Цикъл от 9 разказа „Чужденецът“ в стил „Историческо келтско фентъзи“
История Първа
Замъкът Гламис изглеждаше много по-впечатляващ от показаните снимките в Интернет. Тя така и не разбра, с какво толкова я привлича това място. Дали защото в нейната родина никога не е имало замъци, или нещо я влечеше към подобни места, свързани с келтите.
Жената говореше добър английски, е, разбира се, не толкова добре, колкото родния си български, но все пак, щом не й казваха прекалено любезно „колко добре владее езика“ , значи я разбираха добре. Келтската култура я вълнуваше отдавна, това сякаш е била една особена страница в живота на жената. Тя дори няколко пъти прегледа сайтове за генеалогия, за да провери гените си, но в крайна сметка винаги отлагаше, защото знаеше много за рода си.
-Няма как да бъда келт, – си казваше тя, – просто няма как. И все пак, като разгледаше шарените дрехи по рисунките и тези необичайно заплетени прически, която сега естествено се наричат „Келтски Кръст“ жената сякаш се виждаше в този образ.
Стресна я неочакваният въпрос на мъж в залата, където тя вече доста време стоеше пред картините. Той не изглеждаше като екскурзовод и не приличаше на шотландец. Висок, спокоен, с тъмни проницателни очи:
-Виждам, че сте доста впечатлена. За първи път ли сте тук ?
-Явно е чужденец, – си помисли жената, – тъмна коса, малко прилича на испанец, говори „хубав“ английски, без да гълта буквите и думите, както правят местните. Погледът му е особен или може би в тази старинна зала всичко изглежда мистично, дори и хората.
-Да, – отговори машинално тя, – не съм оттук.
Погледът му се премести на малката значка на ревера на якето й, с надпис „Лед Цепелин“.
-Роберт Плант е фен на келтската култура, – каза чужденецът, продължавайки да я гледа с този особен проницателен поглед.
Тя отново се стресна.
-Откъде той разбра, че обичам келтските неща? На никого тук не съм казвала, само помислих.
Жената се замисли. Всъщност тя беше в келтска страна, а местните хора са потомците на истинските келти, които толкова я привличаха. И това привличане вероятно се усеща от всеки.
И докато мислеше за келтите, тя изпита едно необичайно чувство. Сякаш мислите й се подреждаха, излизаха от нея и влизаха в главата на мъжа. На жената това й се видя много странно. Тя не можеше да определи, дали мъжът тегли информацията от нея, или тя му я дава. Накрая реши, че тя, въодушевена от келтската атмосфера, раздава своите мисли.
-Гледай ти, – каза си тя, – из аз мога да въздействам върху хората. Трябваше да стана политик.
Жената се развесели от последното и каза на чужденеца:
-Наистина обичам келтите, не знам откъде разбрахте, но е така.
-То се вижда, – отговори чужденецът, – Вие сякаш влизате в картините, които гледате.
-Е, това беше прекалено, – помисли жената, – толкова ли глупаво изглеждам – една източноевропейка на Запад със зяпнали очи ?
Тя се обърна с гръб към мъжа и се нацупи.
-Не стига, че не знам, какво правя точно в този замък, ами…
Разбира се, това жената го каза наум и всъщност измисли, какво да отговори на мъжа – един хубав кратък и, естествено, убийствен отговор, за да не се бута между шамарите. Тя се обърна, но …него го нямаше. Голямата зала бе почти празна.
-Къде изчезна този чужденец, толкова ли се забавих, – си помисли тя.
Мястото беше уникално, тя обиколи навсякъде и дори разгледа градината на замъка. След това се върна в залата и отново видя мъжа.
-Чакай да му кажа, – си помисли жената и спря пред него. Той я гледаше с обичайния си проницателен поглед, и изведнъж жената усети, че нищо не помни от хубаво подготвения си отговор. Сега вече нямаше друго обяснение, освен, че чужденецът й влияе по някакъв начин. Тя стоеше пред мъжа и го гледаше доста дълго време.
-Да, така е, – каза й той, – мислите са птици, които знаят кога да напуснат гнездото си.
-Откъде знаете това? – попита жената, чувствайки как се настройва позитивно спрямо този човек.
-Какъв сте? Мъдрец? Психолог? – тя щеше да пита дали е прорицател, но от вълнение забрави как е на английски. Сети се и за илюзионист, но реши да не го обижда. И понеже стоеше точно пред него, видя нещо, направо извън всякаква логика: всяко нейно предположение сякаш висеше във въздуха между тях, като изписан текст.
-Аз съм Друид, – каза чужденецът. Тя не реагира, просто усети, че приема тази нова реалност.
Той отново изчезна, но това вече не я учудваше. Тя започна да вади от паметта си всичко, свързано с друидите. Първо се сети за древен старец в бяло, който тръска някакви треви с проницателен поглед. Аха, поглед, се сети тя. Значи, той е свързан с техниката на тяхното поведение. За нейно учудване, жената не се сещаше за нищо конкретно, тя на практика нищо не знаеше за друидите, освен стереотипни картинки на белите старци от интернет.
Тя напусна замъка и, според предварителния си план, се насочи към един хотел наблизо, със забавното име „Ейрли Армс”, което би трябвало да се превежда като „Въздушни Ръце“.
-Чудно име на хотел, – усмихна се тя, – келтската му работа.
Хотелът се оказа една хубава шотландска къщичка, боядисана в черно и бяло, а вътре всичко беше сякаш на по 700-800 години. Най-модерно, горе-долу от двадесети век, изглеждаше лоби барът и жената реши да се отбие за един чай. Чужденецът беше вътре и също пиеше чай. Тя се усмихна и каза:
-Няма да питам, защо и как от десетки хотели наоколо точно тук се намерихме, нека просто да поговорим.
-Добре, – отговори чужденецът, – питайте.
-Първи въпрос, – каза жената, – за мен е нелогично и странно, че вие винаги знаете това, което ще ви питам. Това някаква особена техника на общуване ли е?
Чужденецът я погледна съвсем сериозно и каза:
-А вие как мислите? Не съм магьосник или илюзионист, както предположихте преди /тя леко се изчерви/. Друидът се учи дълги години да взима и да дава това, което се иска от него, – продължи той.
Тя го слушаше и се замисли за обичта си към келтската култура, може би това знание би могло…
-Да, така е – каза чужденецът.
-Какво е така ? – се стресна жената.
– Дълбоката връзка с келтите, която усещате ще ви помогне да научите повече за тях, – каза той.
-Но аз не ви казах, какво усещам, как разбрахте ? – тя вече се увери, че невъзможното е възможно и има някаква своя логика.
-Учи се, – отговори чужденецът, – нарича се Imbas forosnai 1
Забележка
1.Преведено от английски- Imbas forosnai, е дар на ясновидство или визионерска способност, практикувана от талантливите поети на древна Ирландия. /източник Уикипедия/
История Втора
Тежки мисли се въртяха в главата на Върховния Друид Дивитиак. Утре започваше Карнутската Асамблея 1 и той твърдо беше решил да говори за Империята.
-Да, римляните плащат много добре за нашите стоки, както и за робите, – мислеше той.- Напоследък те създадоха немалко търговски центрове и то такива, че Масалия 2 в сравнение с тях изглежда като малко пазарче. Това доста увеличи търговията ни, в цяла Галия вече имаме военни аристократи и богати търговци, подобни на гръцките олигарси.
Но Дивитиак беше друид и винаги помнеше един от Първите Закони – нищо не е толкова съвършено, колкото изглежда. Дивитиак беше на десет, когато научи този закон и оттогава не беше видял нито едно изключение от него.
Римляните определено притесняваха Дивитиак. Той имаше лични срещи с Цезар, който публично го беше наричал „наш важен съюзник“. Но, като друид, Дивитиак усещаше неистини в приказките му, защото сърцето на Цезар в този момент беше студено, тоест императорът просто се опитваше да го спечели със сладки приказки.
Дивитиак се сети за друг случай, този път с Цицерон, който беше присъствал на една от срещите му с Цезар. Цицерон, спокоен, добре облечен мъж, приличащ на богат търговец, говореше красиво и убедително. Беседата бе към края си, когато Дивитиак го попита дали е ходил в Галия.
-Не, – отговорил Цицерон, – не ми се е налагало да ходя при варварите.
Дивитиак много добре помнеше тази фраза. Цицерон тогава продължи да говори, тоест „не се е усетил“, но за друида това бе достатъчно.
-Те още не са готови да ни нападнат. Въпреки, че за тях сме си варвари, изчакват подходящия момент и затова ни търпят, – помисли той.
В края на разговора Цицерон го беше нарекъл „друид“, поглеждайки в този момент към Цезар. Но императорът се беше обърнал към Дивитиак по име и срещата продължи. Всъщност Цезар никога не беше наричал Дивитиак “друид”, а ”галски държавник”.
+++
Свещената гора на карнутите изглеждаше прекрасно. Големи зелени дървета, оградили поляната, засенчваха слънцето. От друидското съсловие присъстваха всички представители от Галия и няколко гости от Шотландия, Уелс и Ирландия. Гражданите, които бяха дошли за решаване на съдебните въпроси, смирено стояха настрани и чакаха своя ред.
След обичайните тържествени слова и общи приказки Дивитиак бавно вдигна ръка. Всички млъкнаха и погледнаха Върховния Друид.
-Имам предложение, което трябва да се реши сега, – каза Дивитиак, – Римската Империя настъпва и завладява нашите съседи. Рано или късно те ще стигнат и до нас.
Друидите, обучени да не показват никакви емоции, слушаха спокойно и внимателно, но Дивитиак усещаше, как горяха сърцата им и продължи:
-Нашето учение няма и няма да има писмени документи, тоест ако се случи нещо с нас, следващите поколения ще изгубят нашите познания. Затова предлагам да се подготвят 100 друиди, които ще отидат в Тракия и Скития, в Армения и Индия, за да намерят ученици там и да ги обучат на нашите познания. Само така можем да запазим нашето учение.
Забележки:
1.Карнутската Асамблея1 – годишно представително събрание на друидите, което се е провеждало в земите на карнутите /Галия/.
2.Масалия2 съвременен гр.Марсилия /Франция/
История Трета
Айла съвсем случайно попадна в Армения. Тя беше в командировка в Грузия и една вечер се срещна в Тбилиси с приятел шотландец, който вече няколко години работеше там.
-Искаш ли да дойдеш с мен до Армения ? – попита той, – ще пътувам със служебна кола, имам работа в Ереван за няколко часа и се връщам.
-Далече ли е? – попита Айла.
– Няколко часа път, но си струва, – отговори той, – Ще ти покажа нещо, което със сигурност ще те впечатли и ще ти изглежда познато.
Този аргумент я развесели:
-Сигурен ли си? Та аз не знам нищо за тази държава, камо ли да припознавам нещо ?
-Сигурен съм, – каза той. Айла се заинтригува и се съгласи.
Армения й хареса още от самото начало. Малка древна държава, с удивителни красоти и невероятни планини. Тя наистина нищо не знаеше за историята й и когато прочете, че тук християнството е било прието като официалната религия преди Шотландия, през 301г. наистина се впечатли. Всъщност Айла не беше много запалена на тема история, или поне не толкова, колкото майка й.
-О, майка ми сега щеше да проучи всичко и да разпита всеки за историята, – помисли тя.
Майка й почина преди седем години, но споменът за нея сякаш се усилваше. Като родител и патриот, тя се опиташе да предаде на дъщеря си своя интерес към историята. Много пъти й казваше, че техният род произхожда от „Scoti“, тоест имат келтски корени и общи културни традиции и дори роднински връзки с много народи. Името й от шотландски-гелски се превеждало „/човек/от сигурното място“.
Айла така и не разбра, за какво място става дума, но не забравяше нищо от казаното. Тя пазеше спомените от ученическите екскурзии по долмените, менхирите и други исторически места, които всички екскурзоводи свързваха с келтската култура.
-Роднини на много народи, – отново се сети Айла, – какво искаше да каже мама ?
Те влязоха в столицата и нейният приятел й предложи първо да я остави в центъра, за да свърши работата си, а след това те щели да отидат на „едно необикновено място“. Айла се съгласи и влезе в едно кафе на централната улица. Вътре почти нямаше хора, но имаше Wi-Fi и времето мина бързо. Скоро се появи приятелят й с доволен вид и каза:
-Приключих. Да тръгваме – приготви се за изненади.
+++
Те спряха пред неголяма сграда, приличаща на работилница и той я покани да влезе. Тя леко се учуди, защото най-малко очакваше да се намира на 3000 км от дома и да посети някакъв сервиз.
Но когато влезе, тя спря, огледа се наоколо и видя невероятна гледка.
Навсякъде, до където стигаше погледа й, стояха келтски кръстове, а някои от тях се подготвяха пред очите й от видимо местни хора, говорещи неразбираем език. Айла първо помисли, че това са декорации за някакъв филм. Нейният спътник намери познат сред работниците и му каза няколко думи на руски. Един от хората малко говореше английски и й разказа историята на тази необикновена обща културна традиция с родната й Шотландия.
-Тези кръстовете /на арменски „хачкари“/ , – каза преводачът, – са били известни поне от 9 век, а вероятно и по-рано. Те са се правили във връзка с определени събития и не били само паметници. Върху тях е имало важна информация за спечелените битки, родени наследници на властта и други важни събития. Хачкарите се правят и до днес, а ние тук взимаме поръчките и ги произвеждаме.
Айла гледаше и не вярваше на очите си. Тя отначало помисли, че това са някакви филмови бутафории. Но когато разбра, че тези хора наистина изчукваха върху камъните всички имена и рисунки на змии, гроздови орнаменти, лиани и „нашите келтски кръстове“, тя помисли, колко е малък света.
Преводачьт каза нещо на нейния спътник, който обясни на Айла, че ще им покажат едно историческо място. Тя се съгласи, сега вече разбираше, защо мама толкова много й говореше за родовите корени и близостта на хората.
Те спряха на пътя. В колата се качи човек, който, според спътника на Айла, „разбирал от историята“. Мъжът беше висок и тъмнокос, с проницателен поглед. Той обясни на шофьора къде да спре и след двадесетина минути те се отбиха от пътя и отидоха пеша до една голяма поляна.
Навсякъде на поляната, докъдето стигаше погледа й, се виждаха хачкарите и тази гледка в съчетание с планините я накара да се почувства сякаш е у дома, в родна Шотландия.
Местният „историк“ изведнъж проговори на добър английски. Тя се стресна, защото езикът му беше доста добър за толкова отдалечено място.
„В нашите древни ръкописи – каза той – се споменава за друидите, появили се тук, за да запазят учението си. Някои от тях са били от вашия народ, имало и жени, а едната от тях се казвала Айла.
Тя го слушаше и изведнъж се сети за майка си и се разплака.
-Добре дошла у дома, Айла!