Български автори,  Друиди,  История,  Келтски свят

Острови на ръба на морето

03.09.2007г. автор: Веселин Паунов , Лондон от e-vestnik.bg взето от:

Веселин Паунов

Вчера прочетох, че датският министър на културата се извинил в Дъблин на ирландците за злините, причинени някога от викингите, старите датски предци, дошли по бреговете на Острова още в края на VІІІ век.
Викингите са оставили дълбоки следи на Британските острови. Освен че са поизклали доста от местното население, пристигайки на характерните дълги лодки, те са допринесли много за развитието на мореплаването и търговията. Между другото, „викинг” на скандинавски означава пират.

За около два века викингите вече са били по цялото крайбрежие, дори на такива невероятно отдалечени и за днешните географски понятия места като Външните Хебриди (хебрид произхожда от старата норвежка дума „остров на ръба на морето”), откъдето не са се уплашили да атакуват необятната морска шир към Америка.

Та при споменаването на викингите в мен нахлу прекрасен спомен от едно пътуване до Външните Хебриди.

И така, разрових се из албумите, намерих този от въпросната екскурзия и се пренесох на екзотичните острови, които не само са най-северозападната точка на Шотландия и Великобритания, но и на Европа (ако не се смятат Исландия и Гренландия).

На запад от тях се простира само Атлантическият океан и все така до американските брегове. Следва да уточня, че островите, известни като Външни Хебриди, са около 200, но само 13 от тях са населени. 80 процента от населението обаче е съсредоточено на двата големи острова – Люис и Харис, които на практика са един остров.

Типичен пейзаж от остров Люис. Снимка: www.mwtlewis.org.uk

Накратко и за хората, които живеят там. В голяма си част те са протестанти от Свободната презвитерианска църква (северните острови), които имат някои странни порядки.

В неделя, например, въпреки развитието на туризма, и днес на повечето места се спазва обичаят баровете, ресторантите и магазините да са затворени, няма транспорт. На места дори не се използва ток. Южните острови са населени с римокатолици.

Напрежение между двете религиозни общности няма. Външните Хебриди са последната твърдина на келтския език, оцелял вероятно поради голямата отдалеченост от всичко наоколо. В момента келтският там усилено се насърчава, навсякъде има надписи освен на английски, и на келтски.

Човек, като влезе в местната хлебарна, например, неизбежно попада в странния саунд на гърления келтски.

До Външните Хебриди не се стига лесно. Пътувах на тази екскурзия с една приятелска млада двойка българи. Общо взето първия ден мина само за да стигнем със самолет и автобус от Лондон до градчето Кайл ъф Лохалш, което е свързано с мост с Айл ъф Скай – най-известния остров от целия архипелаг, който всъщност е от Вътрешните Хебриди.

За да се стигне до Люис и Харис, може би е най-удобно да се прекоси целият Айл ъф Скай по посока север и да се пренощува в градчето Уиг, откъдето тръгват фериботите за Външните Хебриди.

Уиг е едно най-вълшебните места, които съм посещавал. Дълбок врязан залив, тъмносиня вода, към която стръмно се спускат изумително зелени склонове. Никога не съм предполагал, че тази цветова комбинация може да бъде толкова поразителна.

Е, има и нещо непирятно – така наречените „миджис”. Това са много дребни комарчета, които нападат на ята през краткото лято. Не знам защо тези дребни създания са толкова кръвожадни. От тях няма отърване. Не помагат никакви съвременни спрейове или мазила. Единствено чистата физическа разправа, но от нея много файда няма, тъй като обикновено е постфактум.

Прекосихме с ферибота протока Литъл Минч, който отделя Айл ъф Скай от Външните Хебриди, за около два часа. Ферито бе много удобно, с пъб. Някои местни кадри успяха да се почерпят порядъчно.

Още от Лондон си бях набелязал като цел древното друидско светилище Каланиш (отпреди повече от 4 000 години), сравнявано със Стоунхендж. Стигнахме дотам с комбинация от местни автобусчета и доста ходене пеша.

Мястото е впечатляващо, макар и камъните да не са с размерите на тези от Стоунхендж, но пък е много по-автентично, защото можеш спокойно да легнеш между тях и, така да се каже, да почувстваш историята. Което не можеш да сториш в Стоунхендж, защото е ограден.

Каланиш е прекрасно място, но тук за първи път усетих прословутия по тези краища силен вятър. На малко места съм се чувствал толкова несигурен на земята със 100-те си килограма.

Свечеряваше се и потърсихме подслон при един чичо, включен в системата B&B (Bed and Breakfast – легло и закуска). Той се оказа голям сладур, доста словоохотлив. Първо ни разкараза ценни неща за поминъка на Външните Хебриди.

Оказа се, че Люис и Харис са родината на прочутия шотландски туид от вълната на специалната местна порода овце. Този вълнен текстил се произвежда и днес по старите правила – ръчно. Местните хора са устояли на напъна на текстилната индустрия, запазвайки по този начин и своята независимост и желаното от тях качество на живот.

Другият голям поминък на островите е торфът, с който те изцяло са покрити и се ходи като по килим. На някои места не е толкова приятно, защото се затъва като в блато.

Отначало гледах изумено големите купчини парчета земя, които се сушат около разпиляните по островите къщички, докато се сетя, че това е торф. Макар и много нискокалоричен, торфът служи за гориво. Нашият чичо дори напали камината с торф за демонстрация.

Иначе торфът се използва в една също много ключова индустрия за района – производството на уиски. Ако някой се чуди защо някои от шотландските малцови уискита имат дъх на пушек, това е точно поради факта, че покълналият във водата ечемик се изсушава на запален торф.

Разбира се, основен дял в поминъка има и риболовът, макар и да е позападнал. Реките и езерата са пълни с пъстърва и сьомга, а в океана все още има достатъчно херинга, но на повечето места строените някога с размах фабрики за преработка на риба пустеят.

На следващия ден сутринта посетихме най-големия град на Външните Хебриди – Сторноуей, който ми се стори доста процъфтяващ за тази северна ширина. Това се дължи почти изцяло на факта, че тук е разположена база на НАТО. Нас все пак ни теглеше дивата природа, а не цивилизацията, и затова не се задържахме дълго при натовците, а се спуснахме на юг към Харис.

Времето не беше хубаво. Приготвило се беше да вали, когато минахме покрай един от най-хубавите плажове и заливи, които съм виждал. Вярно е, че тук дори при най-доброто време не можете да видите хора на плажа, но това не пречи да е красиво. Пясъкът бе изумително бял, водата изумрудена, но … студена.

Имам навик да се топвам навсякъде, където ми стъпват краката, а не ми трябваше да полагам много усилия да навия спътника ми да направи същото. Неговата половинка реши разумно да ни изчака на брега. И така, при вече започналия дъжд, във водата се оказа едва ли не по-приятно.

Влязохме доста навътре, защото заливът бе плитък, но не прекалихме с престоя, защото макар и Гълфстриймът да минава наблизо, водата си е ледено студена. В крайна сметка май ни спаси бутилката „Талискър”, прекрасно малцово уиски от Айл ъф Скай, защото ни сгря кокалите.

С помощта на кратък автостоп, леко подгизнали, привечер пристигнахме в градчето Левърбър. За наша голяма изненада не намерихме място за преспиване в предлагащите B&B домакинства.

Обясниха ни, че е активен туристически сезон, идват много хора, а няма чак толкова голямо предлагане. На последното място обаче една мила женица ни ожали, завъртя телефон на нейни познати и ни упъти как да ги намерим.

Домакините ни се оказаха двойка художници на около 30 години. Преди няколко години продали всичко, което имали в Лестър, и дошли в Левърбър. Купили си къща, рисували, разхождали се наоколо, родили си две дечица.

По-късно решили да се включат във веригата B&B, но напоследък почти се били отказали. Основният им приход всъщност идвал от даването на велосипеди под наем, към които все повече туристи проявявали интерес. Бяхме умрели от глад и нашите домакини ни направиха спагети за вечеря (просто само с това разполагаха).

Сутринта се събудих от дрънчене на хлопатари. Надигнах се и погледнах през прозореца. На отсрещния огрян от слънцето склон припкаше стадо овце. Почувствах се досущ като в къщата на баба ми и дядо ми, които живееха на егрек между селата Боснек и Горна Диканя, между Витоша и Верила. Точно така се будех от стадата през дните от лятната ваканция. Дори за момент се усъмних, че още сънувам.

И сега, като притворя очи и си спомня Левърбър, чувам хлопатарите.
Жалко е наистина, че тези острови са толкова отдалечени, пък и не по всяко време на годината са приветливи.

Уиг, Каланиш, Левърбър, безименен изумруден залив, бутилка „Талискър”… хлопатари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.