взето от: https://chitanka.info/text/27339/11
Уважаеми приятели ! Случайно попаднах на тази книга, тя е много добра и между другото дава доста факти за келтската история. Тук има само една глава. Прочетете цялата книга !
Оригинално заглавие Son of the Morning, 1997 (Пълни авторски права)
Превод от английски Нина Рашкова, 2010 (Пълни авторски права) Форма Роман
- Грейс Сейнт Джон, специалистка по древни ръкописи, не предполага, че документите, на които случайно се натъква, могат да доведат до келтското съкровище, смятано за безвъзвратно изгубено. Ала щом дешифрира загадъчната легенда за рицарите тамплиери, за които се твърди, че държат ключа към безпределната власт, Грейс става мишена на безмилостен убиец, твърдо решен да обсеби абсолютната власт. Кой ще я спаси? Прочут воин, комуто дългът повелява да запази завинаги тайната на Ордена.
Десета глава
Келтският беше противен език. Грейс работи две седмици над частта на келтски без почти никакъв успех. Този език не фигурираше в компютърните й програми и се налагаше да разчита избледнелите заврънкулки без всякаква помощ. Онзи, който беше копирал оригиналите, се беше опитал с потъмняване да изпъкнат повече детайли, но почти нищо не беше постигнал. Виждаше разръфаните крайчета на оригиналните пергаменти, от което ставаше ясно, че келтските ръкописи не са били така добре запазени като латинските и макар че бяха чисто копирани, пак бяха нечетливи.
Купи си келтско-английски речник и няколко ръководства по говорим келтски, за да научи синтаксиса. Но проблемът беше, че не успя да открие граматика на старокелтски — такъв, какъвто се е говорел през четиринайсети век. Щеше да полудее от безсилие. В келтската азбука имаше само осемнайсет букви, но в езика бяха нахлули много шотландски и ирландски думи. В допълнение почеркът, употребата на отделни думи и в крайна сметка липсата на правила в правописа й отнемаха за превода на едно изречение толкова време, колкото й бе необходимо да преведе цяла страница от латински или староанглийски.
И въпреки затрудненията успя да сглоби изреченията, които имаха смисъл. В келтските ръкописи се описваха главно геройствата на вероотстъпник от шотландските планини, наречен Черния Нийл. Въпреки че на пръв поглед изглеждаше правдоподобно името Черния Нийл и Нийл от Шотландия да са на едно и също лице, Грейс не прие това автоматично. Имаше опит с различни усложнения в правописа на едно и също име, така че внимаваше. На първо място всеки с името Нийл беше шотландец. Нейният беше Нийл от Шотландия, от кралско потекло. Каква беше връзката на кралското семейство с един вероотстъпник, оттеглил се в непристъпните планини? Тези хроники бяха различни от другите и по почерк, и по материала, на който бяха написани. Възможно беше да са объркани с другите по невнимание, само заради сходството в имената.
И все пак Черния Нийл беше интересен тип. Разчитането на разказите за неговите подвизи отнемаше цялото й свободно време, с изключение на часовете, които прекарваше с приятеля на Хармъни — „злия мексикански кучи син“, Матео Боязис, деликатен и безумно млад младеж от мексиканско-полски произход. Мати знаеше повече мръсни номера от всеки политик и заради Хармъни се съгласи да научи „Джулия“ на основни хватки. Тя не си правеше илюзии за своите бавно придобивани умения; никога нямаше да стане кой знае какъв побойник. Само се надяваше да се научи да се възползва от момента на изненада, за да защити себе си и документите.
„Пък и за какво толкова да се тревожа“ – помисли си, търкайки изморените си от взиране в трудния текст очи. Келтският щеше да я докара до тиха лудост и тогава нямаше да й пука за нищо.
За да си отдъхне, остави келтския текст и се залови със старофренския. Написаното не беше в хронологичен ред и сглобяването на разказа приличаше на подреждане на пъзел, старинен пъзел, съставен от много езици.
Срещна името почти веднага и внимателно разгледа графиката на буквите. Черния Нийл.
— Виж ти — промърмори. Като че ли Черния Нийл и Нийл от Шотландия наистина бяха едно и също лице. Защо във френския ръкопис се описваха делата на някакъв неизвестен шотландски варварин, освен ако не е бил чак толкова неизвестен? Тамплиер от кралско потекло, отлъчен от църквата, заплашен от смъртно наказание, ако го заловят извън Шотландия, и пазител на съкровището… може би умишлено сведенията за него са били потулвани, но положително не е бил маловажна личност. Сигурно е имало хора, най-вероятно изплъзнали се от гоненията срещу Ордена, които са знаели кой е бил Черния Нийл и които са сметнали за важно да не се изгубят следите му.
Но защо се споменаваше кралското потекло? Прегледа много пъти генеалогичните таблици в библиотеката „Нюбъри“, но в споменатия период Нийл не фигурираше.
— Кой си бил? — прошепна тя, търсейки изплъзващата се нишка, и сякаш докосваше духа на човек, мъртъв от векове. Преди никога не беше осъзнавала колко богато може да бъде нейното въображение, но усещането за свързаност й носеше спокойствие. Не се бе осмелила да допусне никого толкова близо до себе си, даже Хармъни, но за мъж, който живееше само в сънищата й, нямаше граници. Не й се налагаше да бъде предпазлива, да крие самоличността си, да се маскира.
Следващите страници също бяха описание на победна битка срещу нашественици, без да остави нито един жив. Очевидно на Нийл му е било много трудно да опази своята крепост, но е действал мигновено и грубо срещу всяка заплаха. Тук беше другата неяснота. Ако е бил от кралското семейство, имал е титла и законно право да владее замъка. Но в документите на галски го наричаха вероотстъпник, мъж, който със сила превзел усамотен замък в планините на запад и го държал без титла и акт за собственост, само със силата на меча си. Възможно ли беше човек от властващата фамилия да е бил вероотстъпник и до такава степен да е бил отхвърлен от семейството си, че дори името му да е било изличено от всички хроники. И възможно ли беше Робърт де Брус да си е затварял очите за подобно нахалство в своите земи?
Келтските документи навярно щяха да хвърлят повече светлина, но мозъкът й отказваше повече да възприема. Взе купчинката ръкописи и ги прелисти, докато стигна до онези на староанглийски.
И пак името сякаш изскочи от страницата право в лицето й — Черния Нийл, шотландски воин, храбър и безмилостен, от когото треперели всички. Неговият замък — Крейг Ду — никога не бил превземан, освен веднъж „от дама, която проникнала с лукавство“. Грейс се развесели, когато прочете изречението, защото не се съмняваше, че една жена ще се възползва от всякакво лукавство, само и само да постигне привидно невъзможното.
— Извозила те, нали, момко? — прошепна на Нийл и се подсмихна, като си представи изумлението и яростта му, когато открил, че сама жена е пробила защитата на неговия замък. Сигурно е побеснял и стражите са се изпокрили… Грейс спря дотук, щом се усети, че въображението й се развихря прекалено. Може да го сънува, може да го усеща толкова реално, че понякога да й се струва, че ще обърне глава и ще го види от плът и кръв, но в действителност трябваше да изличи цели шест века преди нейното раждане.
По-нататък стана ясно, че Черния Нийл пленил жената, така че „лукавствата на дамата“ не спечелили нищо друго, освен неговото внимание, а навярно тя точно това е целяла. В ръкописа не се казваше какво е направил с пленницата. „По всяка вероятност я е вкарал в леглото си“ — помисли си Грейс. Бил е як мъжага, това никак не се покриваше с образа на монах.
Следващото изречение започваше с: „Черния Нийл, Макробърт…“ и Грейс застина, щом всички пружинки щракнаха на място.
Нийл Робъртсън — син на Робърт, воин в орден на воини. Нийл Макробърт… отново син на Робърт, воин, чиято крепост никога не е превземана, спасена от безименната хитра дама. „Шотландец с кралска кръв“… син на Робърт, Робърт де Брус ли?
Провери бързо датите, но остана разочарована. За възрастта на Черния Нийл можеше само да гадае, понеже не знаеше нито датата му на раждане, нито на смъртта, но когато Орденът е бил предаден на съд през 1307 година, той е бил зрял мъж. Крал Робърт I Шотландски, най-известният Де Брус, е бил твърде млад по онова време, за да бъде баща на Черния Нийл. Грейс трескаво провери бележките си за хронологията на шотландските крале. Бащата на Робърт де Брус, графът на Карик, също се е казвал Робърт.
Бил ли е Черния Нийл брат на Робърт де Брус? Възможно ли беше? За четиримата братя на Де Брус – Едуард, Найджъл, Томас и Александър, имаше много сведения, особено около битките на техния брат и крал за изгонването на англичаните от Шотландия. Само ако е бил незаконнороден, можеше да се свърже със семейството и затова личността му стоеше в сянка.
— Хванах те — прошепна Грейс и се облегна.
Не я свърташе на едно място, стана от леглото и взе да обикаля стаята, докато размишляваше. Всяка подробност си идваше на мястото и картината се изясняваше. Незаконнороден брат през средновековието не би трябвало да предизвиква кой знае какъв интерес, освен ако законният наследник не се стреми към трона. Отношението към роднинските връзки в Шотландия винаги е било по-различно в сравнение с останалата част на Европа и докато там положението на незаконнороден на Нийл щеше да го лиши от всякакви претенции, в Шотландия най-силният се домогвал до короната. Де Брус безспорно е бил много силен воин и неприятел, но за уменията на Нийл се носели легенди. Самото му съществуване сигурно е било заплаха за Робърт.
Цяло чудо е, че не са го убили. Този факт означаваше, че отношението към него е било по-специално. И след като се е присъединил към Ордена на тамплиерите, значи стремежите му са били по-скоро духовни, отколкото политически. Но от онова, което прочете за Черния Нийл, си състави образ, който нямаше нищо общо с монашеския тип. Тогава защо беше станал тамплиер? Заради приключения и богатство ли? Възможно бе, но неговата същност й се струваше твърде буйна и земна, за да приеме ограниченията.
Каквито и да са били мотивите му да стане тамплиер, решението е било удобно за бъдещия крал на Шотландия. Един монах с обета си за целомъдрие нямало да представлява заплаха за Де Брус.
„След унищожението на Ордена се освобождава от обета за целомъдрие, ако съм превела правилно текста“ — заключи Грейс. Бележките за сексуалната му активност не бяха подробни, но не оставяха съмнение. Като тамплиер Нийл е спазвал своите обети, но след унищожаването на Ордена се е отдал на живота… и на жените с всички сили. Не е бил и заплаха за трона, защото един бивш тамплиер не е бил за показ.
По тази логика се обясняваше всичко: защо Нийл е държал Крейг Ду, без кралят да му пречи, защо Де Брус е бил единственият европейски монарх, който не е спазил папския указ за смъртна присъда на тамплиерите, но даже разрешил страната му да стане убежище за преследваните мъже. Робърт отказал да предаде на смърт своя доведен брат. Даже си обясни защо Нийл е бил избран за Пазител. Отците в Ордена са били наясно с произхода му и са знаели, че съкровището ще бъде пазено в Шотландия както никъде другаде по света.
Ахна, като й просветна. Съкровището! Форд и Брайънт умряха заради тъпите ръкописи, в които се посочваше къде се намира прочутото изгубено съкровище на тамплиерите — Крейг Ду.
Пари! Ето за какво ставаше въпрос. Умряха заради пари, които Париш Сойер искаше. Понеже документите бяха у нея, е предположил, че е превела текста, разбрала е истината и е казала на Форд и Брайънт, или просто е решил да заличи всяка следа за тях.
Беше си мислила, че ако узнае причината, ще й бъде по-леко.
Но се беше лъгала.
Конрад лежеше неподвижно в леглото си на тъмно, но светлините на града никога не угасваха, а фасадата на стария хотел беше цялата в трептящи неонови светлини. Последният списък чакаше върху бюрото. Някои работи се вършеха най-добре през нощта, докато други през деня, в обичайното работно време. Отлагането не го притесняваше, беше търпелив човек. Грейс нямаше къде да отиде поне засега. Изгуби я в огромния град, сякаш потъна в земята, и нямаше да се покаже, докато се чувстваше на сигурно място. Беше учен, изследователка, значи щеше да изследва. Библиотеките на Чикаго бяха много добри. Да, щеше да остане тук известно време, нямаше съмнение и той щеше да я търси. Тя нямаше да усети колко е близо до нея, преди да й се нахвърли.
Господин Сойер беше разположил по улиците цяла армия, но Конрад нямаше никаква вяра на подобна тактика. Хората, възползващи се от сивата икономика, не бяха склонни да отговарят на въпроси, а, от друга страна, Грейс доказа, че я бива да се маскира. В този момент може да е с бръсната глава и с кожени дрехи, така че да се придържа към описанието, беше загуба на време.
Конрад предпочиташе своите методи. Според него, щом някой се задържеше по-дълго на едно място, щеше да му бъде необходима самоличност. В някои случаи трудността опираше само до избора на име. Вършеше работа, ако не се тегли кредит или няма нужда от шофьорска книжка, или пък не се търси законна работа, където се изисква номер на осигуровката. При бягство беше по-умно човек да си осигури идентичност, а Грейс Сейнт Джон му бе направила силно впечатление с интелигентността си.
Процедурата беше проста, но бавна. За да се получат документи за самоличност, бе необходимо свидетелство за раждане. За да се получи свидетелство за раждане, трябваше да се даде истинско име. Очевидно име на жив човек не вършеше работа. Тогава се отиваше на гробище и се избираше име според датата на раждане. Понякога дори имената на родителите бяха изписани на надгробния паметник: „Многообичана дъщеря на Джон и Джейн еди-кои си“. Готово, имаш информацията, за да подадеш молба за акт за раждане.
Молбите се пращаха в столицата на щата, в случая Спрингфийлд. Получаването на акта беше сравнително лесно, но имаше много бюрократични изисквания, които отнемаха време. Затова щеше да прегледа само молбите за акт за раждане.
Благодарение на връзките на Фондацията само след едно – две обаждания по телефона получи достъп до компютърната система на щата Илинойс. Но остана изненадан от броя на молбите. Чудно колко много хора искаха да докажат своето съществуване. Точно този факт го накара да намали темпото.
Мъжете отпадаха автоматично, но имаше много хора с двусмислени имена. Например Шели. Мъж ли е или жена? Ами Лин и Тери? Подобни имена оставаха в списъка, докато не ги провереше.
Не можеше да се ориентира и по датата на молбата, защото едва ли я бе подала веднага след деня, когато едва не я залови в О’Клер.
Проверката на толкова много хора изискваше време, а списъкът растеше всеки ден. Междувременно хората заминаваха да живеят на друго място или отиваха във ваканция, или напускаха щата. Грейс можеше да се крие зад всяко едно от многобройните имена, даже най-неправдоподобното. Повече никога нямаше да я подценява.
* * *
– Девойко, приличаш на парцал – поздрави я Мати и надигна от продънения диван своето стегнато, грациозно тяло.
– Благодаря – промърмори Грейс. Беше преуморена от работата по цели нощи над галския. Очите й пареха, беше енергична колкото охлюв и на всичкото отгоре си беше изгорила ръката на тава, току-що извадена от фурната. Хармъни се погрижи намръщено за раната, но настоя да я придружи до Мати, за да не й се случи още някоя беда.
– Станала е кожа и кости – все така намръщено съобщи. – Не мога да я накарам да яде, без значение какво съм сготвила. Отслабна поне с още пет килограма, откакто живее при мен, което не ми прави много добра реклама.
Грейс се погледна. Беше свикнала с мърморенето на Хармъни, че не се храни достатъчно, и все пак се изуми, когато осъзна как изглежда наистина. Китките й бяха измършавели, тялото й се губеше в дрехите, които преди се пръскаха по шевовете. Знаеше, че е отслабнала, особено през онази страшна седмица след убийството на Форд и Брайънт, но не си даваше сметка, че е свалила още килограми. Беше слаба, даже кльощава. Забождаше колана на джинсите с безопасни игли, за да не й се смъкват. Напоследък даже бельото й беше голямо, което беше много приятно.
– Казах й да не носи тези провиснали дрехи – продължи Хармъни, като се изтегна на дивана и кръстоса дългите си крака. – Но тя изобщо не ме слуша. Кажи й ти.
– Хармъни е права – сви вежди Мати. – Копелдаците ще те издухат като перце. Нямаш достатъчно плът, нямаш злоба. Притиснат ли те, ще се биеш, ама въпросът е да не те натикат в ъгъла, щото си прецакваш шансовете. Слушаш ли какво говоря?
Не беше типично за него да му пука за когото и да било, но за Джулия му пукаше. Нещо много лошо й се беше случило и тя бягаше и се криеше. Нищо не казваше, но го виждаше в очите й. По дяволите, беше свикнал с простреляни, наръгани, с поели свръхдоза, с насилието на бандите, с деца с грамадни уплашени очи, така че не знаеше какъв е точно случаят с Джулия, но нещо у нея го тревожеше. Може би защото изглеждаше толкова крехка, почти прозрачна, или може би заради тъгата, която я обгръщаше като пелена. Тя никога не се усмихваше и големите й сини очи сякаш бяха… празни. От погледа й сърцето му се късаше, а Мати беше човек, за когото беше важно да не допуска хората близо до себе си, за да не страда, ако нещо им се случи. Но с Джулия се провали.
– Слушам — отвърна Грейс покорно. – И Хармъни слушам. Но нямам пари за нови дрехи.
– За гаражни разпродажби не си ли чувала? – попита приятелката й. – Дигни носа си от твоите книги поне веднъж и се огледай. Хората продават джинси за по четири-пет долара, а ги купуваш за долар, ако достатъчно дълго се оплакваш, че е много скъпо.
– Ще се огледам – обеща Грейс. Никога през живота си не беше ходила на гаражни разпродажби, но ако там продаваха джинси за долар, щеше се пристрасти.
До гуша й дойде да закрепва с безопасни дрехите си и под панталоните бельото да й се свлича.
– Приключваме с пазаруването – прекъсна ги нетърпеливо Мати. — Уча те как да останеш жива, затова внимавай.
Методът не включваше гимнастика или военно обучение в салон, защото според него нападенията не ставаха там. Те се случваха на улицата и в домовете, където хората отиваха на работа и живееха. На два пъти проведе урока с нея в една уличка, като я нападаше от различни посоки или й извиваше ръцете и я хвърляше на земята. Показа й къде да ритне и да удари с юмрук и с какви случайни средства да се защити, като счупени бутилки и дъски например. Научи я как да носи ножа си, онзи, който отне от крадеца, и как да го използва.
Мати виждаше оръжия навсякъде. В неговите ръце и един молив беше смъртоносен, с книга нанасяше сериозни поражения, а солта и пиперът даваха безценни възможности, фенерчета, преспапиета, кибритени клечки, възглавници, чаршафи – всичко влизаше в употреба. Подобно смешно понятие като „честна борба“ никога не му минаваше през ума. Столовете бяха тарани. Бейзболните бухалки или стиковете за голф не служеха за друго, освен за удари по главата, а кънките – за сцепване на черепи. Възможностите бяха безкрайни. Грейс си мислеше, че никога повече няма да вижда една стая по същия начин. Преди стаята си беше стая. Сега беше оръжеен склад.
Нападна я без предупреждение, стисна я с изненадващо силните си ръце и я повлече на пода. При падането се зашемети, но си спомни уроците и бързо го ритна по пищяла и после нанесе удар с юмрук в челюстта. Зъбите му изтракаха и той разтресе глава. Грейс не се спря. Извиваше се, опитваше се да го удари с глава, да го ритне в тестисите, да му извади очите.
Мати не я оставяше да се докопа лесно до победа, защото, както казваше, така нищо нямало да научи. Мълчаливо отблъсна повечето от ударите й, но й обясни, че очаква тя да се бие и знае на какво е способна, докато един непознат няма да има това предимство. И все пак Грейс успя на няколко пъти да го поизпоти. Хармъни седеше на дивана и не се смееше, но очевидно се забавляваше.
Боят изтощи бързо Грейс. Тя се свлече на пода, дишайки тежко. Мати се изправи и я загледа намръщено.
– Много си слаба – заключи. – По-слаба си от миналата седмица. Не знам с какво се храниш, Джулия, но трябва да ядеш, защото нямаш сили. – Избърса устата си и погледна заинтригувано размазаната кръв върху ръката си. — Хъс имаш, но не и енергия.
Грейс се надигна, олюлявайки се. Наистина не съзнаваше колко е отслабнала. Приписваше умората си на безсънните нощи, прекарани над ръкописите. По-рано се хранеше с удоволствие, но сега не се сещаше за храна. Не усещаше никакъв вкус, като че ли вкусовите й рецептори бяха унищожени от шока.
- Ще се храня.
Само това каза, съзнавайки, че друго не й остава. Тъй като нямаше никакъв апетит и поглъщаше всяка хапка с усилие, поне храната трябваше да бъде питателна. Нямаше представа този път колко дълго щеше да остане в това убежище. Ами ако не е здрава, как ще хукне отново да бяга? Изведнъж се почувства нервна. Може би този път не биваше да чака нещо да се случи, може би трябваше да тръгне веднага и да намери друго временно убежище. Притежаваше акта за раждане на името на Джулия Уайн, беше попълнила документи за социалната осигуровка и после вече можеше да получи шофьорска книжка. Ще си купи евтина кола, ще рискува да шофира, без да се притеснява, че ченгетата ще я спрат за превишена скорост или за повреден стоп. Ще отива, където си пожелае, без да се интересува от автобусните линии. Хармъни стана и се протегна.
– Започвам да я охранвам още тази вечер – каза на Мати. – Дали да не я науча и на упражнения за заякване, какво ще кажеш?
– Кльопачката първо – посъветва я Мати. – Натъпчи й някакво месо в устата – хубава пържола или спагети с кюфтета, ей такива неща.
При споменаването на спагети на Грейс й се повдигна. Откакто работи в ресторанта на Хектор, не понасяше миризмата на чесън и доматен сос.
– Ще измисля нещо – обеща Хармъни, като забеляза реакцията на Грейс. Съчувстваше й, защото веднъж работи три месеца в рибен ресторант на юг и още не можеше да понася миризмата на пържени царевични питки. В Чикаго, слава богу, тази миризма никъде не се долавяше. Ядосваше се, като се сетеше. По-рано обичаше царевичните питки и сега имаше едно удоволствие по-малко.
Грейс и Хармъни тръгнаха към автобусната спирка. Грейс беше придобила навик постоянно да се оглежда и другата жена я наблюдаваше с одобрение.
– Учиш се – отбеляза. – А защо изведнъж стана неспокойна там, у Мати?
По-наблюдателен човек от Хармъни Грейс не познаваше. Не се и опита да й хвърли прах в очите.
— Замислих се дали да не си тръгна.
Веждите на Хармъни се вдигнаха почти до лимоненожълтата й коса.
— Да не би да съм те обидила? Или не харесваш как готвя. Изплаши ли се от нещо?
— Нищо специално не се е случило — опита се да обясни Грейс. — Само… и аз не зная. Интуиция може би.
— Тогава, ако питаш мен, най-добре си стягай багажа — рече спокойно Хармъни. — Слушай интуицията си. Хайде, автобусът идва.
Грейс прехапа устни. Въпреки че Хармъни не я помоли да остане, изведнъж почувства колко е самотна. Не се сближиха прекалено, понеже и двете имаха твърде много тайни. Но бяха приятелки и тя осъзна, че ще й липсва освободеното от условности поведение на Хармъни.
— Остани още два-три дни, ако ти е възможно — продължи. — Ще те поохраня, за да заякнеш. Ще ти купим и дрешки, дето да ти лепнат, мамка му. Ще ти покажа разни полезни неща.
„Ден-два ще издържа на напрежението“ — помисли си Грей. Хармъни искаше най-вече да я научи как да понася стреса.
— Добре, ще остана до края на седмицата.
Хармъни само кимна, но тя почувства отново, че се зарадва. Вечерта на същия ден седеше в кухнята, а Хармъни твореше малки чудеса с тенджерите. Прелистваше небрежно вестниците, които хазайката й четеше сутрин, докато пиеше кафето си. Грейс много отдавна не беше поглеждала вестник, нито пък беше слушала новини и не знаеше какво става по света.
Беше прегледала половината от купчината, когато една снимка привлече вниманието й. Изведнъж се задуши, гърдите й се стегнаха, ушите й забучаха. Париш! Париш беше един от мъжете на снимката.
Като през мъгла чуваше, че Хармъни й говори нещо, после почувства как я хваща за тила и навежда главата й към коленете. Бученето в ушите постепенно отшумя и отново можеше да диша.
— Добре съм — избъбри глухо.
— Честно! Да не ме лъжеш — попита Хармъни шеговито, но пусна врата й и дръпна вестника от безчувствените й пръсти. — Я да видя. Какво толкова има, че припадна. „Преговорите за мир…“ — дрън-дрън, „Подкупите в кметството“. Дига ми се кръвното, но чак пък да припадна. Може би е това: „Съпруга на индустриалец загина“. Има и снимка на горкия съпруг. Да, струва ми се, че тук има нещо, което те цапардоса — хвърли вестника на масата, загледана в снимката. — Кой от тези типове познаваш?
Задъхана, Грейс погледна пак снимката. Този път, освен красивото лице на Париш забеляза, че има и други хора. Виждаше се съпругът със сковано от скръб лице. До него стоеше смътно позната личност и под снимката прочете имената им — Баяр Сондърс — Скокльото, и сенатор Трикорис. На заден план имаше още трима мъже, между които беше и Париш. Имената им не бяха посочени. Изразът на Париш беше печален като за случая, но тя нито за миг не му повярва.
Прочете бързо краткото съобщение. Кала Сондърс очевидно беше полетяла от терасата на своя апартамент на върха на небостъргача. Следи от борба не били открити. Едната обувка на госпожа Сондърс със счупен висок ток била намерена до парапета на терасата. Инспекторите предполагали, че е загубила равновесие и е паднала. Била е сама на терасата.
„Инспекторите не познават Париш Сойер, както аз го познавам — помисли си Грейс разтреперана. — Щом той е наблизо, смъртта не е случайна.“
Беше забравила колко е красив. В съзнанието й изглеждаше като демон, злото прозираше в чертите му, но черно — бялата фотография беше уловила само изваяното лице и стройното атлетично тяло. Както обикновено беше много елегантен. Създаваше впечатление на изтънчен космополит и джентълмен.
Точно същият беше, когато застреля Форд в главата.
Значи Париш беше в Чикаго. Провери от коя дата е вестникът. Беше отпреди две седмици. Щом той беше тук, тя не беше в безопасност, както си въобразяваше. Интуицията й не я беше подвела: беше време да тръгва.
— Я да видя — взря се замислено Хармъни, когато Грейс не й отговори. — Не е сенаторът, той е само един тъпанар. Не е и този Сондърс — той е мухльо, само го погледни. Ами другите трима… Този прилича на ченге, виж му злобната мутра.
Хармъни с вбесяваща точност характеризираше всяко лице от фотографията. След няколко секунди щеше да стигне до вярното заключение. Грейс посочи Париш.
— А сега забрави, че си го виждала — посъветва я тревожно. — Ако само заподозре, че знаеш нещо за мен, ще те убие.
Хармъни се вглеждаше в снимката. Най-накрая вдигна очи към Грейс и изрече много сериозно с категоричен тон:
— Този мъж е зъл. Изпарявай се веднага.
През следващите два дни настъпи истинска суматоха. Грейс се залови настървено да преведе колкото успее повече от келтския текст, тъй като щом тръгнеше на път, нямаше да има тази възможност. Хармъни се завъртя из гаражните разпродажби и се върна с джинси по мярка на Грейс и с яки туристически обувки. Когато бяха заедно, Хармъни говореше неспирно. Грейс се чувстваше като Люк Скайуокър пред Йода, но вместо да се посвещава в мистична мъдрост, се учеше как да се избави от „опашка“, как да пътува, без да оставя следи, как да си набави фалшиви шофьорска книжка и паспорт при голяма опасност. Хармъни знаеше всички тайни на оцеляването на улицата и при бягство и това беше нейният подарък за Грейс.
Като последен дар нае кола и закара Грейс до Мичиган в Индиана, където тя възнамеряваше да вземе автобус. Не каза на Хармъни закъде ще пътува, а и тя не попита. Беше по-разумно и за двете.
— Оглеждай се, пази се — каза й Хармъни и я прегърна. — И помни всичко, на което те научихме с Мати.
— Ще помня. — Грейс също я прегърна. После си взе сака и се запъти към автостанцията. Хармъни гледа след нея, докато не влезе, и примигна, за да прогони сълзите.
— Господи, пази я — прошепна. След това Хармъни Джонсън се върна в наетия понтиак и отпраши към къщи.
Грейс я наблюдаваше през прозореца. Очите й останаха сухи, въпреки болката в гърдите. Не знаеше още колко сбогувания можеше да понесе. Навярно беше по-добре да не се застоява никъде и да не се привързва към никого.
Но имаше още много работа по превода и бе необходим сигурен подслон, за да превежда. Проучи пътната карта и си купи билет за Индианаполис. След като пристигнеше, щеше да реши накъде да поеме, но трябваше да бъде съвсем неочаквана посока. Париш не беше попаднал в Чикаго случайно, не се съмняваше. Беше се досетил по някакъв начин. Очевидно постъпките й са били предвидими и те скоро са щели да я открият.
„Това повече няма да се случи“ — обеща си. Щеше да се покрие някъде, където и през ум нямаше да им мине да я търсят. И тогава осъзна накъде отива. Отиваше в град, в който никога нямаше да я потърсят и където нямаше да изпуска от очи Париш — в Минеаполис.