Друиди,  Келтски свят,  Ритуали,  Символи,  Традиции

Келтски мистицизъм

27.01.2008г., от Lillie Автор: Манфред Бьокл, взето от:

http://astrosite.org/index.php?topic=2123.0

Преди две и половина хилядолетия на свещения хълм Авалон келтите създават проходим и до днес мост, който ни свързва телом и духом с отвъдното. В „Стъклените острови“ пред бреговете на Британия виждат порти към четвъртото измерение и преминават през тях.

Използват геофизическите сили за разширяване на съзнанията си в своите разпръснати из половин Европа свещени гори – т.нар. неметони. Свързани здраво със земята и устремени към безкрайността на всемира в хармония с природата майка, формулират космология, която дарява на човешкия живот съвършено съзвучие с вселената.

Келтите дру вид, или друидите – жени и мъже, са Великите мъдреци на западноевропейската древност. Тези философи, поети, лекари, учители, астрономи и медиуми отправят към света завладяващо духовно и обществено послание.

Техният проект за всеобхватна цивилизация на съвместно съществуване представлява завършека на една дълга линия от историята на човечеството, носеща по-скоро „женски“, отколкото „мъжки“ характеристики.

За кратък период келтската култура обхваща и повлиява силно положително всекидневния, политическия и метафизическия живот на много народи от Ирландия до Мала Азия. Ако друидите бяха успели да завършат делото си, в Европа щеше да настъпи дълъг златен век.

За разлика от отразения в Библията патриархален светоглед, матриархалните общества, а също и друидската философия по-късно, се основават на принципа на сътрудничеството, а не на принципа на потискане на другия пол, на различното, и поради тази причина би било може би по-добре да бъдат определяни като майчински.

В същото време по този начин би се изразило най-добре какво съзнание представлява тяхното най-дълбоко ядро: на преден план както в ежедневния съвместен живот, така и в неговата метафизика, стоят по женски любещото действие и чувство, което съвсем естествено се наблюдава и при мъжете.

В религиозната сфера тази духовна нагласа се проявява в знанието за и съответно почитането на онази богиня, която се среща под името Великата Майка, или Триликата богиня (на кръговрата на живота), навсякъде в ранната история на евроазиатските земи, но и на други континенти

Действието на това вечно божество може да се усети всеки ден отново и отново в хиляди различни форми на проявление в гората и на полето. Или всъщност самата природа – в тази видима за всички манифестация – е Великата богиня.

Тя се разкрива по еднакъв начин на хората от неолита, както и на онези, които идват след тях, но и в движението на слънцето и звездите, като по този начин свързва земята и космоса.

Тъй като представата за Великата богиня не се основава на абстракция, а на съвсем реални наблюдения, доказателството за съществуването на това божество, което може да бъде проследено от всеки мислещ човек, се съдържа в себе си.

И понеже Великата богиня е така да се каже съвкупността на всички природни сили на живота, знанието за нея и следването на нейните закони, които са всичко друго, но не и произволни, логично водят до дълбока хармония с природата.

И така келтският път на познание в сферата на метафизиката е абсолютна противоположност на библейската посока, според която Яхве не търпи други богове до себе си, сам се нарича „ревнив“ и призовава привържениците си да преследват всички другомислещи.

Този вид теология оказва отрицателно въздействие още в историята на евреите и е причина за сериозни конфликти със съседните цивилизации. Несравнимо по-лошо става положението по-късно в християнството или в исляма, особено когато тези религии стават толкова силни, че успяват да се разпространят из цели континенти.

Според „учението“ на тези монотеистични светогледи трябва да
царува само кръстът или полумесецът, и фаталните последици – включително до настоящето – са ни известни.

Келтските обаче, подобно на будизма познават безкрайното многообразие на живота, а с това и на божественото, и се опитват да го реализират в своята висша култура, действат именно поради това омиротворяващо и така успяват да предложат на Западна Европа своята философия на мирното сътрудничество и толерантността.

В келтския символизъм пентакълът, както се нарича той в
англоговорящите страни, или друидската стъпка, както наричат този знак и до днес в Баварския лес и австрийската четвърт от Баварските планини, олицетворява от хилядолетия насам космологията на Великите мъдреци.

Пентаграмът, който впрочем съгласно народното предание разгръща
положителното си действие само тогава, когато стои „балансиран“ на
два крака, а горният му връх сочи към небето, е бил почитан и използван и до днес от местното население, обитаващо някогашните келтски земи.

Ако се разполови ябълка по определен начин, семенникът й има естествената форма на пентаграм. Векове наред децата в селските домове на Западна, но и на Средна Европа се удивляват на „чудодейно“ появяваща се петолъчка в средата на плода – и вероятно по този начин хилядолетната келтска педагогика е живяла и продължава да живее и днес.

Защото ябълката е налично по всяко време помощно средство, с което на учениците на Великите мъдреци може да се покаже нагледно принципът на друидската космология.

В британския Авалон, чието истинско име e Инис Авалах („островът на ябълките“) и където ябълковите градини и светилищата сигурно неслучайно са се намирали в непосредствено съседство, ще да е било
така.

Тогава уроците по натурфилософия и едновременно с това по естествени науки може да са се провеждали под открито небе и често близо до прадревни, често пъти дори предкелтски селища от камък.

Всеки един от петте върха на пентаграма е свързан с едно от известните на келтите измерения.

„Нормалният“ триизмерен континуум е преплетен с четвъртото
измерение на другия свят, който се намира зад „мъглите“ на
обикновената способност за възприятие на човека. Този вече четириизмерен континуум обаче е пак само един от безкрайно многото аспекти на петото, космическото измерение, където четириизмерният свят варира в безкрайно разнообразие.

Границите между тях обаче са неустойчиви; всичко се движи в кръговрата на вечната промяна, което от своя страна е основополагащ камък за всеобхватното измерение.

Ала този неизчерпаем потенциал за промяната означава за всеки индивид неунищожим и повтарящ се в най-многообразни форми на проявление живот: всеки край в хода на пътуването по непрекъснатата линия на пентаграма се превръща в ново начало.

…Ножът на Великия мъдрец разполовява ябълката и освобождава скрития семенник. Ябълковата половинка бавно, от ръка на ръка обикаля кръга на обучаващите се: мъже и жени, повечето от тях на възраст между двадесет и тридесет години, решени да поемат по привлекателния, но и дълъг друидски път на познание, който като правило отнема приблизително две десетилетия.

След като най-сетне учениците осъзнаят символизма на пентаграма и
разполовената ябълка бива върната на търпеливия друид, той задава въпроса за двете божества, с които се свързва знакът на пентаграма.

Една от по-младите жени изрича името на Великата майка, което в
западноевропейския културен кръг на келтите е Мориган, но също и Серидуен. И обяснява, че трояката същност на тази богиня е свързана с пентаграма.

Петовърхият, звездовиден символ се поставя на утробата, гърдите и челото, с което двете свещени числа – тройката и петицата – се обединяват в духовния образ на проявление на Моргана.

Друид доволно кимва и кара един от мъжете ученици да назове един от сияещите спътници на Великата богиня.

„Светещият носи името Гауейн – гласи отговорът. – Той е слънчевият
герой и на неговия щит също стои този знак. По този начин той е свързан с Великата майка.“

„Така пентаграмът символизира онази свързаност, която съществува между земята и нейната луна, слънцето, неговите планети и останалите по-отдалечени звезди в мантията на Млечния път“ – потвърждава друидът. Той отново заговаря за петицата и обяснява на бъдещите Велики мъдреци строежа на цялата астрофизическа система, която съществува във вечността на Вселената.

Неговото изложение се базира не само на знанието за хелиоцентричния модел на света, който е бил известен и другаде в античния свят, преди християнското мислене да го стесни до геоцентричната представа.

Освен това той се опитва да разясни на учениците си, че пулсирането на безкрайно многото астрални спирали или галактики е точно същото, каквото е пулсирането на всеки земен живот от една космическа утроба, който отново и отново се връща в нея, за да се преобразува и регенерира отново в този „котел“ на живота.

Със сигурност сега друидът дава на учениците си достатъчно време, за да обмислят наученото и да задълбочат добитите прозрения с наблюдение на звездното небе. След това, през следващите дни, когато почувства, че са осъзнали достатъчно дълбоко астрофизическия аспект на петицата с нейната непрекъсната от
началото до края линия и са узрели за следващия етап, той преминава към второто, още по-дълбоко значение на пентаграма.

Най-напред, като посочва едно ябълково дърво наблизо, един менхир, издигнат на не много отдалечен хълм, и едно преминаващо наблизо ято птици, той излага на групата бъдещи друиди знанието за трите видими земни измерения.

Обяснява, че този лесно разпознаваем свят, който всеки човек може да схване без затруднения, има измеренията дължина, ширина и височина. След това замълчава за момент и изпраща мисловен импулс на най-добрата си ученичка, чието обучение за оватите, тоест медиум преди всичко в ясновидската сфера, скоро ще приключи.

След като жената на около тридесет и пет години реагира и изразява словесно заклинанието, което е приела ментално, друидът се усмихва и задава въпроса за пътя, по който неговият дух се е свързал с този на ученичката.

„Онези сили, които не можем да хванем с ръцете си, се движат по
протежение на нишките и възлите на другия свят“ – отговаря по-млад
възпитаник, който седи на топлата от слънцето земя близо до жената медиум.

Когато обаче Великият мъдрец го кара да даде определение на принципа на този отвъден свят, ученикът се оплита в подробни, но неточни обяснения, докато накрая друидът снизходително го прекъсва и отново взима думата.

Той казва следното за същността на невидимото четвърто измерение:
„Погледнете още веднъж дървото тук до нас, после менхира горе на хълма и птичето ято, което сега кръжи над главите ни.

Дължината, ширината и височината са стълбовете на света, който ни е достъпен по всяко време, и по-голямата част от пространството между тях е привидно празна. Смятаме, че там може да се усети само духането на вятъра; в действителност обаче тази мнима празнота е изтъкана от същата велика мрежа на живота, от която са изтъкани и камъните, растенията, животните или дори ние, хората.

Разликата се състои само в това, че нашите очи могат да видят едното, по-грубото излияние на тази структура, а по-финото не. Ако схванем това, ще разберем и същността на другия свят, който е скрит и все пак дълбоко истински преплетен с всичко видимо…“.

„Двата свята се съотнасят един с друг по същия начин, както различните форми на проявление на Стъкления остров пред нашето крайбрежие – казва една от ученичките. – През обикновените дни Инис Витрин не се различава от другите острови наоколо. През особените периоди обаче, когато слънцето и морските изпарения се сливат, се създава впечатлението, че сякаш само върхът му се рее
над вълните, докато основите му са се превърнали в друга форма на съществуване, която е само светла сянка…“.

„Може да се каже, че по този начин се явява ликът му, който е скрит зад отсамния – кимва друидът. – Много правилно си разбрала, че невидимото се съдържа във видимото и видимото в невидимото. Свърващия елемент, който е скачен както с едното, така и с другото, наричаме мрежата на другия свят – и именно той е четвъртият стълб, който заедно с другите три поддържа земята и вселената.

Посветените обаче могат да постигнат познание за него при условие, че се изкачат на по-високо духовно ниво, от което могат да възприемат петорно сплетеното съзвучие на космоса в неговата най-висша и вечна хармония…“.

„И символа на тази петорна сплетеност откриваме отново в семенника на ябълката, нали?“ – извиква младата жена, която е заговорила за Стъкления остров.

Друидът пак кимва одобрително; когато обаче някои други любопитни пожелават да научат нещо повече за това, той отказва да им даде разяснения и настоява най-напред да обмислят онова, което са чули току-що.

Той бавно изрича: „Подобно на тюлените в морето трите видими измерения се плъзгат през океана на четвъртото, който обаче в нашия случай трябва да си представим като невидим. Така другият свят незабележимо пронизва, обхваща и загръща всичко доловимо и го включва във всеобхватната си рамка.

В него се съдържат не само дължината, ширината и височината, но и
възможността за вечно изменение на всичко направено от груба или фина материя: преобразуването във възлите между живота, смъртта и новия живот както на телесно, така и на духовно равнище. По същия начин другият свят си играе с времето, което може да се разтегне, скъси или напълно да се отмени в това четвърто измерение.“

След като дава на учениците си време да обмислят думите му, той допълва: „В онзи скрит океан, който тече през космоса във вечно изобилие, има още много тайни, които не могат да се опишат с бедните средства на човешкия език.

Но все пак ние, хората, можем да усетим нещо от него, когато определени природни явления внезапно разтърсят сърцата ни или се заслушаме в песните на талантливи бардове и нежния звук на струните на арфите, стига съответно да сме тренирали телесните и духовните си сетива…“.

След тази думи след учениците се възцарява продължително мълчание. Най-сетне, когато следобедът вече започва да клони към вечерен сумрак и на небосклона се показват първите звезди, друид отново разполовява една ябълка, подава половинката с влажно блестящия семенник на учениците си и казва: „В съзнанието ви вече се запечатаха четирите аспекта на пентаграма. Сега нека да поговорим за петия, последен аспект, който съединява края на линията с началото. За да схванете това измерение, трябва да обърнете погледа си към небето…“.

Великият мъдрец изчаква известно време, докато на нощното небе се покажат в цялото си великолепие планетите и неподвижните звезди; едва след това започва да обяснява: „Всяка една от тези блещукащи точки там горе е слънце, подобно на нашето, и около тях се въртят спътници подобно на земята, на която живеем.

На тези небесни тела на свой ред съществуват онези четири измерения, които разгледахме днес; само че в своите особени форми първите три стълба могат да се различават основно от тези в нашето земно пространство. Докато на земята с мрежата на другия свят са свързани дърветата, камъните, птиците и пр., на онези далечни планети може да има съвсем други форми на проявление – впрочем в същата рамка на фината материя.

Защото многообразието на живота и неговите форми в спиралите на Вселената е безкрайно голямо, тъй като непрестанното преобразуване на материята може да породи стотици милиони разновидности на триизмерното съществуване…“.

„Митичните същества, които изобразяват нашите художници, когато
погледът им надхвърли земните граници – прошепва ученичката, която скоро ще стане оват, – бик с драконова опашка и риба с рога на овен, огромни живи очи в дънера на дърво, змии, които танцуват на небосвода, петел с пера и човешко лице, изтъкани от растителни влакна менхири, и фасетите на живия кристал, които
се извиват като мекотели над земята с метален блясък…“.

„Това би могъл да е един от онези светове, – съгласява се друидът. –
Техният брой обаче, както вече казах, е безкраен и е безкраен също и сборът на техните вариации, които се получават от непрестанното преображение.

По този начин обаче се променят не само външните форми на проявление на живота, а и нематериалните, например времето. Тук диханието на едно същество, оформено от камък и звездна светлина, трае векове, там пък една гора заедно с течния хълм, на който стои, възниква и загива за няколко мига.

Един път времето се свива като в тесен котел, изкован от здраво желязо, друг път се втечнява и става едва доловимо между звездите, и докосва дадена планета леко като насън. Понякога времето дори напълно изчезва, за да даде място на други, родствени на него същности: черни, бездънни бездни, в които пребивават цели слънчеви системи, изпаднали сякаш в дълбока, безкрайна парализа; но и спираловидно въртящ се огън, който в момента на съществуването си, което пък е тъждествено на неговото небитие, е както съществуващ, така и е съществувал и ще съществува…“.

Друид се навежда, взема шепа пясък и пуска на земята потока от фини, блестящи на лунната светлина песъчинки.

„Всяка песъчинка съответства на един свят там горе – казва тихо той. –
И все пак всички дюни по всички крайбрежия на земята взети заедно не представляват и прашинка в сравнение с безмерността на Вселената.

Безкрайно многообразни са вследствие на това и различните форми на проявление на изградения върху трите видими стълба живот отвъд земята; всеки от тях е преплетен с тъканта на невидимата сфера на другия свят. И ако осъзнаем безграничния брой разновидности в рамките на това четириизмерно пространство,
тогава ще можем да си представим поне най-общо облика на всеобхватното, което обгръща всичките пет нива на космическото съществуване…“.

Великият мъдрец отново взема разполовената ябълка, посочва семенника й и продължава: „Пентаграмът, в който се изразява универсалният закон на космическото пространство и преплетения с всички звезди живот, съдържа в петото си измерение сбора от всички останали възприемани и скрити възможности.

Петото ниво е така да се каже небосводът, който се разпростира над океана на четвъртото, а от тези морета пък се издигат безчет острови, чийто хоризонт е ограничен от измеренията дължина, ширина и височина. Мостът обаче, който свързва както отделните острови помежду им, така и всеки остров с дълбините на космоса, е другият свят.

Тъй като съществува в равна степен както отсам, така и отвъд, той може да се съедини там, където океанът и небето се сливат всеобхватния дух на Вселената: божественото, което носи короната с пет върха, чиято преплетена линия накрая се свързва с началото – и затова няма нито начало, нито край…“.

Напрягайки ума си, учениците на друида се опитват да разберат и това; много дълго седят сякаш в транс под нощното небе, на което звездите бавно вървят по орбитите си. Едва на зазоряване се връщат с учителя си при сградите на намиращото се наблизо укрепление, и някои от тях усещат, докато мъглите обвиват телата им, нежното и все пак разтърсващо докосване на другия свят…

Може би по такъв начин друидите са предавали знанието си: с помощта на образи от земната природа, в които са откривали едновременно реален и метафоричен израз на космическите закономерности.

Тъй като са развили разум, интуиция и духовен усет до границите на
възможното за човека, те са били в състояние да направят тристепенна крачка на познание от видимото измерение през другия свят до познанието на един петизмерен континуум: онази безгранична, всеобхватна сфера, която обхваща в себе си всички останали пространствени, времеви и други форми на проявление на
всемира в техните безкрайни възможности за вариация.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.