История,  Келтски свят,  Литература

ЗАЩО АНГЛИЧАНИТЕ НЕ СА УЕЛСЦИ ? Част 2.2

07.08.2009г., окончателен вариант, автор Ann Williams, независим изследовател и пенсиониран лектор по английска история – 10-11 век

Оригинално заглавие: Why are the English not Welsh? FINAL VERSION 7 AUG 2009

Публикува се с изричното съгласие на автора.

Превод: Сурен Исраилян, 09.11.2021г.

взето от:

https://www.academia.edu/3076812/Why_are_the_English_not_Welsh?email_work_card=view-paper

Английското превземане на „непланинска“ Британия е било продължителна кампания, белязана от спорадични и често ожесточени войни, срещу упоритата и също толкова ожесточена британска съпротива. Може би в този период и „англичаните“, и „уелсците“ изградили онези чувства на взаимна враждебност, толкова очевидни в стихотворението на Брунанбърх и в Armes Prydein.29 Най-ранният изразител на тази омраза (и може би нейният главен създател) е нортумбрийският монах Беда. Темата на неговата Църковна история /Ecclesiastical History, завършена през 731г., е избавление на английската нация и тяхната трансформация като християнски народ. Този процес, според Беда е бил свързан с мисионерите отвъд Британия – от Ирландия, Франкия и преди всичко от самия Рим.

Британските християни не фигурират в сметките на Беда при покръстването на англичаните. Всъщност неговата враждебност към всичко британско се дължи на техния неуспех да се опитат да спасят англичаните, но корените на неприязънта му може да са колкото политически, толкова и религиозни.30 Героите на по-ранните му книги на „Църковната история“ са нортумбрийските крале Едуин от Дейра/Edwin of Deira и Осуалд от Берниция/Oswald of Bernicia, с чиито усилия целият народ на Нортумбрия приел християнството.

И двамата загинали в битките – Едуин през 632г., а Осуалд през 640г., воювайки против коалиция на британските и английските формирования, заедно с езическия крал на Нортумбрия и главния враг на Англия – Пенда от Мерсия/Penda of Mercia. Ето какво казва Беда за Кадуалон /Cadwallon, британския крал на на Гвинед/Gwynedd (Северен Уелс), който се присъединил към Пенда, за да победи и убие Едуин от Нортумбрия в битката на Хартфилд Чейс/Hatfield Chase, през 632г.:

„Тогава имаше голямо клане както на духовниците, така и обикновените хора на Нортумбрия, като единният от извършителите беше езичник, а другия – варварин, който беше дори по-жесток от езичниците. Пенда и всички хора от Мерсия станаха идолопоклонници и забравиха име Христово, а Кадуалон, въпреки че беше християнин по име и статута си, все пак по сърце и нрав си оставаше варварин.

… Със зверска жестокост той уби всички … явно искаше да унищожи целия английски народ на остров Британия. Той не отдаде никакво уважение към християнската религия, която се е зародила сред тях /нортумбрийците/]. Всъщност и до днес британците имат навика да презират вярата и религията на англичаните и да не си сътрудничат с тях по никакъв повод повече отколкото с езичниците.31

Кадуалон и уелсците вероятно имаха различно мнение по въпроса и без съмнение използваха тази кампания като опит да отхвърлят нортумбрийското господство върху техните земи.32 Но може би именно с тази коалиция, която видя поражението на нейния герой Едуин, се обяснява изключителната враждебност на Беда към Британската църква и към британците като цяло. Вероятно това и е причината за широкото разпространение на неговата „Църковна история“ през осми век и след това, която помага на свой ред да се обясни разпространението на тази враждебност сред англичаните.

Именно Беда популяризира идеята за обединения народ на Англия, който е политически разделен, но е застанал заедно с общата си вяра в единната английска църква. Доколко тази идея се разпространила преди края на 9 век е спорен въпрос Владетелите на Уесекс носели титлата „крал на саксонците“ чак до царуването на Алфред, а кралете на Мерсия през 8 век били титуловани като „крале на англите“. Но те говорили общ език известен /дори и на „саксите“/ като английския.33

Една поразителна характеристика на английския език е незначителното въздействие върху него – само около тридесет английски думи имат британски корени.34 Тази моноезичност е един от основните аргументи в ползата на унищожаването на британското население в райони под английски контрол, но той не е толкова показателен, както изглежда на пръв поглед. Езиковото въздействие на британския език не се ограничава само с речника на общуването. Въпреки че повечето градове и села в Англия носят имената от английски произход, а някои имат британски и дори латински корени, британското влияние е още по-очевидно в имената на реките и други природни дадености.35 Оцеляването на римо-британските географски имена във всички области под английското управление  оказва, че някои от жителите на тези райони трябва да са били британци, които доброволно или принудително са възприели нравите и обичаите и дори езика на техните английски владетели.36

Законът на крал Ине/King Ine разкрива съществуването на такова британско население в Уесекс през осми век. Те били категоризиране като wealas (ед. число wealh), а това е английския вариант на думата често използвана в различни германски езици за „говорещите на латински“ и по  специално за латино-говорещите“ от келтски произход.37 Основното му значение в староанглийския е почти същото; терминът е бил използван от британските общности в Южна и Западна Великобритания, особено Уелс и Корнуол („Западен Уелс“).38

Когато се среща в личните имена на отделни англичани, елементът walh или wealh трябва да означава „уелсец, британец“. Владетел от седми век в днешния Херефордшър, на границите на Уелс, се наричаше Merewalh, „известен уелсец“. Но думата walh може да има и други значения. Понякога обозначава всеки чужденец. Welisce menn, които построили замък в Херефордшър през 1051 г., не са били „уелсци“, а французи и нормани, според крал Едуард Изповедник.39 Същата употреба се среща в староанглийската думата wealhstod, „преводач“, чието буквално значение е „някой, който може да разбере уелски“.40 Думата walh може да означава и „роб“, вероятно защото в английските кралства много хора от британски произход са били роби, крепостни селяни или хора със скромен статут.41

Подгрупа от евентуално британски думи, използвани доскоро в някои английски диалекти за преброяване на овце, може да отразява статута на такива хора.42 Малко вероятно е обаче всички wealas от кодекса на Ине да са били роби или дори крепостни селяни, а някои са били със сравнително висок статус, със собствена земя по 200 хектара и имение, което отличава аристократ от обикновен свободен човек.43 Като цяло обаче е ясно, че западносаксонските wealas са били по-малко високопоставени от англичаните със подобен статут. Ако англичанин със свободен статут бивал убит, кръвнината за неговата смърт (наричана wergeld) била 200 шилинга, но тази на wealh с подобно обществено положение – само 120 шилинга.44

Уесекс по времето на Ине е било разрастващо се кралство, чиито владетели разширявали властта си, включително и в контролираното от британците кралство Думнония (по-късно Девън и Корнуол) на запад. Затова  wealas граждани от класификацията на Ине може да са били предимно жители на наскоро завладените територии. Малко вероятно е обаче Уесекс да е било единственото английско кралство с британски жители. Група със статут, подобен на wealas от Ине, съществувала в законите на крал Етелберт от Кент/ King Æthelberht of Kent (починал 616 – 618г.), въпреки че те не фигурират в по-късните кентски кодекси, един от които е съвременен с този на Ине.45

Присъствието на британски общности в други английски региони се потвърждава от географските имена. Названия като Walton и Walcot, чиито първите срички са от староанглийските думи walh или wealh, трудно могат да бъдат обяснени, тъй като е трудно да се разбере, дали означават „село, селище“ или „уелсец“. В единния случай тези имена могат да се интерпретират като села или селища на уелсците, а в другия – като местоживеене на крепостни селяни. Подобен аналог е обичайното и широко разпространеното название Charlton, което означавало ‘селото на свободни селяни’.46

Няма неяснота обаче в имената на места, съдържащи елемента Cumbre, произлизащ от британската дума cumbrogi (съвр.уелски Cymro), което означава „британец, уелсец“.47 Такива имена са особено начесто в западна и северозападна Англия, последните региони, които попадат под английски контрол, където английското селище вероятно е било рядко, а британските общности най-вероятно са оцелели.48

Законът на Алфред, крал на Уесекс от 870 до 899 г., не разграничава нито един „британски“ жител сред неговите поданици. Това не означава, че wealas на Уесекс са изчезнали, а просто те започнали сами да се определят, подобно на техните съседи като „западни саксонци“ и следователно „англичани“.49 Това ни води до иронията, която стои в основана на понятието „английски“/‘Englishness’. Каквато и да е гледната точка ще използваме за първоначалния брой германски заселници, те не са били достатъчни, за да изместят всички коренни жители на онези части на Британия, които са станали „Англия“. За британците, които не успели или не можели да избягат от нашествениците, изборът бил прост; те трябвало да се приспособят към обичаите на новите си владетели и така (в крайна сметка) да получат тяхното приемане и да станат част от едно цяло.

През Средновековието етническата принадлежност, така, както се разбира днес, играела малка роля в развитието на груповата общност.50 Въпреки че „произходът“ (родът) бил един от определящите термини на „националност“/ ‘nationhood’, той се основавал по-скоро на лоялност, отколкото на биологичните реалности. Произходът от митичен или полумитичен прародител е бил измислен „със задна дата“, за да се потвърди статуквото и „митът за родството нарасна с последвалото изграждане на английската история“.51 Така че идеята за „английска чистота“ може да бъде възприета не само от хората с английски произход, но и от британците..

Една по-късна илюстрация на подобно приспособяване от страна на подвластните хора към обичаите на техните владетели е представен като текст от законите, „Указ за Dunsæte“/Ordinance concerning the Dunsæte, създаден през 930-те години, същия период, в който били написани „Пророчествата за Британия“ и поемата „Брунанбърх“.52

Dunsæte изглежда в началото е била територията на британците, живели на двата бряга на река Уай/Wye. В един момент, може би в края на осми век, техните земи на изток от реката паднали под английски контрол, макар че какви точни договорености са били направени по това време, не е било известно.53 В началото на десети век обаче на срещата между Етелстан, кралят на англичаните (първият, който носил тази титла), и уелските крале, река Уай официално е била призната за граница между териториите на уелсците и тези на англичаните. „Указ за Dunsæte“ е бил едно от решенията на това официално споразумение и целта му е била да регулира пресичането на реката в двете посоки.

Текстът, който е на английски, започва с думите: „това е споразумението, което мъдреците (witan) на англичаните и съветниците (rædboran) на уелския народ са приели по отношение на Dunsæte“.54 Една от клаузите е особено актуална за нашето днешно безпокойство: нито уелсец може да премине в английската земя, нито англичанин – в уелска земя, без специално назначения човек от тук да го срещне на брега, да го закара и го върне обратно без никакви нарушения.55

От това излиза, че с установяването на реката Уай като граница между английски и уелски части на Dunsæte, един британски народ е бил разделен на две отделни общности. Едната сега се определя като „уелска“ и живее по уелски обичаи, а другата като „английска“ и живее по английското законодателство.

Такива примери ни показват, че резкият контраст в националното самосъзнание, който се усеща от двете страни на англо-уелското разделение, е също толкова измислен, колкото повечето подобни „расови“ вражди. Въпреки че уелсците може да са прави, приемайки себе си като „оригиналните“ британци, англичаните също са свързани с римо-британското наследство. Тъй като „националността“ сама по себе си е „теоретическо понятие“, дали си „уелсец“, или „англичанин“ е въпрос на избор, както и на биологичен произход.

Започнах тази статия с цитати от „Историята на Норманското нашествие“/History of the Norman Conquest на Фриман и в подкрепа на концепцията за „избираема“ националност. Бих искала да завърша с цитат от един от съвременниците на Фрийман, У. С. Гилбърт/ W. S. Gilbert.

В „Момата, която обича моряка“ – оперетата, която Гилбърт продуцира с партньора си Артър Съливан, един от героите е описан по следния начин::

Той е англичанин,

Защото самият той го казва;

И това е голяма негова заслуга

Че е англичанин.

Защото той можеше да бъде руснак,

Или французин, или турчин или прусак

А може би и италианец;

Но въпреки всички изкушения

Да принадлежи към друга нация,

Той си остава англичанин;

Истински, роден англичанин.

Аз самата от страна на баща си съм от Кимри, но от страна на майка ми, моето родно място и моето възпитание не по-малко английско. Затова реших, че ще е подходящо основание да напиша тази статия за произхода на английската и уелската националност. .

ЗАБЕЛЕЖКИ

29. Виж аргументите на Bryan Ward-Perkins, ‘Why did the Anglo-Saxons not become more British?’, EHR 115 (2000), pp. 513-33, especially pp. 527-9.

30. Позицията на Беда за британското безразличие и бездействие може да не е точна – виж забележка № 28.

31. HE ii, 20.

32. Именно Едуин, въпреки че бил укриван в изгнание от бащата на Кадуалон/Cadwallon, краля Кадфан/Cadfan, бил завзел остров Мона/Ангълси – island of Mona (Anglesey) от кралете на Гуинед/Gwynedd (HE ii, 9).

33. Кодексът на законите на западно-саксонския крал Ине/West Saxon king Ine, описва своя народ като „английски“ (Ine, 24, 46§1, 54§2, 74). А четирите езикови говора на ранен старо-английски: кентски, мерсийски, западно-саксонски  и нортумбрийски като диалекти на един език.

34. Ward-Perkins, ‘Why did the Anglo-Saxons not become more British?’, p. 514; виж и забележка № 44 по-долу.

35. Margaret Gelling, Signposts to the Past (Chichester, 3rd edn, 1997), pp. 30-105.

36. Виж картата на Gelling, Sign-Posts to the Past, p. 61 (figure 1).

37. J.R.R. Tolkien, ‘English and Welsh’, in Angles and Britons (Cardiff, 1963), pp. 23-8; Gelling, Sign-posts to the Past, pp. 92-6. Думата walh, wealh идва от латинската Volcae, като име на келтско племе. Тя, разбира се е  предшественик на ‘Welsh’, ‘Wales’ в съвременен английски .

38. За разлика от тях, местните жители на северна Британия (Кумбрия и Стратклайд- Cumbria and Strathclyde) се наричат bryttisc в старо-английските източници.

39. Anglo-Saxon Chronicle ‘E’, 1051.

40. Думата „wealhstod е била заета в средновековния уелски като „gwalstawt, със същото значение (Tolkien, ‘English and Welsh’, pp. 23-4).

41. Gelling, Signposts to the Past, pp. 93-4.

42. Ward-Perkins, ‘Why did the Anglo-Saxons not become more British?’, p. 514; Tim Gay, ‘Rural dialects and surviving Britons’, British Archaeology no. 46 (July, 1999), available at www.britarch.ac.uk/ba/ba46/.

43. Ine 24§2, EHD i, no. 32, p. 367.

44. Ine 32, 34§1; EHD i, no. 32, p. 368. „Само когато уелсецът е бил на кралска служба, неговата кръвнина била равна на тази на англичанина“ (Ine, 33).

45. Æthelberht 26; EHD i, no. 26, p 358. For the codes of Hlothhere and Eadric (673-85) and Wihtred (695), see EHD i, nos 30-31, pp. 360-4.

46. Има допълнително объркване в това, че ‘Walh’ и ‘Welisc’ също били записани като лични имена, така че Walsall (Тояга), например може да се преведе като  ‘пещерата на Walh’ (Gelling, Sign-posts to the Past, p. 95). ‘Wealhstod’ също е било регистрирана като лично име. С това име бил роден най-ранният известен епископ на Hereford в края на седми век.

47. Днес се смята, че думата Cumberland, ‘земя на уелсците/бритите’, е свързана със средновековната Кумбрия/Cumbria, северна част на британското кралство Стратклайд/Strathclyde. Подобно на ‘Walh’ и  думата ‘Cumbra’ се открива сред личните имена на англичаните.

48. Gelling,, Signposts to the the Past, pp. 92-6.

49. Корнуолците/Cornishmen („Западните Уелсци“ the ‘West Welsh’) говорели на своя роден бритски език чак до 18-ти век.

50. Robert Bartlett, The Making of Europe (London, 1993), pp. 197-204.

51. Martin Evison, ‘Lo, the conquering hero comes (or not)’, British Archaeology no 23 (April 1997), at www.britarch.ac.uk/ba/ba23/ba23feat.html.

52. Patrick Wormald, The Making of English Law (1999), pp. 381-2; see also Margaret Gelling, The West Midlands in the early Middle Ages (Leicester, 1992), pp. 113-19; Sims-Williams, Religion and literature in western England, 600-800, pp. 9, 45.

53. Margaret Gelling (West Midlands, pp. 114-18), убедително отъждествява Дънсет/Dunsæte с хората от Archenfield, регионът на уелското кралство Ergyng, което било присъединено към Herefordshire към 11-ти век.

54. Ðis is se gerædnes ðe Angelcynnes witan and wealhðeode rædboran betweox Dunsæte gesetton. The text is printed, with facing translation, in M. Gelling (ed.), Offa’s Dyke Reviewed by Frank Noble BAR British series 114  (1983), pp. 104-9.

55. Nah naðer tofarenne ne wilisc man on ænglisc land ne ænglisc on wylisc ðema butan gesettan landmen se hine sceal æt stæðe underfon et eft ðær butan sacne gebringan.

Абревиатури

EHD i     Dorothy Whitelock (ed.) English Historical Documents volume 1, c.500-1042 (London, 1955)

HE          B. Colgrave and R.A.B. Mynors, Bede’s Ecclesiastical History of the English People (Oxford, 1969)

OB                                         Brittonic

OE                                         Old English

ModE                                    Modern English

ModWelsh                           Modern Welsh

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.