Моите разкази

Странникът 1 , автор Мак Роберт

Цикъл от 9 разказа „Странникът“ в стил „Историческо келтско фентъзи“

Уважаеми приятели ! Това е втория цикъл разкази, които започнах да пиша през „проблемната“ 2020г и „по-леката“ 2021г.. Името Мак Роберт също не е случайно. Баща ми се казваше Роберт, а според ирландските традиции Мак Роберт означава буквално „син на Роберт“. Всички теми на моите разкази са свързани с повече или по-малко известни исторически факти за келтите, а основната линия е учението на друидите, което според мен е живо и до днес. Надявам се, че ще Ви хареса. С уважение: Мак Роберт или Сурен Роберт Исраилян.

История Първа

Тя обожаваше готините хора, такива, с които можеш да говориш часове и даже когато леко флиртуваше с тях, предпочиташе общуването пред свалките.

Работата й бе достатъчно престижна в общината на най-големия турски град , с добра  /не максимална/ заплата, но тя по-скоро предпочиташе да пътува и да среща различни хора пред безкрайните усилия над финансовите приходи.

Утре Емине /така се казваше жената/ трябваше да пътува за известен турски курорт, където се събираха на конференция изпълнителите на европейските проекти от трите балкански държави: Турция, Румъния, България.

Тя обичаше подобни прояви, защото се срещаше с много приятели, както и с нови хора от този бранш. Колегата й от столицата каза, че има много нови имена, което допълнително вдигна настроението й. В такава обстановка тя някак си получаваше толкова голям емоционален импулс, сякаш е била на почивка.

Емине включи в списъка на участниците и приятелката си и сега двете пътуваха с колата до посочения хотел. Приятелката й се оплакваше от главоболие, но се съгласи да пътуват заедно, за да не я остави сама.

Те пристигнаха в късния следобед и се настаниха в хотела. На вечеря им се полагаше блок-маса и двете приятелки седнаха на ъгловата маса-двойка с прекрасен изглед към морето.

-Всичко започва добре, – с усмивка каза общинарката на приятелката си, – какво ще кажеш ?

Приятелката й гледаше един мъж на съседната маса с видим интерес.

-Този мъж явно е чужденец, когато ме погледне, веднага ми се оправя главоболието, – каза тя. Емине се развесели и каза:

-Е, такъв повод за флирт не съм чувала – винаги има първи път !

-Аз не флиртувам, – се опита да се отбранява приятелката й. В този момент въпросният мъж стана от масата си и дойде при тях.

-Казвам се Вартеван, аз съм от България и предполагам, че сме на една и съща конференция от утре, – каза той на добър английски. Емине  веднага усети сродна душа, търсеща приятна приказка за цяла вечер и директно предложи да се преместят на по-голяма маса някъде на друго място.

Те седнаха във фоайето и приятелката й веднага започна с прочутото турско любопитство да му задава твърде лични въпроси:  Как се казва, има ли деца, къде живее, какво работи, как върви бизнеса. Не пропусна и да го попита, дали има роднини в Турция и дали няма турски корени.

Мъжът търпеливо отговаряше на въпросите и в този момент някой извика Емине. Тя се обърна, усмихна се и извика „Елате при нас !“. Извиканият мъж дойде и каза нещо на турски, след което пак се отдалечи.

Двете приятелки обясниха на събеседника си, че техният познат, известен турски професор по история, е казал, че ще дойде по-късно, защото все още не се е настанил. Те споменаха името му, но мъжът запомни само Мустафа и попита, дали е удобно да го нарича така. Двете жени увериха чужденеца, че, според местните обичаи, може да се обръща на първо име към всеки, който е „наравно с него“ – а всички те, поне за няколко дни, ще бъдат „равни“ участници. Мъжът тъкмо благодари за „консултацията“ и Мустафа отново се появи.

Вартеван веднага усети приятна и позитивна нагласа в погледа му. Мустафа малко му приличаше на един български професор, който независимо от факта, че беше „ходеща енциклопедия“, винаги гледаше любезно и усмихнато. Събеседниците отвориха темата за общи традиции в култура и тогава българинът разказа за срещата си в Париж с бретонеца.

На тази среща преди около една година, българинът  и неговият приятел от Бретан цяла вечер говориха за келтите. Алън, неговият френски приятел, му разказваше за изобретения на келтите като косата и сапуна, които и до днес се използват от съвременните хора, за келтските плетеници без начало и край, за големите им градове, с по няколко квадратни километра площ, наричани цитадели и много други интересни неща, които Вартеван дотогава със сигурност не беше знаел.

Двете жени го слушаха с голям интерес, на няколко места го прекъсваха и разпитваха за подробностите, свързани с келтските постижения, разказани от бретонеца.  Мустафа също слушаше с видимо удоволствие и когато чужденецът приключи, спокойно добави, че и Турция има връзка с келтите.

-Че френското вино е било създадено от галите и аз не знаех, защото мислех, че са го внасяли от гърците, но наистина много неща, които имаме и до днес, са келтски, например, сапуна и дори татуировките, – каза той.

Чужденецът искрено се изненада от факта, че Турция е имала връзка с келтите и той каза:

-Мустафа, разкажи ни, какво знаеш за келтите.

-В земите на днешна Турция е имало държава Галатия, на древния келтски народ „галати“, който е бил в Тракия и се преселил при нас, – каза Мустафа.

– Нещо повече, галатите са основали така наречения „свещен град“ или Анкира, който е днешната ни столица Анкара, дори  за името на държавата ни на турски „Туркийе“ се предполага, че има галатски корен, – завърши той.

Този път и тримата слушатели седяха впечатлени от информацията на професора.

-В Лондон често правят семинари по тази тема, ако ви интересува, проверете, има доста информация на английски в интернет и дори може да участвате в техните уъркшопи, – каза професорът, поласкан от вниманието на всички.

Трите дни на срещата отлетяха като един хубав миг и същите събеседници отново седнаха във фоайето в последната вечер.

-Имам изненада, – каза с усмивка Мустафа, – случайно открих един тест, свързан с келтите. Вписвате имената си, месторабота и държавата и той ще ви покаже, коя „келтска“ държава  ще посетите и кога. Искате ли да се пробвате ?

-Аз съм първа, – каза Емине . Тя уцели Ирландия след 12 месеца. Нейната приятелка – Шотландия, след 14 месеца. Дойде ред на Вартеван, той попълни данните и на екрана се появи текст:

-Браво, Вие ще посетите Лондон до 6 месеца !“

-Чувствам се като спечелил лотарията, – с усмивка каза чужденецът.

-Кой знае, – многозначително подхвърли Мустафа.

История Втора

Смартфонът му звънеше с някаква нова мелодия, която той не беше запаметявал. Леко учуден българинът  погледна номера – кодът бе английски и натисна иконката на слушалката.

Мъж с типичен английски акцент попита за името му и каза:

-Вашата приятелка от Истанбулската община  Ви препоръча за участие в келтски уъркшоп в Лондон /мъжът посочи датата след около 3 месеца/. Моля да ми посочите имейла си като sms, на който да Ви изпратя информацията. Също така ще Ви помоля да ми потвърдите участието си днес, до края на деня. Всички разходи по пътуването, включително и авиабилетите, се поемат от Европейския Социален Фонд.

Българинът машинално отговори: „Да, добре, благодаря“, затвори телефона и изпрати имейла си. Чак тогава разбра, че започва нещо ново, което вероятно ще промени целия му живот.

++++

Лондон го впечатли не толкова с прочутите сгради и улици, които той беше виждал много пъти в интернет, а с хората и рекламите. Хората се държаха с него така, сякаш бе живял тук години, а може би цял живот. Туристите вероятно го взимаха за местен, защото постоянно питаха за определени адреси, продавачките му намигаха,  въртейки очи към нескопосаните мигранти, а полицаите не му обръщаха внимание, явно приемайки, че е благонадежден.

На една от главните улици той видя грамадна рекламна табела на входа на някакво заведение, с размери поне 5 на 5 метра. Текстът бе “EAT”, което в превод от английски е „ЯЖ“ – направо модерната версия на соц.лозунга „Ползвай почивката по предназначение !“. 

Но все пак без конкуренцията бяха имената на заведенията, тук фантазията на британците бе направо уникална. На една тиха уличка Вартеван видя пъб, наречен „Пръстът на Владиката“ и веднага си представи грозноват владика, който маха с пръст и гръмогласно казва „Не се отпущай много в пиенето“.

На другият ден започваше уъркшопа, а той се разхождаше из Лондон и имаше странно усещане, сякаш се беше върнал у дома.

Лондонската утрин му се видя малко особена и чужда, всички по улиците и в метрото вървяха така, сякаш закъсняваха – с бързи крачки и сериозен поглед. Но когато той влезе в общинския център, където се провеждаше уъркшопа, чувството за „родното място“ отново се върна. 

Всички участници бяха чужденци като него, но докато чакаха закъснелите, Вартеван веднага се разприказва с човека, който му беше звънял по телефона в България. Този човек се оказа директор на приемащата организация, приятен мъж от Манчестър, на 30-35 години и се казваше Филип. Когато най-сетне се събраха всички, Филип огледа участниците със спокоен и усмихнат поглед и обяви програмата на уъркшопа. Той обясни, че днес до обяд ще бъдат в града, а след това ще посетят едно новосъздадено келтско селище близо до Лондон. 

Половин ден мина неусетно и те вече пътуваха към келтското селище. Електровлакът бе доста удобен и бърз и след около 30 минути, участниците слязоха на мъничка гара, където ги чакаше собственикът на селището, а след още 15-на минути те вече се разхождаха на келтския терен.

Малко след като бяха пристигнали, всички забелязаха група ученици, вероятно 2-3 клас, водени от учителя си. Собственикът на селището обясни, че такива групи идват често, а училищата ги изпращат като на „зелено училище“, за което плащат на място при всяко посещение.

Вартеван  бе изненадан и се замисли.

-Значи келтската идея не само съществува, но и носи добри доходи, – си помисли той, – защо не го направя и в България ?

Мислите му прекъсна едно хубаво момиченце, което стоеше пред него /нали всички го приемаха за свой в тази държава/. То го гледаше сериозно и изведнъж попита:

-Сид ли си?

Българинът не знаеше тази дума, помисли, че е име, но реши да извика учителя на децата. Човеикът дойде и Вартеван попита, какво е Сид. Учителят се усмихна и каза:

-В каква връзка питате ? – и когато разбра, че тяхната Джоана /така се казваше момичето/ нарече българина сид, го погледна с интерес и попита, дали няма келтски корени.

-Нямам, – отговори българинът, – или поне не знам за тях.

-История за сидите е доста интересна, – започна учителят, – тя е свързана с ирландската митология. Според  нея на острова, в който сега се намира Ирландия е имало шест раси нашественици. Петата от тях, Божествената раса „Туата де Данан“, когато изгубила битката с новите нашественици, преминала в „другия свят“, като по този начин запазила „магическите“ и „божествените“ си способности. Според ирландския, шотландския и уелския фолклор, сидите живеели по реките, горите и планините и били естествена част от природата, която пазели за поколенията.  

Момиченцето отново дойде пред него, взе ръката му и каза: „Ти си сид !“ 

История Трета

Уъркшопът бе добре подготвен, но някак си постепенно загубваше силния начален интерес на участниците. Той се провеждаше основно в Лондон и естествено градът всяка вечер възстановяваше силите на участниците в него /особено в комбинация с наливната „Гинес”/.  Но темите ставаха все по-сложни, а почивките – по-чести. Първи се предадоха две момчета: от Чехия и Полша, а и румънката вече не беше толкова внимателна.

Тогава организаторите, присъстващи на всяка презентация, взеха решение да извикат Уил.

-Той е малко странен, но със сигурност ще вдигне интереса към темата, – бе единодушното им решение.

И така на следващия ден на уъркшопа се появи Уил. Дори за шарената публика на британската столица Уил изглеждаше нестандартно – висок около 2 метра, слаб, тъмнокос, със светло, направо бяло лице и внимателен поглед на човек, който знае много неща.

-Здравейте ! – каза той на английски, – аз съм Уил от Кернов, който ние произнасяме като Керноу. 

Макар, че каза това доста неформално, Уил се държеше много сериозно. Всички пазеха мълчание, но във въздуха почти осезаемо се носеше една колективна мисъл „Къде, по дяволите е този Кернов ?“ Тогава полякът направи точно попадение – на сносен английски той обясни, че за него Кернов е съпругът на Зофия Кернова – известна полска деятелка за независимост и писателка от Краков. Всички се развеселиха, Уил също се усмихна и каза:

-Е, не мина, мислех да ви стресна.

Тогава румънката каза:

-Имам доста роднини, които работят в Англия, това не е ли географски район някъде на Запад ?

 Уил я погледна иронично:

-Географски район ? Да, както Румъния е една географска област някъде на Балканите. Той направи пауза и каза с патос:

-Керноу е древна келтска държава, която, по приумица на английските крале, сега се нарича Корнуол. Всички си отдъхнаха, защото името Корнуол веднага фиксира определено място в най-долната част на Великобритания, горе долу по средата между френската Бретан и Ирландия.

-Тъй, – каза Уил, – първо да ви попитам, какво знаете за британското графство Корнуол. Кой е най-популярния спорт в Корнуол ?

Участниците в уъркшопа се оживиха, явно се очертаваше нестандартна презентация , водена от върл националист. Чехът първи подхвърли:

-Може ли в Англия да има нещо по-популярно от футбола ? – каза той, – намигвайки на колегите си и вероятно намеквайки, че и чехите от време на време внасят смут в техния култов спорт.

-Човече, – каза Уил с леден тон, – говорим за Корнуол, а не Англия, не сме едно и също. Има ли други предложения ? – попита пак той, гледайки иронично аудиторията.

-Снукър, – каза румънката.

-Студено, – отговори Уил ,– запомнете, за да не се червите, като дойдете у нас. Номер едно в Корнуол е ръгбито.

-Добре, – каза Уил, – а сега да започваме: корнуолците са древен европейски народ, с писмени сведения още от първи век преди новата ера, написани от прочутия Диодор Сицилийски. Нашият народ принадлежи към групата келтски общности на Британските острови.  На практика всичко, което знаете за келтите е било и при нас.

-Може ли въпрос ? – го прекъсна мъжът от България, който гледаше спокойно и излъчваше доверие.

-По принцип ме прекъсвате, но нали сме на уъркшоп, тук всичко е възможно, – леко раздразнен и чисто по келтски отговори Уил.  Мъжът явно не обърна никакво внимание на ироничния намек и продължи:

-Да разбирам ли, че и при вас е имало друиди и какви са били те ?

В очите на Уил се появи истински интерес. Той не беше очаквал, предвид спешното му повикване от организаторите на уъркшопа, че участниците са качествени и ще говори по същество, защото бе готов да отбие номера, а на следващия ден, след получаване на хонорара, да се върне в своя колеж в Сейнт Остел, където преподаваше Изящни изкуства и илюстрация.

Аудиторията го гледаше внимателно и Уил, ободрен от този интерес каза:

-Добре, приятели, променяме акцентите. Келтската култура все още е жива в ежедневния ни живот. Ние пеем, танцуваме по-келтски.  Отново започнахме да учим нашите деца да четат и говорят на кернуак, който е близък с говорите на хората от Бретан и естествено на нашите добри комшии от Уелс.

-Друидите винаги са били на почит у нас, много хора вярват в тях и до днес. Според документите,  това съсловие е било насилствено изкоренено, подобно на другите места в Британия, Галия и Ирландия.

Всички внимателно слушаха и Уил реши да сподели някои неща от личния си живот.

-Добре помня на младини, как хората отричаха келтското, като нещо селско и остаряло. През осемдесетте години на миналия век аз бях млад студент и вярвах, че истината е в американците, които ще спасят света. Преди няколко години най-сетне разбрах, че за спасяването на света е необходимо лично участие. Реших, че и аз мога да направя нещо и изкарах друидска школа в Ирландия.

Полякът го погледна недоверчиво и попита:

-Вие сте друид ?“

Това развесели Уил:

– А Вие какво очаквахте от един друид ? Бяла нощница, и дълга брада ?

Полякът се усмихна, но реши да бъде честен.

-Точно това си представям, – каза той. И още, че късат някакви листа със златен меч, – добави той колебливо.

-Аха, – каза развеселен Уил ,– мечът да не е копие на Ескалибур ? Лицето на поляка просветна:

 -За Ескалибур помня, гледах филм.

-И така, приятели, – каза съвсем позитивно Уил, – да изчистим стереотипите. Друидът не винаги е бил с бели дрехи, не винаги е бил старец и е рязал свещения имел със сърп, без да се налага да ползва меча на Крал Артур, въпреки че последният е бил наш сънародник. По този повод горещо Ви препоръчвам да посетите замъка Тинтагел, където е живял нашият велик Крал на кралете. Друидите изучавали много неща, включително и техниката за четене на мисли от разстояние.

-И вие ли го учихте ? – отново го прекъсна румънката, но този път Уил не й направи забележка.  Днешната работа бе чисто удоволствие. Като човек искрено влюбен в родния си край, Уил пропусна да каже, че целият ренесанс на старата слава на Корнуол всъщност обхваща няколкостотин човека, и всеки повод  за разговор, още повече дискусия, свързани със славната история на неговия народ е балсам за душата му. За съжаление жителите на Корнуол и дори семейството му обикновено бяха равнодушни към тази тема и най-много се сещаха за предците си по историческите фестивали, при това задължително с халба бира в ръка.

Уил внимателно погледна румънката и каза:

-Той не ти е звънял от два дни, защото е постоянно зад волана, а снощи заспа, без да вечеря. Тя се изчерви, нищо не каза и с очи благодари на Уил.

Той се обърна към чеха:

-Приятелю, не ти трябва да живееш тук, не е за теб !

Срещна погледа на поляка и каза:

-Силезия е в сърцето ти, така както в моето е Керноу. Не се страхувай да се хванеш с туризма.

Аудиторията мълчеше. Уил се дръпна настрани, за да даде малко време на хората „да повярват в себе си“.

И изведнъж видя нещо, на което не беше обърнал внимание досега. Мъжът от България седеше и пишеше нещо. Уил погледна профила му и се стресна.

-Не може да бъде, – помисли си той, – там няма келти, този човек не е местен, там където живее.

Той отново погледна мъжа, но видя същото и се сети за формулировката от лекцията в друидската школа: 

Характерна черта на Келтския нордид е, че носът и ухото са разположени под еднакъв ъгъл.

Мъжът от България се обърна и каза:

-Уил, от 2007 година си организатор на фестивала в Пензанс. Хубавите неща стават бавно, но все пак се случват.  Синът ти вече не пътува, където му гледат очите, той иска да ти помага, не го отблъсквай.

Уил мълчеше и почувства, как му се навлажняват очите от радост, особено от новината за сина.

-Мюрас, – каза развълнувано той – Благодаря !

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.