Моите разкази

Странникът 8, автор Мак Роберт

Цикъл от 9 разказа „Странникът“ в стил „Историческо келтско фентъзи“

Уважаеми приятели ! Това е втория цикъл разкази, които започнах да пиша през „проблемната“ 2020г и „по-леката“ 2021г.. Името Мак Роберт също не е случайно. Баща ми се казваше Роберт, а според ирландските традиции Мак Роберт означава буквално „син на Роберт“. Всички теми на моите разкази са свързани с повече или по-малко известни исторически факти за келтите, а основната линия е учението на друидите, което според мен е живо и до днес. Надявам се, че ще Ви хареса. С уважение: Мак Роберт или Сурен Роберт Исраилян.

История Първа

Телефонно обаждане от София вдигна настроението на Вартеван за целия ден. Преди две седмици той бе подал документи в офиса на международна фирма, която наемаше екскурзоводи из цяла България, но отговорът толкова много се забави, че той вече обмисляше резервен вариант в родния си Бургас. И сега, най-накрая, днес му се обадиха от там и помолиха да дойде на събеседване в столицата.

Той реши да не рискува да пътува със стария си Нисан и с помощта на компютъра бързо намери подходящ вариант на споделено пътуване до София. Вартеван се обади на шофьора, който му каза, че ще дойде на адреса.

-Всичко се нарежда отлично, – помисли Вартеван.

На следващия ден, с невероятна според българските понятия точност, тоест 10 минути преди посочения час, колата вече бе до входа на сградата, в която живееше Вартеван. Автомобилът бе чисто ново „Волво“, и както се оказа, служебно. Шофьорът каза на Вартеван, че ще пътува до София, а оттам обратно в Стара Загора, тоест 600 км до края на деня, и по тази причина търсеше събеседник поне в едната посока.  

Други пътници нямаше, защото според предварителна уговорка Вартеван плати малко повече от обичайната цена и след минути те вече се движеха по магистралата в посока София. 

-Можем ли да си говорим на „ти“ ? – любезно попита шофьорът, който се представи като Антон.

-Разбира се, – отговори Вартеван и също се представи.

-Странно име, – се учуди Антон, – грък ли си ?

-Не, арменец съм, – отговори Вартеван.

-Ясно, – кимна шофьорът, – аз съм от Стара Загора, имам приятели арменци там. 

-Добри хора, няма да те подведат, – добави той с уважение.

-С какво се занимаващ ? – попита отново Антон.

Явно, „фейс контролът“ на Вартеван мина успешно, защото Антон се държеше доста приятелски.

-С разни работи, – уклончиво отговори Вартеван, – сега, например, се занимавам с туризъм.

-А за душата ? – с усмивка попита Антон. Като всеки средностатистически българин той си представяше работа в туризма като безкраен скучен работен ден на рецепция, с мизерна заплата и постоянна надежда за бакшиши.

Вартеван се замисли. Той си представи старомодни теглилки, на които от двете страни стояха различни дела, свързани с живота му в последно време. След това мислено сложи на едната страна на кантара ангажиментите си, свързани с келтската култура и всичко останало от другата страна подскочи и с трясък падна на земята.

-Занимавам се с келтска култура, – отговори Вартеван.

-Каква култура ? – отново попита Антон.

-Келтска, – отговори Вартеван, – чувал ли си за келтите ?

-Почти нищо не съм чувал за тях, май бяха езичници, аз съм християнин, – отговори Антон, – разкажи ми за келтите.

Вартеван се замисли. Както обичайно става в подобни ситуации, на прости въпроси трудно се намират кратки и ясно отговори.

Той реши да започне от най-ясното.

-Келтите приемат християнството през пети век от новата ера. При това Ирландия в ранното Средновековие наричали „свещен остров на християнството“.

-Значи нещо бъркам, – чистосърдечно си призна Антон. -При тях ли са рязали глави и са  воювали голи ? – отново попита, не се предавайки, той.

-Да, те са имали и това, въпреки че не само те са рязали глави, а например и турците, в това число и на нашите с теб предци, – отговори Вартеван.

-Що се касае до голотата, ти сигурно си чувал за казаците, които смятали, че ако сабята и ножницата не падат от тялото, не е необходимо да се обличат. Така че всичко, което е било при келтите, според мен е съществувало в цяла Европа.

-Чакай, сетих се с какво са прочути келтите, – изведнъж на висок глас и радостно каза Антон, – те и до днес произвеждат хубава бира и уиски. Вярно, скъпичко излиза, но „Гинес“ и „Бушмилс“ са извън конкуренцията.

-И още нещо, татуировките май са от тях, – пак заговори шофьорът, – моята приятелка има такава на гърба, някакъв келтски орнамент.

-Гледай ти, – замислено продължи Антон, – ама, те доста неща са направили…

-И все пак, Вартеван, според мен ти нещо бъркаш, – замислено каза Антон, – аз някак си не мога да си представя келтите в християнски храм.

-Искаш ли да ти покажа ? – изведнъж попита Вартеван.

Антон толкова много се учуди, че за малко не закачи преминаваща в лявата лента кола.

-Как така да покажеш ? Да не ме каниш в Ирландия ? – весело каза шофьорът.

-Не, другата седмица ще бъда в твоя град по работа, – отговори Вартеван. Дай ми номера на телефона да ти звънна, когато съм в Стара Загора. Ще те заведа в един храм в Мъглиж и там ще ти покажа нещо.

-Добре, Мъглиж е съвсем близо до нас, –  отговори Антон.

История Втора

Столичният офис на туристическа фирма изглеждаше доста богат. Вартеван бе любезно посрещнат и отведен в заседателна зала.

След миг дойде симпатична млада жена, облечена като служител на фирмата и каза, че нейната колежка от отдел „Кадри“ има спешен разговор с Германия и е необходимо малко да изчакат.

-Как е в Бургас ? – започна тя с бодър и дежурен глас, намеквайки че „какво да се прави, трябва да Ви развличам“.

Но Вартеван не отговори, той внимателно гледаше ръката на жената.

-Как се казвате ? – изведнъж попита той служителката.

-Траяна, – отговори тя учудено, – а какво се случи ?

-Гледам дясната Ви ръка. Показалецът и безименният пръст са Ви еднакви по височина, – въодушевено отговори Вартеван.

Траяна погледна ръката си. Маникюрът и ноктите бяха в перфектно състояние.

-И какво от това ? – попита заинтригувано тя.

-Вие откъде сте ? – каза Вартеван.

-От Стара Загора, – отговори жената, – след няколко дни ще работя в моя град, в новия офис на нашата фирма.

-Ако показалецът и безименният Ви пръст са еднакви по височина, то най-вероятно сте потомък на келтите, – тихо каза Вартеван.

Траяна замълча, а Вартеван с удоволствие наблюдаваше, как една зомбирана служителка се превръщаше в нормална българка.

-Заинтригувахте ме, – с естествена усмивка каза Траяна, – а къде мога да науча повече за келтите ? Аз четох някои неща за тези народи, знам, че около нашия град е било келтското царство Тиле, но никога не съм предполагала, че мога да имам нещо общо с тях.

-А вярно ли е, че келтските жени са били толкова красиви, че богатите траки са ги търсели за съпруги ?  – изведнъж попита тя.

-Да, така е, – отговори Вартеван, – днес в тракийските могили археолозите често откриват скелети на жени, погребани заедно с богати траки, а знаем, че последните „взимали“ със себе си в отвъдното само най-скъпото – в пряк и преносен смисъл. При тези жени намират пръстени, украшения за глава, гривни, колиета и много други предмети, изработени в традиционен келтски стил, което говори за тяхната принадлежност към келтските народи.

-Освен това на територията на съвременна България, тогава Одриска Тракия и до сега не са намерили нито една масова военна могила от онова време, тоест келтите и траките не са воювали помежду си и живеели по-скоро като съседи, отколкото като врагове.

-А Вие откъде знаете за келтите ? – не спираше да пита жената, разпалвайки женското си любопитство.

-В България има келтско сдружение, на което съм член, – отговори Вартеван. -Сдружението не е историческо, по-скоро се занимаваме с популяризирането на келтската култура – тоест Вашата култура, Траяна, – добави той.

Траяна го гледаше с широко отворени очи и мълчеше.

-Искате ли да Ви покажа едно интересно място, свързано с келтите, близо до Вашия град ? – изведнъж попита Вартеван, сещайки се за Антон.

-Искам, – отговори Траяна, отново с естествена усмивка.

В този момент в залата влезе жена на около 40 години, заради която Траяна отново бързо се зомбира и бодро каза на Вартеван:

-Запознайте се с г-жа Евелина Петрова – началник отдел „Кадри“ в нашата фирма. 

-Имам за Вас една не много приятна новина, – каза със студен тон госпожа Петрова, гледайки Вартеван, – току що получих указания от Германия да преустановя назначаването на екскурзоводи в Бургас и Варна. Ще открием нов офис само в Стара Загора и ще наемем за него местни хора. Затова, за съжаление, не мога да Ви отговоря относно Вашата кандидатура. Ако имате възможност, изчакайте. Разбира се, не мога нищо да Ви обещая.

-Благодаря, довиждане, – отговори Вартеван със същия студен тон. 

История Трета

Двеста километра от Бургас до Стара Загора изминаха бързо. По-голямата част от пътя бе на магистралата, а освен това почти нямаше коли на пътя и Вартеван спокойно изкарваше от стария си Нисан почти 150 километра в час. 

Той влезе в центъра на града, паркира колата и тръгна пеш по главната улица. Офисът не беше далеч, но буквално след минута някой зад гърба му го извика по име.

Вартеван учудено се обърна и видя Антон, шофьора, който го кара до София преди няколко дни.

-Еха! – с усмивка каза Антон, – ти сякаш си знаел, че ще се видим тук, сигурно четеш мислите ми като друид.

Антон явно не беше забравил за разговора им и дори беше прочел някои неща за келтите.

-Сигурно е така, – също с усмивка се съгласи Вартеван, – въпреки, че не мога да чета мисли, а за друид, за съжаление, не съм се учил. -Искаш ли да се видим тук в един часа, – предложи Вартеван, – зает ли си ?

-Днес съм свободен, – отговори Антон, – шефът го избраха в някаква делегация, той сега е в Турция и ми е наредено да чакам в офиса.

 – Ще ходим ли в Мъглиж ? – попита Вартеван

-Защо не ? – весело отговори Антон, – стана ми интересно, какво можеш да ни покажеш на нас, местните хора ? Аз, разбира се, вече проверих в Гугъл, в Мъглиж е имало келтски празник преди две години, при това извън града. Има доста информация за келтското царство Тиле, но нищо конкретно. За всичко пишат „предполага се“, „приема се“, което за мен означава, че нищо не могат да докажат. 

Вартеван се сети за Траяна и каза:

-Имам тук една колежка, млада жена, освен това е красива, искаш ли да те запозная ?

Антон се усмихна:

-Аз по принцип си имам приятелка, но ако се замисля – целият живот е пред мен, – каза той и се разсмя, – с други думи – съгласен.

-Ще й се обадя, – каза Вартеван, – и ако е свободна в един часа, ще се видим заедно в някое кафе наблизо. 

+++

Вартеван свърши делата си доста бързо – за по-малко от час. Той все още бе в центъра на града, затова реши да провери в интернет и бързо намери адреса на новия офис на Траяна.

Това беше съвсем наблизо /“Колко е удобен градът !“ – помисли Вартеван/ и след 15-на минути вече седеше срещу Траяна и я разпитваше за местния туризъм. 

Те преминаха на „ти“ и младата жена откровено призна, че работата й не върви така, както е очаквала. В града е пълно с конкурентни фирми, а местните хора – първо, не са толкова богати, както в столицата, а второ – се записват на екскурзиите само при „своите хора“.  От София й препоръчаха да измисли някакъв нов тур, нещо не голямо и евтино, за да се раздвижи пазара, но засега нищо не беше успяла да на направи. 

Тогава, разбира се, веднага й намекнаха, че ако работата не върви добре, ще потърсят друг „по-мотивиран“ сътрудник, от което настроението й естествено не бе най-доброто.

-Защо не направиш „Келтски тур“ ? Това е по „твоята линия“ – с усмивка попита Вартеван.

-Ти нали обеща да ми покажеш нещо в Мъглиж по този повод ? – внезапно се сети Траяна.

-Аз дори вече ти намерих спътник, – загадъчно отговори Вартеван, – сега е един без десет, затваряй офиса и ела с мен.

Лицето на Вартеван излъчваше такава увереност, че Траяна безпрекословно се подчини, и след няколко минути те вече вървяха по главната улица към срещата с шофьора.  

Вартеван запозна Траяна с Антон и веднага предложи да отидат в Мъглиж. Всеки имаше кола, но „Нисан“-ът на Вартеван бе най-близко и тримата тръгнаха към паркинга.

Пътят до Мъглиж не бе голям, малко повече от двадесет километра. Траяна и Антон седяха на задната седалка и оживено приказваха за общи познати.

Когато колата влезе в града, Антон попита:

-Къде точно отиваме в Мъглиж ? В църква Св.Димитър ? Имай предвид, че тя е затворена за ремонт.

-Не отиваме в църквата, а в манастир, – кратко отговори Вартеван.

Манастирът Св.Николай се намираше на най-високата точка на града – буквално се надвисваше над Мъглиж. След няколко минути вече спираха колата пред входа му. 

Тримата влязоха в манастирския двор и омагьосано заразглеждаха тази християнска обител.

Около тях се редуваха различни помещения във вид на буква „О“, а в средата на манастира бе красивата стара църква.

-Ще влезем в църквата, – каза Вартеван, гледайки към идващия свещеник. 

-Чакайте, – каза Антон, – аз все още не виждам тук нищо келтско.

В този момент свещеникът дойде при тях и чувайки края на фразата на Антон, каза:

-Да ви покажа ли православния светец, за който става дума или сами знаете къде да отидете ?

Антон и Траяна заинтригувано погледнаха Вартеван, а той каза:

-Аз ще им покажа мястото, а Вие, отче, разкажете историята.

-Съгласен съм, – каза свещеникът.

Вартеван и двамата младежи влязоха в църквата. Вътре в помещението Вартеван, без да говори, посочи с ръка на Траяна и Антон да погледнат лявата стена на църквата.

На тази стена бе нарисувана огромна картина, на която бяха изобразени трима светци.

-Тези двама познах веднага, това са св.Кирил и Методий, – каза Антон, – а кой е третият ?  

-Може да е някой от учениците им ? – предположи Траяна. 

Те се обърнаха към Вартеван, а той с жест помоли свещеника да се включи в разговора. 

-Това е Свети Патрикий, известен с името Свети Патрик, – каза свещеникът.

-Това е невъзможно, нали сме в православна църква ! – в един глас възкликнаха Антон и Траяна.

-Да, това е Свети Патрикий, канонизиран от Православната църква, – безстрастно продължи свещеникът,  – картината е нарисувана в началото на 20-ти век по препоръка на известен ирландски благодетел лорд Пиърс О’Махони, създал сиропиталища из цяла България в края на 19-ти век. Тя е била осветена от Пловдивския владика.

-Аз съм лош християнин, – помисли тъжно Антон, – трябва да се стегна, да чета повече и по-често да ходя на църква.

-Това е моят шанс, – развълнувано помисли Траяна, – със сигурност не само аз имам келтски корени. Ще подготвя кратка програма за местните келти и наследниците на царство Тиле.

+++

-Не съдете, за да не бъдете съдени, – каза свещеникът.

С тези думи той прекръсти тримата велики светци, след това се обърна и тържествено изрече:

-Тези светци са помогнали на много хора, ще помогнат и на вас.

Той погледна Траяна и тихо каза:

-На хората винаги ще им е интересно да знаят за своите предци, независимо от това дали са келти или българи, затова не губи време.

Траяна благодарно наведе глава и от вълнение не знаеше какво да каже.

Отчето погледна Антон и каза:

-Богът е в твоето сърце, а това не е малко. Не забравяй за това.

Развълнуван Антон, в знак на съгласие, също наведе глава. 

-А ти, като син на първия християнски народ, въобще няма за какво да се притесняваш. Желаното идва тогава, когато си готов за него, – каза свещеникът на Вартеван.

Тримата посетители стояха в църквата и мълчаха, когато изведнъж тишината бе нарушена от Антон.

-А къде е свещеникът ? Той току що бе пред очите ми, – учудено попита той.

-И аз стоях до него, – каза Траяна оглеждайки църквата.

Вартеван се усмихна и помисли:

-Ето защо О’Махони искаше именно тук да остави келтската следа …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.