират между 8 и 10 век. Много от най-добрите остриета са с франкски произход, изработени в местните ковашки центрове. Тези остриета са имали значително по-добър баланс. Много остриета от саксонската ера са били до голяма степен церемониални, поради ниското съдържание на желязо и не добре балансирани. Остриетата от викингската ера са съвършени оръжия.
По норманско време остриетата се увеличили с около 100 мм обща дължина, а дръжката се променила значително. Дебел дископодобен помел е прикрепян към основата на железния гард. В допълнение гардът нараснал значително. Също така остриетата са с тенденция намаляване на дължината – по-малки от тези, намерени от епохата на викингите.
Ян Петерсен, автор на книгата De Norske Vikingsverd („Норвежките викингски мечове“, 1919 г.), въвежда най-широко използваната класификация на мечове от викингската епоха, обхващаща двадесет и шест вида, етикетирани от A – Z. През 1927 г. Р. Уилър свежда типологията на Петерсен в по-опростена типология от девет групи, номерирани от I – IX.
Преходът от викингската спата към Средновековния рицарски меч се осъществява между 10-ти и 11-ти век. Основното развитие е нарастването на гарда, както и намаляването на типичните за викингската епоха помели в по-прости лешникоподобни или дископодобни форми. Мечът на Ото III, запазен в град Есен, Германия е такъв пример за рицарски меч, въпреки че е бил инкрустиран с декорации през вековете, той е запазен като уникална реликва (общата му дължина е 95,5 см).