Български автори,  Оръжия,  Трако-Келтика

Тракиец ли е, стой далече

21/11/2017г., автор БА, взето от https://www.armymedia.bg/archives/104359

1-Spartacus_Statue

Преди 2000 години, доста точно две хиляди, от управлението на император Октавиан Август гладиаторите в Рим вече са ясно разделени по „спортни дисциплини” (или „специалности”) и една от най-популярните е „тракиец”.

Защо? Гладиаторските школи се попълват най-често с военнопленници и някой организатор на кървави зрелища се сеща да представи с типичното им снаряжение най-опасните противници, които римските легиони са срещали на бойното поле. „Вижте ги на живо”, ако преведем този трик на днешен рекламен език.

Не след дълго две-три имена на народности вече омайват тълпите наравно с други убийци по принуда, като рециария (воюващ с мрежа и тризъбец), тежко въоръжения хопломах, секутора и т. н. Постепенно реалната народност на боеца се разминава с неговата „роля” на арената. Например там излизат и гинат не един и двама „тракийци” от Египет, докато тракийският воин Спартак се сражава като „гал” (мирмилон*).

Описват гладиатора „тракиец” с наколенници, малък и лек щит и крив къс меч, толкова къс, че според някои източници е по-скоро „крив кинжал”. Явно това е въоръжение за много пъргав, смел и находчив мъж, който разчита на шанс само в близък бой. И лесно си представяме напътствието на някой гладиаторски треньор: „Ако насреща ти е тракиец, дръж го далече!”.

http://www.metmuseum.org/art/collection/search/257576

Същото подсказват и многобройни древни автори. Има свидетелства, че ударът отблизо е тракийски специалитет на бойното поле, а и в родословието на кривия меч несъмнено наднича страховитата „махайра”.

Още Омир споменава уменията на „сражаващите се отблизо мизийци”. Древногръцкият географ Страбо нарича траките „изкусни в бой отблизо” и „непобедими”.

5-Peltaste

„Необузданата храброст” на траките е поразила по-късно и римския географ Помпоний Мела. „Тракийците са страшни хора: те са най-жестоки от всички племена… – отбелязва той. – Поради тяхната неукротимост римляните претърпели много тежки загуби и войската им била разбита в много сражения”.

Подобно е свидетелството на Флор, римски историк от II в. сл. Хр. Описвайки кампанията на сънародника си Марк Крас против тракийското племе мизи, той подчертава: „Страшно е да се каже колко са били мизите свирепи и сурови, колко са били дори варвари между самите варвари”.

Войната е била почти всекидневие за десетките тракийски племена – не само защото е трябвало да бранят семействата, стадата и храната, а и защото грабежът е бил общоприет поминък.

За аристокрацията войната е била и нещо като спорт, малко като при средновековните рицари. Знатните тракийци „бащата на историята” Херодот е разбрал така: „Да се стои без работа – смятат за чудесно, да се обработва земята – за унизително, а да се живее от война и грабеж – за най-добро.”

Но гръбнакът на тракийската войска са били селяните. Най-многобройни и най-закалени, те действали като лековъоръжени пехотинци, а и като конници.

Първоначално мъжете се групирали по родове и общини, водени от старейшините си. Командвал ги върховният вожд, а след като възникнала държавна организация на обществото – царят. Препоръки на царя можел да дава военен съвет, но те не са били задължителни за него. Съюзят ли се няколко племена, обикновено избирали общ военачалник – „цар на царете”.

Римският историк Тацит (около 56–117 сл. Хр.) е впечатлен от независимия нрав на траките, същевременно той подсказва и как те са участвали във военни кампании на свои съюзници:

  • „…Те били свикнали да се покоряват дори и на царете си само по желание, а и когато пращали помощни войски, назначавали свои предводители…”

На война траките предпочитали бързо настъпление в срещен бой, като се стремели да задържат в свои ръце инициативата. Запазени са сведения за бойния им ред – сгъстен, с център и две крила, на които се разполага конницата.

Най-характерни за стила обаче били изключителната подвижност и маневреност. Ако устремното нападение не успее, те отстъпвали и се разпръсквали, така че ударът на неприятеля попадал в празно пространство. После, стигнали до удобни позиции, траките пак се престроявали за бой, използвайки всяка особеност на терена.

Български историци смятат, че тази тактика е предопределена от разнообразния релеф на Балканите. Но думата вероятно си казва и базовата организация на тракийската войска – от отделни отряди с опитно собствено командване.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Тракийската войска притежавала отлично за времето си въоръжение. От ХI в. пр. Хр. траките постепенно се сбогували с бронзовата епоха** и армията на могъщата Одриска държава, възникнала към края на VI в. пр. Хр., вече изцяло разчитала на железни оръжия.

Характерен за пехотинеца бил лек кожен щит, понякога обшит с метални плочки. Най-често формата му наподобявали лунен сърп (пелта, затова лекия пехотинец елините наричали пелтаст). Въоръжен с двойка къси копия за хвърляне, къс меч (махайра – извит, или акинак – прав) и нож.

С времето оръжията ставали все по-ефикасни. През елинистическата епоха (III–I в. пр. Хр.) в Тракийската армия навлязъл дългият „келтски” меч, предназначен основно за сечене.

Долу-горе тогава било изобретено и друго страховито оръжие – тракийската ромфая (или ромфея), железен хибрид между копие и меч – с дълго острие за сечене. Било е тежко и затова са го носили на рамо.

Разказвайки за битка на македонци и траки против римляните през 168 г. пр. Хр., древногръцкият автор Плутарх (46–120 г. сл. Хр.) пише:
„Първи настъпват тракийците… Те били снажни мъже, въоръжени със светли и блестящи големи щитове и набедреници, отдолу облечени в черни хитони, а на дясното си рамо размахвали издигнати нагоре тежки железни ромфеи”.

В бой траките носели различни шлемове, които често пазели странично и лицето. Тракийските, наричани още и фригийски, били със завит напред връх. Използвани били и гръцки шлемове. А за украса често служели конски опашки.

Аристократите били защитени от железни ризници и наколенници, изработвани най-често от бронз. Носели люспести брони, при които металните плочки били пришити върху кожа, но и цели метални брони с подвижни защитни плочи върху корема. Използвали нагръдник с форма на полумесец.

В тракийската войска бойният кон далеч не е бил привилегия само на аристократите. Като цяло траките са разчитали на умелите си ездачи много повече, отколкото елините. Имало внушителни отряди леки кавалеристи, снабдени с метателни оръжия и малки щитове. Гетите, подобно на други равнинни народи от онова време, поддържали и части от сръчни конни стрелци с лък.

От военните си качества траките са умеели да печелят, не само когато са потегляли за грабителски набег. Те векове наред са били търсени, както и добре платени наемници.

Гъвкавост и маневреност отличавала отрядите им от „железните потоци” на Александър Велики и на римляните. При сблъсък това е ужасявало „свръхсилите”. Във времена на съюз то е обогатявало бойните им възможности”. За Рим такива времена трайно настават след окончателното покоряване на тракийските земи след началото на II век.

По думите на големия германски историк Теодор Момзен (1817–1903) „Едва ли има друга провинция от Римската империя, която да е дала толкова много човешки материал във… военните формации, особено в конницата и флота, както тази страна (Тракия), родина на войници”.

Тази есен /2017г./ на международния конгрес по тракология в Казанлък (3–9 септември) бяха съобщени данни, допълващи заключението на Момзен. Репутацията на траките като добри войници е довела до наемането им във всички части на Римската армия. „Всички” включва дори елитната Преторианска гвардия, подчинена единствено и пряко на императора.

—————-
* Друго име на галите, разбирани като гладиаторска „дисциплина”, нищо общо с мирмидоните на Ахил.
** Тракийската тема е все по-популярна дотолкова, че все забравяме нещо очевидно. Многоцветната народност е обитавала голяма част от Балканския полуостров и територии в Мала Азия доста по-дълго от 14-те века на Дунавска България. И да – тази древна народност се въздига още в бронзовата епоха.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.