автори: Антоанета Джельова, Мария Анастасова
Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“
Научни трудове на Съюза на учените в България – Пловдив. Серия A. Обществени науки, изкуство и култура. Том VI, 2020. ISSN 1311-9400 (Print);ISSN 2534-9368 (Online), Scientic works of the Union of Scientists in Bulgaria –Plovdiv. Series А. Public sciences, art and culture. Vol. VI, ISSN 1311-9400 (Print);ISSN 2534-9368 (Online), 2020.
Публикува с с изрично разрешение н авторите.
В „История во кратце о болгарском народе славенском“ (1792 г.) на йеросхимонах Спиридон Габровски стоят имената Болг и Брем, които липсват в Паисиевата „История славянобългарска“.
Тези имена присъстват и в преправките на Паисиевата „История“ от Рилския родослов – Рилска преправка (РП), Поп-Йоанова преправка (ПЙП), Първа Харитонова преправка (I ХП) и Втора Харитонова преправка (II ХП) и в Геровия препис (ГП) (за Рилския родослов вж. Кrasteva, 2015).
Като се има предвид спецификата на хрониката като жанр, изясняването на имената Болг и Брем е свързано с прилагането на панхронен интердисциплинарен подход. При компилирането на текстове в летописите се наблюдават хронологични и топологични
смесвания на исторически факти както за даден етнос, така и за отделни исторически личности.
При фонетична и графична близост на собствени имена и на етноними също има разместване и смесване на различни исторически пластове. В разглежданите български исторически текстове това е очевидно при кимбри/цимбри и кимери/кимерийци, също при готи и гети.
Явлението е характерно както за древните хронисти, така и за възрожденските летописци, които се опират на техните съчинения. Например идентифицирането на кимерийците с келтското (или германското) племе кимбри, направено още от Посидоний (128 – 45 г. пр. н. е.), е отразено и в Спиридоновата „История“.
Друга особеност на компилираните възрожденски летописи е обединяването на древните и на средновековните традиции на жанра с актуалните идеи на Балканското и Руското възраждане. Панславянската идея, представена в „Царството на славяните“ (1601
г.) на Мавро Орбини, и предхождащата я илирийска идея на хърватския историк Винко Прибоевич (XV – XVI в.) имат голямо влияние върху предтечите на Възраждането в отделните балкански страни.
В своето „Слово за произхода на увенчаните със слава славяни“ („De origine successibusque Slavorum“), издадено на латински във Венеция, Прибоевич защитава идеята, че българите, както и траките, илирийците, македонците и елините, са славяни и тяхното общо царство е Илирия. Отражение на тази идея има при Паисий Хилендарски, Спиридон Габровски и авторите на преправките на Паисиевата „История“ – РП, ПЙП, I ХП, II ХП, ГП.
При анализа на хрониките освен възникването и съществуването им в определен дискурс трябва да се отчита и синкретичността им като текст, в който историческото митологичното и литературното съзнание не се разграничават. Текстовете на хрониките могат да бъдат определени като нелинейни с повторенията на информация, представена в различни варианти.
Въпреки че авторите непрекъснато се позовават на предходни исторически извори и на съвременни източници, в разглежданите български летописи се наблюдават различни феномени – от почти дословно цитиране до преразказ или интерпретация на автора.
Името на летописеца, чийто текст се използва, често рамкира текста на възрожденския хронист. То е поставено в началото и края на определена част с историческа информация. Всяка част от текста придобива дискретност и специфична самостоятелност и може да бъде включена или изключена от него. Това предопределя и своеобразието на заглавията – всяко компресира съдържанието на следващата го част.
В Спиридоновата „История“ след „Прародителя славянобългарски и за неговото племе“, следват „За Илирик, първия български крал“, „За Бладилий, втория крал на Илирия“, „За Колад, третия илирически крал“. Интересуващите ни имена Болг и Брем са в частите „За
Брем, четвъртия илирически крал“ и „За Болг, петия илирически крал“. В I ХП, II ХП Болг е определен като „български и илирически крал“, при ГП е „български илирически крал“, а в ПЙП заглавието е „За Болг, петия български крал“.
Тъй като всяка част е относително самостоятелна и може да бъде интерпретирана от летописеца, се наблюдава промяна на ключови думи в текста, промени в самия текст създаване на идеологеми. Една и съща история или едни и същи личности се включват в историческото битие на различни етноси.
Осъществява се характерното за митологичното съзнание присвояване на събития и на исторически личности, което обаче обслужва актуални за времето си идеи. В Киевския синопсис пише, че заради славните дела и воински подвизи Александър Велики дава на славяните привилегии и грамота, написана на пергамент със златни букви в Александрия, като им дарява свобода и земя през 310 г. преди Раждането на Христос (Kievski sinopsis, 3).
Посланиците, изпратените за преговори с Александър Велики по време на неговите завоевания, при Мавро Орбини и в Киевския синопсис са славяни, но в гръцките извори са трибали и келти (Arr. An. 1.4).
По същия начин имената Болг и Брем/Брен се свързват с историята на българите, словените, келтите, чехите. В преправките на Паисиевата „История“ от Рилския родослов Болг и Брем са определени като българи в заглавията на частите, посветени на техните дела. В „Razgovor ugodni naroda slovinskoga“ (1862 г.) на Андрей Качич Миошич те са посочени като владетели на словенската държава и са свързани с историята на Илирия:
Pèrvi kralj ilirički zvaše se imenom Ilirik, od koga se Slovinjani Ilirici
prozvaše. Posli ovoga mnogi vladaše; ali njihova imena knjige,
kojim’ se ja služim, nemecu.
Na 3685. Vladahu slovinskim’ deržavam’ Brem i Bolg, Ercezi, oliti Duke
Slovinci, i ovi porobiše Gèrčku zemlju.
Интересен в това отношение е и текстът, който присъства в преправките от Рилския родослов, но липсва в Спиридоновата „История“. Привеждаме адаптирания на съвременен български текст от Поп-Йоановата преправка на Паисиевата „История“:
Йоан Зунар пише, че даките и мисагитите са дошли от северните страни. И се заселили от двете страни на Дунав в 4522 (986 г. пр. Р. Хр.) година от миробитието даки, сърби, мисагити, българи – и била наречана тази земя Мисиния според техните имена: от Дунав на юг – Голяма Мисиния, а на север – Малка Мисиния. Скоро след това те си сложили крал на име Илирик, затова тази земя се нарича Илирика. От Черно море до Добруджа и Басарабия, до Белград и до Будем – взела името на Илирик – техния крал. Покъсно през 4785 (723 г. пр. Р. Хр.) година от сътворението на света от Илирик се родили двама сина – на единия името било Болг, а на другия – Брем. Двамата братя не могли да живеят заедно и си разделили земята – Болг взел [частта] от Дунава на юг, а Брем взел от Дунава на север. От Брем произлезли народите брендабурги, поляци, бохеми и чехи, а от Болг произлезли българите, сърбите, далматите, хърватите и черногорците. Дотук е Йоан Зунар…(ПЙП 7а – 7б)
И също от унгарски летопис, в който се казва така: Брем, чешкият княз, излязъл от Илирик, където се бил заселил целият български род и войската му, и тръгнал на запад да си търси земя в немските страни, като се настанил между реките Висла, Албин и Висурка [или] Винсера. И в немската земя, край тези реки, изградил могъщ град и го нарекъл Бремен, или Барзимен, т.е. ’успокой се от обременението’. Пак французинът Буфиер, съобщава, че българите, сърбите, лехите, чехите и словаките – всички са илирическият род.(ПЙП 7б)
В онова време обитатели на територията на Чехия и Словения са били от келтското племе бои. С тяхното име е свързан и топонимът Бохемия, който се отнася за тези области. След нашествията на германски племена, които изтласкват келтите на югоизток, в тези земи се заселват славяни, а основаването на Чехия се свързва с митологичния герой Чех.
В периода от второто хилядолетие преди Христа до Христовото раждане на територията на Централна и Източна Европа от двете страни на река Дунав съжителстват различни етноси. Трите най-големи общности тогава са келти, славяни и траки. Всяка от тях е представена от множество племена, които често променят местоживеенето си в противоположни посоки и често преминават от противоборство в мирно съжителство при определени договорености. В летописите от Рилския родослов се говори за чехи и боемы като отделни племена (вж. „Прародителя славяноболгарского“).
Трябва да отбележим и един текст от летописите на Рилския родослов, който липсва в Спиридоновата история: „Буфиер, географът, казва, че имало град в Илирик, назован Сардикия 1, сега наречен Средец, или София. Той бил престолен град насред България.“. (ПЙП 7б).
Очевидно летописците считат, че болгары-те са част от Илирия, към която принадлежат и росси, москали, лехи, словакы, славени, чехи, боемы, унгары, сербы, далматы, арваты, ерцеговины, черногорцы, словакы венецианскы, брендабургы, поляцы.
Интересни са данните за Болг и Брем в анонимната Зографска история (ЗИ). В първите ѝ страници пише, че българският народ първоначално тръгнал „от Черно море от река Волга от Великата Скандинавия. И се наричали там гимери и кимери. Когато се
умножили, дошли първи в тези страни – още преди Александър Македонски.
Първият им крал бил Илирик. После в ГФ̅КВ (3522) г. от сътворението на света ги управлявал крал Бладилий. Той победил Филип Македонски и го направил свой данъкоплатец. След това през ГХ̅ПЕ (3685) г. крале били двама братя – Брем и Болг. Понеже победили много владетели и придобили много земя, хората се нарекли според техните имена. Брем завоювал западната част и останал там, до Померания край западното Балтийско море. Словаците се нарекли пеми, а след това и брандибури. Болг воювал на Изток, получил източните страни и се заселил там със своя народ.
–––––––
1 Смята се, че Сардикия (още Сердика) е основана от племето серди, което различни източници определят като тракийско (Peck, 1898) или келтско племе (Boardman et. al., 1992). Причисляването на сердите към траките вероятно се дължи на факта, че те обитават територии, които са населявани основно от траки. Що се отнася до алтернативната теория
за келтската им принадлежност – тя се позовава основно на езиков и археологически материал (Boardman et. al., 1992).
Нарекли се българи, после воювали [заедно] с Александър
Македонски и той им оставил името македонци [прев. А. Д.]“ (Zografska istoria).
Отбелязаната с букви ГХ̅ПЕ (3685) година за управление на Болг и Брем е различна от посочената в летописите от Рилския родослов ДΨ̅ПЕ (4785) година. Разминаването може
да бъде обяснено с различно разчитане и изписване на първата буква – като Д (4 [хиляди]) или като Г (3 [хиляди]), а също и на втората буква като Х (600) вм. Ψ (700).
Неправилна е също връзката между годините и имената и събитията. Годината, посочена за управление на Бладилий ГФ̅КВ (3522) г. в ЗИ, е годината, в която Мосох пристига откъм Черно море – ДФ̅КВ (4522) г. според Спиридоновата „История“ и в летописите от Рилския родослов. И тук има същото несъответствие при първия знак Г/Д при отбелязването на годината. При характерния за тези ръкописни текстове полуустав, който на места преминава в скоропис, допуснатите разночетения и различни изписвания след това са напълно възможни.
За управлението на Болг и Брем в Спиридоновата „История“ и в летописите от Рилския родослов е посочена годината ДΨ̅ПЕ (4785 от Сътв. и 723 г. пр. Хр)
Освен като синове на Илирик, Болг и Брем са посочени и като синове на Колад/Коледа. В Спиридоновата „История“ и РП, ПЙП, I ХП, II ХП и ГП владетелите са следния ред: след Илирик идва Бладилий през ДХ̅ПЕ (4685 от Сътв. и 823 г. пр. Р. Х.), след него Колад в ДΨ̅МЕ (4745 от Сътв. и 763 пр. Хр.) г., а за двамата синове на Колад – Болг и Брем е посочена ДΨ̅ПЕ (4785 г. от Сътв. и 723 г. пр. Хр.) година.
Обръщаме внимание на факта, че независимо дали ще приемем годината на тяхното властване като 823 или като 723, тази година не съответства на данните в гръцките хроники в които Болг и Брем са отбелязани като келтски вождове, участвали в Галското нашествие на Балканите няколко века по-късно.
Също така в гръцките хронографи не се споменава за роднинска връзка между тях. Очевидно присъствието им в разглежданите български възрожденски хроники е подчинено на други идеи. Те са ключови фигури, защото от тях тръгват различните славянски племена, а и не само славянски, които са в най-близко родство – братски племена.
В творбите на античните гръцки и римски историци, от които възрожденските български автори е възможно да са се възползвали при написването на своите хроники
откриваме подробна информация за келтските вождове (царе) Болгий (също Болг или Белгий) и Брен, както и за келтското присъствие на Балканите през IV – III в. пр. Хр.
Първоначалната поява на келтите на Балканите предхожда Галското нашествие през III в. пр. Хр., предвождано от Болгий и Брен. Страбон (Strab. 4.1.13) отбелязва, че келтите тектосаги, който населявали частта от Галия близо до Пиренеите и до северната страна на планината Кеменос (Севен), някога били могъщ и многоброен народ, но
определени разногласия ги прогонили от родината им.
Към тях се присъединили и представители на други племена; а всички те били част от галите, които населявали Фригия (областите, граничещи с Кападокия) и Пафлагония. В Галатия имало още две галски племена – трокмите и толистобоите (толистобогии). Трите племена – трокмите,
толистобогите и тектосагите участват в Галското нашествие на Балканите и основават градове в Галатия (Memn. 13.11.6-7).
Юстин (Just. 24.4) след като описва галското нашествие в Италия, което стига и до Рим, споменава, че част от галите преминават през Илирия и се заселват в Панония, тъй
като родината им не може да им осигури прехрана. Те побеждават панонците и дълги години водят войни със съседните народи.
Юстин и Страбон пишат и че по-късно галите се разпростират по източното крайбрежие на Адриатическо море и по долината на река Дунав.
Страбон (Strab. 7.3.8) отбелязва, че Александър Велики се среща с келтски племена на Балканите през 335 г. пр. Хр. по време на експедицията си срещу траките от другата страна на Хемус. Според Ариан с наближаването на пролетта на 335 г. пр. Хр. Александър тръгва на поход срещу трибалите и илирите, тъй като не може да започне поход срещу персите, без да подчини напълно тракийските и илирийските племена (Arr. An. 1.1).
Войската му достига до река Истър (Дунав), която разделя много войнствени народи, голяма част от които са келти (Arr. An. 1.3). Той бързо надвива траките гети и след това преминава Истър, където посреща пратеници на трибалите на цар Сирм (траки – б. а. М. А.) и на други народности – включително келти от Йонийския залив. Целта на тези срещи е установяване на приятелски взаимоотношения.
След срещата Александър смята тези племена за свои съюзници (Arr. An. 1.4). В негов интерес е келтите да отвличат вниманието на илирите, а присъствието на келтски пратеници, докато Александър е във Вавилон 12 год. по-късно, показва, че споразумението им все още е в сила (Ó hÓgáin: 49).
След смъртта на Александър през 323 г. пр. Хр. галите са готови за нови походи, тъй като по думите на Павзаний „воювалите с Камбаулес [Камбавл] вече били вкусили
сладостта от плячка и се пристрастили към плячкосвания и грабежи“ (Paus. 10.19.6).
Галите се разделят на три армии – една част е предвождана от Керетрий, друга – от Брен, а трета – от Болгий. Керетрий трябвало да настъпи срещу траките и трибалите, Брен и Акихорий трябвало да се справят с Пеония, а Болгий – да нападне македонците и илирите.
Информация относно датировката на тези събития получаваме от Евсевий (Euseb. Chron. 235 a-b, 237 a, 241 b, 243 a), който използва гръцките олимпиади вместо години, за да
отбележи датата на дадено събитие. Той пише, че Птолемей Керавън („Мълнията“) управлява македонците в продължение на 1 година и 5 месеца: „от 4-тата година на 124-тата олимпиада [281 г. пр. Хр.] до 5-тия месец на 1-та година на 125-тата олимпиада [280 г. пр. Хр.] [прев. М. А.]“, докато не е убит в битка срещу галатите.
След него управляват Мелеагър – 2 месеца, Антипатер – 45 дни и Состен – 2 години. Антипатер е принуден от Состен да бяга, тъй като според Состен Антипатер не е достоен военачалник и няма да се справи с инвазията на гала Брен. Состен успява да прогони Брен, но умира след двегодишно управление.
Болгий започва битка с македонците и с цар Птолемей, но на келтите не им достига смелост и така втората експедиция скоро се връща обратно (Paus. 10.19.7). Юстин пише, че галите всяват такъв ужас сред владетелите по тези земи, че често те им плащат преди още да се наложи да се бият с тях (Just. 24.4). Единствено Птолемей не се притеснил, когато чул, че галите са се отправили към Македония.
Дарданите били готови да му осигурят военна помощ, но той високомерно я отхвърля. Болгий изпраща представители при македонския цар с предложение да откупи мира си с тях (Just. 24.5), но Птолемей решава, че те се страхуват от него и на свой ред иска келтите да предадат оръжията и вождовете си. След няколко дни започва битка, която келтите печелят. Македонската армия е разгромена.
Според Мемнон Птолемей умира по начин, който подхожда на жестокостите, които е извършил приживе. Слонът, който той язди, е ранен и го хвърля от гърба си, а самият Птолемей е пленен и разкъсан от галите (Memn. 13.8.8). Те отсичат главата му и я разнасят, забита на копие, за да всяват страх у врага (Just. 24.5).
Паника обзема цяла Македония, а портите на градовете са затворени. Состен събира остатъците от македонската армия и предприема ответни действия срещу силите на
Болгий. Това кара келтите да спрат настъплението си и доволни от плячката, да се завърнат в лагера си, за да планират следващи нападения.
Що се отнася до другия келтски вожд – Брен, за него Павзаний пише, че е привлечен от богатствата в гръцките светилища и поради тази причина решава да подеме
кампания, с която да убеди галите да нападнат гърците (Paus. 10.19.8). Той организира публични срещи, както и свои лични с отделни галски военачалници, и енергично ги
увещава да започнат поход срещу Делфи.
Полиян пише, че при една от тези срещи Брен изправя едни до други гръцки затворници – слаби и немощни, гологлави и облечени в дрипи, и яки и едри гали, снабдени с галски доспехи, и се обръща към сънародниците си с думите: „Като тези са мъжете, които влизат в бой с нас, а като онези са враговете, с които трябва да се сражаваме [прев. М. А.]“ (Polyaen. 7.35.1).
Брен успява да убеди галите и събира войска, която според Павзаний наброява 152 000 пехотинци и 24 000 конници (Paus. 10.19.9), а според Юстин – 150 000 пехотинци и 15 000 конници (Just. 24.6.1). Галатите са зле въоръжени, тъй като разполагат единствено със своите щитове и с галатски
махайри 2, а отстъпват на гърците и по бойния си опит (Paus. 10.21.2).
Походът на Брен срещу Делфи преминава през етапи и на успехи, и на неуспехи 3. Диодор Сицилийски пише, че при решаващата битка в Делфи Брен загубва голяма част от съратниците си, а самият той е ранен 3 пъти (Diod. 22.9.1). Поради този неуспех той съветва галите да убият него и всички останали ранени, за да се приберат по-лесно по родните си земи, и да направят свой цар Кихорий (при другите антични автори Акихорий). След това пие неразредено вино и се самоубива.
Според Павзаний никой от тези гали не успява да се върне в родината си, макар че Юстин (Just. 32.3) пише, че след разгрома на Брен в Делфи, някои от галите бягат в Азия,
други – в Тракия, а по-късно се връщат в родината си по същия път, по който са дошли. Определен брой от тях обаче се заселват трайно там, където реките Сава и Дунав се сливат, и се наричат скордиски.
Друго доказателство за съществуването на скордиски по тези земи след галското нашествие е откритият почетен надпис в Делфи, който гласи: „M. Minucium Q. f. Rufum | imperatorem Galleis Scordisteis et Besseis | [reliqueisque Thraecibus devictei]s [ob me] rita [Apollinei] | [dedic]avit populus Delphius.“ (CIL I² 2, 692) – т.е. [[Тази статуя на] Марк Минуций, син на Квинт Руф, император, след като галите, скордистите, и бесите и останалите траки бяха разгромени от него [109 г. пр. Хр.], заради неговите заслуги, на Аполон бе посветена от хората на Делфи].
Установено е съществуването на келтската резиденция в Тиле (Polyb. 4.46) и са открити археологически находки от по-продължително пребиваване на тези племена по днешните български земи. Не може да се пропусне и Галатия в Мала Азия (Strab. 12.3, 12.5; Memn. 11, 20 и др.), която съществува между 280 и 64 г. пр. Хр. Йероним Блажени пише, че по негово време (IV – V в. сл. Хр.) населението около Анкира (Анкара) все още говори същия език като келтите тревери в Трир (Comentarii in Epistolam ad Galatos, 2.3).
Възможна причина за причисляването на келтските вождове Брен и Болгий към илирите или съответно българите би могло да е смесването между траки, келти и илири още в описанията на античните автори, поради общите територии, които населяват.
Страбон отбелязва нееднократно в своята „География“, че тракийските, келтските и илирийските племена се смесват (Strab. 7.1.1, 7.3.11, 7.5.1, 7.5.2). Според него хипемолгите, галактофагите и абиите, които всъщност са скити и сармати, „както и племената на бастарните [смятани за келтско племе от Тит Ливий и Плутарх, а за германско – от Плиний, Страбон и Тацит], са се смесили с траките (всъщност повече с тези от другата страна на Истър, но също и от тази страна). С тях са се смесили и келтските племена, боите, скордиските и тавриските“ (Strab. 7.3.2).
За някои от индивидуалните племена авторът отбелязва, че са от смесен тип. Например яподите са „племе, което е едновременно келтско и илирийско“ (Strab. 7.5.2), тяхната броня „е келтска и се татуират като останалите илири и траки“ (Strab. 7.5.4). За друго племе пък – трерите пише, че са траки (Strab. 13.1.8) и кимерийци (Strab. 14.1.40), а кимериийци и кимври приема за синоними (Strab. 7.2.2) – т.е. трерите са веднъж траки и втори път – келти (макар да се смята, че поне лингвистично кимерийците принадлежат към траките).
Апиан в своето описание на илирийските войни отбелязва, че от многото илирийски племена по негово време (II в. сл. Хр.) все още са прочути скордиските (келти) и трибалите (траки), но след като били съсипани от различни войни, трибалите избягали при гетите от другата страна на Дунав, а скордиските, като пострадали от римляните, се оттеглили по островите на Дунав (App. Ill.1.3).
2 Махайрата е извит меч с едностранно острие. Той е бил част от въоръжението на траките. Открити са махайри в Хасковско сред останките от погребение от началото на V в. пр. Хр., Девин – II – I в. пр. Хр., с. Босилково – IV в. пр. Хр., с. Стойките (Iliev, 2014) и др. Махайра е гръцки термин за този вид меч, а тракийските имена били сика или скалме. Тукидит нарича едно от тракийските племена – дии „махайрофори“ (Thucyd. 2.96.2) – т.е. „носещи махайри“.
3 Cf. Paus. 10.19.7 – 10.23.14.
Отбелязва също, че при похода в Делфи, а и при по-късни – срещу други храмове, към келтите се присъединяват и илирийски племена – особено скордиските, които, както вече отбелязахме, са келти, медите – траки и дарданите – трако-илирийци (App. Ill. 1.5).
Относно интерпретацията на имената на Болг и Брем и на племената, носещи техните имена, има и други варианти. Името Болг може да е име на легендарна митологична личност и да е свързано със събития от най-ранната история на българите, които са били много древен народ според данни на китайските хронисти.
Съществува и хипотеза, според която част от източноиранските племена от Памир, прогонени от гърците, се заселват в земите на келтите в Ирландия. Сред тези племена е имало и племе, наречено bolgi. Използваното наименование Fir bolg (народът bolg) се е отнасяло за многобройна общност. На свой ред келтите се насочват към Европа и достигат до Балканския полуостров, до западната част на Мала Азия и до Крим, а на територията на България създават селища и съжителстват с местното тракийско население.
Страбон във фрагментите от седма книга на своята „География“ отбелязва съществуването на племе брени, което живее в съседство с корпилите и бесите по течението на р. Хеброс (Strabo 7 fr. 48). За алпийския регион се споменава съществуването на друго племе брени (според повечето учени това е погрешно изписване на бреони или бреуни), което принадлежи към ретите.
Има две теории за произхода на ретите: според едната, те са келтско-илирийски народ, а според другата, са от неиндоевропейска езикова група (Encyclopædia Britannica, 1998). На базата на езиков материал от късни ретски надписи се правят изводи, че те са етруски, изтласкани в Алпите при настъплението на келтите, а по-късно са и келтизирани.
Приложеният от нас панхронно-дискурсивен подход при разглежданите текстове прави възможно всяка личност и събитие да бъдат осмислени съобразно митологичните,
античните, средновековните и възрожденските културно-исторически модели.
Единството и същевременно народностно разграничаване в разглежданите летописни текстовете разкрива отразената в тях етнокултура като сложна саморазвиваща се отворена система с уникален характер.
БИБЛИОГРАФИЯ
I ХП: Parva Haritonova prepravka na „Istoriya slаvyanobalgarska“(Zmeеvо, 1831). Parvo fototipno izdanie. Аvt. и sast. Мila Кrasteva, Plovdiv: IPK „Zhаnеt-45“, 2015.
II ХП: Vtora Haritonova prepravka na „Istoriya slаvyanobalgarska“(Chirpan, 1831). Parvo fototipno izdanie. Аvt. и sast. Мila Кrasteva. Plovdiv: IPK „Zhаnеt-45“, 2013.
Boardman et. al. 1992: Boardman, J. & N. G. L. Hammond. The Cambridge Ancient History, Volume 3, Part 2: The Assyrian and Babylonian Empires and Other States of the Near East, from the Eighth to the Sixth Centuries BC. Cambridge: Cambridge University Press, 1992.
Encyclopædia Britannica 1998: Encyclopædia Britannica. “Raetian language” in: Encyclopædia Britannica. Encyclopædia Britannica Inc., 1998. Consulted online on 19 December 2019 https://www.britannica.com/topic/Raetian-language.
Iliev 2014: Iliev, Y. Rodopite prez antichnostta, kniga ІІ: Drevnite obshtestva v Rodopite. Pleven, 2014.
Istoria 1992: Spiridon ieroshimonah. Istoriya vo uratse o bolgarskom narode slavenskom. 1792. Sofiya, 1992.
Istoria 2012: Paisii Hilendarski. Istoriya Slavyanobalgarska. Kritichesko izdanie s prevod i komentar. Slavyanobalgarska Zografska sveta obitel, Sveta Gora, 2012.
Kievski sinopsis: Kievskiy sinopsis ili kratkoe sobranie ot razlichnih letopistsev o machale Slavenorossiyskoho Naroda i pervonachalynich knyazyyah Bogospasaemoho grada Kieva. Kiev, 1836. Consulted online on 15 December 2019
https://rusneb.ru/catalog/000199_000009_006571413/viewer/
Peck 1898: Peck, H. Th. Harpers Dictionary of Classical Antiquities. New York: Harper and Brothers, 1898.
ГП: Gerov prepis na „Istoriya slаvyanobalgarska“. Parvo fototipno izdanie. Nauchen komentar Krasteva, M. Plovdiv: Universitetsko izdatelstvo „Paisiy Hilendarsui“, 2012.
ЗИ: Zografska istoria 1931: „Istoriya vkrattse o Bolgaroslovenskom narode“. V: Ivanov, Y. Balgarski starini iz Makedoniya. Vtoro dopalneno izdanie, 1931, s. 628 – 642.
ПЙП: Pop-Yoanova prepravka na „Istoriya slavyanobalgarska“ (Zmeevo, 1830). Kurshumova, M. Plovdiv: IK „Zhanet 45“, 2018.
РП: Rilska prepravka na „Istoriya slаvyanobalgarska“ (Rilski manastir 1825). Krasteva, M., Tosheva A. Plovdiv: IPK „Zhаnеt-45“, 2018