1984г., от https://chitanka.info
взето от:
https://chitanka.info/text/36243-keltite-na-balkanskija-poluostrov-iv-i-vek-prne/4
Уважаеми Приятели ! Мечислав Домарадски /1949-1998/ – полски и български археолог, професор, член на Българската Академия на науките /БАН/ – е най-добрият специалист у нас по келтската култура и история. Приятно четене !
Име, език и племенно разделение
Първите исторически източници наричат племената, живеещи на север от Алпите, келти (κελτοί), и с това име те са известни до елинистическата епоха. Тогава гръцките автори започват да употребяват успоредно с това име и новото, галати (γαλὰτοί). С последното име по принцип се обозначават т.нар. източни келти, или по-точно келтите, живеещи на територията на източно-средиземноморската цивилизация (Мала Азия, Сирия, Египет, Гърция, Македония, Тракия).
В редица антични произведения обаче тези две имена не се разграничават и се употребяват едновременно като синоними (напр. Полибий). Вероятно на гръцкото „галати“ отговаря латинското „гали“ (galli), което също се появява в античните извори от III в. пр.н.е. „Гали“ е име, по-ново от „келти“ (celti), което продължава да се употребява и по-късно и обозначава главно жителите на Предалпийска Галия.
В съвременната историческа и археологическа литература се употребява главно сборният етноним „келти“, отнасящ се до всички племена, обитаващи Западна, Централна и Източна Келтика, както и до тяхната история. В някои случаи в съвременната историография келтските обитатели на Галия се именуват гали, а тези, обитаващи Мала Азия — галати.
За езика на келтите разполагаме със значително количество най-различни извори. Това са запазени келтски думи в произведенията на гръцките и латинските автори и повече от шестдесет известни надписа от континентална Европа. Освен думи са известни и голям брой келтски топоними, ороними, лични имена и др. Запазената до наши дни писмена традиция на келтите от Уелс, Ирландия, остров Ман и др. (започваща от VII в. от н.е.) е от огромно значение за проучването на езика на келтите.
Предримските надписи са писани с латинска, гръцка или етруска азбука. Най-старата келтска азбука, която се нарича огам, е известна от V–VI в. от н.е. Тя е съставена от точки и чертички. По-старата форма на това писмо се състои от 15 съгласни и 5 гласни. Системата на изписване на буквите е въз основа на латинската азбука, а всяка буква носи име на дърво (напр. „д“ — daur — дъб). Генезисът на тази азбука не е известен, а и самото ѝ име не е изтълкувано. Безспорен е фактът, че това писмо се употребява от келтите от Ирландия и другите острови при техните обреди, тъй като такива надписи се срещат само на култови камъни или скали, а в легендите често се свързва с погребалните ритуали. На науката са известни повече от триста надписи с тази азбука.
Слабото разпространение на келтската писмена традиция се корени в религиозната забрана за предаване на знания и обичаи в писмена форма. Цезар подчертава, че в Галия основните познания за келтското общество се получават в школите на друидите, където обучението продължавало двадесет години, където всички знания се научават наизуст и тяхното изписване е забранено. В частните, обществените дела и сделки келтите използували гръцката или латинската азбука.
В рамките на индоевропейското езиково семейство келтският език е най-близък до италийския език, но съществуват също връзки и с германския, което е много вероятно, като се има пред вид разположението на прародината на келтите и германите. Тези три езика оформят отделна група в рамките на индоевропейската езикова общност. Връзките между келтския и италийския език са значително по-близки, отколкото с германския. Много елементи от фонетиката и лексиката свидетелствуват за близките контакти между келтите и италийските племена още през II хил. пр.н.е.
Напоследък в историческата литература обаче остро се критикува предполагаемата итало-келтска общност. При всички случаи липсата на аргументи „за“ и „против“ тази хипотеза не дава основание да се заеме категорично становище по въпроса. Може да се добави, че наличието на аналогични примери в развитието на други индоевропейски езици (напр. балто-славянската общност) е допълнителен аргумент за съществуването на тази итало-келтска общност.
Келтските езици се разделят на две основни групи — келтска-Q и келтска-P. Тази разлика се състои главно в преминаването на индоевропейското kw в qu или p. Често привеждан пример е названието на „коня“, който в първия случай се казва „equs“, а в другия „epos“.
В историческото време Q-келтски се говори в Ирландия и Шотландия, а P-келтски в Уелс и Британия по същото време. От запазените до историческото време келтски езици има още една група, която сега вече е изчезнала — на корнуелски диалект.
Езиците на келтите, обитаващи европейския континент, съставляват отделна група, която е по-слабо позната в сравнение с останалите поради неголямото количество извори за реконструирането ѝ. Тя се разделя на три основни диалекта — галийски, лепонтийски и келто-иберийски. За съжаление не е възможно да се провери и информацията на Цезар, че белгите говорили на език, различен от останалите келти. Между тези езици има разлика в преминаването на индоевропейското kw в p (лепонтийски) или в qu (келто-иберийски).
Основна група извори за изучаването на изчезналия език са неговите топоними. Келтската топонимия и нейното развитие е от особено голямо значение за установяване на келтското етническо присъствие. Топонимичните остатъци не могат да бъдат точно датирани. Така например Бриганциум (дн. Брегенц), Камподунум (дн. Кемптен) и Абодиакум (дн. Емпфах) са топоними, характерни за келтските езици, и са споменати от Страбон като полиси на винделиките — келтско племе от Горния Дунав. На тези места са направени подробни археологически проучвания и не бяха открити други обекти освен военните станции от късната римска епоха. Това свидетелствува, че традицията на келтската топонимия се запазва много дълго, пренасяйки се върху други селища. Този пример ни доказва, че проучването на етническото присъствие по топоними трябва да се извършва много внимателно и при използуването на други видове исторически извори.
Най-характерните келтски топоними са с окончание — „дунум“ или „дуном“, което на келтски означава градище или издигнато място (например Лугундунум — крепост на бог Луг), което срещаме в Галия, Пиренеите, Централна и Северна Европа, или пък често срещаното Новиодунум (нова крепост), разпространено в Галия, Предалпийска Галия, делтата на Дунав и т.н. Други типични за келтските топоними окончания са: марос (поле, земя), брига (крепост, укрепление) и не толкова типичните — менатум, магус, ритум, акус, и др.
Има различни хипотези по отношение на хронологията и разпространението на тези окончания. Но те не успяват да ги групират в един логичен ред, защото различните окончания съществуват успоредно и са резултат както от лингвистичното разделение на келтския свят, така и от локалните традиции.
Най-голямата обществена единица в келтския свят е племето. Имената на келтските племена, предадени от античните автори, са многобройни. В списъка на племената, живеещи в Галия, направен след смъртта на император Август, са изброени 305 племена. Някои от тях срещаме разселени в различни точки на келтската диаспора, докато други обитават само една. Най-добре познаваме етническата география на Галия благодарение на сведения, предадени ни от Цезар, и писмената традиция от римската епоха.
Между споменати от античната писмена традиция племена се срещат големи и силни, като например едуите, боите, а също така незначителни и малки, които никога не играели особена роля в историята на келтския свят. Често срещаме в античната литература да се смесват келтите с местните племена, като в резултат на това се появяват племена със смесено име и естествено със смесен етнически състав, като например келто-ибери, келто-скити, келто-лигури, келто-даки, келто-траки. Този процес на смесване с местното заварено население се усилва особено през втората половина на II в. пр.н.е. Локализацията на племената с еднакво име в различни части на предримска Келтика е извънредно интересно. Благодарение на нея може да се проследи кои племена са взимали активно участие в експанзията през V–II в. пр.н.е., а също и направлението на действие на отделните племена. Ще представим няколко примера:
Волките — племе, състоящо се от два клона — арекомици и тектосаги. Първите живеят между р. Рона и р. Гарона, а вторите — по горното течение на Гарона. Тектосагите са се заселили по-късно до Херцинската гора и в Мала Азия.
Боите — племе, живеещо в Централна Галия, но срещащо се и в Панония, Чехия (от тяхното име е образувано Бохемия, другото име на Чехия) в Предалпийска Галия, в подножието на Пиренеите, в Мала Азия.
Паризи — племе, живеещо по долината на Сена. Често това племе се среща и в Британия.
Сеномани — част от племето олерк, живеещо между Лоара и Рона. Среща се още в Италия и в Южна Галия на територията на волките-арекомици и т.н.
Други следи от разпространението на келтските племена са названията на градове — така например в Морея живяло племето алони, а на западния бряг на Британия се е намирал град Алона и река Алонис; в Югоизточна Галия пък се е намирал град Алониум.
Още много такива примери могат да се приведат, но посочените по-горе са достатъчни, за да предадат динамиката на миграционните процеси при келтските племена по време на тяхната експанзия. Те се преместват навътре в самата Галия, търсейки нови земи на заселване, или тръгват далеч извън нейните граници