Моите разкази

„Чужденецът 1“, автор: Мак Роберт

Цикъл от 9 разказа „Чужденецът“ в стил „Историческо келтско фентъзи“

Уважаеми приятели ! Аз съм авторът на серия от разкази с келтска тематика, които започнах да пиша през „проблемната“ 2020г. Тогава, ако си спомняте, всички седяхме по домовете и явно това ми даде възможност да чуя вътрешния си глас и да започна да пиша. Името Мак Роберт също не е случайно. Баща ми се казваше Роберт, а според ирландските традиции Мак Роберт означава буквално „син на Роберт“. Всички теми на моите разкази са свързани с повече или по-малко известни исторически факти за келтите, а основната линия е учението на друидите, което според мен е живо и до днес. Надявам се, че ще Ви хареса. С уважение: Мак Роберт или Сурен Роберт Исраилян.

История Първа

Силният вятър пронизваше скалите.

Дори птиците се изпокриха, усещайки смъртоносната сила на природата. Ирландците наричат тези ветрове „пазещи“, защото в такова време е по-добре да си далеч от брега, без значение дали си приятел или враг. Така природата по свой начин пазеше тази земя от нежеланите гости, бурята просто чупеше всичко, което идваше тук отдалеч, а местните хора отдавна свикнаха с нрава на вятъра и знаеха кога да излизат на риболов.

Енгъс не обръщаше никакво внимание на вятъра. Погледът му беше вперен върху няколко  кораба в далечината. От високата скала той отлично виждаше предните два съда с непознати шарени знамена, дори различаваше смуглите лица на моряците. Корабите стояха закотвени на разстояние от брега и явно изчакваха по-благоприятно време за акостиране.

Той усещаше безпокойство от цялото това изчакване и неизвестност, но като друид знаеше какво ще се случи. Сякаш някой му бе показал събитията като на длан. Нито прекалено лоши, нито много добри. Идваше шеста раса заселници за няколко века съществуване на Ирландия. Добрата новина е, че след тях Природата Майка ще пази страната с няколко века спокойствие преди идването на викингите. А лошата … той, Енгъс, шесто поколение друид, трябва да ги посрещне. Ако не го направи, събитията ще се развият по непредвидим начин, а той, вероятно ще бъде прокълнат и отлъчен от общността.

Трите Закона. Енгъс потръпна, как преди много години те бяха първите, които той трябваше да запомни. Той бе надраскал върху едно листо три измислени от него символа, за да не забрави Законите. Беше изгубил това листо, друидът Катбад разбра за това и го извика при себе си. Катбад го погледна с намръщено лице и каза:

-Друидите никога не пишат важни неща, защото писането не помага. Помага само едно – паметта. Докато я ползваш, ти носиш истината в себе си, а това означава, че си друид. 

-Ауен, – каза Енгъс, за да покаже, че помни някои неща.

-Ауен, – отговори Катбад и му обърна гръб.

-Днес няма да дойдат, – си каза Енгъс и тръгна обратно към жилището си, но от морето се чу някакъв странен напев.

-Аз съм друидът Амергин, – гласът идваше точно от мястото, където Енгъс видя корабите –  покланям се пред природата на тази земя и я моля да ми разреши да упражнявам своите магически умения. 

Още от първите думи Енгъс разбра, че пее великият друид.

Името Амергин не му говореше нищо, но той вече знаеше на кого да каже Трите Закона.   

История Втора

Александър винаги си беше малко особен.

Говореше с акцент, а когато се вълнуваше, изреченията му изобилстваха със странни изрази и обороти. Пиеше умерено, ядеше всичко, което и другите ядяха и поне външно изглеждаше като един от нас.

Определено имаше дар слово. Можеше да привлича и задържа вниманието на публиката. Другата му страст бе четенето. Седеше с часове на компютъра и четеше. Впрочем имаше една странна дарба – бързо намираше в интернет това, което на другите отнемаше часове. Може би за това компютърът, интернетът и всичко в него бе част от неговото ежедневие.

Сигурно в едно от такива компютърни бдения Александър беше видял съобщение за среща на любителите на културата на друидите в Ирландия. А може някой да му е казал, той имаше много приятели в тази държава. Или и двете /нищо чудно/, защото на тази среща беше поканена едно от най-известните имена в областта на ирландската митология. Името й беше почти забравено от широката публика, защото тя рядко присъстваше на подобни прояви и не търсеше медийно внимание. 

Тя наистина дойде на втория ден на срещата. Малка елегантна жена с прибрана коса, облечена в леко старомоден костюм, с усмивка на лицето и проницателен поглед на човек с голям жизнен опит. Публиката ахна, стана на крака и я покани да излезе отпред. Тя каза няколко думи, добри, обичайни думи за подобни прояви и тогава видя чужденеца. По-точно видя някакъв човек с нормален за такава среща вид, облекло, коса. Но това, което я впечатли беше погледът му, поглед на човек, който знае много, вероятно повече и от нея.

В този момент някой я попита за последните й изследвания, свързани с изгубения мит за милезианците. Темата дори бе попаднала в медиите, защото гъделичкаше националното съзнание.  За жалост обаче митът беше непълен и всички ръкописи прекъсваха на най-интересното място, свързано с първите дни на милезианците на острова.

Текстът стигаше до момента, в който бъдещите победители срещнали някакъв друид, които им казал … и точно тук думите свършваха. Тя беше прегледала стотици източници, дори беше запомнила наизуст последните редове, в които милезианците попитали: „Какво има на този остров за нашите богове и нашите семейства ?“ Отговор нямаше.

Проницателният поглед на чужденеца не излизаше от съзнанието й и в този момент някой я помоли да прочете прочутия ръкопис. Всички започнаха да аплодират, тя се изправи с лека неохота и започна да чете на глас. Когато стигна до момента на прекъсването, спря и огледа публиката.

Всички мълчаха и тогава се чу един глас – на чужденеца. Гласът произнасяше думи, които никой не разбираше. Освен нея. Още когато чу първите думи, тя се стресна и погледна мъжа. Със спокоен и безстрастен глас той четеше изгубения край на ръкописа. Изведнъж тя се сети за вековното правило на друидите – най-важното послание не може да бъде записано, а само запомнено и се разплака. Тя не е друид и няма да запомни всичко. После се успокои и внимателно изслуша прекрасния старинен стил на описанието, стараейки се да вкара в паметта си колкото може повече.

Но нейният израз показа на публиката, че тук става нещо необикновено. Хората се оглеждаха, скришом вадиха телефоните си, някои дори започнаха да правят клипове. В залата стана шумно някои стояха прави, другите се оглеждаха. В този момент чужденецът приключи четенето, погледна жената и просто изчезна от погледа на всички.

Това вече бе прекалено, хората започнаха да подхвърлят иронични закачки, от рода на „хванахме се“. Някои дори започнали да звънят по телефоните си и да разказват на висок глас, какво се е случило с тях.

Тя седеше тихо и не смееше да мисли за нищо друго, за да не забрави чутото. След това стана, излезе от залата и отново се разплака. Но този път се почувства толкова щастлива, че не е сгрешила с темата на целия си живот.

+++

След няколко месеца в кабинета й дойде един мъж, който се представи като „човек от Билбао“. Той каза:

-Един приятел ме помоли да дойда при Вас. Нищо не разбирам от това, което трябва да Ви кажа. То е:

-Нашите хора са били при вас във времето, с което се занимавате, затова имаме общи корени.

След това той извади от джоба на якето си един плик, подаде й го и просто изчезна като чужденеца в деня на срещата.

Тя отвори плика, вътре имаше диск с текста на целия ръкопис – до край.

История Трета

…Минаха 6 месеца.

В една хубава есенна вечер тя получи имейл с покана за участие в научна конференция в Испания.

-Ще отида и ще го намеря, – помисли тя. Споменът за последната им среща отново я развълнува, но сега тя се почувства по-скоро гузна. Беше станало нещо непредвидено, което тя не беше очаквала.

В деня, в който получи плика, тя се обади на колегата от катедрата и му разказа всичко. Той я изслуша, без да прекъсва и зададе само един въпрос, при това малко патетично:

-Нали ще публикуваш откъса, че цялата нация чака този момент ?

-Да, разбира се, – машинално отговори тя и от тези три думи започнаха проблемите.

Тя наистина публикува липсващия текст в научно издание, който веднага бе препечатан от всички водещи ирландски вестници с грамадни заглавия на които стоеше името й и всякакви хвалебствия. Тя търпеливо обясняваше във всички интервюта, че само е получила липсващия текст, вероятно от испанските изследователи, но журналистите си знаеха работата и всички заглавията бяха от рода на „Наш учен разкри вековната мистерия“. И сега тя просто очакваше в един слънчев ден да се срещне с чужденеца и да му обясни, че нямаше как да посочи него в цялата история, защото дори не знаеше името му.

Потвърждавайки поканата, тя написа в „специални интереси“ – „друидизъм“.

-Ще го намеря, – каза си тя, – ако ще и цяла Испания ще прекося, но ще го намеря. Поне лицето му помня.

Тя се усмихна, сещайки се как е отишла при организаторите на проявата да попита за имената на чужденеца /и как се гордееше от „хитрата“ си идея/. Те тогава обърнаха всички документи и й казаха, че господинът вероятно е бил в категория „гост“, нали проявата беше публична.

-Ами, ако той има доказателства, че милезианците са били келти ? – изведнъж се развълнува тя – това направо ще дръпне нашата археология доста напред. Логично е за тези, които отиват на дълъг път, да оставят най-важното в родината си.

-Ще го намеря, – отново помисли тя и изпрати имейл със съгласието си да участва.

+++

… Испания определено бе много по-шумна от родната й Ирландия. И сякаш всички харесваха това, или поне активно участваха в шумотевицата.

Тя бързо влезе в стаята на хотела и веднага се обади на един неин колега от Испания. Спокойно и леко забавено, за да се преведе по-лесно тя попита за чужденеца и каза всичко, което знаеше за него.

Гласът в телефона стана леко развеселен.

-Извинявайте, колежке и аз имам нормален вид, тъмна коса и проницателен поглед. Имаме десетки хора, които се занимават с келтите, келтиберите и баските. Утре ще видите някои от тях, попитайте, може някой да се сети.

-Благодаря, – каза тя и затвори телефона. В този момент някой звънна на вратата.

-Госпожо, мога ли да вляза ? Имаме пратка за Вас !

-Каква пратка, – помисли тя, – Какво по дяволите…, но все пак отвори вратата. Хотелът беше реномиран, в центъра на града и тя беше спокойна. Връчиха й голям пакет, тя се подписа и отново остана сама.

Пакетът беше лекичък, женското й любопитство преодоля съмненията за някаква опасност и тя реши да отвори пратката веднага.

Но преди това хиляди варианти преминаха през главата й, от необичайни до направо невъзможни, дори се сети за смъртоносния антракс от Америка и накрая си каза „Спокойно !“ и отвори пакета.

Вътре имаше зелено цвете и картичка с надпис „Добре дошли в Испания !“.

-Това е той, – си каза тя и почувства необичайно вълнение. Опита се да погледне нещата отстрани, нали така се прави, и най-напред отхвърли всякакъв флирт. През последните години не помнеше някой да я ухажвал, нито пък тя да е имала някакви романи. И след като отпадна версията с „тайния ухажор“, останаха само две – или е той, или някой дежурен поздрав от организаторите. За последното може да се провери веднага и тя се обади на колежката си от Франция, също пристигнала на конференцията, да я попита, дали някой й пращал цветя в плик.

-Ооо ! – каза колежката, – много бързо се ориентираш в обстановката. Браво! Разчитай и на мен, ако са двама …

-Значи е той, – помисли тя, – и Слава Богу, тъкмо ще се изяснят нещата. Тя прегледа списъка с участниците. Имаше доста нови имена, наистина голям кръг учени се занимаваха с келтската тема, което е похвално за тази държава.

-Утре ще стане ясно, – помисли тя и реши да си легне по-рано, за да има сили за предстоящия ден.

+++

Конференцията започна. Голямата зала с достолепен интериор беше пълна с хора от цял свят. Странични врати водеха към по-малките помещения, където се събираха „по интереси“. Тя намери табелата „друидизъм“ и влезе в помещението.

Чужденецът стоеше пред аудиторията и с познатия си спокоен тон говореше. Направи й впечатление тишината в залата. Тя добре познаваше силата на тази „тишина“, защото неведнъж я беше предизвиквала. Такова внимание на публиката има само, когато разказваш  интересни или сензационни новини.

Чужденецът я видя, кимна с глава и продължи:

-Не ви ли прави впечатление, как описваме нашите келтски предци ? Наричаме ги „те“ сякаш нямаме никаква връзка с тях, пишем думата „келтско“ в кавички, сякаш се извиняваме колко неразгадани прадеди имаме. Ами езика? Когато споменаваме прекрасните имена от митовете, нашите хора ни питат: „Туй е като нашия Алварес, син на Алваро, нали така ?“

-Искам да кажа няколко думи за друидите, – продължи той, – но преди това нека да определим, за какво са ни друидите ? За престиж, филми, мода ? Всъщност, приключвам с монолога и ще помоля нашата колежка от Ирландия да каже мнението си.

Чужденецът с жест я покани отпред. Направи й впечатление, че той въобще не спомена обичайното използване на епитетите, не я нарече „една от най-добрите, прочута, известна и т.н“, но това не я подразни, а по-скоро я настрои на позитивна вълна. Тя се почувства както преди много години, когато разпалено обясняваше на по-възрастните си колеги, че не всичко може да се намери в Ирландия и Ирландия не е пъпа на света. А те мълчаха, тоест вярваха в обратното.

Тя погледна хората и каза:

-Не познавам много хора тук, нека да се представя. Занимавам се с ирландската митология и …, – всички я гледаха толкова спокойно и приятелски, тя усети, че сега не е място за титли и монографии, а за истински разговор за това, което я вълнува вече толкова години.

-….и нашата прекрасна келтска история, – изведнъж довърши тя, въпреки, че искаше да каже нещо съвсем друго. Чужденецът я гледаше внимателно и от този поглед някак си едно съвсем ново познание влизаше в нея.

И тя заговори. Разказа за всички интересни моменти около тезата за Синовете на Мил, включително и за връзката им с баските, за безкрайните спорове, че „не може НЕирландецът да стане ирландец“, за „срама на езика“, за това, как нафуканите общинари не искат да помагат на хората, говорещи родния гелски език, защото владеят само английски, за келтския кръст, който се споменава само когато се говори за „расистките“ символи на футболните запалянковци.

Хората слушаха с видим интерес и удоволствие, а тя говореше спокойно и убедително, но вътре в себе си усещаше нещо странно, сякаш всичко, което знаеше, се систематизираше и подреждаше по най-добрия начин, но извън нея. Тя забеляза, че през цялото време чужденецът я гледаше с онзи проницателен поглед, от който започна всичко.

-Той сякаш борави с моята информация, – помисли си тя, -но я подрежда по възможно най-добрия начин, преди да я кажа.

Минаха 3 часа от началото на срещата, но тя не чувстваше умората. Хората се разприказваха, имаше интересни предположения и идеи и обедната почивка дойде направо като досадно прекъсване. Това бе нещо ново за нея, тя отдавна не беше говорила с колегите за толкова хубави неща по темата, при това разпалено и без никой да я славослови като „най-добрата“.

+++

Тя обядваше сама в голям ресторант и никъде не виждаше чужденеца. Но той се появи така, сякаш винаги е седял срещу нея.

-Казвам се Алесандро, но обикновено ме наричат Александър – каза той и леко наведе глава.

-Как го правиш ? – попита тя – И тогава и сега сякаш се разтваряш във въздуха. Явно му стана приятно, защото изглеждаше леко развеселен:

-Изкарах школа за друидите. 5 години. При вас, в Ирландия. Друидът решава кога да се появи и кога да остави обществото само.

-Значи и твоето въздействие върху мен е от техниката на друидите ? – попита тя, леко саркастично. Все пак толкова години са я учили, че науката е точна категория и всичко недоказано е като „Алиса в Страната на Чудесата“, докато не се докаже.

Той я погледна съвсем спокойно и каза с характерния си глас:

-Дясната ръка между втори и трети пръст, малка кръгла топка ти притиска ръката и там усещаш топлина.

Тя се уплаши. И не от тази неизвестно откъде появила се топлина, която наистина усещаше. Тя се сети за митовете, в които Туан е давал знанията си на шестте раси пришълци в Ирландия, без никакви средства за комуникация. Та самият Туан не винаги е бил човек, но е предал знанията, защото държавата съществуваше и се развиваше през вековете. Значи митовете са истина ! И вместо да изглеждаме интересни, измисляйки термините като „митоистория“, „квазиистория“ дори „лъжливата история“ на древността, трябва да приемем, че все нещо не е било „квази“, защото иначе нас, ирландците нямаше да ни има.

-Обедната почивка свърши, – каза Александър, – да се връщаме в залата.

+++

Срещата продължи и отново се усети позитивната настройка в залата. Тя не можеше да повярва, вече бе свикнала с разтегнатите доклади на колегите си върху запетайките и многоточията на класическите автори, живели 100 години след Галската война на Цезар и никога не виждали и един келт.

-Ставам прекалено саркастична, – помисли си тя, – трябва да гледам по-позитивно на нещата.

Хода на мислите й прекъсна въпрос на млад мъж, който я гледаше и определено се обръщаше към нея.

-Госпожо, аз съм от страната на баските. Има предположение, че при първата среща с милезианците местният друид Енгъс е казал или по-скоро изпял на Амергин, сина на Мил, /който също е бил Велик Друид/, нещо много важно. Толкова важно, че милезианците след победата си решили да оставят хората от Туата де Данан в земите на Ирландия.  Какво е казал той ?

Настана абсолютна тишина. Тази тема бе много деликатна, защото наскоро беше преминала от историците към политиците и, според последните, звучеше така:

-Кои са предците ни и имаме ли родствена връзка с келтите ?

Тя знаеше отговора. Замисли се за малко и каза:

-Какъв отговор очаквате ? Кратък или подробен ?

-И двата, – отговори тихо младият баск.

-Станете всички, – каза тя, – не може да слушате това седнали. Всички станаха и насочиха погледите си към нея. И от този удивителен колективен поглед, тя усети странно желание.

-Това е невъзможно, та аз никога не съм го правила – си каза тя, но погледът на цялата зала я въодушеви.

И тя запя, за първи път в живота си, така както вероятно са правели друидите.

-Това, което определят Боговете, – пееше тя, – и това, което съм длъжна да ви предам е ключа към живота. Трите Закона. Ако ги спазите, ще живеете векове. Трите закона: Почитайте Боговете. Показвайте Храброст. Не Правете Зло.

Тя почувства, колко силно бие сърцето й и си каза: –

-Аз съм най-щастливият човек на света !

Публиката отговори с бурни аплодисменти, всички я заобиколиха, поздравяваха и дори прегръщаха.

Чужденецът наблюдаваше отстрани с широко отворени очи, изчака да премине спонтанния възторг на публиката и каза:

-Госпожо, Вие сте истинска келтка ! Моите уважения и почит !

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.