История,  Келтски свят,  Традиции

Фр.Енгелс. „Произход на семейството, частната собственост и държавата“. Глава VII – „Родът у келтите и германците“. Част 1-3

Издателство на Българската работническа партия /комунисти/, София № 436, 1947г.,

Превод от немски Ив. Георгиев. Оригиналът е написан през 1884г.

взето от: https://www.marxists.org/bulgarsky/m-e/1884/Engels-Proizhod.pdf

Уважаеми приятели ! Никога не съм очаквал, че някога ще чета Енгелс не заради изпитите в Университета, а във връзка с келтската култура. Но, както казал Франсоа дьо Ларошфуко – „трябва да се учудваме, че все още можем да се учудваме“ – така че всичко рано или късно се случва. Приятно четене !

Мястото не ни позволява да разглеждаме подробно родовите институции, съществуващи и до днес в повече или по-малко чиста форма у най-различните диви и варварски народи, и техните следи в най-старата история на азиатските културни народи. Едните или другите се срещат навсякъде. Само няколко примера – още преди да е бил познат родът, Мак-Ленан, който направил най-големи усилия да го разбере погрешно, доказал неговото съществуване и изобщо правилно го описал у калмиците, черкезите, самоедите и у три индийски народа — варали, магари и мунипури.

Неотдавна М. Ковалевски го откри и описа у пшавите, хевсурите, сванетите и други кавказки племена. Тук ще дадем само няколко кратки бележки за съществуването на рода у келтите и германците.

Най-старите запазени келтски закони ни показват рода още в пълен живот; в Ирландия той и до днес живее поне инстинктивно в народното съзнание, след като англичаните насилствено са го разрушили; в Шотландия той бил още в пълен разцвет в средата на миналия век и тук бил унищожен от оръжията, законодателството и съдилищата на англичаните.

Староуелските закони, записани много векове преди английското завоевание – най-късно в единадесетия век, показват още общото обработване на земята от цели села, макар и като рядък остатък от по-предишен общ обичай; всяко семейство имало пет акра за собствено обработване; наред с това един парцел се обработвал общо и добивът се поделял.

По аналогия на Ирландия и Шотландия не подлежи на съмнение, че тия селски общини представлявали родове или поделения на родове, дори и ако едно ново изследване на уелските закони, за което ми липсва време (моите извадки са от 1869г.), не би доказало това пряко. Това, което пряко доказват уелските източници, а с тях и ирландските, е, че в единадесетия век бракът у келтите по двойки съвсем не е бил още изместен от моногамията.

В Уелс бракът ставал неразтрогаем или, по-вярно, чак след седем години съпрузите изгубвали правото да го разтрогнат. Ако не достигали само три нощи до седемте години, съпрузите можели да се разделят. Тогава се състояла подялбата: жената деляла, мъжът избирал своя дял. Мебелите бивали поделяни съгласно известни, твърде хумористични правила.

Ако мъжът разтрогвал брака, той трябвало да върне на жената нейната зестра и някои други неща; ако жената е разтрогвала брака, тя получавала по-малко. От децата мъжът получава две, жената — едно и то средното. Ако след развода жената е вземала друг мъж, но първият й мъж отново я повиквал при себе си, тя била длъжна да го последва, ако и да е стъпила вече с единия крак на новото съпружеско легло. Но ако двамата са били седем години заедно, те ставали мъж и жена и без бракът да е бил предварително оформен.

Девствеността на момичетата преди женитбата съвсем не се спазвала или строго изисквала; отнасящите се до това правила са от крайно фриволен характер и съвсем не отговарят на буржоазния морал. Ако жената изневерила, мъжът можел да я набие (един от трите случаи, в които това му било позволено, инак той подлежал на наказание), но след това не можел вече да иска друго удовлетворение, защото „за една и съща простъпка може да има или изкупление или отмъщение, но не и двете заедно“.

Причините, поради които една жена може да поиска развод, без да губи от своите права при раздялата, били твърде многообразни: лошият дъх на мъжа бил достатъчно основание. Откупът за правото на първата нощ, който трябвало да се плаща на главатаря или краля (gobr merch, оттук средновековното име marcheta, френски marquette), играе голяма роля в законника.

Жените имали право на гласуване в народните събрания. Прибавим ли към това, че в Ирландия са засвидетелствувани подобни отношения, че и там също така били много разпространени бракове за определено време и че на жената при раздялата били гарантирани точно установени, големи предимства и дори обезщетение за домашната й длъжност; че там се среща „първа жена“ наред с други жени и че при подялбата на наследство не се прави никаква разлика между брачни и извънбрачни деца — така ние имаме една картина на брака по двойки, в сравнение с който съществуващата в Северна Америка форма на брак изглежда строга — нещо, което за XI век може да ни учудва за един народ, който още във времето на Цезар е живял в групов брак.

Ирландският род (sept, племето се казва clainne, клан) е потвърден и описан не само от старите законници, но и от английските юристи от XVII век, изпратени в Ирландия да превърнат земите на клановете във владение на английския крал. Земята е била до това последно време обща собственост на клана или рода, доколкото тя не е била вече превърната от главатарите в техни частни владения.

Когато умирал някой член на рода, значи когато престанело да съществува някое домакинство, старейшината (caput cognationis го наричали английските юристи) предприемал ново разделяне на цялата земя между останалите домакинства.

Това разделяне трябва да е ставало изобщо според правила, каквито са били валидни и в Германия. И днес се срещат няколко – а преди четиридесет или петдесет години твърде многобройни – селски земи в така наречените Rundale.

Селяните, единични арендатори на земята, общо принадлежаща по-рано на рода, заграбена след това от английския завоевател, плащат всеки поотделно арендата за своя парцел, но събират нивите и ливадите на всички парцели заедно, разделят ги според положението и качеството им на „Gewanne“ (1), както се казва на Мозел, и дават на всекиго дял във всеки Gewann; блатистата земя и пасбищата се използуват общо.

Още преди петдесет години отвреме-навреме, понякога годишно, се предприемало ново разделяне. Картата на землището на такова село [Rundale-DorfI изглежда точно както картата на една немска кооперирана селска община (Gehöferschaft) на Мозел или в Хохвалд.

Родът продължавал да живее и в „factions“ (партиите). Ирландските селяни се делели често на партии, които почивали привидно на съвсем нелепи и безсмислени различия, съвсем неразбираеми за англичаните и които, изглежда, нямали друга цел освен обичното тържествено сбиване между партиите.

  • (1)„Gewann“ — .старогерм. наименование на правилен парцел
    земя, който от своя страна бивал поделян на еднакви по размер
    части, разпределяни с жребие между членовете на една община. —
    Ред.


Това е изкуствено съживяване, по-сетнешен ерзац на унищожените родове, в които онаследеният родов инстинкт продължава да се проявява по свой начин. Впрочем, в някои местности членовете на рода още продължават да живеят заедно по старите си места ; така, още в 30-те години значително мнозинство жители на графството Монеген имало само четири фамилни имена, т. е. произлизало от четири рода или клана.

В Шотландия залезът на родовия строй датира от потушаването на въстанието в 1745г. Какъв член от този строй представлява специално шотландският клан – предстои още да се изследва; но че той е такъв, е несъмнено. В романите на Валтер Скот ние виждаме този клан на Висока Шотландия жив пред нас. Той по своята организация и по своя дух е, казва Морган, „прекрасен образец на рода, убедителен пример за господството на родовия живот над членовете на рода… В своите вражди и в своето кръвно отмъщение, в разделянето на областта по кланове, в тяхното общо ползувано от земята, във верността на членовете на клана към главатаря и един към друг, ние намираме появяващите се отново признаци на родовото общество… Произходът се смятал по бащинското право, така че децата на мъжете оставали в клановете, докато тия на жените преминавали
в клановете на своите бащи“.

  • Към четвъртото издание. През няколкото дни, които прекарах в Ирландия, отново изпъкна живо в съзнанието ми колко много селяни там още живеят с представите на родовата епоха. Земевладелецът, чийто арендатор е селянинът, е за последния все още един вид вожд на клана, който трябва да управлява земята в интереса на всички, на когото селянинът плаща налог във форма на аренда, но от когото той трябва да получи подкрепа в случай на нужда. Всеки по-заможен човек се смята също така задължен да подкрепя своите по-бедни съседи, щом те изпаднат в нужда. Такава помощ не е милостиня, тя по право се пада на по бедния, дадена от по-богатия член на рода или от вожда на клана. Ние разбираме жалбите на икономистите и юристите от невъзможността да се втълпи на ирландския селянин понятието за съвременната буржоазна собственост; такава собственост, която има само права, но не и задължения, чисто и просто не може да влезе в главата на ирландеца. Но човек разбира също тъй как ирландците, попаднали с такива наивни родови представи в големите английски или американски градове, всред население със съвсем други морални и правови възгледи – как такива ирландци съвършено се объркват там по отношение на морала и правото, загубват всяка опора и се деморализират масово.

Но че в Шотландия по-рано е господствувало майчинското право, доказва фактът, че в кралското семейство на пиктите, според Беда, наследяването ставало но женска линия. Дори един остатък от пуналуално семейство се е запазил чак до средните векове както у уелците, така и у скотите в правото на първата нощ, от което — доколкото то не е било изкупено – можел да се възползува главатарят на клана или кралят като последен представител на предишните общи мъже по отношение на всяка невеста. Няма никакво съмнение, че до преселението на народите германците са били организирани в родове.

Вероятно само няколко века преди нашата ера те са заели областта между Дунав, Рейн, Висла и северните морета; кимврите и тевтонците са били още в процес па преселване, а свевите са оседнали в постоянни селища едва в Цезарово време. За тях Цезар казва изрично, че са се заселвали на родове и родствени групи (gentibus cognaflonibusque), а в устата на един римлянин от рода на Юлиевци думата gentibus има съвсем определено и безспорно значение. Това важело за всички германци; дори заселването в завоюваните римски провинции, изглежда, е ставало по родове.

В аламанското народно право се потвърждава, че народът се е заселвал в завоюваната южно от Дунав земя на родове (genealogiae); genealogia се употребява съвсем в същия смисъл, както по-късно марка или селска община. Неотдавна Ковалевски изказа възгледа, че тези genealogiae били големи семейни общини, между които е била разпределена земята и от които едва по-късно се развила селската община. Това ще да важи тогава и за tara, с който израз у бургундите и лангобардите — следователно у едно готско и едно херминонско или горнонемско племе — приблизително, ако не точно, се означава същото както с genealogia в аламанския законник. Какво имаме в действителност тук: род или семейна община — трябва да се изследва по-отблизо.

+++++

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.