автор: Стоян Атанасов, взето от:
https://www.rulit.me/books/perseval-ili-razkaz-za-graala-read-391277-3.html
Келтската традиция, локализирана главно в Ирландия, Уелс и Корнуол (Югозападна Англия), започва да прониква на континента и най-вече във Франция след завладяването на острова през 1066 г. от нормандския херцог Вилхелм Завоевателя.
От този момент до XIII век. Англия се владее от френски династии, а обменът между острова и континента е интензивен. Странстващи келтски бардове и разказвачи все по-често търсят препитание в по-богатите френски области, на първо място в Армориканския полуостров (включващ днешните провинции Нормандия, Бретан и Вандея), но впоследствие и във вътрешността на страната.
Няма нищо чудно в това, че те научават бързо френски език, поне колкото да бъдат слушани и разбирани от френската публика. Посещавали са и Троа – по време на големите панаири, организирани в града, но вероятно и в рамките на връзките на шампанската аристокрация с владетелите на Арморика.
Така най-вероятно Кретиен се запознава с келтската устна традиция. Това е ставало несистемно и незадълбочено. Познанията на Кретиен в тази област – откъслечни и повърхностни – са били само отправна точка за фабули, плод на неговото въображение.
Понякога критиката използва понятията „артуровски роман“ и „бретанска материя“ като синонимни. Между тях обаче има разлика. „Бретанска материя“ обозначава една твърде обща тематика, свързвана със сравнително конкретна география: Ирландия, Уелс, Корнуол, Армориканския полуостров.
„Артуровският роман“ е литературен жанр. Неговите характеристики ще се фиксират за пръв път в творчеството на Кретиен дьо Троа. За сметка на това географията на жанра е твърде неопределена и променлива. Бретанската материя излиза извън границите на артуровския роман. Тя е застъпена и от други жанрове, например от куртоазните новели „ле“ на Мари дьо Франс или от романите за Тристан и Изолда, при които връзката с двора на Артур е епизодична и второстепенна.
С появата си през втората половина на XII век рицарските артуровски романи и разказите от бретанската материя изместват по успех епическите поеми (chansons de geste), предхождащи ги с близо половин век. Как да си обясним новото предпочитание на публиката, която на практика с една и съща?
Френската средновековна епопея, с всичките си художествени условности, е дълбоко и пряко свързана с личности и събития от националната история. Обратно, артуровският роман прибягва до внесени отвън герои, теми и сюжети без видима връзка с националната история на Франция. Според някои медиевисти успехът на артуровските романи е победа на идеала и утопията над съвременната и историческата реалност. Въпросът заслужава по-нюансирана преценка.
Артуровският роман: утопия или реалност
С ултимативната си форма въпросът е подвеждащ. Необходими са някои важни социологически уточнения. Всяка действителност поражда своите идеали и утопии. За разлика от нашата епоха, обсебена от настоящето и определяна като „презентизъм“3, в средновековното мислене въжделенията за бъдещето са постижими само доколкото са съществували в по-стари времена.
Бъдещето се гради така не въз основа на конкретна историческа реалност или на рационален проект, а на идеална конструкция, чиито корени препращат към далечно минало. Тъкмо в нея са вградени легендите за Артур и рицарската общност. Новият идеал конкурира и донякъде измества образа на Карл Велики — краля завоевател, обединител на нацията и разпространител на християнството, — доминираща фигура в епопеята.
Артур олицетворява ценности не от политически или религиозен, а от морален и етически характер: щедрост, куртоазия, справедливост, чест, равнопоставеност на членовете на рицарската общност.
По същество става дума за наднационални ценности. С тях се обяснява универсалното измерение на артуровската тематика. В скоро време тя ще завладее цяла Западна Европа.
Каква е политическата употреба на мита за крал Артур и за рицарите на Кръглата маса? Чии класови интереси обслужва той?
Куртоазният артуровски роман отговаря най-вече на чувствителността и нагласите на висшата аристокрация, по-специално в големите феодални дворове на Шампан, Фландрия, Нормандия, Пикардия. Там аристокрацията с враждебно настроена към династията на Капетингите. Всеки голям аристократичен род се стреми към пълна еманципация по отношение на кралската власт.
Недоверието между аристокрацията и монархията е взаимно. Суверени като Луи VII (1137–1180) и Филип-Август (1180–1223) водят политика, която няма нищо общо с атмосферата на щедрост, лоялност и солидарност, характерна за двора на крал Артур. Впрочем сред Артуровото рицарство има много принцове, синове на крале.
Социалната историческа реалност е твърде различна: рицарското съсловие произхожда от най-бедната част на феодалната класа. То търси реализация във войната и кръстоносните походи. А в периода, в който твори Кретиен дьо Троа – истински възход на рицарския роман, – войни и големи походи няма. Бездействащото рицарство като че ли забравя първото си призвание в името на нов идеал — за странстващия рицар, чиито приключения утвърждават ценностите на т.нар. „куртоазен кодекс“.
В този смисъл може да се каже, че за дребната феодална класа рицарският идеал е средство за еманципация – най-вече в морален план – спрямо висшето благородническо съсловие. Последното пък прегръща артуровската тема като морална алтернатива на кралската политика.
Колкото до кралския двор на Франция, там разказите за странстващи рицари и приключения никога не са се радвали на особена почит. Ето как артуровският рицарски роман се утвърждава не като отражение, нито като отрицание на съществуващата действителност. Той е по-скоро неин морален коректив.
Забележка 3
Вж. по-специално Франсоа Артог, Режими на историчност (Презентизъм и изживявания на времето), изд. Нов български университет, София, s.d..