Моите разкази

Странникът 4, автор Мак Роберт

Цикъл от 9 разказа „Странникът“ в стил „Историческо келтско фентъзи“

Уважаеми приятели ! Това е втория цикъл разкази, които започнах да пиша през „проблемната“ 2020г и „по-леката“ 2021г.. Името Мак Роберт също не е случайно. Баща ми се казваше Роберт, а според ирландските традиции Мак Роберт означава буквално „син на Роберт“. Всички теми на моите разкази са свързани с повече или по-малко известни исторически факти за келтите, а основната линия е учението на друидите, което според мен е живо и до днес. Надявам се, че ще Ви хареса. С уважение: Мак Роберт или Сурен Роберт Исраилян.

История Първа.

Днес Ейон не бързаше за никъде. Това бе неговият ден, въпреки че малко хора знаеха за причината за такова празнично настроение. Той се разхождаше из улиците на Корк, зяпаше таверните и магазините и с усмивка гледаше минувачите.

Ейон все още не можеше да повярва, че днес завърши шестгодишното му обучение, по време на което той запамети около хиляда закона.

-Аз съм вече брехонския арбитър на кралство Мюнстeр и ще съдя хората според честта и достойнството, използвайки само истината и справедливостта, – гордо си каза той.

-Интересно, как са държали „изпити“ колегите ми през първи или втори век, когато в Ирландия е нямало писменост и всички закони се учели наизуст, така както навремето правели друидите?   – помисли той.

Той, разбира се, също запомни някои от тях, но вече беше 701-та година и законите отдавна се преписваха в специални книги.

Спомняйки си за друидите, Ейон отново гордо се огледа. Той винаги беше мечтал да прилича на своите далечни предци – келтите. В семейството му с уважение се говореше за техните „гелски“ корени, а за друидите му разказваха много легенди. Той знаеше, че друидите много векове са били съдии и фактът, че той в някаква степен също е станал съвременен друид, невероятно вдигаше самооценката му.

Той отново и отново в мислите си се връщаше към своя изпит. Изпитваше го не някой друг а известният арбитър Шон МакКленси, мъж на средна възраст, изискано облечен, с живи дълбоки очи.

МакКленси помнеше такива казуси, за които Ейон дори не беше чувал и, дори със своите научени хиляда закона, се чувстваше като момче от първата година на обучението.

Ейон отново си спомни за основния казус на изпита и мислено го възстанови до най-малките подробности.

МакКленси тогава, гледайки го със своя спокоен и безстрастен поглед, му разказа за жалба на един от неговите клиенти.

-Моят клиент е тъжител срещу своя съсед, – каза арбитърът и продължи:

-Ищецът смята, че пчелите на съседа се хранят от цветята на неговата територия, а меда носят на стопанина си. Той претендира за компенсация. Как бихте решили този казус ?  

Ейон си спомни как веднага се изпоти.

-Не е като да делиш крави, – притеснено помисли той.   

-Мисля, че ответникът трябва да изчисли щетата, – бе започнал колебливо Ейон.

-А Вие бихте ли сметнали това ? – с усмивка попита МакКленси и добави:

-Не мисля, че в кралството Мюнстер, а вероятно и в цялата Ирландия ще се намери човек, който може да изчисли тази щета.

Ейон мълчеше.

-Мислете, млади господине, – казваше изпитващият, – Вие вероятно помните, че ние не сме просто съдии, а арбитри и хората очакват от нас конкретни, а не формални решения.

Ейон бързо бе прехвърлил в главата си всички основни положения от раздел „Имущество“, но там нямаше за какво да се хване. За всеки случай той отново мислено бе „прелистил“ и раздела „Глоби“, но и там нищо спасително не намери.

И тогава се сети за думите на своя учител: „Никога не забравяй за семейните права“.

Ейон се бе успокоил и, гледайки в очите МакКленси, бе отговорил:

-А какво мисли по този повод съпругата на съседа ? За да има компенсация за щетите е необходима писмена молба от всички собственици, а, както знаем, по имотните въпроси в Ирландия жените имат равни права с мъжете.

-Отличен отговор, – каза тогава МакКленси и, понеже това бе последен въпрос, той тържествено бе връчил на новия арбитър традиционен брехонски отличителен знак.

Този знак приличаше на келтската торква (1), и Ейон трябваше да я носи на шията.

Все още гледайки младия арбитър с благосклонен поглед, МакКленси бе казал:

-Когато бях на Вашето място ми разказаха две легенди за „божествения контрол“ върху нашата работа. Чували ли сте за това ?

-Не, – учудено отговори Ейон, деликатно пропускайки факта, че МакКленси беше държал изпити преди поне 40 години и тогава е било съвсем друго поколение арбитри. 

-Първата легенда е свързана с торквата и вероятно е стигнала до нас от друидите. Те вярвали, че когато арбитърът произнасял съзнателна лъжа, знакът се свивал върху шията и буквално задушавал собственика си. Това ми изглежда по-скоро като мит. Но втората история се случваше доста често. Когато брехонците пак използвали неверни сведения, на бузите им се появявали лилави петна, които не приличали на обикновени пъпки. И при отказа от тези „нагласени аргументи“ петната постепенно изчезвали.    

Колега, – бе казал на сбогуване МакКленси, – ще Ви дам един професионален съвет – никога не забравяйте за „божествения контрол“.

-Да, разбира се, – бе отговорил Ейон.

+++

Оттогава минаха много години. Ейон стана известен арбитър и помогна на много хора.  Но когато вече бе на преклонна възраст, се случиха събитията, които започнаха да подкопават системата на арбитрите.

Ревностен организатор на тези събития беше християнското духовенство, което не преставаше да осъжда най-важния принцип на брехонските закони – равенство на половете.

-Ако това беше толкова необходимо, – казваха епископите, – Римската империя отдавна щеше да признае равенство на половете. Жената е греховно създание. Тя не заслужава права за наследство, защото без нейния верен съпруг тя е нищо.

Ейон не доживя до стремителната „канонизация“, тоест подмяната на гражданските закони с църковните, но той бе щастлив, че никога на бузите му не бяха „горели“ лилави петна.

Забележки

  1. Торква, вид колие при келтите, което се слага на шията по време на религиозните празници, стратегически битки или при отбелязване на важни тържества.       

История Втора

Вартеван бе в град Ростов за първи път. Той пристигна да кандидатства във филологическия факултет на местния университет . Вартеван вече няколко години мечтаеше да учи журналистика и ето сега, най-смелите му мечти бяха толкова близки до изпълнение.

Баща му го закара в Комисия по регистрация на кандидат-студентите, която се намираше в солидна сграда на главната улица на града. 

Неговите родители, по принцип, нямаха нищо против избора на своя син. Те само леко се тревожеха, че журналистиката винаги е била обвързана с политиката на властта. А това можеше да бъде проблем.

Не, родителите му не бяха дисиденти. Те живееха като всички нормални хора от онова време, през седемдесетте години на миналия век. Тогава най-интересното бе в това, че нищо особено не се е случваше, поне външно.

Майката на Вартеван бе от аристократическо семейство по майчина линия и, естествено, за някои неща спестяваше на сина определени факти. През 1937 година бяха прибрали брата на дядото на Вартеван. Дошли от органите и го прибрали от дома, както си бил – в бял костюм. Той не бил женен, работел в градския съвет на Ереван и живеел в апартамента на дядото. Повече никой не го видял. През шестдесетте им изпратили извинително писмо и им връчили една заплата, явно за толкова са го оценили. 

Роднините на бащата бяха известни хора, някои от тях дори са изграждали съветската власт. Което, естествено, не ги е спасило от „червения терор“ и през тридесетте те също започнали да изчезват. Двама братя на дядото се водели безследно изчезнали по време на войната, което по тогавашните закони бе равносилно на „врагове на народа“.

С други думи списъкът бе дълъг, но родителите на Вартеван не се озлобиха. Те просто продължиха да работят за благото на страната.

Затова на първото събеседване, когато при подаване на документите попитаха младия мъж, дали е член на партията, Вартеван се усмихна и каза: „Не“. 

Член на комисията, вероятно приемайки усмивката на момчета като някакъв намек, попита:

-А какво е Вашето отношение към членството в партията ? 

-Никакво, – отговори Вартеван и мълчаливо гледаше чиновника, докато той не каза раздразнено: 

-Свободен сте.

Бащата на Вартеван нае частни учители за сина си и близо един месец кандидат-студентът по няколко пъти на ден ходеше при различни преподаватели.  

Предвид встъпителни изпити, той бе „уреден“ да взима уроци от бивш университетски преподавател по английски език Мери Рудолфовна Резнер.

Английски език Вартеван учеше от малък благодарение на своята вуйна, която успя да предаде любовта си към този език на своя племенник.

Мери Рудолфовна веднага разбра това и още на втория урок му каза: 

-Вартеван, за университетското ниво ти знаеш граматиката достатъчно добре.  На теб ти трябва практика. Избрах за теб една книга на английски език, която ще превеждаш всеки ден. Нашите уроци ще се водят така: идваш слагаш на масата затворената книга и разказваш в свободен текст, каквото си запомнил.

-Разбра ли ? – попита тя.

-Разбрах, – отговори Вартеван, – и каква е тази книга ?

Жената му връчи доста дебела книга, поне триста страници, приличаща по-скоро на списание. Веднага му направи впечатление датата на издаването – 1943.  

На корицата бе напечатано „Историческо и лингвистично значение на ирландските юридически трактати. Сборник монографии на Британската Академия, № 28. Автор: Даниел А. Бинчи.  

-Интересно, публикувана по време на войната. Нима е толкова важна ?  – помисли Вартеван.

-За какво е тя ? – попита той.

Мери Рудолфовна отговори с въпрос на въпроса:

-Чувал ли си нещо за брехонските закони ? Това е кодекс от закони в ранна Ирландия, които учели наизуст. Първите закони фактически са били взети от практика на друидите и, подобно на учението им, те никъде не се документирали, а само се запомняли.

Вартеван мълчеше.

Чувал ли си за друидите ? – строго попита Мери Рудолфовна.

Нещо, май, чувал съм, ама съвсем малко, – колебливо отговори Вартеван. 

-Друидите са били „каймакът“ на келтското общество. Те 20 години изучавали природа, история и, разбира се, човешките отношения, след което ставали учители, проповедници и съдии.

– Но аз се разсеях, – продължи Мери Рудолфовна, – тези, които наизустявали всички закони, държали своеобразен изпит и ставали брехонски съдии или както ги наричали „арбитри“. Те решавали споровете между хората и били уважавани граждани в обществото. Брехонските арбитри съществували в Ирландия много векове.

-Не, никога не съм чувал за това, – отговори Вартеван.

-Английските учени смятат, че дарбата да запомни и да разкаже било най-важното в учението на друидите, затова то не било забравено, а развито при подготовката на брехонските арбитри, – продължила Мери Рудольфовна, – и аз смятам, че това правило е полезно на всеки и до днес.

-Освен това, законите са доста интересни. Може би, някой ден ще помогнат и на теб, – отговори тя и завърши урока.

+++

Отначало на Вартеван бе доста скучно да превежда законите на някакви си средновековни ирландци, които живели на другия край на Европа. Но той постепенно свикна и дори вече помнеше някои текстове. 

Авторът цитираше известния арбитър Шон МакКленси, който казваше:

-Помнете тези закони така, както помните добрите дела, които сте направили на съседите си. Писаното не остава в паметта.

Скоро Вартеван с учудване забеляза, че вече помни, макар и не наизуст, десетина брехонски закона.

-В мен се разкрива талантът на друид, – весело помисли той. 

+++

Последния встъпителен изпит бе по английски език. 

Вартеван имаше „малшанс“. Когато сядаше пред комисията, за да отговаря на устните въпроси, в аудиторията влезе деканът на факултета по чужди езици на университета. Слаба, невисока жена, професор, със строг поглед и същия стил на дрехите. Тя критично огледа Вартеван и властно каза на преподавателите:

-Този студент ще го изпитам аз.

Ако това се беше случило на предния изпит по история, Вартеван щеше да получи максимум „тройка“.

Но това бе английски, който той учеше вкъщи и в училище вече десет години.

-Изпитвайте, – с усмивка разреши Вартеван.

Деканът се намръщи и буквално за десетина минути зададе поне 15 въпроса. Вартеван отговаряше бързо и кратко, без да се замисля за смисъла на изречението, използваше различни глаголи и се опитваше да не се повтаря.

Накрая жената се облегна на стола си и каза язвително:

-Защо ви занимавам все на битови теми ? Може би имате знания и извън училищната програма?

Разбира се, имам, -отговори спокойно Вартеван.

Хайде да чуем, – каза саркастично професорът.

Вартеван направи малка пауза и каза:

Ирландски Брехонски закон Imscarad

Професорът се стресна, а преподавателите от комисията се спогледаха, явно не разбирайки за какво става дума.

Вартеван продължи на английски тихо и напевно:

„Жената може да се разведе, ако съпругът я пренебрегва заради друга жена, ако той не може да я издържа или разпространява лъжливи истории или подигравки по неин адрес или ако той с измама я накара да му стане жена с помощта на магьосничество“.

Настъпи пълна тишина..

-Кой ви подготви ?  – попита професора, – Резнер ?

Да, – отговори Вартеван.

Тя стана и преди да излезе от аудиторията, каза:

-Пишете му „пет“, мисля, че той ще учи при нас.

История Трета

Лекцията по история на КПСС вървеше сравнително гладко. Студентите, както винаги „убиваха времето“: пращаха и получаваха бележки, играеха на „морски бой“ и на „три кибритчета“, заглеждаха се по студентките и рисуваха по чиновете.  

Мина вече, слава Богу, повече от половината от лекцията и младият преподавател Герман Василиевич Донской от Висшата партийна школа въодушевено говореше за заслугите на партията.  

Вартеван седеше и се мъчеше да се сети за някаква игра, за да убие останалите 20 минути от лекцията.

В този момент Герман Василиевич каза:

-Нашата партия направи историческа крачка, като освободи жената от хилядолетното неравенство. В началото, в период на първобитно-общинския строй, всички хора били равни. Но в последствие робовладелските, феодалните и капиталистическите общества превърнали жената буквално в собственост на мъжа и само социализмът успя да освободи прекрасната половина на човечеството от това иго.

-Не съм съгласен, – изведнъж чу преподавателят и се спъна по средата на фразата.

В аудиторията стана особено тихо, и всички дружно погледнаха натам, откъдето дойде гласа.

Това бе Вартеван.

-Герман Василиевич, аз не съм против партията, но Вие вероятно, не сте успели да проверите някои факти. В ранната и средновековна Ирландия са съществували брехонските закони, според които жената имала равни права на наследство и развод с мъжа. При раздяла на имуществото, без нейното съгласие, като член на семейството, съдът не можел да решава наследствени дела.

Герман Василиевич постепенно дойде на себе си и каза:

-Благодаря ви за допълнението. На мен, действително това не ми и е известно, но мисля, че и не е толкова съществено. Това по-скоро доказва, – тук гласът му укрепна, – че без господстващото положение на социално-ориентираната власт, гарант на която днес се явява нашата партия, всякакви опити на обществото да се бори за правата на жените, били обречени на провал.

Вартеван мълчеше. Той изведнъж се сети за всички негови роднини, пострадали от най-различни култове. Сигурно всеки от тях някъде се бе изказал, така както той днес, с благородната идея да се открие истината, за да могат хората да разберат, че в живота не всичко е „черно-бяло“. 

Сигурно тази фраза „Не съм съгласен“ беше погубила много от тях. А може би всичко бе станало по друг начин.

Той отново си спомни историята за брата на дядо му, но сега се почувства достоен на своя род.

На изпита по история на КПСС Вартеван отговори на всички въпроси и получи „тройка“.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.