от Литературен вестник, бр.9/8 -14.03.2017г., автор: НАДЕЖДА РОЗОВА взето от: http://www.bsph.org/members/files/pub_pdf_1537.pdf
И за някои други неща, разбира се, защото компонентите на ирландския хумор са изненадващо разнообразни и древни: изненадващо предвид по-традиционно и не съвсем уместно изтъкваната меланхолична страна на ирландската литература, но никак не изненадващо, ако четеш внимателно редовете и най-вече между тях.
Комичното трудно се поддава на дефиниране – каквото разсмива един, оставя друг безразличен. Дори без прецизна дефиниция обаче, ирландският хумор е разпознаваем по своята дързост и типичен колорит, по грубоватата си сърцатост и за щастие – по отказа си от натраплива дидактичност. Остроумието е неизменна част от общуването със света, а неподправеното удоволствие да „насолиш“ някого, да го разкритикуваш през смях, вместо да го преследваш стръвно до смърт, е разпознаваема ирландска особеност.
Връзката на ирландската комична традиция с фолклора, непрекъсната от класическите произведения до актуално съвременните, обуславя чувствителното присъствие на фантастични и магични елементи, на озадачаващи и дори стряскащи макабрени нишки, впоследствие допълнени от ескапизма, иронията, сатирата и дори абсурда, за да се очертае широкият обхват на ирландското понятие за комичното.
Едва ли някой от авторите, представени тук /в „Литературен вестник – заб. на блогъра/ с първи превод на свой разказ на български език, би определил себе си като „комичен“ писател. Изборът им е толкова субективно обусловен, колкото индивидуално е всяко чувство за хумор. А и всяка преценка за литературна стойност.
В своята зловещо комична и дълбоко смущаваща сатирична картина на съвременното изкуство Майк Маккормак черпи от ирландската традиция на фантастичното и гротескното и я доразвива с елегантен замах. Незлобливата ирония на Моя Роди към глуповатото и заслепяващо преклонение пред знаменитостите – пред всепризнати знаменитости като Нийл Джордан, не просто пред спорни и преходни локални явления, с каквито сме преситени у дома – е и широко скроена, и състрадателно разбираща, и осмиваща.
Кевин Бари е на пръв поглед толкова отегчителен с бирените въжделения на героите си, че аха да откаже българския си преводач въпреки споделената им страст към истинския ейл. За свръхкратичко време обаче. Защото следващите прочити разкриват другите пластове, имплицитните, онези за по-специалните рецептори: автоиронията, прикритата самотност, празнотата под прекомерната детайлност, романтичните нужди на уж свръхмъжкарския мъжкар.
Само привидно противоречиво е използването на комичния елемент за засилване на патоса или трагедията, но точно това постигат язвителните забележки на анонимната героиня на Бриджет О’Конър по адрес на мъжкото лицемерие. Под безмилостната й ирония обаче напира болезнена уязвимост и примирено усещане за не много по-различно бъдеще. Джоузеф О’Нийл подлага на обезсърчително последователен присмех заблудената преценка за себе си, другия и приятелството и я отвежда до прага на абсурда.
Атмосфера на игрив сюрреализъм създава разказът на Оуен Макнами за чудатите домашни любимци на жителите на един северен град – разчитан като гротеска на конфликта в Северна Ирландия, от която те побиват тръпки. Или просто като безпощаден сатиричен портрет на чудовищното у човека, от който също побиват тръпки.
Предпочитанието ни към краткия прозаичен жанр на разказа също е в голяма степен субективно и се дължи на по-универсалната му преводимост от тази на поетичните форми. Които обаче настойчиво призовават за може би следващ тематичен брой на вестника. А дотогава – иронично-шеговита и макабрено-сатирична ирландска проза.