Моите разкази

„Чужденецът 4“, автор: Мак Роберт

Цикъл от 9 разказа „Чужденецът“ в стил „Историческо келтско фентъзи“

История Първа

Градът впечатли Франсоа още от първия ден. Руснаците наистина имаха една особена култура: хем построиха грамадни квадратни квартали, пълни със студената симетрия на неестествено уголемени сгради, наричани на името на диктатора от миналото, хем се държаха толкова приятелски, сякаш години наред си идвал тук, при тези хора, дори когато ги виждаше за първи път. При това говореха такъв „русифициран“ английски, че още от първите думи те развеселяваха и контактът с хората бе направо удоволствие.

Франсоа бе поканен на международна конференция, посветена на древните култури, свикана от една неправителствена организация от Русия. Както писаха организаторите в поканата – специално са избрали един областен град, за да се види как са се запазили старите традиции, далече от космополитните центрове на държавата. Франсоа летя от Париж до Москва, там се прехвърли на друго летище и след няколко часа вече беше на около 1000 км от столицата. 

Той говореше малко руски /със силен акцент/ и в отговора на поканата помоли да не му прикрепят преводач, защото знаеше от опит, че участниците обикновено се сприятеляваха на подобни срещи и вършеха тази работа много по-добре.

В Русия той беше за първи път, но от десет години ходеше на подобни сбирки като представител на келтската култура. Франсоа бе типичен гал, естествено – с големи мустаци, с които се гордееше и предизвикваше внимание /особено на жените/ при всичките му пътувания. Тук в Русия обаче, това на никой не му правеше впечатление, сякаш галите в тази държава бяха на всеки ъгъл. Още в самолета, когато говореше с едни рускини, той отбеляза, че никоя от тях въобще не обърна вниманието на този атрибут. Единствено, за което го похвалиха тогава бе, че е добър познавач на бирите, а галските му маниери останаха някак извън всякакво внимание.

Франсоа получи ключовете от стаята в хотела заедно с едно малко листче, върху което администраторката на ръка написа кода на WI-FI и се качи на своя етаж. Той веднага потърси в интернет адреса на конгресния център, който се оказа много близо. Франсоа слезе долу, ей така, да огледа фоайето и в този момент го извика администраторката. Леко учуден той доближи рецепцията, жената го погледна с вече обичайния за тази държава приветлив поглед на стар приятел и каза:

-Ваш колега, участник в конференцията току що остави документите за настаняване и седна на онази маса. И тя без никакво притеснение показа с ръка приятен висок мъж с тъмна коса и проницателен поглед на човек, притежаващ много знания. Отново леко стреснат от доста неформална информация, която получи, при това без поискване /“За мен сигурно вече знаят всички в тази сграда,“ – си помисли той с леко раздразнение/, Франсоа разглеждаше мъжа, а той стана дойде при него, протегна ръка и каза:

-Франсоа Виньон ?

-Ето, – си каза Франсоа, –тук е тежък терен за тези, които не искат да бият на очи. Мъжът се представи като Петър Конев, явно беше руснак,  предложи на английски да пийнат по нещо.

-Защо пък не ? – си каза Франсоа, – социалните контакти са важни и интересни, пък и преводачът вече е налице.

-Имате проницателен поглед, който впечатлява, – каза Франсоа с обичайните си маниери /келтите винаги са били добри в сприятеляването/. Мъжът се усмихна и каза:

-По професия съм психолог, имам частен кабинет, а това вероятно е професионалното ми изкривяване.

Тази фраза той произнесе съвсем спокойно на доста добър френски. Франсоа се стресна:

 -Откъде знаете езика толкова добре, имате ли френски корени ?

-Това е дълга история, „mon cher ami“,  – започна той. – Преди много години баща ми, който беше известен психолог в Москва и наскоро почина, ми разказа една много стара история за нашия род. Доколкото знам винаги сме били „познавачи на душите“ на хората, а аз съм четвърто поколение психолог. Но преди много векове моите предци са живели в Галия и са били друиди. Според приказките на баща ми, преди нападението на Цезар, тогавашният Върховен Друид на Галия Дивитияк е наредил на група хора от съсловието му да се разпръснат из целия свят, за да запазят друидското знание.  Пак според, него моите предци са скитали доста по света, докато през 1190 година са се заселили в Москва,  оттогава сме тук.

Франсоа го слушаше и не вярваше на ушите си. Разбира се, той много добре знаеше за плана на Дивитияк, помогнал за запазването на друидската култура, но да види далечен потомък на избраните друиди, напуснали завинаги родината си – това много го развълнува.

На родния си език той каза на Петър, че просто не е в състояние да говори за нищо друго от вълнение, горещо благодари на новия си приятел и се прибра в стаята си в хотела.

Всъщност това бързо прибиране бе една малка галска хитрост. Франсоа побърза да се прибере, за да се похвали на приятелите си, че е срещнал такава уникална личност. Това бе неговият късмет и той не искаше да го изпуска.

Набързо се похвали с няколко изречения на двама-трима верни приятели, след това внимателно обмисли и изпрати съобщение на познат журналист, че би могъл да напише интересен материал по темата /естествено, ако хонорарът също е „интересен“/ и поиска отговор до час /“да му внуша, че късметът му е кацнал на рамото“/. След това нахвърли работен вариант на репортаж за срещата с Петър и доволен изпи 2 бири от барчето на стаята.

-Провървя ми, – си каза Франсоа, изпивайки още една бира и заспа в креслото.

История Втора

На сутринта той стана в добро настроение, макар и леко изкривен от неудобната поза и първо се сети за пощата. Отговорът на журналиста го чакаше с две новини: потвърдената сума за хонорар и единственото условие Франсоа по дискретен начин да получи от Петър някакво доказателство.

Франсоа набързо се оправи и тръгна пеш до конгресния център. Точно преди входа той отново видя Петър, който говореше по мобилния си телефон. Руснакът му кимна с глава и даде знак да изчака. Франсоа спря и чак сега видя на ръката му странен пръстен, явно доста стар, с прочутия Кръст на Каролингите.  Докато Петър говореше, Франсоа разглеждаше пръстена. Той от години събираше информация за всякакъв вид древни пръстени и дори напоследък бе канен от полицията за оценка на откраднати предмети от този род. На пръв поглед пръстенът изглеждаше оригинален, може да е бил на самия Карл Велики, което означава  9-и век и баснословна цена. Франсоа се сети за поръчката на журналиста и реши скришом да заснеме пръстена като „доказателство“ за произхода на Петър. Междувременно руснакът приключи разговора си, те влязоха в конгресния център и тръгнаха към регистрационната маса. Убийственият английски на хубавите руски девойки отново развесели Франсоа, те се регистрираха и влязоха в залата.

Думата взе известен професор „от старата школа“. С широка усмивка /пак !/ той направи ретроспекция на взаимодействие на древните култури и каза, че има един особен въпрос, който той предпочита да остави за дискусионната част. Общо взето говореше скучно и явно използваше данни от преди много години.

Франсоа отдавна забеляза тази тенденция в целия свят. Големите имена в науката упорито твърдяха нещо, което вече не беше толкова сигурно, предвид последните археологически открития. Тоест, те си имаха своя теория и не искаха да я променят за нищо на света.

-Странно и тъжно, – си помисли Франсоа, – един учен винаги по презумпция трябва да е гъвкав и готов за промяна. Мислите му прекъсна Петър, който му предложи да чуят „този особен въпрос“ на професора в другата зала. Те тръгнаха нататък и Франсоа използва момента да попита за пръстена.

Петър бе кратък, каза, че е „родов спомен“ и добави, че рядко го слага. Небрежно добави, че „вероятно е от девети век“. Франсоа му каза, че се интересува от подобни пръстени от много години, попита дали може да направи снимка и получавайки съгласие, се успокои.

Те влязоха в малка зала и отново видяха стария професор. Съвсем спокоен той развиваше теория, че древните култури са си обменяли открития с помощта на търговските контакти, но това не бивало да се надценява.

-Няма как хората от скитските племена, които са живеели тук да са знаели за това, което е било постигнато, да кажем в Галия, делят ги големи разстояния, различни езици и не на последно място различен манталитет, – каза професорът.

Франсоа усети някакво напрежение в поведението на приятеля си и в този момент Петър поиска да зададе въпрос и професорът отново с усмивка му разреши.

Петър се изправи и съвсем спокойно каза:

-Вие говорите за физически параметри на контактите на двата народа – този на Галия и на древна Скития, но съществуват и духовните връзки, общи учения и дори изучаването на еднакви науки, например телепортация.

Професорът отново усмихнат каза:

-Вижте, толкова години обсъждаме тези лъженаучни теории, съвсем отговорно ви казвам, че не вярвам в тези фокуси и не мисля, че скит и гал са си разменяли мисли на разстояние.

Той бръкна в джоба си, извади една запалка и каза:

-Ето ви един прост пример, – поставям тази запалка във вертикално положение на масата, между бутилка минералната вода и моята папка. Всички виждате това. Ако някой скришом бутне масата, запалката ще падне хоризонтално, тоест има преместване, за което говорят любителите на телепортацията, но това е всъщност манипулация и заблуда.

Професорът застана пред масата и попита,  дали има други въпроси. Аудиторията мълчеше и той отначало не разбра защо всички толкова странно гледаха зад него към масата. Той бавно се обърна и видя запалката му, заедно с бутилката минерална вода, чашата и неговата папка паднали от масата, при това на различни места на пода.

Петър продължаваше да стои прав и малко преди да паднат предметите, Франсоа изведнъж усети някакво докосване от руснака и едно странно чувство, че някой влиза в главата му, все едно в някакъв компютър, създава папка и слага там нещо много важно. И тогава той усети, че предметите се местят не от някой друг, а от него. Франсоа Виньон прави телепортацията !

Публиката го гледаше внимателно и мълчеше. Франсоа се изправи и каза на развален руски:

-Да, аз съм от Галия, днешна Франция, но тук има човек, който ме научи на това, което видяхте. Той се обърна, но Петър го нямаше. Това беше невероятно, те стояха един до друг, той сякаш се разтвори във въздуха. Франсоа се извини и излезе от залата. Неговият приятел просто изчезна. На регистрацията му показаха списъка с участниците, но в него, както и в интернет нямаше информация за психолог с тези имена.

История Трета

След няколко месеца той бе поканен отново в Русия, този път в Москва и отиде без особено желание. Настръхваше от мисълта, че някой ще го познае и ще поиска отново да направи телепортация.

След онази случка той пробва няколко пъти и никога не успяваше, сякаш е забравил или блокирал това ново умение. Просто не ставаше и той спря с опитите си и отново стана нормален мъж, любител на пръстените и келтската култура.  Добре, че не спомена за случката в статията за журналиста, която бе публикувана и за която бе получил добър хонорар.

-Добре, че не го споменах, – си каза Франсоа, – сега щяха да ме дърпат от цяла Франция.

Този път проявата бе нещо като уъркшоп по древните пръстени. Франсоа за първи път присъстваше на събитие с такава тематика и с интерес разглеждаше хората. На пръв поглед те изглеждаха по-скоро като колекционери, отколкото изследователи и всички подозрително добре се ориентираха в пазарните стойности на пръстените. Той седна в малкото кафене в кафе паузата, загледа се в съобщенията от смартфона си и изведнъж усети, че има някой на масата му. Петър седеше отсреща и го гледаше със спокоен и проницателен поглед.

Франсоа започна пръв, използвайки родния си език за по-голяма сила.

-Не беше много умно да напускаш бойното поле, тъкмо когато преборихме учен-консерватор, – каза той с типичната галска ирония. Остави ме сам в необрано лозе,– добави той пак в този традиционен стил.  Петър го изслуша мълчаливо и каза:

-Ти си добър човек, Франсоа Виньон / Франсоа изведнъж се сети, че не е посочвал второто си име нито в регистрационния списък на участниците, нито при настаняването в хотела миналия път/.

-Моите намерения бяха съвсем благородни, – продължи Петър, – исках да покажа на аудиторията, че духовното начало е свързвало народите, без значение от разстоянията, а ти беше подходяща фигура това да стане по най-добрия начин. И още нещо: ти наистина притежаваш това знание. Като се върнеш, изкарай курс по медитация, тя ще възстанови уменията ти.

-Добре, хубаво, – каза спокойно Франсоа, – сигурно ще го направя. Искам да попитам, кой си ти? Не намерих психолог в интернет с твоите имена.

-Не се и съмнявам, – с лека усмивка отговори Петър, – сигурен съм, че като всеки западняк си търсил имената ми на латиница. Франсоа замълча, така си беше.

-Аз наистина имам кабинет като психолог и три пъти седмично приемам пациенти, – каза Петър.

Франсоа реши, че сега е моментът да попита и каза, гледайки Петър в очите:

-Кажи ми, как успя да изчезнеш от залата тогава ? Как го направи ? През цялото време бяхме един до друг. Остави психологията. Кой си ти, приятелю ?

-Друид съм, нали знаеш. Друидът решава кога да се появи и кога да остави обществото само. Това е съществена част от духовното в друида, както и четенето на мислите. Например, колкото и да си бил объркан тогава, вниманието на публиката ти хареса, а и получи хубав хонорар във Франция.

Франсоа мълчеше. Петър взе ръката му, стисна я и го погледна със странен и неподвижен поглед.

Франсоа усети някаква умора и затвори очи. Съвсем за малко. След това той се размърда, отвори очи и видя как стои на съвсем друго място, пълно с хора. Някаква старинна зала, сякаш беше попаднал на снимането на исторически филм. Само че хората около него се държаха странно, някак си много естествено. Всички гледаха в една посока към нещо като параден вход и тогава се появи … Франсоа не можеше да повярва. Той развъртя глава наляво-надясно, за да се увери, че образът е верен и застина на мястото си.  При него идваше висок и царствен мъж с дълга кестенява коса и същия цвят добре оформена брада, с видимо скъпи, вероятно позлатени дрехи, и най-важното – с корона на главата и скиптър в ръка. 

-Карл Велики ! – се уплаши Франсоа. Страхът му бе не от среща с този човек, а от това, че не знае протокола за подобни срещи и не знае как да реагира. Той просто остана на мястото си.

Един човек се отдели от краля /облечен с една степен по „евтино“ – забеляза Франсоа/, дойде при него и направи жест да му подаде ръка. Франсоа веднага изпълни заповедта. Човекът му сложи пръстен с Кръста на Каролингите на показалеца и му събра пръстите заедно. Франсоа съвсем инстинктивно сложи ръката с пръстена на сърцето и наведе глава. Гледайки пода в такава поза, той забеляза, че той е черен и след това сякаш потъна в него … В следващия момент той отново седеше с Петър на масата, сякаш нищо не се е случило. Всичко изглеждаше същото… всичко, освен някакво странно докосване на ръката.

Пръстенът бе на показалеца му, а Петър протегна ръка и му показа неговия. Бяха абсолютно еднакви.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.