Български автори,  История,  Митология,  Трако-Келтика

Соня Илиева. ВЕЧНО УМИРАЩИЯТ И РАЖДАЩ СЕ БОГ /част 1.2-последна/

от „Вярата във вечно умиращия и раждащ се бог в религиозните вярвания на древни общества“

взето от:

http://slovo.bg/showwork.php3?AuID=71&WorkID=1247&Level=2

В Египетската митология Трифон и още трима съзаклятници скроили подъл план да свалят Озирис от власт. Те поръчали да направят сандък с размерите на Озирис и на един пир Трифон предложил да подари сандъка на онзи, който се побере съвсем точно в него. Когато Озирис влязъл в сандъка, те го затворили, заключили  и хвърлили в Нил.

Според същата версия на Плутарх, Озирис е нарязан на 14 парчета, а неговото възкресяване се преписва на Изида и Ра. Отчаяна, Изида се скитала по света, докато научила за съдбата на сандъка. Намелила го и го отнесла обратно в Египет, но там оставила го за малко без надзор, докато посети сина си Аполон (Хор), Трифон (Сет) го открил и нарязал тялото на Озирис на 14 парчета и ги разпръснал по цялата земя.

Изида тръгнала с папирусова лодка да търси тялото на Озирис и погребала всяка част, там където я намерила. В надписа на Амнмос е описано, как Изида намира тялото на Озирис, обгръща го с крилата си (тя може да се преобразува в кана) и го облъхва с диханието на живота, така Озирис е съживен и Изида зачева от него.

В светилището на бог Сокар в храма на Сети І (1300 – 1250 г. пр.н.е) в Абидос има изображения, който представят как Изида е оплодена от спермата на Озирис. В друго изображение Озирис е представен в момента на възкресяването си, фалосът в състояние на ерекция символизира регенерацията на космическата енергия. Като погребален бог Сокар е северният еквивалент на Озирис и бог на смъртта и възможното ново раждане в Абидос.

Същият мотив се открива в мита за Загрей, не напразно в литературата неведнъж са правени паралели между двата бога. В настоящата Дипломна работа, като се основавам на вече забелязаното сходство ще направя опит да разгледам и съпоставя по – детайлно известните данни и идентифицирам сходствата.

От гръцките извори се знае, че за да запази чедото (Загрей) от ревността на Хера възбудена от мойрите,  Зевс поверил сина си на Аполон и на куретите, които го отгледали в горите на Парнас. Хара, обаче, и там открила Загрей и поръчала на титаните да го отмъкнат. При преследването той няколко пъти се превъплътил и накрая, когато бил бик титаните го разкъсали.

Загрей бил разкъсан на седем части (глава, крайници, фалос и торс) от титаните, след което те започнали да ядат месото му полу-сурово, полу- опечено. В преразказа на Павсаний на „Посвещения“ на Ономакрит, се съдържа най- ранното сведение за разкъсването на Дионис (Загрей) от титаните28.

Общата датировка на съчинението се отнася към VІ в.пр.н.е., но съгласно сведението на Павсаний, мотивът е много по-древен от текста. Титаните разкъсват Дионис – Загрей на седем части, което уточнява техния брой и съдържа 3+4 степенния цикъл. Броят на частите е указан изрично у Прокъл 29 с позоваване на Тимей от втората половина на ІV и първата половина на ІІІ в.пр.н.е.

При Хезиод30, където първоначалната елинизация на устния тракийски орфизъм е слаба, титаните са шест, седмият титан Фюркос е споменат за пръв път у Платон31.

Верни на яростта на Хера титаните като си намазали лицата с гипс, наранили чедото, това станало, когато то оглеждало лика си в променливото огледало. Ранен от титаните, Загрей като се разделил с живота си се възродил. Дионис се появил в други форми, ту като кон с висок гребен, ту като дракон, ту като бик, който с рогата си бодял титаните и така убийците разсекли на части плътта на Дионис в бича природа с ножовете си32.

За бичата природа на Загрей имаме сведения и от Пиндар от разказа му за аргонавтите33. Когато те стигнали до Аксинския понт там се появило пурпурно (алено) стадо от тракийски бикове и била видяна вдлъбнатина в един наскоро изграден жертвеник. Бикът е Дионисова отлика  и у Плутарх34, където Дионис излиза от морето в образа на бик.

От най-пространното свидетелство върху Загреевата митология на християнския апологет Юлий Фирмик Матерн (ІV в.)35 научаваме, че бащата знаел за ненавистта на жена си и затова, когато оставал в чужди страни, поверявал сина си да го пазят стражи.

Тъй като заминаващият баща предавал на малкия и царския си трон, и скиптъра, то Хера най-напред отстранила стражите с разни царски подаръци, а след това поставила на тяхно място свой съпровождачи, наричани титани във вътрешните дялове на двореца. Тя така въздействала на настроението на момчето с майсторски изготвени дрънкалки и с огледало, че то напуснало царските покои и с горящо любопитство на детската си душа било привлечено в мястото на злодеянието.

Хванато, то било убито тук. И за да не остане следа от убийството, сборището от съпровождачи разкъсало на части тялото на Либер и ги разделило между отделните участници. След това сварили частите от тялото на момчето и ги погълнали с цел да се насладят на нечувано до този ден пиршество с употреба на човешки труп.

Юлий Фирмик Матерн36 продължава разказа със сцената за спасяването на сърцето на Либер (Загрей). Сестрата на убития Минерва запазила откъснатото сърце за себе си. Спасяването на сърцето на Загрей съдържа идеята за неделимостта (монадата) на божеското тяло, без значение с каква метафора е изобразено при елинизацията (вино, бик, море)37.

Разгневеният баща след като се завърнал решил да отмъсти за сина. Както научаваме от Юлий Фирмик Матерн38, в мъстта за сина не било пропуснато нито едно мъчение, нито едно наказание, Юпитер (Зевс) отплатил за убийството на сина си, като преминал в бяс пред всички видове наказания не само под въздействие на бащината си мъка но и (под въздействието) на тираническата си власт. Тъй като неговото страдание не намерило утешение, той заповядал да направят образа на сина от гипс по пластически начин.

Сърцето на момчето, по което престъплението било разкрито, благодарение на доноса на сестрата артистът поместил в тази част от тялото на момчето, където се очертавали гърдите. След това Юпитер заповядал да се построи вместо надгробна могила храм, а жрец в него направил възпитателят на убитото момче, чието име било Силен.

Според Арнобий39, след като титаните примамили Либер с помощта на детски играчки и бил разкъсан и сварен, Юпитер, като разкрил тежкото престъпление, размазал с мълния разбойниците и ги изпратил в най-мрачните места на Тартара.

От Климент Александрийски40  е известно, че Атина получила името си Палада от глагола „палейн“ (разлюлявам, разкъсвам, тъй като вдигнала туптящото сърце на Дионис (Загрей) и го отръскала от кръвта). Титаните, които разкъсали Дионис (Загрей), отначало го били сварили, а после като го надянали на шиш, го държали над Хефест т.е. пекли го над огън41. После се появил Зевс, който отнел печеното и поразил титаните с мълния.

Членовете на Дионис (Загрей) предал на Аполон, за да ги погребе. Аполон отнесъл ръзкъсания на Парнас и там го положил. В текста Аполон е наречен „пайс“ (чедо/служител)такова е определението и за Дионис у Климент Александрийски, то е характерно за „първото поколение богове“. Аполон е елинизираният вариант на соларния образ  и е балансът на хтоничния Дионис – Загрей.

Двамата са винаги в дуална характеристика, поради което Аполон отнася другия си образ на Парнас (при Делфи), където се тачи дуалната орфико-­вакхическа мистерия преди (и след) Делфийската реформа. Мегалитите забелязани около светилището, скалните олтари с улей за оттичане на кръвта са паметници на предгръцката епоха, когато мястото е било орфическо скално светилище. Намерените там три изображения на Артемида, Аполон и Бик върху сребърни релефни метални пластини с позлата са изображение на извършена обредност.

Те представят Великата Богиня майка в една от основните и хипостази  на владетелка на живата природа (Артемида), на сина в соларния му образ (Аполон) и хтоничното му изображение (Загрей – бика). Бикът е изобразен с позлатени чело, торс, крайници и фалос – 7 – те части, на които е разкъсан Загрей от титаните в мита и разчленяван по време на обреда, за да се възроди отново.

Вече стана въпрос, че Загрей е със сигурност хтоничен бог, но тази негова хтоничност не е в противоречие със соларността му. Соларо – хтоничната същност на Загрей се потвърждава и от сведението на Амбросий Теодосий Макробий42 (ІV – нач. на Vв.) в съчинението му “ Сатурналий. Разказът започва с твърдението, че това което е казано за Аполон, може да бъде отнесено и към Либер. Цитира се Аристотел, който в „Телугомена“ измежду другите аргументи в полза на доказателството, че Аполон и Либер баща са един и същи бог привежда  и един за светилище на Либер у лигирите в Тракия.

Там се получавали предсказания, а онези, които предсказвали преди това изпивали голямо количество чисто вино, по същия начин, по който предсказателите в светилището на Аполон в Кларос пият вода. Макробий удостоверява, че лакадемоните се увенчават с бръшлян, каквато е практиката на вакхическия обред, когато честват Аполон на празника наречен хиацинти.

Беотите признават, че Парнас е планина на Аполон, но почитат там едновременно и Делфийския оракул и вакхическите планини, като че ли принадлежат на един и същи бог. Именно на тази планина се извършват дела в чест на Аполон и на Либер баща, което е потвърдено и от Варон и Граний Флак. Същото обяснява и Еврипид в стиховете си за Дионис, който подскачайки танцува в горите на Парнас, носейки тирсове и обгърнат в кози кожи.

Научаваме че, Аполон и слънцето са едно и също. След това научаваме, че Либер баща е равнозначен на Аполон, от което е ясно, че Аполон и Либер баща е един и същи бог. Тайнствената практика на тази религия, продължава разказа си Макробий, по време на свещинодействие е – слънцето да се нарича Аполон, когато е в горната полусфера т.е. през деня и Дионис, когато е в долната т.е. през нощта. 

Макробий продължава със сведението, че в Тракия слънцето и Либер баща са едно и също (божество), което те (траките) наричат Сабазий и го честват с великолепна  религиозност. В 20 и 21 параграф от 18 глава, Макробий споменава Ιαω. Теонимът се среща най-рано у Диодор 43.

Тук Макробий се обосновава на авторите на оракула на Аполон Клароски т.е. Корнелий Лабеон, който добавил към теонимите Зевс, Аид, Хелиос, Дионис и този на Иао, като име на слънцето. В тази връзка Макробий добавя, че най-великият от всички е Иао, който е Аид през зимата, Юпитер (Зевс) през началото на пролетта, Хелиос през лятото и съмият Иао през есента (когато е същинското Дионисово превъплъщение).

Митът за Загрей е възможно да бъде и от малоазииски произход – поставен под превода – означение – Сабазий44. Сабазий е божество, най – напред идентифицирано с камъка, в това си отношение на хтоничен бог той владее мъртвата и живата материя, затова може да бъде разчленяван и отново съединяван. Хтоничността на Сабазий не противоречи на соларността му, защото двете начала образуват космоса, който е и всеобщност.

Сабазий е остнанал без литературен мит. Първото текстуално споменаване за Сабазий е от Аристофан45, но далеч преди него вероятния Сабас вече е скално божество във Фригия, засвидетелствено в петограф от централното светилище, известно като „града на Мидас“. Атиняните разпознават Сабас като фригийска заемка46.

В споменатите съчинения Аристофан снизява култа към Кибела и корибантите, който вече започва да се нрави на атинските чуждопоклонници. Свидетелствата му за божеството  представят Сабазий като божество достойно за роби.  В текста „Сабазиевият сън“ е приравнен с безумие и „корибанствуване“, също така и с лидийската (персийска) войска, коята се хвърлила върху клепачите на Ксантий.

В комедията си „Птици“ Аристофан47  поставя Сабазий до „майката на боговете“ и е идентифициран с птица (тук е от полза да припомним, че келтският бог Кернунос  е изобразяван от римляните с три летящи около главата му лебеди). Диодор48  съобщава, че преди елинския Дионис се бил родил друг от съюза на Зевс и Персефона, когото някои наричали Сабазий.

Понеже се срамували от (тайните си) общества, те честват неговото раждане и (извършват) жертвоприношения и му отдават (почит) нощем. Диодор твърди, че първият Дионис бил от Индия, където растяла лозата и той научил всички как да правят вино от нея. Вторият, син на Зевс и Персефона научил хората на земеделие и бил представян с рога. Третият Дионис бил син на Зевс и Семела.

От Страбоновата „Географика“49 (І в.пр.н.е – І в. от н.е.) е известно, че Сабазий е от фригийските (богове) и по някакъв начин малка рожба (чедо) на (Великата богиня) майка.

Тракийският Дионис – Загрей е пряка орфическа заемка в драматичното Дионисово превъплъщение на доктриналния хтоничен син на Велиата богиня – майка, докато Сабазий е схванат от гръцките автори като персонаж в обредното представление, като действащ чуждестранен бог.

Във версиите на Загреевия мит в старогръцката литература Загрей е поставен до Персефона (Семела); докато Сабазий е винаги до фригийската Кибела (Велиата богиня – майка) или ще бъде споменат родом до нейните хипостази, каквито са малоазийските Ангдистис и Ма.

Както вече се спомена по сведението на Макробий50 в Тракия слънцето и Либер баща са едно и също божество, сега е необходимо да добавим, че  според Макробий това божество те (траките) наричат Сабазий  и го честват с великолепна религиозност т.е Загрей е равнопоставен на Сабазий, както като хтониен, така и като соларен бог.

Една извадка от Амфитей – Нимфис направена от Харпократион51  Сабазий и Дионис са едно и също (божество) и че някои елини наричат вахки – те „саби“. Равнопоставеността между Сабазий и Дионис като божества различни по произход и белези, но напълно сближени литературно е известна и от други автори52.

Понеже вече беше направен паралел между тракийското божество и Кернунос, нека проследим кое определя Кернунос като хтоничен бог. Божеството е изобразяван обикновено като седнал мъж с кръстосани крака, дълга коса и брада, основни негови атрибути са елен и змия с овнешка глава, което го определя като хтоничен.

Най-ранното изображение и споменаване на името е известно от долината Камоника в Северна Италия и се датира към ІV в. Cornu на съвременен френски език означава рогат, вероятно от латинското cornu, откъдето Cernunnos вероятно произхожда от латински и означава рогатият.

Най- детайлното изображение на бога е известно от котела от Гундеструп (Дания)53  открит през 1891 г., котелът е сребърен с тегло около 10 кг височина 42 cm и диаметър около 70 см, датира се към  І-ІІ в.пр.н.е., състои се от 13 орнаментирани панела. На единия от тях богът е изобразен седнал, с кръстосани крака и без брада.

В лявата си ръка държи змия с овнешка глава, същата змия се появява на още два от вътрешните пет панела. Заобиколен от елен, куче и още две рогати животни, три лъва. Змията с овнешка глава е неотменен атрибут на Кернунос – тя се появява и върху релефа от Чиренчестър и олтара в Lypiatt54.

Известни са изображения на Кернунос върху монети, 58 монети от съкровището от Wanborough, Surray, с негово изображение са намерени през 1984 г. Откритите монети (с размер 12 мм и тегло 1.20 г.) са сечени по време но управлението на Tincomaris.

На лицевата страна е изобразено мъжко келтско божество с еленови рога, а на обратната бик. Змията и бикът определят Кернунос като хтоничен, птиците го свързват със соларността, а рогатите животни са символ на властта му над боговете и хората.

Вярата във вечно умиращия и раждащ се бог в религиозните представи на разглежданите древни общества е вяра в безсмъртието на интелектуалната енергия, която е мислена в космогоничен смисъл като свещен брак между Великата богиня – майка и нейния Син – Слънце, а в социологичен като хиерогамия между Богинята и сина на нейния Син осъществима по време на обреда.

Забележки

[28] Onomacrt, fr. IV, Kinkel = Paus, VIII, 37,5, цит. по Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991 г., с. 22 

[29] Procl. In Plat. Tim, 35Ab, Diel; Procl. In Plat. Tim, 35B, Diel; цит. по Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991 г., с. 96 

[30] Hes. Theog. 133-138, цит. по Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991 г., с. 23 

[31] Plat.Tim. 40E, цит. по Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991 г., с. 23 

[32] Nonn, Dion, VI, 155- 223, цит. по Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991 г., с. 173 

[33] Pind. Pyth. IV, 203-211, цит. по Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991 г., с. 33 

[34] Plut. Ques.Graec. 299 AB, цит. по Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991 г., с. 35 

[35] Iul. Firmic. Matern. De err. Profan. Relig. 6, цит. по Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991 г., с. 134-142 

[36] Iul. Firmic. Matern. De err. Profan. Relig. 6, цит. по Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991 г., с. 134-142 

[37] Procl. In Plat. Cratyl, 406 c, цит. по Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991 г., с. 38 

[38] Iul. Firmic. Matern. De err. Profan. Relig. 6, цит. по Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991 г., с. 134-142 

[39] Arnob, Adv. Nat. V.19, цит. по Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991 г., с. 130 

[40] Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991 г., с. 118 

[41] Hom. I, 1. II, 426 

[42] Macrob. Saturn. I, 18, 1-11, цит. по Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991 г., с. 148 

[43] Diod. I, 94, 2 цит. по Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991 г., с. 164; виж също и Фол, А., Политика и култура в Древна Тракия,  София 1990, V глава 

[44] Фол, Ал., Тракийският Дионис, кн, 1, Загрей, София 1991 

[45] Aristoph. Horae, fr.566; Aristoph. Vespae, 8-13; цит.по Фол, Ал., Тракийският Дионис, кн, 2, Сабазий, София 1994, с.44; с. 50 

[46] Фол, Ал., Тракийският Дионис, кн, 2, Сабазий, София 1994, с.63 

[47] Aristoph. Aves, 874 – 875, цит.по Фол, Ал., Тракийският Дионис, кн, 2, Сабазий, София 1994, с. 58 

[48] Diod. IV.4,1, цит.по Фол, Ал., Тракийският Дионис, кн, 2, Сабазий, София 1994, с. 114; Diod. III. 62, 28, цит.по Фол, Ал., Тракийският Дионис, кн, 2, Сабазий, София 1994, с. 117 

[49] Strab. X. 3, 15, цит.по Фол, Ал., Тракийският Дионис, кн, 2, Сабазий, София 1994, с. 118 

[50] Macrob. Saturn, I, 18, 1-11; цит. по Фол, Ал., Тракийският Дионис, кн, 1, Загрей, София 1991, с. 148-149 

[51] School. Aristoph. AV 874; цит.по Фол, Ал., Тракийският Дионис, кн, 2, Сабазий, София 1994, с. 97 

[52] Hesych. s.v.  Σαβαζιος, цит.по Фол, Ал., Тракийският Дионис, кн, 2, Сабазий, София 1994, с. 168, Ploth. Lex. s.v.  Saboi Reitzenstain, цит.по Фол, Ал., Тракийският Дионис, кн, 2, Сабазий, София 1994, с. 175, Suid. s. v. Σαβαζιος, Diels, цит.по Фол, Ал., Тракийският Дионис, кн, 2, Сабазий, София 1994, с. 176,  Elym. Gudianum, s.v. Σαβαυδιος,  цит.по Фол, Ал., Тракийският Дионис, кн, 2, Сабазий, София 1994, с. 180 

[53] изобразеният бог е определен като Кернунос от Klindt-Jensen, богът е определен и като Келтският Меркурий или като прототип на Cu-Chulainn известен от ирландското  предание Tain Bó Cuailnge от Olmsted. Изказани са мнения за тракийския произход на котела Bergquist and Taylor предполагат, че котелът е изработен югоизточна Европа от тракийски торефт, вероятно по поръчка на келт и пренесен от кимврите, който нахлуват в земите на Долен Дунав през 120 пр.н.е. Тракийският стил, съчетан с римско влияние карат Bergquist and Taylor да датират котела в периода  ІV – І в. пр.н.е. 

[54] Богът е определен като Кернунос от М. Грийн – Green, M., The Gods of Roman Britain, 1994, p. 63-65, приложения №45 и №46. Паметникът се цитира  и в Келтска митология, 1997, с. 87 – там богът е споменат като „Цернон (Рогатият)“ 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.