Друиди,  История,  Келтски свят,  Митология

УЧЕНИЕ И ПРОИЗХОД НА ДРУИДИЗМА

Откъс от Глава IV от книгата „Друиди“ на Франсуаз Леру – /„Les Druides“ Françoise Le Roux, Presses Universitaires de France, Paris 1961/. Руско издание „Франсуаза  Леру. Друиды, Санкт Петербург, 2000 г.“, преводач: Н. С. Широкова

Взето от:

Превод: Сурен Исраилян, 07.04.2020 г.

Учението на друидите, запазено толкова години, е почти непознато за нас. Онези, които притежавали знанията, не записвали това, което знаели. Ще се опитаме тук да разберем причината за подобно отношение към писмените документи, а след това ще се обърнем към някои основни положения, стигнали до нас.

I. ПИСМЕНОСТ

ogam-vysechennyj-na-kamne-rune-stone

Много трудно се изучава учението на друидите, основано върху предаване на знанията, свързано със системата на публичното „табу“. „Учение“ е дори силна дума за малкото информация, с която разполагаме. Освен това не знаем какво точно е означавало понятието „друидизъм“ в келтската античност. Класическите автори дават доста непълен отговор на този въпрос, например Диоген Лаертски отбелязал: „Поддръжниците на варварския произход на философията описвали и това – какво тя е представлявала в различните народи. Гимнософистите /1 – виж поясненията в края на текста – заб. на преводача/ и друидите, според тях, използвали загадъчни изречения, учели да се почитат боговете, да не се прави зло и да се упражнява мъжество.[Diog. Laer.t. Vitae. intro, 5].

Сигурно е само това, че изхождайки от първото значение на ирландската дума „druidechta“, тя предполагала съвкупност от представи, свързани с духовния авторитет, плюс нещо необичайно за Древния свят – „нравствените понятия“ [Albert Bayet, La morale des Gaulois, Paris, passim]

Трудно може да се съди за това днес, когато разполагаме само с откъслечни сведения и използваме съвременен критерий за систематизиране, какъвто е писмеността и писменото оформление. Този критерий според древните келти е бил неспособен да се яви като хранилище на знанията, за какъвто днес признаваме писмения документ, както и не би могъл да бъде средство за предаване на знания на следващите поколения, така както ние го виждаме през XX век във вид на „книжен източник“. Но липсата на записите, потвърдена от Цезар [Caes. В. G., VI, 14], трябва да предизвиква известна предпазливост в нашето изследване. 

„Струва ми се (mini videntur)“ – предпазливо пише Цезар, когато отбелязва, че друидите не водели записки, и той е прав, използвайки такъв израз, защото греши относно същината на проблема. Това, че друидите не водели записки по религиозните въпроси, съвсем не означава, че те не знаели писмеността. Липсата на галските текстове е факт, който няма нищо общо с културното ниво, което е постигнала келтската цивилизация в Галия, и самият Цезар свидетелствал, че хелветите отбелязвали с гръцки букви върху табелките за писане, намерени в техния лагер, данните за преброяването на народа си [Caes. В. G, I, 29]. Известно ни е също, че те са писали послания на умрелите си близки на гръцки и са ги хвърляли в погребалния огън. [Pomp. Mela, III, 2, 18, 19] И накрая галските монети често съдържат теоними /имена на божества – заб. на преводача/, написани на гръцки.  

coins-celtic-dumnorix-vers-60-54-av-j-c-dumnoriks

Писмеността не е била непозната на друидите, а и нямаме никакви основания да смятаме, че употребата й е била забранена с някое друидическо „нареждане“. Ако беше така, както предположил Цезар, бихме могли да разполагаме само със системата на броене, ползвана от грънчарите от Льо Грос Ресенк, които са създали галските прости числа от 1 до 10 [Ch. J. Guyonvarc’h, «Les adjectifs numeraux en celtique» — «Ogam», X, 83 sqq. et 169 sqq], но тогава нямаше да имаме никакви надписи. Въпреки това в Галия са открити надписи, макар и малко, но написани на галски, с трудно разбираем текст, но са келтски по своя характер. Значителна част от разчетените надписи, често писани с гръцките букви, се отнасяла към погребалната тематика на келтската религия, защото съдържа теоними: Таранис (Taranis), Белисама (Belisama), Бригантия (Brigantia), Беленос (Веlenos), Укуетис (Ucuetis), Анвалонакос (Anvalonnacos) и др. Освен това би било много странно, ако някой би поискал непрекъснато да пречи на цялото общество да се приобщава към знанията. Келтската цивилизация е била доста либерална и всеки човек, отговарящ на определени критерии, би могъл да получи друидическо образование, дори и да не е станел друид.

Тоест, следва да предположим, че в Галия и Ирландия друидите и учениците им не са били странни ерудити, непознаващи писмеността, а напротив, прекрасно можели да четат и пишат.  На писмеността се придавало особено, по-скоро магическо значение, по-важно от това, което имала речта, следователно тя е могла да бъде използвана само в изключителни случаи. Но вероятно е имало и друга, по-сериозна причина.

Фактически келтите почти нищо не са писали. В Ирландия можели да издълбаят няколко огама върху погребалната стена, или в краен случай с писмен текст да предизвикат противника, както неведнъж е правил Кухулин /Cú Chulainn/ в „Похищението на бика от Куули“, или да се наложи магия с помощта на няколко тайнствени букви, но като цяло всичко е ставало вербално, в устна форма. Аsbert in drui, „друид казва…“, заедно с писмената клетва, е било най-ужасното наказание.

„Кодексът на учения“ („Auraicept na n-Éces“) определял символите на огъм /Ogham/ като произлезли от „свързващия“ бог Огма [Ch.-J. Guyonvarc’h, „Notes d’etymol. et de Lex., gaulois „Ograios“, ir. „Ogma“  – „Ogam“, XII, 47-49], докато онези триста и петдесет кратки и дълги разказа, които трябвало да знае всеки разказвач олам /ollamh/, не са били измислени за писане и четене, а за помнене наизуст. С това се обяснява фактът, че много ирландски ръкописи са имали по две-три различни версии, като най-старите рядко се явявали най-дългите. Според Жорж Дюмезил този проблем е бил свързан с индоевропейските времена, защото „…в будистките гатха стихове /2/ в Индия, в авестийските гатха в Иран /3/, и най-вече в целия ирландски епос можело да се разпознае един и същ прототип: определяли се отделните стихотворни текстове горе-долу в установените места, свързани с патетиката, специалния акцент или просто важната информация, които съдържали речи, диалози, понякога описания, а всичко останало, тоест повествуването като цяло, написано в проза, е имало „подвижен характер“. Всеки разказвач го предавал по свой начин, като удължавал или скъсявал своя разказ, украсявал, осъвременявал и адаптирал текста. Възможно е онези многобройни стихове, които учениците на друидите /по-скоро овати/ запаметявали, да са били точно от този тип – не фиксирани поеми, а възлови и ритмически ориентири на прозаическите повествувания, в които традиционен е бил само смисълът.“ [ Rees A. and Rees B. „Celtic Heritage“, 122, 132]

Защо е станало това? Защо друидите са се отказали от този най-удобен начин, изобретен от човечеството, облекчаващ паметта от излишен труд?  Каква е тази несъвместимост между традициите на друидите и писмеността? Ето как можем да отговорим накратко. Ако писмеността e служила за укрепване на религиозните понятия „завинаги“ и удължавала действието на тази или онази информация, погребалния надпис или проклятие, питане към боговете /defixio/ или забраните гейси /Geas/, то реалната, активната и динамичната мисъл, променлива като живота, към който е била понякога свързана с тънката и неуловима нишка, не можела и не трябвало да бъде част от тези обстоятелства. „Във всяко поколение – продължава Ж. Дюмезил, — във всеки ученик знанието получава ново раждане, то не се придобива като някое количество, а се облича във форма, която запазвайки смисъла и съществените черти, подмладява и донякъде актуализира информацията …» [Rees A. and Rees B. „Celtic Heritage“, 125]

Всеобщото използване на писмеността в даден период от време би фиксирало определен момент на знанието и следователно в определен смисъл би убило това, което трябвало да се развива и възражда вечно.

II. БЕЗСМЪРТИЕТО НА ДУШАТА И МЕТЕМПСИХОЗАТА /4/

labirint

Тази необикновена представа за опасността, която крие в себе си писмеността, получила най-върховното обяснение без съмнение в един от най-значимите, стигнали до нас, аспекти от традициите на друидима – вярата в безсмъртието на душата.  Древните автори са единодушни по този въпрос. Освен Цезар [Caes. В. G., VI, 14], за това пише Лукан:

«Според вашето учение сенките не отлитат от нас в мълчаливия мрак на Ереб /5/,

Към тъмния бог Дит в подземния дворец: но духът управлява  

Тялото в отвъдния свят: ако огласявате истината, 

Смъртта се намира по средата на дългия живот. Народите

на северните държави от тази грешка трябва да са блажени,

Защото нетърпимият страх – страхът от смъртта не ги тревожи.

Затова войникът е устремен към меча и спокойно посреща

Гибелта си в бой, без страх за живота, който се връща». [Lucan. Tharsal, I, 450–458]

А ето какво е казал по този повод Помпоний Мела: «Едно от ученията, което те /друидите/ проповядвали, вероятно се разпространявало сред хората с цел да ги направи по-храбри на бойното поле, знаейки, че душата им била вечна и умрелите щели да имат друг живот» [Pomp. Mela, III, 3]

Тимаген в историческия труд на Амиан Марцелин произнася следната фраза: «Презирайки човешкото, те обявяват душите за безсмъртни».[Ammianus Marcellinus, XV, 9, 8]

И Диодор Сицилийски казва същото: «При тях /келтите/ е разпространено учението на Питагор, според което душите на хората са били безсмъртни и след определено време започвали нов живот в друго тяло.“ [Diodorus Siculus, V, 28, 6]

И накрая, ето какво казва Страбо: «Не само друидите, но и други твърдят, че душите  и Вселената не могат да се разрушат, но в крайна сметка огънят и водата ще ги надделеят.“ [Strabo, IV, 4]

Тези доста компактни по форма и немногословни по описание оценки на учените обаче съдържат опити за рационално обяснение, присъщо на класическите автори както по въпроса за безсмъртието на душата, така и за писмеността. И Цезар, подобно на другите автори, приема тези факти като целящи някаква „полза“, според него друидите били проповядвали това учение с цел да мотивират войните със силна бойна ярост. Обаче войната е била за келтите нещо ежедневно и прекалено естествено, за да се налага друидите да имат нужда да разработват подобни психологически аргументи.

Безсмъртието на душата е напълно самостоятелна догма. Ще ни трябват още доста усилия, за да разберем точно какво са ни казали древните автори. Едните твърдели, че душата отивала в другия свят, другите, че тя просто е сменяла човешкото тяло. А какво мислели по този повод друидите? Безсмъртие или метемпсихоза?

Островната литература като че ли повече познавала метемпсихозата. 

„Някога съм бил в различни състояния,

Преди да си намеря материалната форма:

Бях тесен, богато украсен меч,

Вярвах в това, което виждат очите,

Бях във въздуха капка,

Бях най-бляскава от звездите,

Бях словото сред буквите,

Бях книга в началото за нейното сътворение,

Бях блясъкът на светлината…“ [Kad Godeu, ou Combat des arbrisseaux, — Ogam, V, 111]

„Аз съм вятърът, който брули морето,

Аз съм дълбоката вълна,

Аз съм бикът на седемте битки,

Аз съм орелът върху скалата,

Аз съм капката на слънцето,

Аз съм най-красивият от цветята,

Аз съм храбрият и свиреп глиган,

Аз съм сьомгата в реката …

Аз съм езерото на сушата,

Аз съм буквата на знанието,

Аз съм острието на копието в битката,

Аз съм Бог, който създава мислите в ума“ [Lebor Gabala, — Ogam, XII, 90]

Смятало се, че един прочут митологичен персонаж е преживявал многобройните прераждания с историческа или по-скоро историографска цел. „Цялата раса на Партолон /Partholón/ – първият от петте народа, населявал Ирландия, е загинал от болести, освен един-единствен човек, Туан /Tuan/, сина на Кайрел /Cairill/, който е бил син на брата на бащата на Партолон. Господ го е превръщал в различни форми и Туан е живял от времената на Партолон до Св. Колумба Киле /Colm Cille/ . Той е споделил знанията си и разказал много исторически данни от завладяването на Ирландия и за всички събития от идването на Кесайр /Cesair/6/. Именно затова Господ го е оставил жив до идването на светците. Тогава най-сетне започнали да го наричат Туан, сина на Кайрел, сина на Муиредах Муиндерг /Muiredah Muinderg/.

Ето какви образи е приемал Туан: триста години е бил човек, триста години – див бик в пустинята, двеста години – див козел, триста години – птица, стотина години – сьомга. Един рибар е хванал тази сьомга и я закарал при кралицата, жената на Муиредах Муиндерг, тя хапнала от рибата и тогава Туан бил заченат. Познавачите казват, че е от Финтан Финеолах…» [Lebor, Gabala, III, § 236]

Следва да се подчертае, че келтската метемпсихоза нямала всеобщ характер, както примерно прераждането на душите в много религии на Индия. За разлика от индийското разбиране, че всички живи същества можели да се преродят, ирландските легенди приписвали такава възможност само на някои митологични или божествени същества [Ogam, XII, 77] и давали право за смяна на образа и съдбата само на няколко подготвени за тази цел персонажа, които са имали особена мисия, били са потомците на първичния човек и носели многобройните познания и истини.

Съвсем друга по формата и обема, както и по значението си се явявала ирландската представа за отвъдния свят, в който умрелите имали райски живот. „Земята на Вечния Живот“ /Tir па mВео/, „Земята на Жените“ /Tir па mBan/, „Великата Равнина“/Mag Мог/, „Равнината на Насладата“ /Mag Mell/ [Ogam, XI, 285–287], както „Земята на Младите“ /Tir па nog/ – този келтски „рай“ се намирал много далече, на запад от Ирландия, зад „залеза на слънцето“, там, където отивали мъртвите. Понякога той се намирал дори в „Обетованата Земя“ /Tir Tairngire/, където растяло Дървото на Живота [A. Nutt – К. Meyer, «The Voyage of Bran», I, 226]. Умрелите намирали там завиден живот в сравнение с живеещите в нашия свят: «Те играели приятни и радостни игри, веселили се с пенливо вино и правили любов зад храстите, без свян и напълно законно“.

„По върховете на дърветата плувала гемия, а дърветата били пълни със сочни плодове, които минавали под носа на кораба.

Дървета с цветя и плодове, от които се носел истински мирис на виното, тези вечно млади дървета с идеална форма, с листа, оцветени в злато.  

А хората там от самото начало живеели без остаряване, без гробища – не чакали възрастта на безсилието, защото не ги поразявали недъзите.“ [Ogam, IX, 307]

Ето защо в отвъдния свят хората отивали с желание. Смъртта за древните келти не била нито спасение от живот, пълен с лишения и сълзи, нито разплата за многото грешни деяния. Тя е била, според Лукан, „средата на дългия живот“. Един от най-прекрасните и най-привлекателните сюжети в островната митологическа литература е бил разказ за богините, които идвали да търсят смъртните и отвеждали в тяхното вечно блаженство онези, на които дарявали любовта си.  

Но щастливите притежатели на божествените блага трябвало да се предпазват от носталгия. Един такъв случай е описан в „Пътешествието на Бран, сина на Фебал“ /Immram Brain [maic Febail]/, изключително интересен разказ от 8 век. Един от спътниците на Бран се уверил в това от собствения си печален опит.

vikingi-vikingi-istoriya

„Те мислили, че престоят на острова е бил една година, но е минало много време. Носталгия е хванала един от тях, Нехтан /Nechtan/. Неговите роднини помолили Бран да се върне с тях в Ирландия. Кралицата на Острова им е казала, че те щели да съжаляват за тръгването си. И все пак хората решили да тръгнат обратно. Тогава тя им е казала да внимават и да не докосват земята с краката си.

Те плували, докато стигнали селище, наречено Нос Бран. Селяните ги попитали кои са те, дошли от морето. Бран отговорил:  

— Аз съм Бран, син на Фебал.

А те му казали:

  • Не познаваме такъв човек. Но в нашите древни разкази се споменава за Плуването на Бран.

Нехтан скочил от лодката на брега. Едва докоснал земята на Ирландия, той се превърнал в купчина прах, сякаш тялото му е било заровено тук преди стотици години.

Бран е разказал на събралите се селяни за скитанията му от самото начало до срещата с тях. След което се сбогувал и оттогава нищо не се знаело за пътуванията му.“ [Ogam, IX, 309]

Ние нямаме причина да се съмняваме в това, че учение за безсмъртието на душата и за безкрайния живот, който продължавал в отвъдното, не е било единствено учение на друидите, масово използвано в реалния живот. Ирландските и уелските документи ясно посочват, че безсмъртието на душата и метемпсихозата са имали близки, но различаващи се една от друга сфери на приложение. Безсмъртието е било обичайно и естествено състояние на човешката душа, докато прераждането и метемпсихозата са се давали на изключителни личности, които са имали особена мисия или са били митологически персонажи.

Остава само да определим елементите на различията, както и на общото в понятията. Например реинкарнацията вероятно не е била безкрайна, а по-скоро представлявала прости кратковременни метаморфози, често доброволни, които сравнително често се споменавали в повествованията. Обитателите на Сид – Sid /Отвъдния свят – заб. на преводача/, които се превръщали в елени или крави, а най-често в птици [Ogam, X, 287], Богинята на войната, която в зависимост от ситуацията ставала рижава крава, змиорка /ягула/ или врана – всички те са имали дарба да се преобразяват, докато богинята Етайн /Etaine/, която 1012 години преди да се е родила като дъщерята на Етар /Etar/ и станала съпругата на Еохаид Айрем /Eochaid Airem/, е била родена като дъщерята на Айлил /Ailill/ и станала съпруга на бог Мидир /Midir/,[Meyer-Nutt,The Voy. of Br, II, 47-53] явно е демонстрирала метемпсихозата.

Но и те, и другите персонажи са били свързани с великата традиция на религиозния зооморфизъм /8/, съществувал при келтите [Ogam, VII, c.101-122]. При това тук не става дума за тотемизъм /9/, защото приписването на този вид религия на келтите винаги се основава върху погрешни аналози. Също така не бива да се смесват, както понякога става, зооморфизъм и зоолатрия /10/. Келтите почитали коня не защото едно от техните божества е имало образ на това животно. Ако друидът се превръщал в крава, това не му е било приумица (това е ставало в особено тежки случаи), а защото статутът му позволявал това и налагал да предприеме действия извън пределите на възможностите на обикновения човек. По думите на Помпоний Мела, жриците от остров Сейн / Isle de Sein, Brittany / са имали такава привилегия. Те казвали, че „могат да приемат образ на всяко животно, което поискат.“ (seque in quae selint animalia vertere) [Pomp. Mela, III, 6]

Нека да споменем и това как според древноирландския „Кодекс за съгласуване на имената“ /Cóir Anmann – „Fitness of Names”/ при даване на име са се съобразявали дали лицето обработвало земята (trebhta, „земеделци“), или владеело някой вид изкуство (aes dana – хора, които се занимавали с търговия, изкуство или занаятчии). Заселилите се фермери се смятали за „небогове“ (andee), нещо като  индийските вайшя /11/ [G. Dumezil, «J.M.Q.», I, passim], докато занаятчиите, или «хората на изкуството», които се наричали „aes dana“, а според друг, буквално преведен термин (“dee”) били богове. Ето защо Кухулин е имал право да се обърне към Моригън така: „Да бъдеш благословена от боговете и „небоговете“ (bennacht de; ande; fort).[Lebor na hUidre, 77а, 40, и Lebor Gabala, § 307].

http://ru-sled.ru/wp-content/uploads/2016/12/%D1%87%D0%B0%D1%88%D0%B0-6-%D0%B2-%D0%B4%D0%BE-%D0%BD.%D1%8D..jpg

В Ирландия и, разбира се, в Галия «бог» всъщност е бил всеки, който притежавал някои технически или духовни познания: ковач, дърводелец, лекар, поет или друид. Богът Луг, който е бил начело в ирландския пантеон, се наричал samildanach, „майстор със златни ръце“, или ако изхождаме от неговия „соларен“ аспект, „този, който е надарен с много изкуства“ [„Ogam“, IV, op. cit.]. Класическите автори, които не били способни да влизат в тези тънкости, неминуемо изпадали в заблуждения.

11-v-do-n-e-kelty-uels

Няма никаква връзка между разказа за двата живота на Етайн и питагорейската метемпсихоза. Възможно е обаче легендата за Мидир и Етайн да е била докарана в Галия /или била разказана там/ от друидите и е заблудила гръцките учени, които приписали на друидите вярата в метемпсихозата на Питагор [d’Arbois, Les druides et les dieux… 141].

Тази забележка е вярна, защото във всички случаи на метемпсихозата в ирландските или въобще в келтските източници те винаги, директно или косвено, в епично повествование са стигали до определения мит, а не съмнителното питагорейско влияние.

III. ОТВЪДНОТО И СМЪРТТА

Ако следваме текстовете или мислите на древните автори, би трябвало в метемпсихозата да включваме и обикновени, реални хора. Тогава можем да добавим към нашето изследване цяла глава за нелепите факти, докато за бързото решаване на този въпрос е достатъчно да отделим ситуациите, в които „реално“ е присъствал принцип на безсмъртието от «митологическата» метемпсихоза.

Само с вярата в безсмъртието на душата можем да обясним факта, че Фергус /Fergus/ се явил с пълно бойно снаряжение по време на  „евокация“ (evokatio) /12/, когато е бил помолен да разкаже за „Похищението на бика от Куули“ . Това обяснява факта, че умрелите са ги погребвали с оръжията, понякога заедно с добитъка и слугите. Но по начина и формата си това вярване е било съвсем различно от християнските догмати. Затова един от кралете отказал да бъде покръстен: „Баща ми, Ниал /Niall/,  не ми позволи да стана вярващ, затова искам да бъда погребан на хълма Тара като войник с пълното си снаряжение“. При езичниците е обичайно да бъдат в могилата си въоръжени, с оръжието, готово за бой, лице в лице с врага, до самия ден „Ердатхе“ /Erdathe – Страшният Съд/ , който за маговете /тоест друидите/ е денят на Съда Господен.“ [Stokes, Tripartite Life, II, 308]

Дохристиянската представа за деня „Ердатхе“ трудно се поддава на точното определение, но при погребенията можем да забележим идентичната церемония. «След това тялото на Лоегайр /Lóegaire/ са отнесли и погребали с цялото снаряжение в южна посока, пред кралската му крепост в Тара, като лицето му е било обърнато към провинция Ленстър, сякаш той отивал на бой с жителите му, чийто враг е бил през целия си живот. По онова време крепостта на Лоегайр е била мястото за пировете на върховния крал и по тази причина той е помолил да бъде погребан там.“ [Lebor па hvidre, 118в, 39-44]

IV. ОРИЕНТАЦИЯ В ПРОСТРАНСТВОТО

Думата „ichtar“ в ирландския език означава едновременно „долу“ и „север“, а „tuas“ —  «горе» и «юг»; в бретонския език са се запазили елементи от тази първобитна пространствена ориентация – в диалектите на островите Молен / Île-Molène/  и Сен / Île-de-Sein/, „дясната страна“/“an tu dehou“/, означава „юг“, a „лявата страна“ /“an tu kleiz“/ – „север“. Същото става в уелския език с думите „dehau“ и „gogledd“ [ J. Cuiliandre, La droite et la gauche…, 22-223, и J.  Loth, Rev. celt., 21, 27].

Когато стоите с лице към изгряващото слънце, юг ви се пада отдясно, север – отляво, запад – зад вас. Движението на слънцето от изток на запад през целия ден е в посока юг – това е „светлата половина на света“, предоставена на живите или поне не е скрита от тях. През нощта слънцето е в посока север, за живите това е тъмна, скрита половина, обитавана от мъртвите, митологичните същества, героите и боговете – това е Сид. Друидът Катбад преподавал на учениците си своите учения, намирайки се на изток от столицата Емайн Маха – на прага на светлата половина.

svastika-ostrov-gotland-shveciya-hellvi-4-6-v

При придвижването си е желателно да спазвате посока на движението на слънцето, предвид римския начин от дясно на ляво (dexter-sinister). Затова кочияшът на кралицата Меов /Medb/ завил надясно, за да се предпази от лоши поличби. Тази посока на движението „deisil(„des“, „дясно“) и този обичай вероятно се е запазил дълго време в Ирландия, по време на погребването хората обикаляли около гробищата един или три пъти в посоката на слънцето. [Joyce, op. cit., I, 302]

solnca-vosxod

С подобно придвижване от ляво на дясно (dex-tratatio), този път предприето от божествено същество, е завършило благополучно приключение, в което попаднал Сенхан Торпест /Seanchan Torpest/: наложило му се да се качи със спътниците си в лодка заедно с една грохнала старица, която е била грозна и облечена в дрипи. По пътя обаче старицата се превърнала в красив млад човек и „когато са пристигнали в Ирландия, те видели прекрасен царствен момък с удължени очи, с коси, светли като злато, който превъзхождал всички със своята снага и облекло. Той е обиколил отдясно Сенхан и хората му». Повествователят завършва на латински език: „От тогава момъкът никога не се е появявал. Това означава, без съмнение, че той е бил духът на поезията…“[ Strokes, Three Ir. Gl., 38]

От друга страна, веднъж като се връщал в Емайн Маха след първия поход на границата на Ълстър, Кухулин, държейки се като разгневен воин, нарочно „е обърнал колата от лявата страна на Емайн Маха, макар че това му е било забранено» [T. В. C, version du Livre Jaune de Lecon, op. cit., 28, lignes 715-716].

Със същия пагубен знак Кухулин се сблъскал, вече против волята си, когато упорствал в желанието си да отиде в битката, която щяла да му стане последна:

„Той е казал на Лоег /Lóeg/, сина на Риангабар / Riangabar/:

— Запрягай колесницата, приятелю Лоег!

— Заклевам се в Бога на нашия народ — отговорил Лоег, — че дори всички улади от кралството на Конхобар да се съберат в Маха, и те не биха могли да впрегнат този кон в колесницата. До днес този кон никога не се е дърпал и винаги само ми е угаждал. Ако искаш, иди сам и го помоли“.

Кухулин отишъл при коня, а той три пъти му се обръщал с ляв хълбок (го impa in tech a chle fiss fo thri). Предната нощ Моригън /13/ е счупила колесницата на Кухулин, защото не искала той да участва в тази битка. Тя е знаела, че този герой нямало да се върне в Емайн Маха»[ Livre de Leinster, 119a, 44-52]

Магията във военното изкуство на келтите - Искам да знам
Версинжеторикс

Движението в кръг пораждало магическа сила, според забележката на Плутарх [Plut, Cesar, 27]. Водачът на галите Версинжеторикс при капитулацията след поражението в Алезия пуснал коня си в галоп и обиколил своя враг победител. За съжаление гръцкият автор не уточнил в коя посока е станало това. Всъщност писателите от класическия период не винаги добре осъзнавали, че келтската представа за правилното е била развита не по-малко от тяхната. Докато Посидоний в „Атинея“ [Posidonius. Hist, XXIII apud Athen. (IV)] справедливо посочвал, че „за да почетат боговете, келтите се обръщали надясно, Плиний [Plin, Hist Nat, XXVIII, 4] твърди обратното. „Благите дела ставали в посоката на слънцето и кралете на Ирландия по време на обиколките си винаги спазвали това правило“.

Келтският фолклор е съхранил немалко спомени за значението на дясна и лява страна. На Хебридските острови/13/ доскоро сватбените шествия три пъти обикаляли църквата или дома по посоката на слънцето [Rhys, Celtic Heathendom, 567]. В Бретан на всеки шест години се прави церемония, наричана Гранд Тромени /Grande Troménie/ в село Локронан /Locronan/, в която шествието винаги се движи в посоката на слънцето. [J. Loth, R. Archeol., 1924, 67]

Забележки на преводача:

1.Гимнософисти (гр. γυμνοσοφισταί, «голи философи») — гръцко име на индийските философи аскети (близки към йогите и садху), които пренебрегвали носенето на дрехите, защото смятали покриването на тялото за излишна грижа, която пречела на духовното усъвършенстване

Източник: https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D0%B8%D0%BC%D0%BD%D0%BE%D1%81%D0%BE%D1%84%D0%B8%D1%81%D1%82%D1%8B

2.Гатха /Gāthā санскрит „песен“, „стих“/— стихотворен размер и жанр в будистката литература. Гатхити са ядрото на джатаки (притчи за Буда)

Източник: https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D0%B0%D1%82%D1%85%D0%B0

3.Авести́йският ези́к е древен ирански език. Авестийски език е езикът на сборника от свещени зороастрийски текстове Авеста (стперс. Apastag). В граматическо и фонетично отношение текстът на някои дялове от Авестата (Гата, Gatha, или Песнопение) представлява най-архаичната форма на иранска реч от гледна точка на индоевропейското сравнително-историческо езикознание. Авестийските текстове не са датирани, но тъй като част от тях разкриват по-архаична степен на развитие от староперсийските клинописни надписи, то съставянето на Авестата би следвало да се отнесе не по-късно от средата на първото хилядолетие преди Христа.

Източник: https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%B2%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%B9%D1%81%D0%BA%D0%B8_%D0%B5%D0%B7%D0%B8%D0%BA

4.Метемпсихоза /Metempsychosis (Greek: μετεμψύχωσις) Един от късните гръцки термини за прераждането на душата, който за първи път се среща у Диодор Сицилийски (I в. пр. Хр.).

Източник: http://rechnik.info/%D0%BC%D0%B5%D1%82%D0%B5%D0%BC%D0%BF%D1%81%D0%B8%D1%85%D0%BE%D0%B7%D0%B0

5.Ереб (на гръцки: Ἔρεβος) в древногръцката митология е олицетворението на мрака. Син е на Хаоса. Ереб и Нукта са родители на Хемера (деня) и Ефир.

Източник: https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%95%D1%80%D0%B5%D0%B1 

6.Кесайр (правилна транскрипция: Кесар; др.‑ирл. Cesair, Cessair) — в ирландската митология – жената, водач на първата вълна заселници в Ирландия, дъщерята на Бит, син на Ной. Пристигнала на острова 40 дни преди Потопа. Шест дни преди Потопа е умряла на мястото, което в нейна чест се наричало Кул Кесрах (Cuil Cesrach) в провинция Конахт /Connacht/.

Източник: https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%B5%D1%81%D0%B0%D0%B9%D1%80

7.Зооморфия или зооморфизъм (от старогръцки ζοον – животински; и μορφη – форма) е приписване на животински характеристики и функции на хора, неодушевени предмети, природни стихии или митологични същества. Характерно за част от религиите по света е да изобразяват божествата, които почитат, в зооморфен вид — т.е. с външност и поведение, подобни на животинските

Източник: https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%97%D0%BE%D0%BE%D0%BC%D0%BE%D1%80%D1%84%D0%B8%D1%8F

8.Тотемът е клас предмети или явления, изпълняващи особено важна роля за дадени социални групи или индивид, и той съответно е наричан тотемизъм. Названието идва от езика на северноамериканското племе оджибуей и обикновено се отнася до животното (растението, природния феномен и пр.), в което даден клан въплъщава вярванията си и на което отдава специална почит.

Източник: https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A2%D0%BE%D1%82%D0%B5%D0%BC

9.Зоола́трия (от гр. ζωον «животно» + λατρεια «служение, култ»), теротеи́зъм (от др.гр. θήρ «звяр» + θεός «бог»), анимали́зъм (от лат. animalis «животински») — съвкупност от обреди и вярвания, свързани с религиозното почитане на животни.

Източник: https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%97%D0%BE%D0%BE%D0%BB%D0%B0%D1%82%D1%80%D0%B8%D1%8F

10.Вайшя (санскр. वैश्य Vaiśya IAST — «преданост, зависимост») — представители на трета по значимост каста в древноиндийското общество, съставена от земеделци, търговци и лихвари.

Източник: https://en.wikipedia.org/wiki/Vaishya 

11.Евокация / evocatio, от evoco, evocare, „призовавам“/ – „призоваване за закрила на божество“ – ритуал във връзка с опасност от военна обсада

Източник:  https://en.wikipedia.org/wiki/Glossary_of_ancient_Roman_religion#evocatio

12.Мориган (на съвременен ирландски: Morríghan или Mór-ríoghain) е фигура от ирландската митология.  Мориган основно се свързва със съдбата и най-вече с предсказването на гибел и смърт в битка.

Източник: https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%BE%D1%80%D0%B8%D0%B3%D0%B0%D0%BD 

13.Хебридските острови /The Hebrides/ са архипелаг на Шотландия, Обединеното кралство. Намира се на запад от брега на Шотландия в Атлантическия океан. Има площ от около 7200 кв. км. Населението му е 44 759 жители (2003 г.), като 51 от островите са населени.

Източник: https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A5%D0%B5%D0%B1%D1%80%D0%B8%D0%B4%D1%81%D0%BA%D0%B8_%D0%BE%D1%81%D1%82%D1%80%D0%BE%D0%B2%D0%B8

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *