Друиди,  История

Друидът

Откъс от книга „Друиди“ на Франсуаз Леру – /„Les Druides“ Françoise Le Roux, Presses Universitaires de France, Paris 1961/.  Руско издание „Франсуаза Леру. Друиды, Санкт Петербург,, 2000г.“, преводач: Н.С.Широкова

взето от: http://ru-sled.ru/smysl-i-znachenie-slova-druid/

Превод от руски: Сурен Исраилян 18.03.2020

Уважаеми приятели ! Още един откъс /Глава 1/ от руския превод на известната изследователка на друидизма. За съжаление няма български превод , а книгата е доста интересна, затова ще превеждам от руски и ще публикувам откъси. Уникалното в тази книга е че тя разкрива всички аспекти от живота на друидите

В учебниците по история много често се среща рисунка, на която е изобразен друид, обрязващ клоните на имела. „Жрецът облечен бялоразказва Плиний, – качен на дърво със златен сърп реже клоните на имел, които събира в бяло платно“. Малко са другите описания в гръко-латинската литуратура, посветени на келтите, които да са толкова известни. Колкото и странно да звучи, дори въпросът, дали друидите са правили човешки жертвоприношения не вълнува толкова читателите, колкото този обред за събиране на целебното растение.  

Всъщност келтолозите и историците разполагат с редица гръцки и антични текстове, в които се споменава за друидите /такива автори са 17, но очевидно интересните факти по един или друг повод се срещат в трудовете на много по-голям брой писатели/ Сравняването и доказването на истинността на информацията, посочена в тези текстове, както и съпоставяне с документите от „островните келти“ /Великобритания и Ирландия – заб. на преводача/  е в основата на нашия труд. Но преди да започнем, нека дадем определение на някои термини и преди всичко на самото понятие „друид“.

  1. ДРУИДЪТ ИСТОРИЧЕСКИ И ДРУИДЪТ ОТ ЛЕГЕНДИТЕ

По-голяма част от класическите автори предлагат по-скоро теоретическо, отколкото практическо определение на друидите. Много от тях използват, слуховете, които не могат да бъдат потвърдени, и данни, които се повтарят безброй пъти от поколенията историци, при това подадени като екзотическа приумица, която от дългата употреба вече се приема с известно раздразнение …  И само няколко автори боравят с ограничен брой документи, които са реални и пригодни за изследвания. В тях всичко свързано с друидите и дейността им в античността конкретно, подробно и точно описано,  

Думнорикс = Дубнорикс = Дивнорик

Думнорикс = Дубнорикс = Дивнорик

Единствен от „континенталните“ друиди, чиято личност е исторически доказана е Дивитиак, /в превод «Божествен» = devos, «бог» с адективен суфикс «-като»./, който изиграл една от най-важните роли за развитието на отношенията между Цезар и келтите едуи в началото на Галската война (58—50 пр. н. е.) . Дивитиак (лат. Divitiacus) фактически управлявал държавата, водил преговори с проконсула, и по-специално се явявал посредник от името на брат си Думнорикс (лат. Dumnŏrix), към когото Цезар е имал всички основания да се отнася подозрително. /Caes., В. G. I, 18-19, обяснения виж в A. Holder, Altceltischer Sprachschatz, I, 1260-1262/

Обаче не Цезар а Цицерон в една своя изящна реч, посветена на философията и изкуството на прорицание, ни съобщил, че Дивитиак бил друид. /Cic, De Divinatione, I, 40, 90/. Учудващо е, че Цезар навсякъде хвалил Дивитиак за верността му към римския народ. Дали Дивитиак не представлявал интересите на римляните, докато брат му Думнорикс оглавявал националистическата, народна партия ? Кой от тях е бил излъган, а кой е действал искрено ? Може би никой, но това не нашата цел, тя излиза извън темата на това изследване. 

келтска монета на Думнорикс

Втората историческа среща на друидите с римляните се оказала по-малко сърдечна. През втората половина на I в. н.е. Британия се надигнала и както съобщава Тацит, военноначалникът  Гай Паулин Светоний (лат. Gaius Suetonius Paulinus), бил изпратен за потушаване на вълненията. Защо този офицер е решил да нападне местното светилище ? Дали е смятал, че остров Мона бил център на въстанието ?

  • Така или иначе Паулин Светоний „решил да нападне гъстонаселен и служил като пристанище за въстаниците остров Мона и за тази цел е построил плоскодънени кораби, които ставали за плитки води и не закачали подводни камъни. С тях той е превозил войниците, конниците се придвижвали по лиманите, а в по-дълбоките води плували заедно с конете».
  • «На брега ги чакала вражеска войска в пълно въоръжение, сред която тичали жени, приличащи на фурии, в траурните облекла, с разпуснати коси. Те държали в ръцете си запалени факли, около тях друидите вдигали ръцете към небето и се молили, като сипели проклятия върху римляните. Тази необичайна гледка стреснала нашите войници, те сякаш замръзнали и понасяли ударите на врага върху неподвижните си телата. Най-сетне чувайки командира си и приканвайки другарите си да не се страхуват от тази полудяла, наполовина женската войска, те скочили върху противника си, преодолели съпротивата му и ги притиснали върху собствените им факли. След тази битка в земята на победените римляните направили военен гарнизон и изсекли свещените гори, предназначени изпълнение на свирепи северни ритуали. При островитяните е било благочестиво да поливат идолите на боговете им с кръвта на пленниците и да съдят за Божиите решения по човешки вътрешни органи.[Annales., XIV, 29, 30 Тацит/.

Това, което Паулин Светоний приел като армия, е била шепа друиди с учениците си, заедно с жените на едните и другите. Тацит не описал подробностите на тази битка, в неговите описания няма подробности за нито едно сражение. Римляните без особени проблеми завладели остров Мона, който естествено не е бил защитен, понеже никой британец не е очаквал, че войниците щели да се осмелят да атакуват такова място. Легионите с лекота превзели терена, избивайки жреците и разрушавайки светилищата.

Единственото оръжие на друидите в тази битка е била магията на проклятието. Това не е било достатъчно за да се противопоставят на въоръжените римляни, които нямало как да възприемат чуждата им религия. Тацит виждал в тази магия само „театралното“, но тя, разбира се не била за „заблуда“ или някаква военна хитрост (Quasi haerentilus membris, immobile corpus — «сякаш с вцепенените части на неподвижното си тяло“). Такъв ли е бил наистина ефектът на въздействието на друидите или е просто красив стилистически израз ? Опитвайки се по някакъв начин да предаде на читателя си усещането на огромен ужас, Тацит понякога използвал подобен тип описания на събитията. Например, той така е описал германските харии (лат.HARII от германското HARJA — «войско, воины») и техния „Див лов“.

Докато Паулин Светоний е бил зает с избиването на друидите, жителите на Лондиниум (Лондон) виждали навсякъде страшни предзнаменования, веднага след това събитие, посочено в „Аналите“ на Тацит, в Британия е избухнал метеж, оглавен от царица Боудика (келт. Boudic(c)a).[Annales, XIV, 33]

И това вече не е било „жалка съпротива“:

  • «Както е известно, в споменатите от мен места загинали около 70 000 римски граждани и техните съюзници. Въстаниците не взимали пленниците, нито за продажба, нито за роби, не спазвали никакви съществуващи военни споразумения, бързайки да колят, бесят, горят, разпъват и предчувствайки, че няма да отърват възмездието сякаш се отмъщавали предварително /Тас, Germania, 43./
  • Ето какво „най-ужасно и жестоко деяние правили те: обесвайки жените от заможни семейства те им рязали гърдите и пришивали към устата, сякаш те ядат собствените си органи. След това продупчвали телата отдолу догоре с острите колове. И всички тези злодеяния ставали по време на техните жертвоприношения и пиршества, които са правили в своите светилища и особено в свещената гора на Андраста /така те именували победата/,която те особено почитали. /Dion Cassius, LXII, 9/ Андраста е била жената-воин, келтската богиня на победата, която често била изобразявана скачаща върху бойна колесница.
  • Паулин Светоний призовавал своите войници: «…по-добре да загинем като храбреци на бойното поле, отколкото да бъдем пленени и посадени на кол и да гледаме как ни изтръгват вътрешни органи, да бъдат пробити телата ни от горящи колове, да бъдем сварени живи във вряла вода, сякаш сме сред дивите зверове, които не познават ни закон, ни Бог“. /Dion Cassius, LXII, 11/

Разрушаването на духовното не носи нищо добро, напротив то предизвиква война, при това война без пленници, с ужасни изтезания,  без морал. Текстовете не споменават, какво правили римляните като отговор на тези действия, но събитията явно носели характер на религиозната война, предизвикана от разрушаването на светилището на друидите в Ангълси.

Връщайки се към Тацит, можем да отбележим, че няма нищо невероятно във факта, че друидите били въоръжени, макар че дълго време се е смятало, че те са били освободени от военна служба, както в Галия, така и в Ирландия. Защо, наистина един друид не би могъл да допълни силата на мъдростта си със силата на оръжието ? И все пак най-интересният момент от разказа е опитът на друидите да използват магията и огъня. Опитът е бил безуспешен, защото римляните скоро се оправили от шока, изсмели се и нищо не разбрали за магията. Но все пак те са се вцепенили от уплахата, така както са искали и друидите. Това, че друидите останали разочаровани в своите очаквания, по принцип не променяло нещата: ако на мястото на римляните би била келтската армия, която познавала религиозния смисъл на действията на хората от светилището, тя би побегнала.

Нека подчертаем нещо важно: като става дума за друдите, и най-добрият исторически подход обикновено се отклонява по пътя на митологическите или религиозните тълкувания. Несъмнено друидите от светилището в Ангълси са се надявали на силата на „свързващия бог“ /за Огмий, „свързващия бог“, виж «Ogam», XII, 1960, 209-234/. Това е същия Огмий, който в Делфи е поразил келтите, когато те се опитали да осквернят храма на Аполон, като ги парализирал от ужас. /виж. «Ogam», X, 30 sqq/. Огънят е бил подчинен на същото божество, и дори да не сме единни в името му, начинът за провеждане на този ритуал, ни помага да разберем каква задача са си били поставили друидите.

В реалния и митологичен план друидите притежавали два вида върховна власт: военна и магическа, с други думи религиозно и юридическо господство. „Те предпочитали факлите» (Faces praeferebant), казва Тацит: за какво им са били факлите, на тази обикновена армия, която се е сблъскала с противника, слязъл па пустинния бряг, не носейки тежко снаряжение ?“

Това обяснение от Тацит, според нас показва ограничения подход към друидите. То, изхождайки от един конкретен случай дава на читателя възможност да почувства цялата „атмосфера“ на друидизма. Установяването на историческите събития, дати и места в живота на друидите, не ни се струват толкова важни, колкото да разберем  силата на тяхното учение, техните вярвания, които са им помогнали да притежават това велико могъщество, което им признавали древните автори.   

Изследване на митологията не влиза в нашите задачи, но несъмнено разглеждането на проблемите могат да започнат оттук. Имаме намерение да докажем, че един реален друид е отъждествявал себе си с божествено подобие, тоест полагал усилия за придобиване на особената сила, на духовната реализация, на способността да подчинява волята си – с две думи, да бъдел подобие на бог в такава степен, в каквато човешкото общество е било подобие на космос. Надяваме се да покажем това, като установим връзката на понятията, тоест, дали митологическият друид е бил идеалната версия на историческия такъв – кой жрец нямало да се стреми да прилича на бога, когото почитал ? 

Ако вярващият приемал това, което му се предлагало, ако магическо-религиозният ритуал напълно доказвал своята действеност, друидът се изживявал като бог на земята и едновременно с това ставал пазител и символ на традициите на своя народ.

В този случай разликата между мита и историята губи своето значение. А ние не бива да съжаляване за недостатъка на историческите свидетелства, едно от които е това в Ангълси, което е доста реалистично, с точна дата и подробно описано, защото те са по-скоро изключение. Митът притежава собствена реалност. Той, освен че може да скрива под себе си явни и косвени исторически факти, следва да бъде изучен именно като мит- каква е структурата му, символиката, съдържанието, защото събрани заедно тези данни могат да се свържат с историческите реалии.

В това отношение ние разполагаме с един много важен източник за информация: легендите на островните народи, които се споменават в ирландските и уелските книги. Тези текстове имат различни дати, от VIII до XV век. Езикът на книгите е доста архаичен, специалистите дори намират следи от старо-ирландски език в ръкописите от XIV век, както и несръчните опити на преписвачите да „осъвременят“ текстовете, които те явно не са разбирали напълно, съдейки по „редакциите“ /ирландските легенди често стигат до нас в 2-3 версии, като най-дългите рядко са най-старите/. Предвид всичко това, можем да ги използваме с не по-малко значение, отколкото „Германия“ на Тацит, ръкописът на която е бил открит през XV век.

https://www.isos.dias.ie/resources/images/ballymote.jpg
снимка: https://www.isos.dias.ie/

Връзките между Ирландия и Галия приличала на контактите между средновековната Скандинавия и древната континентална Германия. Тук от едната страна се откриват много митологически текстове и имена, от другата – скулптурни паметници и надписи, както и информация за историческите събития. Това, че островната литература е приела, разкрила и показала изгубените тайни на галската култура не е тема от първостепенното значение. По-скоро за нас е важно да разберем, как тя е успяла да задейства всички пружини и механизми, защото е била създадена с помощта на същите правила и принципи.

  • «Гойдели, бритони и гали са три клона на един и същ народ. Езиците им са много близки, имат почти еднакви норми на поведение, вероятно и единна религия, с незначителни различия в пантеоните, както и общи митове със спецификата на националните региони. /138 «Ogam», XII, 61.]
снимка:
http://www.philipkosloski.com/how-the-wandering-monks-of-ireland-created-a-thriving-christian-culture/

Затова, няма съмнение, че те са имали и еднакви друиди. Ирландските епически текстове, написани от наследниците на жреческото съсловие заслужават щателно изследване, което ще покаже митологическата система и структурата на религиозната организация на нашите континентални предци. Тези данни могат да ни помогнат и за корекции и допълнения на кратките сведения на учените, които използват данните от древните автори.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *