Друиди,  Изкуство,  История,  Келтски свят,  Митология

„Златният сърп. Въведение в съвременния друидизъм“. Глава II „История на мита“ – откъс 2 от 4

Оригинално заглавие “THE GOLDEN SICKLE. An Introduction to Contemporary Druidry”

Автор: ADAM ANCZYK, Katowice 2014 © Sacrum Publishing House & Adam Anczyk Katowice, Poland 2014 ISBN 978-83-938791-1-3

Авторът работи в: Jesuit University Ignatianum в Краков, Полша, в Института по психология /Institute of Psychology/, Департамент по Психология на религията и духовността /Unit for the Psychology of Religion and Spirituality/

https://www.academia.edu/12124751/The_Golden_Sickle_An_Introduction_to_Contemporary_Druidry_2014_

превод: Сурен Исраилян, 16.01.2021г. Публикува се с изричното съгласие на автора.

Картинката не може да има празен alt атрибут; името на файла е изображение-2.png

Уважаеми приятели ! Продължавам превода на Глава II, в последната четвърта част ще поместя и библиография на книгата /тя е доста обширна/ Приятно четене !

ТВОРБИ НА ЙОЛО МОРГАНУГ

Преди да навлезем в колоритния 19-ти век и в света на тайните друидически общества, нека обърнем внимание на забележителна личност, чиято дейност и произведения имат дълбоко въздействие върху създаването на новата друидическа традиция, особено в нейната ритуална и художествена част.

Човекът, за когото ще говорим – Едуард Уилямс /Edward Williams, ще бъде запомнен като Йоло Моргануг/Iolo Morganwg, което е било уелското му име на бард. Историкът, който описа биографията му толкова ярко, че успя да улови характера на Йоло бе Роналд Хътън/Ronald Hutton, затова използвам неговия труд за обяснения на позицията на Моргануг относно мита за друидите.

Йоло бе роден през 1747г. в района на Гламорган/Южен Уелс. Като баща си, той бил каменоделец, но в течение на живота се занимавал с много други неща, като земеделие и търговия, въпреки че не постигнал някакъв успех. Страдал е от астма и се лекувал с тинктурата от опиум /laudanum/, когато е бил на двадесет и нещо години, към която се пристрастил.

През 1772г. публикувал първите си стихове, а година по-късно напуснал Уелс и започнал работа в Лондон. Никога не забравял уелските си корени, защото местният патриотизъм винаги е бил силен във Великобритания. В Лондон е бил приет в Gwyneddigion Society, занимаващо се с уелските традиции, което събудило интереса му към историята, литературата и културата на Уелс.

Той напуснал столицата през 1777г. и се върнал в Гламорган, но запазил контактите с членовете на Дружеството, особено с археолога Оуен Джонс/Owen Jones. По време на престоя в Уелс от 1777 до 1791г., в ежедневната борба с несгодите на живота, възгледите му придобиват завършен вид.

Едуард Уилямс се жени за Маргарет Робертс/Margaret Roberts и се опитва да води що-годе нормален живот (за това, колко трудно му е било свидетелства фактът, че известно време бил в затвора за неплатени дългове 157). През 1791г., той се върнал в столицата и отново се включил в лондонския културен живот, свързан с Уелс. Приблизително  тогава той започнал за използва псевдонима си – уелския вариант на имената му, Йоруерт Моргануг/Iorwerth Morganwg, който съкратил до Йоло Моргануг.158

Той се интересувал не само от литература, но и от политика, неговите политически нагласи отразявали поведението му на свободомислещ човек и бунтар. Писмата му, написани в годините между 1791 и 1795 разкриват позицията му срещу монархията и църквата. Според приятеля му Робърт Саути/Robert Southey, неговият любим тост бил, „всички крале в ада, със заключени врати и изгубени ключове !“.159

Той смятал, че християнството е било покварено от официалните религиозни лица, от църквата и властта. Йоло не се радвал на реалния живот и бил бунтар във всяко едно отношение. Вероятно тази лична неприязън го довела до сентиментализма и мечтите за различния свят, в който той би могъл да бъде нещо повече от обикновен и задлъжнял работник.

В годините 1792-1794 той представя своето виждане за вярванията, ритуалите и философията на света. Според него, за да разбереш факторите определящи околния свят, е било необходимо да се направи крачка назад във времето, да се върне към уелската традиция на поетическите състезания, наричани „Айстедфод“ /eisteddfod (мн.ч. eisteddfodau).

Поетите играели важна роля в културата на Ренесансовия Уелс; те живели в дворците на техните важни покровители, принцове и благородници и от време на време се срещали в поетически състезания, в които печелили награди и известност. Историята на „Айстедфод“ турнири вероятно е започнала през Средновековието. Организирали се състезания по поезията и изкуствата, които са били реална възможност за придобиване на слава и популярност, както и за получаване на наградите за най-добрите поети и музиканти.

Тази традиция на събиранията бе спряла някъде към 16-ти век, може би защото за придворните културни дейци на Уелс това вече не било толкова престижно. За Йоло, като поет и човек дълбоко свързан с историята на Уелс, тези събирания били важен елемент на културното наследство и заслужавали да бъдат подновени. Той смятал, че освен турнирите Айстедфод, редовно се организирали и „Горсед“/ gorsedd състезания (мн.ч. gorseddau), тази дума се превежда от уелския като „могила“, „хълмче“, а в средновековния контекст – като „дворец“ и „съд“.160

Йоло вярвал, че тези събирания били публични, винаги на открито и събирали тълпи от хора. Главната фигура на срещата бил „Председателят“ – бардът, който заемал централно място до свещения камък, а публиката се събирала като „съдник“, образувайки кръг около мястото. По време на събитието се правели различни ритуали, включително и най-важния – въвеждане на нови членове в общността на бардовете.

Преди да преминем към възгледите на Йоло относно тази традиция, която според него се появила в античните времена, ще трябва да се запознаем с източниците, които той използвал за своята позиция. За тази цел ще ни е необходимо да използваме Зен Будизма/Zen Buddhism, защото ще се сблъскаме с празнотата или нещо, което го няма.

Йоло твърдял, че бил намерил липсващи източници за традицията на бардовете. Сред тези източници били трудовете на Луълин Сион от Гламорган /Llywelyn Sion of Glamorgan, преписвач на средновековни ръкописи, които Йоло определял като най-важните източници. Фактът, че Луълин вероятно е бил реална историческа личност вдигнал значението на откритията на Йоло, още повече, че този автор не бил добре известен и по-голямата част от трудовете му били изгубени, което се превърнало в благодатната почва за спекулациите.

Йоло бил намерил ръкописите на Луълин, които превел и анализирал. Някои от оригиналите, той бил получил от приятеля си Ричард Брадфорд/Richard Bradford, който нямало как да потвърди това, защото бе починал около 10 години преди изявлението на Йоло за щастливото откритие. Нито един оригинален текст на Луълин, преведен от Йоло не е бил намерен, защото … те никога не съществували. За съжаление, Йоло Моргануг е бил фалшификатор, при това всеизвестен.

Дори когато през 1799г. той бил поканен от Уилям Оуен/William Owen да се включи в литературно изследване с цел публикуване на антологията на уелската литература, Йоло не можел да се сдържи от „пренаписването“ на източниците. Текстовете публикувани в The Myvyrian Archaiology of Wales, били компилация от автентичните трудове заедно с измислиците, родени от въображението на Моргануг.161

А целта на на публикацията била запознаване на уелсците с тяхното литературно наследство. Тази задача било изпълнена частично – читателите се запознали с автентичното историческо съдържание и същевременно, без да бъдат информирани – със собствените произведения на Йоло Моргануг.

Тоест, той е бил фалшификатор, но благодарение на неговата литературна измама, той успял да промени света и записал името си в историята.  

Като утешение, не бива да забравяме, че той не е бил единствен в тази област, например Джеймс Макферсън/James Macpherson, авторът на „Творби на Осиан“/Works of Ossian, издадени през 1765г., бил вероятно най-известния автор, публикувал по същия начин като Йоло.162 Автентичността на „песните на Осиан“/Ossian songs също е съмнителна, а авторът им често се причислява към фалшификаторите.

Въпреки това, на Макферсън се признава заслугата за обвързване на неговите твърби с устната традиция, фолклорни сказания, поеми и песни. При отсъствие на източниците, които биха могли да бъдат използвани като началната точка за анализа, отделянето на автентичните елементи е много трудно.

Подобен е и казусът с творбите на Йоло. Теории, които той е представял на публиката, също са били свързани с по-ранните образи на друидите, които той добре комбинирал със собственото си въображение. В неговия прочит на мита има значителна промяна от класическата позиция: според Йоло, бардовете, а не друидите били най-важната социална група в келтските общества. Те, като вдъхновени творци, били избрани да пазят традицията.

Йоло бил впечатлен от често цитираното тристранно разделение, посочено от Страбо, а именно на бардовете/bards, bardd или bardd braint/, друидите/Druids Derwydd) и ватите/vates, ovydd/, въпреки че той интерпретирал функциите им по различен начин. Той смятал, че тези три групи, на практика представлявали различни видове и имена на бардове.

„Истинските“ бардове се занимавали с изкуствата и поезията и носели сини роби. Друидите били бардове, избрани за свещенослужители, а цветът на техните роби бил бял. Титлата на ватите била почетна (подобно на днешната степен honoris causa), която било давана на благородните бардове за техния принос към знанието и за прославата. Цветът на робите на ovydd бил зелен. Според Йоло, имало е четвърта група awenyddion от ученици или кандидати за обучение, които носели робите в един от трите свещени цвята: син, бял или зелен.

По тази логика бардовете изпълняват най-важната роля, следователно, съгласно теорията на Йоло, келтската религия или философията не е била друизиъм, а „бардизъм“. 163 И, разбира се, друидите и бардовете не били варвари и езичници, а поддръжници на „цивилизованата“ християнска религия, дори по-истинска от тази, проповядвана в християнските църкви.

Тоест, те били един вид „перфектните християни“, чието учение не било покварено от религиозните организации. Йоло предполагал, че срещите на бардовете проповядвали автентичната версия на Христовото учение, докато официалната църковна интерпретация била приета през 5-ти век на Островите, когато християнската вяра вече „деградирала“. 164

Църковният подход към християнството допринасял за разрушаване на вярата на „истинските“ християни. С помощта на политическото влияние римската версия на християнството непрекъснато се популяризирала сред жителите на Британските острови.

„Истинското“ християнско учение съдържало освен другото и вярване, че душите били предназначени за прераждане в различни форми. Ако даденият човек изживявал целия си живот праведно (в езика на хиндуизма и будизма – акумулирал добра карма), той щял да се прероди в по-висшата форма, но ако се държал зле, съдбата му била да се прероди в животно или по-лошо или да попадне направо в ада.

Светът създаден от Йоло е бил оптимистичен: човешките души периодически се прераждали за да постигнат съвършенството. Бардическият (а по-късно друидическият) символ nod cyfrin, във вид на кръг или сфера от светлина („слънцето“)с три лъча отразявал тройното състояние на съществуване и предизвикал разнообразни интерпретации.

Всеки лъч символизирал съответното състояние на прераждането. Животинският свят (annwn) е бил най-долният, следван от света на хората (abred), а последното в тази последователност е било небесно (райско) ниво (gwynvyd). Също така лъчите се свързвали с категориите на времето: минало, сегашно и бъдеще, както и с трите добродетели: Любов, Справедливост и Истина.

Трябва да отбележим, че Йоло не просто създал тази доктрина, но и я практикувал, като организирал gorseddau, или „срещи на бардове“. Според него друидите, бардовете и ватовете периодически се срещали в различни сезони на годината за празнуване на празниците, както и астрономическите слънцестояния и равноденствия: Alban Eiler (през пролетта), Alban Hefin (през лятото), Alban Elfed/Euled (през есента), Alban Arthan (през зимата).

Тези празници и имената им се запазили в ритуалите на Ордена на Бардовете, Оватите и Друидите и много други друидически организации. Вероятно, първите два празника били организирани през 1792г., на връх Плинлимон/Plynlimon на датата на пролетно равноденствие и на хълма Примроуз Хил/Primrose Hill по време на лятно слънцестоене, въпреки че няма данни, че са били подготвени от Йоло и неговата организация.

Третият празник, също за първи път документиран от пресата,165 се състоял на Примроуз Хил по време есенно равноденствие. В него взели участие най-известните интелектуалци от Лондон с уелските корени. Те били разделени на три категории: бардове, вати и един друид (последният е бил, естествено, Йоло). По време на събитието участниците декламирали стихотворения и приемали новите членове.

Фактът, че вече на следващата среща състояла се по време на зимното слънцестоене, тази общност бе отлъчила един от своите членове и понизила статута на другите двама говори за напрежението, съществувало още от първите gorseddau.

След тези събития Йоло се включил в организирането на различни срещи за своите идеологически поддръжници. В един от важните си проекти Йоло бил поканен за съорганизатор на състезанието „Айстедфод“/eisteddfod по молба на културна институция, свързана с насърчаване на традициите на Уелс, както и националистическата идеология.

Ръководителят на тази организация бил епископ Томас Бърджес /Thomas Burgess, а членовете й били предимно религиозни лица. Йоло бил потърсен от организационния комитет на този „Айстедфод“ като прочут експерт в областта на литературата и културата на Уелс. Кандидатурата му била приета, въпреки че той не криел интереса си към Унитарианството/Unitarianism което се смятало за ерес след свещениците.

Състезанието, на което Йоло бил избран за съдия започнало на 8 юли 1819г. Обаче Йоло решил да се не съобразява с програмата, виждайки възможност да „рекламира“ своите теории. Той изнесъл реч за значението и ролята на уелските традиции, която била посрещната с бурни аплодисменти, след това връчил на един от участниците синя лента на победителя като по този начин официално го приел в общество на бардовете.

Положението станало още по-зле, дори епископът неочаквано бе получил подарък – този път лентата била бяла – и по този начин бил приет в организацията като друид. Но и това не било край на „активните мероприятия“ на Йоло по време на събитието. В последния ден на „Айстедфод“ (провеждан в една кръчма), той бе организирал състезанието на бардовете в близката градинка и там приел много нови членове, като буквално раздавал титлите на бард, оват и друид.

Заслужава да се отбележи, че писателката Елизабет Джоунс /Elizabeth Jones е била сред новоприетите (тя е била обявена за оват)166 както и факта, че Йоло бе приел и други жени по време на различни събития, с което показал, че тяхното общество не било „клуб само за мъже“. Ритуалите за приемане на нови членове, както и „публичното обучение“ на Йоло вбесили епископа, който вероятно не очаквал такъв развой на събитието.

Обаче семето било посято и много от участниците в церемонията харесали идеите на Йоло за насърчаване на бардовите традиции, както и теориите му за друидизма.

Още приживе теорията на Йоло Моргануг била подложена на критика. Преп.Едуард Дейвис/The Rev. Edward Davies, автор на прочутата книга „Митология и ритуали на британските друиди“/ Mythology and Rites of the British Druids,167 който активно се интересувал от вярванията на друидите, бил сред най-известните му опоненти.

Вероятно поводът за Дейвис да критикува Йоло в книгата си била конфесионалистката позиция на Моргануг /confessionalist positionсмесване на религията с политиказаб.на преводача/. Следва да се отбележи, че първоначално Дейвис бил вдъхновен от идеите на Йоло, което се личи от кореспонденцията между тях. Но когато Едуард се запознал с възгледите на Йоло по отношение на друидизма, както и теориите и трудовете му (включително и фалшифицираните текстове, например съмнителен сборник от пословици, свързани с мъдростта на уелсците), преподобният решил да напада.

Той заявил, че теорията на Йоло била несъстоятелна, без абсолютно никаква връзка с учението на античните друиди. На практика той бил първия, който изрично бе изказал съмненията си относно данните събрани от Йоло, твърдейки, че дори от пръв поглед тезите на Моргануг са пълна импровизация или очебийна фалшификация.168 Той написал, че другите археолози „трябва да са наясно като мен, че това нито е историческия друидизъм, нито сведения за британските бардове“.169

Когато Дейвис научил, че Томас Бърджес се свързал с Йоло, той приел като своя дълг да предпази епископа от неверници и анархисти, към които причислявал Моргануг и поддръжниците му.

Но всъщност какви са били възгледите на Дейвис по отношение на друидизма ? Дали са били плод на внимателен анализ на античните източници ? Отговорът не е учудващ, ако приемем, че Дейвис бил вдъхновен от по-ранните публикации за друидите и да не забравяме, че според този мъж, библията предлагала най-обективното и достоверното описание на историческата реалност.

Той признавал, че сред вярванията и ученията на предхристиянските общества можело да се намерят спомени за митическата реалност, описана в Стария Завет. Разбира се, митът за Всемирния потоп /Deluge myth, който по онова време се приемал като исторически факт от много християни бил най-известният от тях. Дейвис смятал, че друидите почитали две божества: слънчевия бог, наречен Ху/Hu (който трябвало да бъде символично отражение на Ной/Noah) и богинята-майка на всички създания, наречена Керидуен/Ceridwen,170 cравнявана с римската Церера/Ceres и египетската Изида/Isis 171 (като олицетворение на Ноевия ковчег). Тезата, че по-късният образ на Крал Артур бил проявление на бога Ху, също заслужава внимание.172

Също така Дейвис смятал, че каменните кръгове са били на богинята Керидуен и в местата, за които днес знаем, че са служели за гробници сe провеждали религиозни церемонии. Както виждаме, и неговата позиция за друидизма била основана върху абсолютно произволни, ако не кажем фантастични интерпретации на източниците.

Въпреки това, авторитетът му като духовното лице и начинът му за провеждане на изследванията се приемали от учените по онова време като абсолютно научни, което означава, че трудовете му били изключително популярни. Оспорваният Йоло не можел да се мери с такъв опонент. И все пак, въпреки че книгата на Дейвис по принцип бе станала най-влиятелната през 19-ти век публикация за друидите, в по-късни времена, както виждаме, позицията на Йоло победи и стана основа за вярвания във възникналите друидически общества.

ДИСКРЕТНИЯТ ЧАР НА ТАЙНИТЕ ОБЩЕСТВА

Историята на тайните организации е толкова стара, колкото самото съществуване на човека. Необходимостта да бъдеш част от групата, свързано с желанието да се отличаваш по някакъв начин е несъмнено главният стимул при създаване на „специални общества“

Друидическите общества, за които ще говорим били изключително разнообразни: сред тях откриваме дружества за взаимно подпомагане/mutual-aid groups, масонски братства/Masonic fraternities, организации на поддръжници на келтската култура/supporters of the Celtic culture, както и клубове на прочути джентълмени/notable gentleman’s clubs.

Смята се, че само през 18-ти век в Британия е имало около 25 000 подобни „професионални“ организации, дружества за взаимопомощ и езотерични общества. Защо тази специфична форма на социалните контакти /бихме могли да я наречем „викторианските НПО-та“/ е била толкова популярна във Великобритания ?

Роналд Хътън предполага, че причината е в дейността на тези организации: по-голямата част от тях били създавани с цел да  помагат на членовете им по различни поводи и да организират социални контакти, което предполагало срещи с нови хора и задружни действия.173

Приема се, че занаятчийските гилдии и религиозните организации, които имали висок статут и популярност, непостижима за континенталните хора са били предвестници на британските общества (или „клубове“). Обаче това, което отличавало организациите, създадени през 18-ти век от техните предшественици бил акцентът към взаимопомощ сред членовете, културни и образователни дейности, както и благотворителност.

Преди това организираните групи хора изпълнявали други функции, като например занаятчийските гилдии регулирали дейността на отделни професии, религиозните дружества разпространявали вярата и традициите на определеното вероизповедание.

Освен това в новосформираните организации бързо се развила персоналната идентификация. Тоест, хората виждали себе си по нов начин: пролетарии вече не били само „бачкатори“, но и членове на „Еди коя си уважавана организация“, а чиновниците не били само „драскачи“, а членуващи в „Антично Благотворително Братство“. Организациите от този тип вдъхновили създаването на окултни братства през 19-ти век.

Подобно членство създавало чувството за кауза и идентичност, увеличавало усещането за безопасност и накрая, но не и на последно място позволявало на хората да прекарат свободното си време в компанията на подобно мислещи приятели.

Както посочва Роналд Хътън, обръщането към традициите на друидите от страна на тези организации бил въпрос на време; „вече е било неизбежно някой клуб и дружество да включи този елемент в тяхното име“.174

Първа подобна организация „Друидическо общество“/Druid Society, била основана през 1772г., като тази дата случайно съвпаднала с важното събитие в историята на друидизма на остров Ангълси. Дружеството просъществувало до 1844.175 В най-силните си години (ок. 1785 –1790г.), то наброявало около 100 члена. Това общество се занимавало основно с благотворителност; осигурявало стипендии за бедни студенти, помагало на болниците и спонсорирало награди в селско стопанство.

Събранията на организацията ставали средно по един път в месеца, като се събирали „най-добрите“ /crème de la creme/ от членовете. Членството включвало редовни вноски за подкрепа на организацията и нейните събрания. В този случай, всъщност само името е важно, защото се отнасяло към друидите, докато активността на организацията не се различавала от подобни дружества, които били разпространени в цяла Великобритания (втора подобна обществена група, свързана с друидите по име била “Общество на друидите от Кардиган“/Society of the Druids of Cardigan).

Най-известната и важна организация (третата, използвала терминът „друид“ в името си) била „Древният Орден на друидите“/The Ancient Order of Druids, основана през 1781г. в Уест Енд, Лондон. Между другото, този Орден съществува и до днес. Дружеството било учредено в таверната King’s Arms, на ъгъла ул.Поланд и ул.Оксфорд, по време на специално събитие, за което имаме много малко информация. Първите му членове кръстили своята организация „Ложа № 1 на Античния Орден на друидите“, което ясно показва връзката с масонството.

След това били създадени Втора и Трета Ложа, които се явявали представителства на организацията в различни райони на Лондон, а през 1791г. вече били основани „бюра“ на дружеството в различни части на страната. Орденът не подминал типичния за подобни организации проблем, а именно различия в мненията. В резултат на първия разкол, който имал политически характер (някои от членовете на ложите, които воювали срещу французите, донесли своите оръжия на едно от събранията, с което предизвикали масово неодобрение), група членове напуснали организацията и създали Grand Select Order of Druids, който обаче се разпаднал сравнително бързо.

Различия в мненията не засегнали популярността на „оригиналния“ Орден и през 1830г. Древният Орден на друидите вече имал повече от 200,000 члена, събрани в приблизително 190 Ложи, не само в Британия, но и в цялата Британска империя. Разпространението на Ложите несъмнено засилило сепаратистките тенденции в организацията, което през 1833г. довело до нов разкол.

Някои членове били разочаровани от силно централизования подход, използван от Ордена – организацията била разделена на Гранд Ложа/Grand Lodge /която е била първата създадена/ и всички останали. Отцепниците искали по-независимо и демократично управление на организацията, обаче ръководителите отказали подобни предложения. В резултат на този конфликт се създала нова организация „Обединен древен орден на друидите“/United Ancient Order of Druids.

Разколът оказал важно влияние на организацията, защото към новото дружество преминали около половината от всички членове. Разделът предизвикал промени в Древния Орден, ръководителите му най-сетне създали комитет за управление на организацията, в чийто състав половината от членовете не били от Първата ложа. В крайна сметка реформата се оказала добро решение, защото след 10 години броят на Ложите станал 381.

Обаче, скоро след това Орденът преживял нов разкол. През 1858г. ложите в графство Чешър/Cheshire County се отделили от организацията и създали собствен Орден на друидите. На всичко отгоре, въпреки че Древният Орден на друидите без съмнение доминирал по онова време, били учредени нови организации съз значими имена.

Независимият Орден на древните друиди/Independent Order of Ancient Druids през 1824г., Лоялен орден на друидите/Loyal Order of Druids през 1848г., може би, по-малко известният Болтънски Съюз на друидите/Bolton Union of Druids, Обединен орден на съвременните друиди/The United Order of Modern Druids, а също така заслужава внимание, Благороден орден на жени друиди/Noble Order of Female Druids (1853), който приемал за членовете си жени.

Независимо от разколите (най-главния от които довел днес до създаването на Ордена на Бардовете, Оватите и Друидите) и растящата конкуренция, Древният Орден на друидите оцеля и до днес. Затова вярванията и ритуалите организирани от членовете му заслужават нашето внимание.

По принцип, освен административните въпроси, рецитиране на поезията, пеене на песните и свирене на музиката са основните дейности по време на събиранията. В по-късните години Орденът увеличил своя обхват.

През 1820г., била отпечатана брошура обясняваща политиката на дейността, правилата за участието в организацията, както и реда за провеждане на церемониите. За главната цел на това дружество се приемали общите усилия за благополучие на човечеството и продължаване на традициите на древните друиди. На членовете се предписвало да изучават (предполагаеми) учения за древните друиди и да живеят според техните правила.

Нека да подчертаем, че тези учения включвали не само антични източници, но и фантасмагориите за друидите. От членовете също така се изисквало да бъдат на възраст минимум 21 години и да дадат съгласието си да участват в задължителната церемония по приемане на нов член, колоритно описана от Хътън:

„Кандидат-членът бил вкарван с вързани очи в затъмнената стая на срещите и всички го поздравявали, пеейки песен за добре дошъл. След това се запалвали свещите и се махала превръзката пред очите на кандидата. Той декларирал, че щял да спазва правилата на Ордена, след което всички присъстващи отново запявали, възхвалявайки добрите качества на кандидата. След това на главата му се вързвало клонче от вечнозелено растение или дърво. Показвали му имела, като свещеното растение на друидите и разказвали за Тогодъбилин /Togodubiline, древния основател на Ордена“.176

Церемонията и митът за основателя, разбира се, няма никаква връзка с историческта реалност. След приемането новият член бил информиран за правата му и задълженията и тогава вече можел да се срещне с други членове на Ордена. Стильт на облеклото на членовете представлявал смесица от реални литератулни източници и игра на въображение.

Изглежда, образът на друид като старец с брада и бяла роба, който започнал да се появява на илюстрациите няколко века по-рано, оказал влияние върху членовете на Ордена и представите им. Този образ е добре представен на снимката от 10 септември 1908г., която показва едно доста необичайно събитие, ако вземем в предвид реалната представа за религията в съвременната Европа.

Снимката показва приемането за член на Древния Орден на друидите на 34-годишен Уинстън Чърчил/Winston Churchill в парка близо до двореца Бленъм/Blenheim Palace. Има една често публикувана снимка, която показва бъдещият министър-председател на Великобритания в компанията на брадати хора, облечени в бели роби, с жезли в ръце увенчани със сърпове.

Брадите на членовете на Древния Орден на друидите, присъствали на тази церемония са видимо фалшиви, което се вижда от фотографията. Трудно можем да решим, дали да се съгласим със Стюарт Пигот, според който това показвало хумористичния подход към тази церемония 177 По-вероятно е, че дългата брада се смятала за част от образа на друида и символа на неговото достоинство и мъдрост, които се показвали на важни церемонии от английски джентълмени, които имали мустаци, но не и бради.

Така, както Кралицата не носи короната си всеки ден, друидите през 19-ти век не били постоянно брадясали, а по-скоро слагали изкуствена перука при важни поводи. Нито едно предположение не може да бъде изключено, обаче членството на Уинстън Чърчил – човекът, изиграл изключително важна роля в историята на Великобритания, показва силата на идеите, проповядвани от Древния Орден на друидите.

Годините на късната младост на Чърчил се падат в историческия период на Британия, когато е било модерно да бъдеш друид. Древният Орден на друидите бил създаден по модела на тайното общество – като общност, раздаваща измислени титли и предоставяща възможност да хората да общуват. Не можем да наречем Ордена изцяло религиозна организация, още повече, че мненията на техните критици показват, че членовете му и участници в церемониите не приемали изцяло християнството.

А през 1813г., дейността на дружеството предизвикало недоверие сред Методистите/Methodists (движение в рамките на Англиканската църква за духовно възраждане и чистотазаб. на преводача), които смятали организацията за „неблагочестива“ и подозирали, че Орденът целял възраждането на езическите традиции.178

Методистите възприемали друидите като варварските жреци, почитащи демоните, следователно всеки опит за възраждане на техните традиции се смятал като несъвместим с християнското учение. Затова Древният Орден, както и други друидически организации станали обект на нападки от страна на ревностните християни, смятали тези общества не само за еретици, но и за вероотстъпници на християнството и насочени към езическите вярвания и церемонии.

Тези обвинения били едновременно основателни и напълно фалшиви. От гледна точка на учението, друидическите организации нямали почти нищо общо с Англиканската (най-вече, Протестанската) или Католическата организация, поради един съществен и нов елемент: възраждане на вярата на древните друиди и техните церемонии били в конфликт с християнската догма.

От другата страна, преобладаващото мнозинство от членовете смятали себе си за вярващи християни, още повече, както посочихме преди, друидите се приемали от тях като предшествениците на християнството в най-съвършената форма. Тази особена комбинация е активна и до днес в някои друидически организации.

По принцип, има два начина да се свърже друидизма с християнството. Първият предлага да се възприема друидизма само като културна, а не религиозна традиция, а вторият – да се съчетае християнството с Нео-езичеството/Neo-Paganism (например, проповядване на христинските вярвания и убеждения с помощта на нео-паганистичните ритуали).

В тази глава анализираме организациите и културните насоки, свързани с първия начин. Според него, митът за друидите е интересното допълнение към дейността на тайните общества и важен елемент за културната идентичност на организациите, а не основата на техните вярвания, които в повечето случаи остават християнски.

Забележки от автора

157  P. Morgan, Iolo Morganwg, Cardiff 1975, p. 8.

158  R. Hutton, Blood and Mistletoe…, p. 154.

159  Виж: D. W. Davies, Presences that Disturb. Models of Romantic Identity in the Literature and Culture of the 1790s, Cardiff 2002.

160  R. Hutton, Blood and Mistletoe…, op. cit., p. 156.

161  The Myvyrian Archaiology of Wales, O. Jones, E. Williams, W. O. Pughe (eds), London 1807.

162  Виж: J. Macpherson, The Poetical Works of Ossian by James Macpherson With a Critical Dissertation by Hugh Blair, D. D., Ex-classics Project 2009.

163  R. Hutton, Blood and Mistletoe…,op. cit., p. 166.

164  Виж: E. Williams., Poems, Lyrics and Pastorals, 1794, XXI.

165  Gentelman’s magazine, 62/2, 1792.

166  R. Hutton, Blood and Mistletoe…, op. cit., p. 171.

167  E. Davies, The Mythology and Rites of The British Druids, London 1809.

168  Ibidem, p. 33.

169  Ibidem, p. 57.

170  Това е име на магьосница, намерено в средновековните източници като Cyrridwen. То също се използва от съвременните Уика последователи като едно от имената на Богинята. Преводът на името от Дейвис също е интересен: той смятал, че се превеждало като „първото женско същество/“the first of womankind“ (p. 184) – което идеално пасвало на образа на Богина-Майка, но всъщност етимологията на тази дума е съвсем друга. Cyrridwen навярно означавало „жената, която мами“/“a woman who deceives“ или „прегърбена жена/“a crooked woman“, което вероятно подсказва за професията й на магьосница.

171  E. Davies, op. cit., p. 215. Той също нарича Керидуен като „Церера на бритоните“/“Ceres of the Britons“, Ibidem, p. 595.

172  Виж: R. Hutton, Blood and Mistletoe…, op. cit., p. 178.

173  R. Hutton, The Druids…, op. cit., p. 138.

174  Ibidem, p. 130.

175  M. J. Jolliffe, The Druidical Society of Anglesey, „Transaction of the Honourable Society of Cymmrodion“, 1940, p. 189-199.

176  R. Hutton, Blood and Mistletoe…, op. cit., p. 137.

177  S. Piggott, The Druids…, op. cit., p. 180.178  R. Hutton, Blood and Mistletoe…, op. cit., p. 136.

178  R. Hutton, Blood and Mistletoe…, op. cit., p. 136.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.