Български автори,  История,  Келтски свят

Произходът на англосаксонските кралства

16.07.2011г., от glishev взето от:

https://www.forumnauka.bg/topic/11845-%D0%B0%D0%BD%D0%B3%D0%BB%D0%BE%D1%81%D0%B0%D0%BA%D1%81%D0%BE%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%BE-%D0%B7%D0%B0%D1%81%D0%B5%D0%BB%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B5/

Уважаеми Приятели ! Тази статия е доста интересна и с учудващо рядка информация. В момента превеждам научна монография на Ann Williams -специалист по история на Англия. В нея има всички подробности, които се споменават и тук. Така че, ако нещо не ви е ясно, ще имате подробности след няколко дни. Приятно четене !

В известен смисъл историята на ранните англосаксонски кралства започва с пристигането на Августин и групата му от приблизително четиридесет монаха в двора на крал Етелберт от Кент в 597 г. Августин и хората му са изпратени от папа Григорий Велики, „за да проповядват Словото Божие на английския народ“ и доколкото знаем мисията им е първият организиран опит за покръстване на англосаксите.

Не е изненадващо, че идването на Августин и придружителите му има огромно значение за Беда, чиято „Църковна история на английския народ“ (завършена в 731 г.) е нашият основен наративен извор за VII и началото на VIII век, така че Беда започва детайлния си преглед върху историята на англосаксонските кралства именно от този момент. Като монах Беда, разбира се, вярва, че покръстването на народа му слага началото на нов етап в историята. Също така би било вярно, ако кажем, че Беда има възможността да започне своята подробна история на англите тъкмо заради успеха на Августиновата мисия. В крайна сметка Августин и събратята му носят на англосаксите не само нова религия, но и изкуството да се чете и пише (руническата писменост нито е добре развита сред англосаксите от периода преди викингското нашествие, нито пък на нея са създавани наративи).

Въпреки че появата на мисията, пратена от папа Григорий очевидно отбелязва важен етап в религиозното развитие и слага началото на писмената традиция на англосаксите, това не е идеалната отправна точка, от която да започне изследване върху историята на англосаксонските кралства. Ясно е, че към 597 г. по-голямата част от тях вече съществуват и че сложната политическа мрежа от вътрешни взаимовръзки, разкрита от Беда в неговата „Църковна история“ произлиза от предхристиянския период. Това обърква историка, защото означава, че много от значимите ранни моменти в изграждането на саксонската Хептархия сякаш остават отвъд възможността да ги изследваме с помощта на писмените източници. За щастие историята на страната между 400 и 600 г. не зависи само от писмени данни – свидетелствата на топонимията и археологията позволяват изграждането на представа за този период. Продължава разкриването на нови археологически обекти и същевременно не всички находки са надлежно публикувани, така че все още предстои да бъде дадена цялостна оценка на значението на археологическата информация за епохата непосредствено след края на римското управление в Британия.

Романо-британски (уелски) писмени източници

Заселването на англосаксите в Британия и произходът на англосаксонските кралства са тясно свързани, но не и идентични проблеми. Най-ранният и географски близък писмен извор за периода на англосаксонското заселване е омилетичното произведение „De excidio Britanniae“ („Падането на Британия“), в което романо-британски (уелски) църковен автор, наречен Гилдас разглежда събитията от V век от гледната точка на едно от оцелелите в западната част на Острова британски (т. е. романизирани келтски) кралства вероятно около средата на шестото столетие.

Темата на Гилдас е не толкова англосаксонското нашествие, колкото греховете на бритите, които според него са основната причина за Божието наказание във вид на германски и изобщо варварски (пиктски и скотски включително) нападения. Гилдас накратко разглежда употребата на саксите като наемници (можем да кажем – като федерати) на романо-британска служба в дн. Източна Англия след оттеглянето на римските легиони, разрастването на наемническите поселения до момента, в който се оказват достатъчно силни, за да се обърнат срещу романо-бритите и разрушенията, причинявани от саксите на беззащитните брити до прочутата битка при Mons Badonicus, близо петдесет години преди момента, в който пише самият Гилдас (традиционно обаче битката бива датирана ок. 420 г., например у Огюстен Тиери).

Разказът е кратък, в него липсват дати и очевидно е неточен на определени места – например, когато съобщава, че Адриановият и Антониновият вал са издигнати в IV век. Гилдас разчита повече на устни предания отколкото на писмена информация и дава обобщена версия на събитията, случили се преди неговото собствено раждане. Все пак това е единственият разказ, с който разполагаме за периода на англосаксонското нашествие. Той задава рамката на събитията непосредствено след изтеглянето на римляните, която е популярна от времената на Беда до днес.

Макар Гилдас да е популярен най-вече заради светлината, която хвърля върху нахлуването на англосаксите, свидетелството му е ценно и заради данните за характеристиките на романо-британското общество от VI век, което той познава от личен опит. Укорите към това общество са истинската цел на Гилдасовата полемика – той пише срещу романо-британските крале, управляващи в дн. югозападна Англия и Уелс.

Тези райони принадлежат към някогашна римска Британия, но в VI век не оцелява почти нищо от принадлежността към късната империя, с изключение на християнството (която Гилдас смята за половинчата). Контролът е преминал към крале, които Гилдас нарича „тирани“ и чиято власт се основава на въоръжената им свита. В това общество насилието е ендемично. Лаконичният Гилдасов разрез на британските реалности в западната част на Острова през VI век общо взето съвпада с данните от по-късни харти, жития на светци и анали от Уелс.

Изглежда, че упражняването на кралската власт в Уелс и в обитаваната от брити част на Северна Британия си приличат, но тамошните владетели и техните дружини са представени в различна, по-скоро героична светлина – например в поемата „Gododdin„, възпяваща успешен набег на романо-британското кралство Гододин (в дн. югоизточна Шотландия) срещу англосаксонското владение Дейра.

Традицията, на която Гилдас се основава за събитията от V век, най-общо разкрива, че тези, които поемат властта в източните части на Британия след оттеглянето на римските легиони, се опитват да разчитат за сигурността си на германски наемници, които постепенно заграбват управлението, докато при аналогични обстоятелства в западния дял на Острова се издигат местни предводители, които запълват властовия вакуум и установяват романо-британски кралства в рамките на някогашните римски диоцези.

Англосаксонски писмени източници

Когато завършва своята „Църковна история“ в 731 г., Беда използва по-ранни писмени данни, за да изложи историята на Британия до идването на Григориевата мисия и поставя произведението на Гилдас в основата на разказа си за англосаксонското нашествие. Гилдас по никакъв начин не идентифицира саксонските водачи, командуващи федератите „в източната част на Острова„, но тук Беда интерполира пасаж, в който обявява за предводители братята Хенгист и Хорса, смятани за основатели на кралската династия в Кент. Информацията може би идва от абат Албин от Кентърбъри, който е основният информатор на Беда за Кент.

По-детайлни сведения за действията на Хенгист и Хорса се появяват в Англосаксонската хроника и в „Кентските хроники„, включени в „Historia Brittonum“ („История на бритите“), британска компилация от ок. 830 г., приписвана на Нений. Англосаксонската хроника съдържа и разкази за идването на Кердик и Кинрик (би било по-коректно, но и по-непопулярно, ако предаваме ст.англ. имена Cerdic и Cynric като „Кердич“ и „Кюнрич“), Стуф и Уихтгар, Ела и синовете му, основатели съответно на кралствата в Уесекс, о-в Уайт и Съсекс.

Тези основатели пристигат в Британия с малобройни корабни екипажи, сражават се срещу британските водачи в продължение на няколко години и установяват свои владения. По-кратките данни за Нортумбрия и вътрешен Хемпшър изглежда потвърждават подобен ход на събитията. В VIII и IX век става обичайно да се представят основателите на кралства като пришълци от континента. Изглежда се е оформило стандартно предание за произхода, използвано, за да обясни основаването на различните англосаксонски кралски династии. Възможно е дори наративът на Гилдас да е повлиян от подобна конвенция.

Не можем да бъдем напълно сигурни в историческата валидност на тези разкази за основаванията на кралствата. Беда въвежда информацията си за Хенгист и Хорса с уклончивото: „казват, че…“ („perhibentur“), формула, която използва навсякъде в своята „История“,когато предава известия от непроверим източник, почиващ на устна традиция. Коментарът на Беда за слизането на саксите в Кент е, че известието трябва да се приема внимателно. Наистина, при по-сериозно задълбочаване в подробните наративи за основаването на Кент и действията на Кердик и Кинрик можем да намерим допълнителни основания за съмнение в сигурността на традиционните сведения. Не трябва да се забравя, че тези извори не са съвременни на описваните в тях събития, а са съставяни три-четири столетия по-късно. В тях се наблюдават особености, типични за легенди за основаването на царства, разпространени из целия индоевропейски свят. Особено изпъкват двойките сродници-основатели с алитериращи имена, които напомнят боговете-близнаци на германския пантеон и други персонажи, които основателите надвиват или срещат – и чиито имена вероятно произлизат от топоними. Така например Хрониката споменава за победа на Кердик и Кинрик в 508г. над британския крал Натанлеод, на когото сетне бива наречена местността Натанлеага. Всъщност обаче името на този мочурлив район в Хемпшър произлиза от ст. англ. „naet“, „влага“ и по-скоро името на изцяло легендарния владетел е взето оттам вместо обратното.

Има още много примери от този тип. Легендите за основаването на Кент съдържат още традиционни разказвачески мотиви като например нощта на клането, когато саксите с хитрост примамват мнозина британски благородници към гибелта им – този мотив се среща още в легендите на гърци, континентални сакси, викинги и ирландци.

Хронологията на тези разкази за основаването на кралства също невинаги е убедителна. Гилдас не предлага сигурна датировка на за Adventus Saxonum, но Беда интерпретира думите му в смисъл, че първата покана към саксите като към федерати е между 449 и 455. Пристигането на Кердик и Кинрик трябва да става към 494 или 495, но лесно може да се докаже, че хронологията на на най-ранните уесекски крале е преподреждана, а следите от по-скоро тромавата намеса в текста са запазени в пълните с повторения вписвания в Англосаксонската хроника.

Различните версии на уесекския кралски списък в оцелелите преписи на Англосаксонската хроника сочат, че царуването на Кердик първоначално е датирано около 538-554 г., което (ако продължим да следваме времевата последователност от Хрониката) трябва да постави идването на Кердик и Кинрик в 532г.. Детайлната критика, отправяна към разказите за основаването на англосаксонските кралства в последните години затруднява употребата им като сигурен материал за работата по възстановяване на най-ранната англосаксонска история и поставя под въпрос доверчивостта, с която по-ранни поколения автори подхождат към тези извори. Дори да има историческо ядро в разказите за Кердик и Хенгист, то трудно може да бъде отделено от по-късната преработка, която тези истории очевидно преживяват. Във вида, в който оцеляват, наративите сочат по-скоро начина, по който по-късните англосакси представят основаването на кралствата си, а не толкова реални исторически събития.

Кердик основава уесекската династия и всички сетнешни крале на западните сакси претендират, че произхождат от него. Разполагаме с подобна информация за още няколко кралства, които сочат имената на своите полулегендарни основатели и местата им в кралските каталози и генеалогии. Както и в случая с Кердик (ако възприемем редакция на датировката на царуването му), останалите примери също означават, че кралствата са основавани през VI, а не през V век. Например Беда твърди, че кралете на източните англи са известни като Уфинги по името на Уфа, дядо на крал Редуалд. Тъй като Редуалд загива около 624г., можем да допуснем, че дядо му царува към средата на VI век. Ключова фигура за източните сакси е След, от когото всички крале на Есекс водят родословието си и чийто син царува към 604г. В такъв случай След трябва да е дошъл на власт не по-рано от втората половина на VI век, а романо-британски племенни и/или политически организми от следимперската епоха да са оцелели на териториите на дн. Южна Англия извън хълмовете на Уелс по-дълго отколкото обикновено се смята.

Макар че тези дати може и да се дължат на ограниченията пред историческата памет, разчитаща на устно предание преди момента на записване на генеалогичните данни (стига, разбира се, да не предпочетем да се доверим на традиционно приписваната трайност на устните предания), то в състоянието, в което е, най-ранната писмена традиция по-скоро сочи, че англосаксонските кралства са основавани през VI, а не през V век и не се отнасят към най-ранния период на англосаксонското заселване в Британия

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.