История,  Келтски свят,  Традиции

Фр.Енгелс. „Произход на семейството, частната собственост и държавата“. Глава VII – „Родът у келтите и германците“. Част 2-3

Издателство на Българската работническа партия /комунисти/, София № 436, 1947г.,

Превод от немски Ив. Георгиев. Оригиналът е написан през 1884г.

взето от: https://www.marxists.org/bulgarsky/m-e/1884/Engels-Proizhod.pdf

Езиковите паметници не ни дават сигурни указания дали у всички германци е имало един общ израз за род и ако е имало—какъв е бил той. Етимологично на гръцкия genos, на латинския gens отговаря готският kuni, средно-горнонемският künne и се употребява в същия смисъл.

Към времената на майчинското право ни насочва и това, че името за жена е от същия корен : гръцкия gyne, славянски zena, готски qvino, староскандинавски копа, kuna.

У лангобардите и бургундите ние намираме, както бе казано, думата fara, която Грим извежда от хипотетичния корен fisan — създавам. Аз бих предпочел да отнеса тая дума към по близката faran [fahren], пътувам, странствувам, като означение на определена част от странствуващата маса, състояща се, разбира се, само от роднини, едно означение, което през времето на многовековните скитания изпърво на изток, после на запад постепенно се е пренесло и върху родовата общност.

По-нататък, готската дума sibja, англосаксонската sib, старогорнонемската sippia, sippa, Sippe [родство]. В староскандинавски се среща само множественото число sifjar, роднина а в единствено число — само като име на богиня – Sit –

И най-после се среща още един израз в песента за Хилдебранд, където Хилдебранд пита Хадубранд: „Кой е твоят баща сред мъжете в народа… или от кой род си ти?“ (eddo huêlîhhes cnu os les du sîs).

Доколкото е съществувало общо германско име за рода, то ще е гласяло на готски kuni; за това говори не само идентичността със съответния израз на родствените езици, но и обстоятелството, че от него се извежда думата kuning, könig [крал], която първоначално е означавала старейшина на род или на племе.

Sibja, Sippe [роднини], изглежда, не бива да се взема под внимание, поне в староскандинавски sifjar означава не само кръвни роднини, но и сродени, значи обхваща членовете най-малко на два рода; и така sif не е могло да бъде израз на род.

Както у мексиканците и гърците, така и у германците боевият ред — ескадронът на конницата и клиновидната колона на пехотата—са се построявали по родствени групи ; когато Тацит казва: по семейства и родствени групи, този неопределен израз се обяснява с това, че по негово време в Рим родът отдавна престанал да бъде едно живо обединение.


Решаващо е едно място у Тацит, където се казва: майчиният брат гледа на племенника си като на свой син, някои дори смятат кръвната връзка между вуйчо и племенник за още по-света и тясна отколкото тази между баща и син, така че, когато трябва да се дадат заложници, сестриният син се смята по-голяма гаранция отколкото собственият син на оня, когото искат да обвържат.

Тук имаме жив пример от организирания според майчинското право – следователно от първоначалния род, и то като нещо, което особено много отличава германците. Ако членовете на такъв род дадели собствения син в залог на тържествен обет и ако поради нарушение на договора от страна на бащата синът станел жертва, бащата трябвало сам да се справи със случая. Но ако жертвата се окажела сестриният син, в такъв случай бивало накърнено най-свещеното родово право; най-близкият роднина на рода, задължен да защитава момчето или младежа пред всички други, ставал виновен за неговата смърт; или той не е трябвало да го залага, или е трябвало да изпълнява договора.

Дори и да нямахме никаква друга следа от родово устройство у германците, само това място щеше да е достатъчно. Още по-решаващо, защото е с около 800 години по-късно, е едно място от староскандинавската „Песен за залеза на боговете и края на света“, „Völuspä“.

  • Произхождащата от времето на майчинското право особено тясна връзка между вуйчо и племенник, която се среща у много народи, гърците познават само в митологията на героичния период. Според Диодор (IV, 34) Мелеагър убива синовете на Тестий – братята на своята майка Алтеа. Последната вижда в това дело толкова неизкупимо престъпление, че тя проклина убиеца, своя собствен син, и призовава над него смъртта. „Боговете чуха, както се разказва, нейните желания и отнеха живота на Мелеагър.“ Според същия Диодор (IV. 44) аргонавтите, под предводителството на Херакъл, слизат в Тракия и намират там, че Финий, подстрекаван от своята нова жена, позорно изтезава двамата си сина, родени от неговата отблъсната съпруга бореада Клеопатра. Помежду аргонавтите има и бореади, братя на Клеопатра, следователно майчини братя на изтезаваните. Те веднага се застъпват за своите племенници, освобождават ги и убиват стражата.

В това „Видение на пророчицата“, в което, както доказаха сега Банг и Буге, са преплетени и християнски елементи при описанието на общото израждане и поквара, което предхожда страшната катастрофа, се казва: Broedhr munu bêrjask ok st bönum verdask, munu systrungar slfjum spills „Братя ще почнат да враждуват и убийци един на друг ще станат, децата на сестрите ще разкъсат роднинските връзки.“ Systrungar се казва синът на майчината сестра и това, че тия синове отричат взаимното кръвно родство, за поета е още по-голямо престъпление от братоубийството.

Това усилване на престъплението се крие в думата systrungar, която подчертава роднинството по майчина линия; ако вместо това стоеше syskina-börn, деца на братята и сестрите, или syskina-synir, синове на братята и сестрите, в такъв случай вторият ред не би означавал усилване по отношение на първия, а едно отслабващо понижаване. И така, дори и във времето на викингите, когато е възникнала „Völuspa“, споменът за майчинското право в Скандинавия не е бил още заличен.

Впрочем, във времето на Тацит, поне у по-отблизо познатите на него германци, майчинското право е отстъпило на бащинското право; децата наследявали бащата; където е нямало деца, наследници бивали братята, чичовците и вуйчовците от бащина и майчина страна. Допущането на майчиния брат до наследство е във връзка с току-що упоменатия обичай и доказва също колко младо е било още бащинското право тогава у германците.

Следи от майчинско право се намират до късно в средновековието. Изглежда, че тогава още не са се доверявали достатъчно на произхода по баща, особено у крепостните; така, когато някой феодален господар е поисквал от един град да му се върне избягалия крепостен, например в Аугсбург, Базел и Кайзерслаутерн, крепостното състояние на обвиняемия е трябвало да бъде потвърдено под клетва от шест най-близки негови кръвни роднини и то изключително от майчина страна (Maurer, „Stаdteverfassung“ [„Устройство на градовете“], т. I, стр. 381).

Друг остатък от току-що започналото отмиране на майчинското право е неразбираемото за римлянина уважение на германците към женския пол. Девойки от благородни семейства били смятани за най-обвързващи заложници при договори с германците; мисълта, че техните жени или дъщери могат да попаднат в плен или робство, е страшна за тях и повече от всичко разпалва смелостта им в боя; те виждат у жената нещо свещено и пророческо, те се вслушват в нейния съвет и при най-важните въпроси, както например Веледа, бруктерската жрица при Липе (1) била душата, която движела цялото въстание на батавите, в което Цивилис начело на германци и белги разклатил цялото римско господство в Галия.

В къщи господството на жената изглежда безспорно; тя, старите и децата трябва да извършват наистина цялата работа, а мъжът ходи на лов, пие или лентяйствува. Така казва Тацит; но понеже той не казва кой обработва нивята и определено заявява, че робите давали само даждия, а не отбивали никаква ангария, масата възрастни мъже ще да са вършили навярно малкото работа, която изисквало земеделието.

Формата на брака била, както бе казано по-горе, постепенно приближаващ се към моногамията брак по двойки. Това не е било още строга моногамия, защото се позволявало многоженството за знатните. Изобщо се държало строго на девствеността на момичетата (в противоположност на келтите), а и Тацит говори с особена топлота за ненарушимостта на брачната връзка у германците.

Той посочва като основание за развод само изневярата в брака от страна на жената. Но неговото изложение в това отношение страда от непълноти, а и много силна е тенденцията му то да послужи на развратените римляни като огледало на добродетелта. Несъмнено е едно: ако и германците в своите гори да са били такива рицари на добродетелта, достатъчен е бил незначителен досег с външния свят, за да ги принизи до равнището на останалите обикновени европейци ; и последната следа от чистотата на нравите е изчезнала всред римския свят много по-бърже, отколкото германският език.

Достатъчно е само да прочете човек Григорий Турски, че в девствените германски гори не е могла да господствува рафинираната развихреност на сладострастието както в Рим, това се разбира от само себе си, тъй че за германците и в това отношение остава достатъчно предимство пред римския свят, без да е нужно да им приписваме в плътските неща въздържаност, каквато никога и никъде не е господствувала у цял един народ.

1 Липе (Lippe] : приток на Рейн. Областта на реката Липе била
населена към начелото на нашата ера от германското племе бруктерн.—
Ред.

От родовия строй е произлязло задължението да се наследяват както приятелските връзки на бащата или роднините, така и неприятелските; наследявал се също и откупът, изкупителната глоба, вместо кръвното отмъщение за убийство или наранявания. Този откуп, на който още преди едно поколение се гледало като на специфично германска институция, сега е доказано установен у стотици народи като обща смекчителна форма на произтичащото от родовата уредба кръвно отмъщение.

Него, както и задължението за гостоприемство, ние намираме между другото и у американските индианци ; описанието как било практикувано гостоприемството според Тацит („Germania („Германия“) гл. 21) е почти до подробности същото, каквото ни дава Морган за своите индианци.

Горещият и безкраен спор за това дали германците на Тацит са поделили окончателно орната земя или не и как трябва да се тълкуват съответните места принадлежи вече на миналото. След като е доказано, че почти у всички народи орната земя се обработвала общо от рода и по-късно от комунистическите семейни общности, каквито Цезар намира още у свевите, и че след това настъпило разделянето на земята между единичните семейства с периодично преразпределение, след като е установено, че това периодично преразпределение на орната земя е запазено на места в Германия дори и до наши дни, безпредметно е да говорим повече по това.

Ако германците в 150-те години до Тацит са преминали от общото обработване на земята, което Цезар изрично приписва на свевите (разделена или частна земя почти няма у тях, казва той), към единично обработване с годишно преразпределение на земята, това е наистина в достатъчна степен прогрес; преходът от това стъпало към пълна частна собственост върху земята през тоя къс промеждутък от време и без всяка чужда намеса е чисто и просто невъзможен.

И така, аз чета у Тацит само това, което той казва със сухи думи : те разменят (или отново разделят) обработената земя всяка година и пак остава свободна достатъчно обща земя. Това е онова стъпало на земеделие и на присвояването на земята, което точно съответствува на тогавашната родова организация на германците.

Горният последен пасаж оставям непроменен, както е в по-раншните издания. А в това време въпросът взе друг обрат. След като Ковалевски доказа широкото, ако и не повсеместно разпространение на патриархалната семейна община като междинна степен между майчинско правното комунистическо и съвременното изолирано семейство, не се пита вече, както става между Маурер и Вайц, за обща собственост или частна собственост върху земята, а за формата на общата собственост.

Че във времето на Цезар у свевите е съществувала не само обща собственост, но и общо обработване на земята за обща сметка — в това няма никакво съмнение. Дали стопанската единица е бил родът или семейната община или една намираща се между тях комунистическа роднинска група ; или пък дали в зависимост от теренните условия са се срещали и трите тия групи — върху това може да се спори още дълго. Но Ковалевски твърди сега, че описаното от Тацит състояние имало за предпоставка не „марката“, или селското общинно сдружение, а семейната община; тепърва от тази последната се развило много по-късно като последица от нарастването на населението селското общинно сдружение.


Според тоя възглед селищата на германците в земите, заети от тях във времето на римляните, както и в тия, които те по-късно отнемат от римляните, са се състояли не от села, а от големи семейни общини, които обхващали няколко поколения, заемали съответно землище за обработване и се ползували заедно със съседите от запустялата наоколо земя като обща „марка“.

Така че мястото у Тацит за сменяване на обработваната земя трябва да се разбира в агрономски смисъл: всяка година общността е разоравала нов парцел, а орната земя от изминалата година е оставала под угар или пък — съвсем да пустее. При рядкото население всякога оставало достатъчно запустяла земя, за да става безполезен всеки спор за земепритежание.

Едва след векове, когато броят на членовете на семейната община нараства толкова много, че общото стопанисване е ставало вече невъзможно при тогавашните условия на производство, те са се разпаднали; общите досега ниви и ливади бивали поделяни по познатия начин между образуващите се вече единични домакинства, изпърво за известно време, по-късно завинаги, докато горите, пасищата и водите са оставали общи.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.