Български автори,  Друиди,  Литература

Дъбът през зимата

От: А.В.Торът взето от: https://writecraft.io/posts/58ced7dd4ed1b5fb0b69af00

Уважаеми приятели ! Препоръчвам ви този разказ, чете се на един дъх, с неочакван край !

– …в земята на нашите домакини карнутите и на благословеното, свещено за всички ни място, зеленият Арнеметон. Правилата са ви ясни, което ми дава основание да мисля, че изборът ще бъде проведен съгласно волята на боговете, но нека ги изложа още веднъж – както знаете, и това е част от хода на събранието.

Дори най-тихите шумове в задните редици престанаха. Различните горски насекоми в Арнеметон можеха да се чуят високо и ясно, толкова напрегната бе тишината сред хората.

– Трите задруги имат право на по един глас. Ако са избрани трима на брой кандидати, следва състезание по гадаене и предизвикване на определени природни явления – чрез жребий. Ако кандидатите са двама, се провежда единоборство с мечове и оцелелият печели. При това не се разрешава употреба на магия или заклинания. В случай че задругите са единодушни, кандидатът не само заема поста до живот, но и получава най-голямото отличие, известно в нашите среди – жезълът на Първия.

Някой от друидите въздъхна. Жезълът на Първия бе дотолкова легендарен, че се брояха на пръсти онези, които го бяха виждали, ала това не пречеше да си мечтаят за него до един.

– Принесохте ли жертвата, Крибне?

– Жертвите. Да, бяха убити девет римски пленници – отвърна помощникът, стоящ на крачка-две встрани.

– Какво казват боговете за нея? – Учителю Бали, можем да пристъпим към избора.

– Братя мои, чухте почитания гутуатър Крибне МакАмран. Ако сте готови, нека прогласим какво мислят вещите мъже в Европа относно това кой ще ме наследи – гласът на отец Блез, който вдън горите показваше истинското си лице – на Великия Друид, роден в Ирландия под името Бали, ехтеше с невероятна за възрастта му сила. Или може би така изглеждаше, тъй като наоколо всичко бе плашещо тихо.

– Готови сме.

– Готови.

– Готови сме, Бали.

За толкова години като абат у Блез бе влязло нещо от християнската театралност. Той изгледа продължително водачите на братствата, стоящи отпреде му, поглади два-три пъти брадата си и гръмко запита:

– Кого подкрепя сдружението на бардовете?

– Мирдин Копелето.

– За кого ще гласува братството на филидите?

– Мирдин, Синът без баща – изхъхри един жрец, видимо по-стар и от Бали. Дотук добре, остава вероятността да гледаме бой с мечове, рече си той и добави:

– Какво решиха премъдрите друиди?

– Мирдин, Детето на любовта.

Изведнъж, ако изобщо бе възможно, стана по-тихо и отпреди. Мухите, водните кончета и бръмбарите се възползваха от това и зажужаха над тълпата като бесни. А членовете на трите задруги едва сега осъзнаха, че се е случило нещо, виждано за последен път от прадядовците им: избор с единодушие. Мирдин, синът на Адан Красивата, някак бе помирил вечно недоволните бардове с филидите и друидите, които се мъчеха да се унищожат взаимно от приемането на Христа насам. Ще рече, напълно заслужаваше доверието им, дори само заради това. Обстоятелството, че голобрад юноша на петнайсет заемаше мястото на осемдесет и седем годишен колос беше само допълнителен повод за смайване.

– Призовавам пред събранието новият Велик Друид Мирдин, син на Адан – отекна гласът на Бали. – Мирдин, яви се пред своите братя! В рехавите групички от млади друиди и гутуатри, намиращи се в края на поляната, настъпи раздвижване, но избраникът го нямаше.

– Къде е Великия Друид Мирдин?

Помощник МакАмран скочи с котешка пъргавина напред, отиде при шумящите послушници, от чиято врява не можеше да се разбере нищо, и след малко извика:

– Новоизбраният предводител на трите братства е изпълнил задължението си за гласуване и веднага е поел към Британия, тъй като е призован от крал Вортигерн в Динас Емрис. Имаме Велик Друид, който изобщо не знае, че е такъв…

– По-добре, отколкото да имаме Велик Друид, който знае, но не е такъв – вдигна рамене Блез. След повече от половин век начело на задругите очевидно нямаше предвид себе си.

* * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * *

– Още не те бяхме избрали и почна с геройствата, а, младежо? – брадата на стария жрец трепереше от възбуда. – Славата на предсказанието ти за кулата на Вортигерн вече се носи и на континента, Мирдин Емрис, сине на Адан. Де и моето властване да беше започнало така!

– Да, пророчеството бързо набра сила. И саксонците безспорно много му се радват, Учителю Бали – отвърна Мирдин. – Понякога ми се иска…

– Не ме наричай така. Сега ти си Велик Друид и не можеш да имаш учители. Аз съм просто отец Блез. Познавам те от вързопче плът, Мирдин – все пак бях изповедник на майка ти. И знам, че понякога ти се ще да не си се раждал с такава дарба и да не носеше тази служба.

Младият друид кимна мълчаливо.

– Но пък ти трябва да знаеш друго: боговете не дават никому товар като този, ако не са убедени, че може да го носи с чест.

– Кои богове, отче-друиде? На кого служиш ти в сърцето си, на Езус или на Исус? – жлъчно попита Мирдин. – Ние, осъзнатите, сме единствените богове, които имат значение.

– В сърцето си аз съм дете на гората и планината – отрони Блез. – И едно никога няма да простя на християните: изсичането на свещените гори. Край моето абатство те още стоят… но идва зима за дъбовете, Мирдин, и трябва да направиш онова, което зависи от теб.

– Затова ли дойде?

– Не, разбира се. Наясно съм, че така или иначе ще си последният Велик Друид в летописите на Острова, предречено е. Дойдох да ти дам името, знака и жезъла – от няколко минути Блез вече изглеждаше на годините си. – Пътят дотук беше дълъг. Нека поседнем вътре, и отпрати учениците.

– Те бездруго нищо не вършат, да им…

– Ами чудесно, съчини им нещо да посвършат – натърти старецът с господарския маниер, който му бе станал втора природа.

Мирдин сипа бира в двата рога, които висяха на пояса му, втъкнати един в друг, подаде единия на Блез и пи жадно. Колкото и да беше над тези неща, мисълта за скиптъра на Първия Друид несъмнено го изкушаваше. Но какво имаше предвид бившият водач под „името, знака и жезъла“? И защо той, синът на Адан, трябваше да е последен в редицата на Великите?

Малко по-късно бяха останали напълно сами и отпиваха яки глътки от роговете, сякаш не знаейки как да продължат разговора. Блез, като по-стар, надви мълчанието:

– Казват, че на Острова няма истински подходяща тема за приказки освен времето. Е, как ти се стори пролетта тук… или в Арнеметон, след толкова години на север?

– Пъстра – изхили се Мирдин. – Вече си мислех, че на света не съществуват други цветове освен бяло, сиво и синьо. Просто трябваше да уча при Егил. А и се калих порядъчно…

– Точно заради това чиракуване си над всички ни – призна Блез. – Саамите не са и помирисали християнството, и тъй както ги знам, няма да му се дадат още хиляда години. Нас филидите ни предадоха за едно поколение. Моите уважения – за саамската магия и за твоето търпение.

– Не беше леко. Останахме само трима до края, но вероятно си е струвало – каза момчето. – И като рекох „трима“, обясни ми, моля те, триадата име-знак-жезъл, за която загатна?

– Няма Велик Друид без тези неща, стига си се правил, че не знаеш – Блез се почеса несръчно. – Когато избираха мене – а бях избран със свещен двубой, без единодушие – гаданията показваха, че трябва да остана с рожденото си име. Години след това, при приемането на кръста, разбрах защо. Наложи се все пак да го сменя, и Бали стана Блез. Блез се опита да запази каквото можеше от силата на братствата и от божиите дъбрави, но той беше само един абат, отговорен за един-единствен манастир… а сега е ходеща сянка. Надеждите ми са в тебе, Мирдин. Предзнаменованията сочат, че ще трябва да смениш името си.

– И ти несъмнено знаеш с кое.

– Като стана дума, да – беззлобно се засмя старият духовник. – Част от финските чародейства е да се научиш да влизаш в съзнанието на животно. Егил ми писа, че си събрал цяла черда горски зверове по този начин, а хората мислели, че се преобразяваш във вълк, елен или птица, когато си поискаш. Хитро, хитро…

– Получи ми се, какво да кажа – скромно вдигна рамене Мирдин. Някогашният му учител порови в дрехата си и извади златна огърлица, на която висеше изработен от сребро и емайл малък сокол. Беше буквално като жив.

– И на този хелветски майстор му се е получило. Това е името и знака ти, Мирдин Емрис, сине на Адан. За да успееш начело на братствата, приеми за тотем сокола. Бъди Велик, друиде Мерлин, без да забравяш чий син и възпитаник си.

Преименуваният юноша сведе глава и Блез сложи огърлието на шията му. Християнските обреди бяха толкова силно вкоренени в него, че едва не се прекръсти, но навреме махна с ръка.

– Видя ли какво щях да направя?

– Да, за малко да ме и покръстиш – Мирдин-Мерлин развеселено подръпна соколчето. – Харесва ми новото име. Почти като рожденото е.

– Оставям на тебе да мислиш защо е така. А сега… най-важното. Блез взе дебелия си позлатен скиптър, който използваше основно като патерица, и натисна една точка в основата му. Горната част се отдели, а в кухата вътрешност се показа пръчка от тъмно дърво, абсолютно обикновена на вид. Толкова по-необикновено беше благоговението, с което престарелия жрец на две религии я изтегли и поднесе на Мерлин.

– Ти шегуваш ли се?? Това не е дори остен за подкарване на говеда! – ококори се младежът. Беше слушал такива истории за силата на чудесния жезъл, че веднага заподозря някаква измама.

– Да, Мерлин. Няма нищо общо с говедата. Това е жезълът на Първия, който пазя от шейсетина години, и който е по-стар от каменния кръг в равнината на изток. Донесъл го е Амергин, първият от друидите, стъпили на Острова, но той му е бил даден от неговия учител, на него – от неговия, и така до Първия Друид, чието име не се знае. Докосвали са го хора като Фигола, Фрехан и Кахбад, и богове – последният от които Огма, син на Бреас. Този остен, както го наричаш ти, е на хиляди години, и е бил символ на магия още отпреди хората да започнат да обработват металите. Разбираш ли сега?

– Глупости, глупости, глупости! Нито едно дърво не е толкова трайно – избухна Мерлин. – Опитваш се да запазиш истинския за себе си, или какво?

– Да обвиниш друид в лъжа е много тежко престъпление, сукалче – натъртено каза Блез. – Въпреки че сега съм по-скоро свещеник, не много отдавна бях Велик Друид. Защо според теб те помолих да разкараш учениците? Никой освен нас не бива да вижда светинята. И да, тази проста дървена пръчица е на хилядолетия. Което идва да ти покаже, че силата в нея е огромна. Вгледай се. По цялата дължина на тоягата беше издълбана права линия – по-съвършена от всяка друга, която Мерлин бе виждал през живота си, и еднакво плътна навсякъде. В нея бяха врязани двадесетте знака на древния огам, а началото и края на писмената бележеха две пиктограми – кръг с точка в средата, един от най-старите символи на Слънцеликия, и ромбоидно очертание, изобразяващо прословутата Сьомга от легендите. Въпреки волята си Мерлин потръпна.

– Още ли имаш желание да се глумиш с него, Велики Друиде? Или малко по малко ти дойде акълът?

– Усещам това, което ти е давало сила над половин век… – измърмори Мерлин.

– Усещаш ти, бял имел и синя трънка. Мощта на жезъла бе окована в злато и съм го използвал по-малко пъти, отколкото са пръстите на едната ми ръка. Освободиш ли го, би могъл да направи страшни неща. Разчитам на теб, че ще го употребяваш само в мигове на най-голяма опасност.

– Знаеш ли, мисля да направя друго – младежът изглеждаше като хипнотизиран. – Нали каза, че ще съм последният Велик Друид на Британия? Няма да има нужда да го пазя и предам на наследник. А и вярвам в способностите си.

– Да, та какво?

– Ела с мен. Старецът сглоби украсената си патерица, надигна се бавно и тръгна подир Мерлин. Тънкокракото момче беше вече на средата на стълбището, движено сякаш от някакъв вътрешен демон. В такива моменти Блез се сещаше за признанията на майка му… и на свой ред потръпваше, без да иска. В двора на кулата нямаше никой: учениците сигурно играеха на топка в полето или бяха някъде из гората да търсят билките, които им беше поръчал Великия Друид. Последният стигна на мястото, където беше пътеката за кладенеца, и се огледа изпитателно. Това бе средата на дворчето – слънчевите лъчи щяха да бъдат най-силни тук, а близостта на водата гарантираше успех в начинанието. Той се засмя с глас.

– Такова нещо не си виждал, отче, и втори път не ти се полага да го видиш. Затова внимавай!

Преди Блез да каже или направи каквото и да било, възпитаникът му замахна и поби тоягата в младата трева, достатъчно далеч от камъните на пътечката. Три думи, пет секунди, тишина. А после се чу непогрешимия пукот на дърво, идващ от соковете в кората.

Жезълът на Първия зеленееше.

– Ето затова, моето момче, ти ще си последен… – прошепна Блез. – Няма да се роди по-велик. А покрай тебе ще помнят и мен.

– Сега обаче животът ми е навеки свързан с това дръвче – рече Мерлин. – Трябва да го пазя. И същевременно да се пазя от него, магията е свободна.

– Не мога… не смея да надзърна в бъдещето ти, дете – Блез все още се възстановяваше от видяното. – Но съдейки по настоящето, те чакат големи дела.

Мерлин не отговори. Той просто гледаше нежните зелени пъпчици по клоните на доскорошния жезъл, галеше малката фигурка на сокола, провесена на гърдите му, и мислеше за нещо свое.

* * * * * * * * * * * * * * * * * * * * * *

Десетилетия по-късно красавицата Нимуе стори с Великия Друид това, от което той най-много се опасяваше – използвайки собствените му чародейства, го затвори във възлестия ствол на дъба-скиптър без милост и надежда за спасение. В течение на векове мястото стана известно като Гластънбъри – Кулата на Свещеното Дърво, а когато християнството изтласка окончателно друидите от техните владения, клирът разпространи баснята, че там не е погребан Мерлин, а една по-приемлива за вярващите личност: самият крал Артур.

За да зачеркнат всеки спомен за последния между Великите, монасите отсякоха дъба и започнаха да разправят наляво и надясно, че да, тук действително е била побита и израсла пръчка, но тя била от глог и го сторил не Мирдин, Синът на Дявола, а странстващият с Граала Йосиф от Ариматея. Доколко умни бяха следовниците на новата вяра личи от факта, че това се повтаря оттогава насам (заедно с пресаждания безброй пъти трън в абатството), но братята монаси пропуснаха нещо много важно. Корените на дъба все пак останаха в земята.

И днес край Гластънбъри всяка година се събират хиляди хора, за да чуят хубава музика, да си припомнят легенди и да почерпят от енергията на мястото. Можеш да убиеш магьосника. Но не и магията…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.