Друиди,  История,  Келтски свят,  Митология

„Златният сърп. Въведение в съвременния друидизъм“ Откъс. Трета част

Оригинално заглавие “THE GOLDEN SICKLE. An Introduction to Contemporary Druidry”

Автор: ADAM ANCZYK, Katowice 2014 © Sacrum Publishing House & Adam Anczyk Katowice, Poland 2014 ISBN 978-83-938791-1-3

Авторът работи в: Jesuit University Ignatianum в Краков, Полша, в Института по психология /Institute of Psychology/, Департамент по Психология на религията и духовността /Unit for the Psychology of Religion and Spirituality/

https://www.academia.edu/12124751/The_Golden_Sickle_An_Introduction_to_Contemporary_Druidry_2014_

превод: Сурен Исраилян, 07.12.2020г. Всички преводи на класическите автори /от английски са мои. Публикува се с изричното съгласие на автора.

Картинката не може да има празен alt атрибут; името на файла е изображение-2.png

Уважаеми приятели ! Това е третата от общо четири части на превода на книгата. Виж първата и втората част – по заглавията.

Друидите наблюдавани от нашествениците 

В края на първия век н.е. двойственият подход на класическите автори по отношение към древните друиди станал очевиден. В първата група са били римските автори, писали във времената, когато Галия вече е станала една от множество провинции на империята. По онова време е била разпространена омразата към друидите, свързана с всичко варварско, нечовешко и ужасно.

Една от хипотезите за причината на това негативно отношение е, че като пазителите на келтската традиция, друидите са били бастион на анти-римската съпротива. В допълнение към това те са били обвинявани за организиране на няколко бунта срещу римската власт и техните представители.

Тази омраза към друидите е имала и юридическа основа – през 40г. н.е. (според Светоний/Suetonius 59), по време на император Клавдий /Claudius/ или, а може би допълнително през 70г. н.е. (според Плиний 60), по време на император Тиберий /Tiberius/, са били издадени декрети забраняващи религиозната практика на друидите.

Забраната за изповядване на религията на друидите (както се изразява Светоний – druidarum religionem) е един от аргументите за съществуването на друидизма като специфична форма на религията, споделяна и разпространявана  от друидите. Това преследването на друидите може да се приеме като доказателство за изучаване на келтската религия, което в крайна сметка е било спряно както от закона, така и от хората.

Римският историк Корнелий Тацит /Cornelius Tacitus/ е описал въстание срещу Светоний Павлин /Suetonius Paulinus/ през 69г.н.е. Ако описанията му за сражения в Британия приемем за верни, издаването на законите срещу друидите вероятно е било политически мотивирано. Тацит описва друидите като магьосници, сипещи проклятия срещу римските войници по време на превземането на остров Мона /Mona island/, където намерили убежище бежанците по време на въстанието:

На брега е стояла вражеската армия във вид на гъста редица от въоръжени воини, а между тях сновали облечени в черно жени, с разрошени коси, подобно на фурии, които размахвали факлите. От всички страни друидите вдигайки ръцете си към небето сипели към врага ужасни проклятия.

Тази необичайна гледка стреснала нашите войници, те сякаш замръзнали и понасяли ударите на врага върху неподвижните си телата. След това, подканвани от своите генерали и със взаимна подкрепа на другарите си за да не се поддават на страха от шепа обезумели жени, те преминали през позициите на врага, разбили всякаква съпротива и избутали неприятеля в огъня на собствените му факли.

На победената земя е бил направен гарнизон, а техните могили, в които са били правени нечовешките обреди са били унищожени. Смята се, че те наистина правели ритуали, като слагали кръвта на своите пленници върху техните олтари и по вътрешните органи на телата им се съветвали с боговете си.61

Едно поетично описание на друидите от Лукан /Lucan/, написано в духа на страха и очарованието заслужава да бъде цитирано не само заради естетическите му качества, но и поразителното сходство с предишния текст :

Ето вие, друидите, когато войната свърши,

Отново се върнахте към своите странни мистерии и ужасни обреди:

Само на вас ли е дадено да познавате небесните богове

Дали познавате или не, вие живеете в затънтените дъбрави

А също и в далечните гори.

Ако това което пеете е истината, сенките на хората

Няма да се намират в мрачните домове на Ереба

Или в царството на смъртта.

Но диханието на живота

Все още командва тези тела в другия свят

Животът е в тази ръка и в другата, и смъртта между тях.62

Тази тема, позната от другите източници се повтаря в описанията на Лукан: варварството на религията на друидите, техните невероятни знания предавани тайно в безлюдните гори, както и обучението на метемпсихозата.

Сведенията за друидите в Historia naturalis от Плиний са дадени в малко по-различна светлина. Тъкмо в неговите трудове откриваме прочутите и най-цитираните митологизирани описания на друидите като свещеници с бели роби, отрязващи имела със златен сърп:

Друидите (така те наричат своите мъдреци) не признавали нищо по-свещено от имела и дървото върху което той растял – а това е бил дъбът. Те избирали дъбова гора и правели ритуала спасявайки самото дърво, като не извършвали нито един свещен обред без дъбовите листа. Може да се предположи, че те, по тази причина, дори са били наречени с дума преминала в гръцкия – Druids.

Но каквото и да расте по тези дървета, те твърдели, че било пратено от небето и че е бил знак, че Господ лично е избрал мястото. Имелът обаче рядко се откривал и когато това ставало, започвала една сложна церемония.

Най-напред се спазвал денят – шестият ден в лунния цикъл, който тези мъдреци определяли като началото на техните месеци и годините, както и на тридесетгодишния им цикъл, защото тогава луната е имала достатъчна сила, преди до стигне до половината от видимата си част.

Наричайки това на техния език като средство за всякакво лечение, и съответно след подготовката на жертвени дарове и празничната трапеза под дървото, те докарвали на мястото два бели бика, чиито рогове са били за първи път вързани.

Свещеникът облечен в бяло се изкачвал на дървото и изрязвал имела със златния нож, падащите клони на растението се хващали с бяла пелерина. След това те умъртвявали жертвите с молитва към Господа да им даде своята награда, заради което те му ги принасяли.63

Два други откъса се отнасят към познанията на друидите като билкарите, познавачите на растителния свят, както и към техните медицински и магически практики.64 Извадките от трудовете на Плиний, описващи друидите са едни от най-силно обвързани с митологията сведения сред класическите автори.

От него започна комплексния асоциативен образ „Друиди-в бяло-сърп-имел“, който премина в английската и световната литература и стигна до съвременната популярна културна представа за друидите. В тази връзка като говорим за мнението на римляните за друидите, трябва да споменем друг, може би по-рядко цитиран откъс от Плиний:

В днешно време, впечатлена от този чар, Британия все още развива това [магическо] изкуство, с толкова величествени церемонии, че тя сякаш има водеща роля във връзките с хората от Персия […] Това, като факт показва, че ние не се отнасяме с дължимото внимание към отговорността която се падна върху римския народ да сложи край на подобни чудовищни ритуали, според които убийството на човек е било акт на голяма набожност, а изяждането на човешката плът е било с цел постигане на най-добрата благодарствена молитва за здраве.65

Също така Плиний свързвал друидите с магически понятия характерни за римляните, а именно като култ, който по-скоро е свързан със суеверията (superstitio), отколкото религията (religio).66

Плиний не е писал за властта на друидите, тяхното положение в обществото и политическата им роля. Приема се, че принизяване на ролята на друидите, като обикновени предсказатели и магьосници може да е имало историческа причина – напредването в романизиране на келтските общества е влияело върху социалното положение на друидите и отслабвало ролята им в обществото.

Сведенията от Помпоний, Лукан и Плиний за друидите по отношение на тяхната дейност в отдалечени райони и гори, където никой не ги е наблюдавал обикновено се представят като доказателства за този упадък.67 Обаче съществуват известни съмнения за това, дали друидите наистина са били изтласкани в затънтените райони или те сами искали да се скрият от преследванията на римляните и това е било тяхната предпазна мярка.

Със фактите които имаме, можем да кажем, че и двата аргумента са еднакво вероятни, а е възможно да има много други обяснения, например като трета хипотеза да посочим, че дейността на друидите винаги е била „секретна“, защото това, според Цезар е било основата на учението им.   

Римляните възприемали културата на келтите от гледна точка на нашествениците, а след това като господарите на провинцията. Техните собствени традиции и вярата им в цивилизационното си превъзходство със сигурност предопределяло възприемане на другите култури.68

На келтите и друидите им се приписвали практикуването на човешките жертвоприношения. Ние не знаем, дали това е било факт или тълкуване или дори клевета, което след време се превърнало в кървавия мит.

Съвременните изследователи на друидизма, като Роналд Хътън /Ronald Hutton,69 Миранда Алдхаус-Грийн/Miranda Aldhouse-Green,70 и Питър Бересфорд Елис/Peter Berresford Ellis, 71 показват значителен скептицизъм по отношение на предполагаемите факти за съществуването на подобни практики.

Определението за този феномен повдига много въпроси, защото ние можем да го наричаме така в точно определено историческо време, когато подобната практика представлявала религиозен ритуал и е била оправдавана от обществото. Например, ритуалното убийство на човешко същество като молба към боговете за идващата плодородна реколта поставя тази практика в категория религиозните човешки жертвоприношения.

Но съществуват много други ритуали, както и религиозни, така и непряко свързани с нея, които включват умъртвяването на човешкото същество. Например мъченията на „Божия съд“ или ритуалното убийство на представителите на хетеродоксия /heterodoxy (например изгаряне на еретиците или набиване на кол на вероотстъпниците), са подходящи примери за тези практики.

Тези действия практически са същите (поне видимо), но намеренията са други – в дадения случай смъртта не носи жертвен характер. Ритуалите на човешките жертвоприношения са най-различни: от присъждане на смъртното наказание до горе долу „ритуализираните“ форми на убийството на военнопленници.72 И всички тези деяния в очите на наблюдателите или техните информатори могат да бъдат приемани с минимална разлика.

Трябва да имаме в предвид, че основната причина за човешките жертвоприношения са религиозните закони, чието съществуване трудно може да се обясни само с помощта на наблюдение (дори присъдата с електрическия стол включва елементи, които можем да определим като ритуални), особено ако наблюдаващият принадлежи към друга културна общност.

Тази тема е още по-проблемна, когато като доказателство имаме само трупа. В повечето подобни случаи, базирани върху археологическите находки, не можем да определим причината на смъртта и мотивацията на извършителите.73 Например, тялото намерено в основите на крепост може да бъде свидетелство за ритуалното му поставяне като човешко жертвоприношение, но може да е могилата на благородния воин с намерение неговия дух да пази жителите от атаките на враговете.

Намирането на причините за смъртта в подобни случаи и много трудна, понякога невъзможна задача за археолога.74 Да определим идентичността на убийците, да не говорим че им приписваме религиозните качества, като ги наричаме друидите е доста опростено тълкувание.

Ние не можем да изключим вероятността от съществуването на човешките жертвоприношения след келтите, както и да потвърдим със сигурност това предположение. Това, което имаме са римските свидетелства, които приписват на друидите тези практики.

Така че, единственото което можем да направим е да приемем, че келтските общества са практикували определени форми на ритуалните убийства, но връзката им с религиозните човешки жертвоприношения, а още повече с друидите е, и вероятно ще остане по-скоро една тайна.

И като обобщение за римските свидетелства по отношение на древния друид трябва да кажем, че в литературата от класическия и имперски период  те са били доста противоречиви и в повечето случаи определяли друидите като опасни последователи на култ.

Особено важна за римската култура е връзката с предполагаемите човешки жертвоприношения. Да убиваш в името на религията в римската култура е било синоним на варварство, отвращение, зверство и непростимо престъпление. 75 Следва да се отбележи, че не само друидите са били обвинявани за подобни деяния, но и други „чужденци“ – евреи и християни.76

Друидите, както и представителите на „чуждите“ общества се възприемали от римляните като подозрителни или странни. В допълнение към това „чуждите“ имали опасната активна социална дейност в провинциите, населени от келтите (независимо дали тази дейност имала религиозен или политически характер или включвала и двете качества). В римската култура друидите се възприемали като „Другите“ – винаги противоречиво, със страх и възторг, с любов и омраза.

В другата група от по-късни класически източници за друидите влизат древните гръцки автори от така наречената „Александрийска“ традиция или школа. В този случай в отличие от „Традицията на Посидоний“ можем да използваме термин с по-голяма сигурност, защото всички автори или произхождат от един и същ кръг – добре документирана културна общност – древната Александрия, или са били под голямото й влияние.

Описанията на друидите от Дион Хрисостом/Dio Chrysostom (около 40– 115гг. н.е.) е най-старото свидетелство от кръга на тези източници. В посочения по-долу текст той споменава за обществените класи на образованите и просветените хора от различните народи, включително и тези, известни като Keltoi:

Мисля, че персийците имат хора наречени маги /Magi…, египтяните – своите жреци…. а индийците – своите брамини. От другата страта келтите имат хора наречени друиди които се занимават с предсказанията и всичко, свързано с мъдростта.

И без техен съвет дори кралете не смеят да вземат решение или да реализират каквото и да е, така че всъщност те са хората, които управляват, докато вождовете, които седят върху златните тронове и трупат богатствата в своите дворци, станаха обикновени изпълнители на волята на друидите.77

Въпреки, че това свидетелство е сравнително ранно (около 100г. н.е.), то обикновено се свързва с Александрийската школа. Дион не е бил историк, а оратор и философ и споменаването му за друидите е по-скоро забележка. От това сведение научаваме, че друидите имали сериозно влияние върху управляваща класа (вероятно „конническото съсловие“/equites по определението на Цезар) в келтското общество.78

Друидите обаче не са посочвани като част от управляващата класа, както в това, така и в други антични свидетелства, така че хипотезата за тях като представителите на племенна аристокрация не отговарят на истината. Дион Хрисостом споменавал друидите заедно с египетските и индийските жреци, като по този начин е посочвал определеното сходство на ролята и положението им в келтските общества.

Типичен представител на Александрийската Традиция е бил Климент Александрийски/Clement of Alexandria (около 150 – 215гг. н.е.), християнски философ и теолог. Той приемал, че гърците не са създали философията, а получили тези знания от други народи, които впоследствие се определяли като варварски. 

Сред тях били някои просветени хора, които изглежда били нещо като „полу-философи“ /semi-philosophers/. Келтите не правили изключение за подобни хора, според Климент.

Така, философия като науката, от която има с най-много полза, процъфтявала в античността сред чуждоземците и хвърлила светлина върху народите. А след това се появила в Гърция. Но първите в нейните редици били египетските пророци, асирийските халдеи/Chaldeans, галските друиди, саманеите на Бактрия/Samanaeans among the Bactrians/, келтските философи и персийските маги/Magi.79

В цитирания текст ясно се проследява сходството с други посочени в тази глава източници. Това показва че друидите се били сравнявани с други обществени групи, чиято сфера на влиянието включвала такива области, като властта, философията, магията и религията.

В текста друидите са представени като философи (въпреки че има интригуващо твърдение за съществуването на две отделни групи: галските друиди и келтските философи); нещо повече, те биват посочени като първичните учители на мъдростта.

Иполит Римски/Hippolytus of Rome (170 – 235 гг), който е творил малко след Климент Александрийски имал коренно различно мнение по този въпрос. Според него келтите не са създали философията, а тя била разпространявана в тяхното общество от Залмоксис/Zalmoxis, роба на Питагор/Pythagoras. По този начин Иполит свързвал друидите не с цялостно учение, а конкретната философска традиция;

Всички друидите прилагали питагорската философия, проповядвана от Залмоксис, който е бил роб на Питагор, роден в Тракия. Залмоксис отишъл при тях след смъртта на Питагор и по този начин друидите научили учението.

А келтите вярвали на своите друиди като на гадатели и пророци, които използвали питагорската система за определения и изчисления при предсказване на определени събития. […]. Разбира се, друидите също използвали и магическите си умения.80

Да направим анализ на връзката между учението на Питагор и това на друидите, изглежда, е непосилна задача, защото нямаме сигурни факти и от двете страни.81 Днес по-скоро се приема тезата, че връзката на друидите и питагорската философия може да се отдаде на въображението и интерпретацията на авторите, без каквато и да е връзка с историческата реалност.

Този откъс заедно с написаното от Валерий Максим/Valerius Maximus (първата половина на I-ви век н.е.) за питагорския характер на религиозните вярвания, упражнявани от „тези мъже с панталоните“ 82 (тоест галите), може да бъде посочен като пример за сходство между описанията (а не прякото свидетелство) на друидически практики и философията на Питагор.

Изследователят Стюарт Пигот отива още по-далеч в това направление, твърдейки че „опитагоряването“ на друидите е помогнало на класическите автори да ги „цивилизоват“ със задна дата. Пигот смята, че започнало тогава и продължило векове по-късно митологизирането на друидите може да бъде обяснено с позицията на авторите от Александрийската Традиция.83

Дори, ако приемем за „чиста монета“ свидетелствата на класическите автори за вярвания на друидите и келтите в безсмъртието на душата и метемпсихозата, напълно е възможно те да се отличават от учението на Питагор.

Сведенията на класическите автори, както и анализът на по-късните митове показва, че преселването на душата, според келтите, предполага, че тя може да премине от един свят в друг (Отвъдното) и да съществува там, но също така има възможност и да се върне при живите.84

Бари Кънлиф/Barry Cunliffe предлага интересна интерпретация на по-късните класически сведения за друидите, отбелязвайки, че гръцките източници се основават върху по-стари данни и, следователно, дават по-адекватната картина на друидите, отколкото римските текстове.

Кънлиф разделя всички източници на три групи: традиционни гръцки (включително и александрийските), традиционни от времето на Късна Република (включително на авторите от Традицията на Посидоний) и традиционни имперски.85

Това е интересен подход, базиран върху тезата, че първичните сведения за друидите били написани /и за съжаление не са запазени/ от Питей/Pytheas, който е живял през 4-ти век пр.н.е. в гръцката колония, която се намирала в днешна южна Франция, до Марсилия.

Неговите сведения оказали влияние върху трудовете на Тимей Таормейски/Timaeus Tauromenium (около 345 – 250гг. пр.н.е.), а съчиненията на двамата автори вероятно са били използвани от Страбо и Диодор Сицилийски.

Кънлиф смята, че тези източници съдържат най-сигурната информация за друидите и че тя по-късно преминала и била включена в традициите на гръцката историография.86 И нека да добавим, че гърците познавали келтския народ „Галати“ от първа ръка.

Според Кънлиф, в по-късните сведения, свързани с Посидоний има доста повече сходни данни с първата група, базирани върху предполагаемите ранни източници, както и авторите от Александрийската традиция, отколкото в сведения от епохата на Римската империя.

По този начин противоречията в представянето на друидите получават обяснения, а мненията, изразявани от по-късните римски автори носят вина за „демонизиране“ на зловещата природа на друидските дейности.

Тоест това е хипотеза противоположна на тази, предложена от Пигот. Александрийските източници получават добра оценка от Кънлиф поради факта, че те съдържали елементи от предполагаемата информация „от първа ръка“.

Разбира се , в този случай трудно можем да изберем кой от двата подхода е верен. Източниците, които сравнявали друидите с другите образовани социални групи отекват с ехото на митовете за благородните диваци, което предварително „замърсява“ чистота на свидетелските данни.

Друидите били приемани най-вече като представителите на „друга“ култура, а „чуждото“ е винаги различно и същевременно пленително и плашещо. По този начин друидите много лесно могат да се представят от едните автори като суеверни варвари, участващи в кървави жертвоприношения или да бъдат идеализирани като учени, философи и легендарни магове от другите.

Не могат да бъдат напълно изключени нито един от тези два образа, а най-вероятно и двете представи са верни в някаква степен.

В заключение на този литературен преглед за древните друиди, обръщам вашето вниманието на една интересна тема, свързана със сравнително по-късни данни, но не за друидите, а за друидеси. Тези сведения са открити в изключително важни текстове, свързани с историята и културата по време на Римската империя.  

Мистерията на друидесите

Когато той [Александър Север] е бил на път,   

една друидеса [Mulier dryas: буквално „жена друид“]

го извикала и казала на галски:

                            ‘Върви си, ама не се надявай на победата,

                           нито пък се доверявай на своите войници.

Лампридий „Александър Север“/ Lampridus, Alexander Severus 87

Това интригуващо свидетелство е част историята за Александър Север/Alexander Severus, който около 235 г. н.е. предприел военен поход срещу германските нашественици в Галия.

Това е първото споменаване за жена друид и по-специално за ролята на друидеса /Druidess/, която предупреждава или предсказва на римския легионер. Темата за пророкуването на друидесите присъства в трудовете на Вописк/Vopiscus. Мисля, че този текст заслужава нашето внимание:

Аз знам тази история от дядо ми, който бе я чул лично от Диоклециан  /Diocletian. “Когато Диоклециан, – каза ми той, – е бил обикновен войник, той се бе отбил в таверна в земите на тунгрите/Tungri в Галия и плащал сметки за дневния си престой на една жена, която е била друидеса“.

Тогава друидесата му казала: „Диоклециан, ти си прекалено алчен и си много стиснат“, на което той бил отговорил не на сериозно, а само на шега: „Ще бъда щедър, когато стана император“. Тогава друидесата казала, според дядо ми: „Това не е шега, ти ще станеш император, когато заколиш глиган [на галски апер]”.88

След пророчеството на друидесата Диоклециан използвал всякаква възможност за лов на глигани, но независимо от добрите си ловджийски умения той така и не бивал избран за император. Това се случило когато той бе убил префекта Арий/Arrius, с прякора Глигана, и така осъществил предсказанието.

В тази история има две интересни неща: първо, дали наистина съществували жени друиди или определяне на пророчица като друидеса е бил плод на въображението на Вописк ? А второ: защо Диоклециан е платил за престоя си в таверната именно на друидеса ?

Историята може да бъде обяснена по различен начин. Възможно е авторът на текста свързвал гадателите, магьосниците и бардовете в Галия с общото име „друидите“ и то е било използвано тук по-скоро случайно. От другата страна не бива да забравяме,че Диоклециан е живял във времето, когато друидите отдавна са „преминали в нелегалност“ и изгубили своята важна роля в келтското общество.

Следователно, изглежда те намирали други начини за издръжка, като например съдържател на таверна. Обаче, историята за една келнерка, надарена със свръхестествените способности има твърде много митически елементи, за да я приемем като исторически документ.

Твърдението, че Диоклециан трябвало да убие определен глиган, но не животно, а човек с такъв прякор е характерно по-скоро на легенда. А жената друид тук е в ролята на мъдрец, който припознава бъдещия император в младия войник.

Въпреки това, обаче съществува и друго споменаване за друидесите от Вописк, тъй че не можем с лека ръка да игнорираме историята с Диоклециан и жената друид. Вероятно има нещо, което кара същия автор отново да повдигне тази тема в сходен текст:

Той, Асклепиодот [Asclepiodotus] често споменавал, че за определените случаи Аурелиан/Aurelian се консултирал с галските друидеси, за да разбере дали неговите потомци ще запазят имперската корона.

Тогава тези жени му казали, че нямало да има по-известното име в историята на държавата от това на рода на Клавдий. Очевидно е, разбира се, че действащият император Константин е от същия род и мисля, че потомците му наистина имат славата, предсказана от друидесите (dryadibus [им.падеж Dryades]).89

Авторът повторно свързва друидесите с пророчиците или келтските предсказателки. Възможно е в келтските общества да е имало жени, правели предсказания или изпълнявали жречески функции, но не можем да кажем със сигурност, дали можем да ги свържем с друидите.

Също така е напълно вероятно, споменатите жени в двата текста да са били наричани друидеси, но в онези времена значението на тази дума вече не е било същото, както по времето на Цезар. С други думи, друидите и друидесите през третия век н.е. може да не са били като друидите от първия век пр.н.е.90

За повече от триста години много неща можели да се променят в келтските културни нагласи, особено предвид това, колко силно се отразило римското нашествие и тяхната култура върху келтите.

Следва се отбележи, че в ирландската митология има много женски образи, свързани с магията и магьосничество – вещици, магьосници, самодиви и жените, определяни като Бандрее/Bandrui (жена друид). Обаче, друидите и друидесите в ирландските приказки са митологическите образи.

Звучи примамливо да кажем, че историята на Диоклециан и пророчеството на друидесата е нещо като прото-мит, в който друидите вече не са социална група в келтското общество, за да бъдат отбелязани и описани така; те по-скоро се превърнали в литературните образи.

И така, напускаме терена на литературата, описваща друидите от гледна точка на етнографията, историята /или литературната история/ и навлизаме в сферата на митологическите разкази.

Тези източници са още по-податливи на различни интерпретации и хипотези. Затова преходът ще бъде плавен, за да не се „оголи“ границата между историята и мита.

Забележки на автора

59 Suetonius, De vita caesarum: Claudius, XXV, 5.

60 Плиний обяснява, че измъчването на жервите е било характерно не само на друидите, но и на предсказателите (vates) и галските доктори (medices). Авторът изразява удовлетворение, че те са били гонени и наричал тези преследвания обосновени, защото според него, друидите практикували отвратителни човешки жертвоприношения и ритуален канибализъм, Pliny Historia naturalis, XXX, 4.

61 C. Tacitus, Annales, XIV, 30. Alfred John Church. William Jackson Brodribb. Sara Bryant. New York. reprinted 1942.

62 Lucan, Pharsalia, I, 450-8. Edward Ridley. London. Longmans, Green, and Co. 1905.

63 Plinius, Historia Naturalis, XVI, 249.

64 Plinius, Historia Naturalis, XXIV, 103,104.

65 Plinius, Historia Naturalis, XXX, 13.. John Bostock, M.D., F.R.S., H.T. Riley, Esq., B.A.

66 M. Kahlos (eds), Debate and Dialogue: Christian and Pagan Cultures c. 360-430, Aldershot 2007, p. 93-102.

67 R. Hutton, Blood and Mistletoe…, op. cit., p. 16.

68 D. Rankin, The Celts Through Classical Eyes, in: M. Green (ed.), The Celtic World, London 1996, p. 21-33.

69 R. Hutton, Blood and Mistletoe…, op. cit., p. 7-8.

70 M. Aldhouse-Green, Caesar’s Druids…, op. cit., p. 66-67.

71 P. B. Ellis, op. cit., p. 143-156.

72 R. Hutton, The Druids, London 2007, p. 95-96.

73 M. Green, Exploring the World of the Druids, London 2005, p. 76-77.

74 J. McIntosh, Handbook to Life in Prehistoric Europe, Oxford 2009, p. 259.

75 Интересно, че римляните вероятно са били запознати с подобни форми на религиозната дейност, а в по-късните източници (например, при Ливий) можем да намерим критика и твърдения, за това, че те не са били част от римската култура; виж: A. Lintott, Violence in Republican Rome, New York, 1999, p. 39.

76 Традицията за осъждането на „контракултура“ и еретическите действия, свързани с човешките жертвоприношения и антропофагията продължила в Средновековието в епохата на Ренесанса в Европа; виж: L. R. Lanzillotta, The Early Christians and Human Sacrifice, в: J. R. Brenmer (ed.) The Strange World of Human Sacrifice, Leuven 2007, p. 81-102.

77 Dion Christostomos, Orationes, XLIX.

78 В този контекст средновековният труд Historia Brittonum приписална уелския монах Nennius, интересна информацията, как крал Vortigern се срещал със своите съветници: „Но скоро след това, били извикани неговите 12 мъдри мъже, за да обсъдят, какво трябва да се направи“; Nennius, Historia Brittonum, 40.

Ирландската версия на този труд от 14-ти век, в която латинската дума „magos“ е била преведена като „druids“ е поразителна (виж: T. D. Kendrick, op. cit., p. 98). Разбира се, няма доказателства, но явно се разбира, че връзката на мъдреците, съветниците и магьосниците с друидите в по-късната литература е била силна. Ние обаче не знаем, дали това е било реално или вследствие на популярните митове, в които друидите изпълнявали тези функции.

79 Clemens Alexandrinus, Stromata, I, XV, 71,3.

80 Hippolytus, Philosophumena, I, XXV.

81 „След като класическите автори сравнявали друидите с гръцкия мислител и неговите ученици, които са били легендарни фигури сами по себе си, всякакъв опит да се разисква историческата връзка между друидството и „оригиналното“  питагорово учение ще бъде безполезно. Това, което може да се изследва е по какъв начин гърците и римляните  определяли връзката между друидството и философията Питагор, защото те смятали, че тя е била около и след последния век пр.н.е.“; R. Hutton, Blood and Mistletoe…, op. cit., p. 20.

82 Valerius Maximus, II, 6, 10.

83 S. Piggott, The Druids…, op. cit., p. 99, 113-114.

84 A. Bartnik, Paligeneza, reinkarnacja, metempsychoza. Wędrowka dusz u Celtow a doktryna Pitagorasa, „Podteksty“, 2008, 3.

85 B. Cunliffe, The Druids. A Very Short Introduction, Oxford 2010, p. 51.

86 Ibidem, p. 53.

87 Lampridus, Alexander Severus, LIX, 5.

88 Vopiscus, Numerianus, XIV.

89 Vopiscus, Aurelianus, XLIII, 4, 5.

90 T. D. Kendrick, The Druids…, p. 96.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.