Български автори,  История,  Келтски свят

Пътеката с разрушени фортове, каменни замъци, китни селца…

29.05.2010г., автор: Радослав Райков, взето от: http://www.zahorata.com/news/257/1132

Офас Дайк предлага преживяване, което обновява, енергизира тялото, изостря възприятията и оставя съзнанието да се рее сред смарагдовозеленото кадифе на тревите и шоколадовите петна на разцъфналия пирен по вълнообразните хълмове на Уелс.

Средновековните кули, покрити с мъх, безкрайните детелинови поляни, обсипани с маргаритки, които искрят като диаманти, инкрустирани всред тъмнозелените четирилистни бижута и древните руини, потънали в коприва и забрава.

Малка, странична пътечка, обрасла в билки и цветя, ме отведе до каменно абатство, основано през мъгливата 1103 година, където обядвах с горещо агнешко и нощувах в мансардата на върха на кулата, притиснат от ниския алуминиев покрив, в която можех да стоя прав единствено в средата.

До нея водеше спираловидно стълбище, което се виеше във вътрешността на кафявата кула. Научих нови думи, докато прескачах огради от жив плет, позлатен с лютичета и глухарчета и от двете страни, и докато се ровех из прашясалите рафтове на малките книжарнички в провинциалните градове, където могат да се открият невероятни издания.

Офас Дайк започва от Чепстоу при устието на река Северн и прекосява ферми и селски пътища до Престалин и Ирландско море, следвайки границата между Британия и Уелс – онази невидима линия, пълзяща по платото, обградено от долини, което разделя двете кралства.

На север е британски Уелс, на юг – уелска Британия – ничия земя, в която се смесват история и митология, разположена сред смарагдовозелени езера и черни планини. Ето ти пътеката Офас Дайк, която се промушва през вековна омраза, епични битки, изблици на радикален национализъм и смазване на желанието за човешка свобода.

Почти през половината си дължина пътеката следва дигата на Офа, чието създаване се губи в мистерии и догадки. Някои вярват, че е построена от крал Офа, който искал да издигне стена от единия до другия край на Острова, за да раздели Уелс от Мерсия, англосаксонско кралство, заемало Централна Англия от средата на VII до края на VIII век.

Това е насип, висок 7,5 м, обграден от ров, с който заедно чезнат в далечината, следвайки хълмистия релеф, подобно на Адриановия вал, но на места избледнява до стена от жив плет, обсипана с полски цветя.

Офас Дайк е една от многото дълги пътеки във Великобритания. И за разлика от тези в САЩ, които преминават само през ненаселени места, пътеките в Британия лъкатушат през чaстни земи, пред чиито огради няма табелки от рода на „Стреля се без предупреждение”, криволичат през малки, кокетни селца и дори се губят в калдъръма на провинциални градчета, след което продължават отново.

Офас Дайк е дълга 283 км и мнозина, които искаха да я минат изцяло, бяха нарамили на гръб палатки, спални чували, газови котлони, но за мен храненето бе в пъбовете, а нощувките – в евтини хостели или древни странноприемници. Но най-необикновената си нощувка прекарах в абатството Лантъни.

Основано е през споменатата 1103 година, но онова, което е оцеляло, датира от 1115 година. Жилището на абата днес е Абът Хотел. Тясна вита стълба се изкачваше до скромна таванска стая с две легла. Сводест прозорец хвърляше поглед към руините, издигащи черните си колони и арки, в които свиреше студен вятър – аскетично място, откъснато от света, за което дори Бог бе забравил, че го е създал.

Пред останките се разливаха тучни поля, напръскани тук-таме с белите петна на пасящи овце, а зад тях се извисяваха вълнообразните хълмове, залети с мекото, зелено кадифе на гората.

Дали калугерите са живели тук в оскъдица и лишения на края на света? Едва ли; агнешкото, полято със сос от диви гъби и с гарнитура от картофи и зеленчуци, които отглеждат монасите, бе приготвено по рецепта от 1255 година.

Поръчах си и халба тъмна бира, която едно време също се е варяла от клириците, но поради малкия им брой днес вече се доставя от близката кръчма, чийто собственик твърди, че я прави, следвайки старите инструкции.

На следващия ден продължих да се къпя в очарованието на поляни, залети от разцъфнал пирен, да се промушвам през гъсталаци от диви къпини, да опипвам пътя си през потънали в зеленина тресавища и да се спускам в дълбоки дерета, пълни с пращящи на всяка крачка сухи дървета.

Сутринта отметнах грубото кафяво одеяло (Абът Хотел предлага 5-звездния уют на монашеска килия) и едвам се изправих в средата на мансардната стаичка. Студът се вкопчи в мен, а аз в картината, която природата рисуваше навън – тънката като тюл мъгла, която закриваше останките, тъкмо се изпълваше с розовата светлина на изгряващото слънце и скоро цялата стана червена като дива малина.

Горейки 15 минути, тя започна да изтънява, чезнейки като стапяща се под огъня запалена оризова хартия, и през бисерната й снага започнаха да прозират готическите арки на старото абатство Лантъни, целите обхванати от огън и жар.

Накрая всичко изчезна, над манастира отново се възцари ясното синьо небе с бели, дундести облачета като лепкава, разбита сметана, които се понесоха по небосвода тъй леко, сякаш бяха отражение в огледало.

Пътеката често се губеше сред храстите и пънищата, но аз я намирах отново по златните лютики, кадифенолилавите мечи стъпки и малиновата детелина, които я обточваха. Градчетата от двете страни на Офас Дайк се появяваха и изчезваха като светлината на морски фар в простора на летния ден.

Те се разпростираха тук и там като откъснатите страници на стара хроника, с плесенясали дървени корици, заключени с рубинен катинар. И въпреки това историята е неумолима. Уелските селца целите са потънали в мъх и история. Из улиците лехи от разноцветни рози галят погледа с кадифената си мекота и насищат въздуха с ароматното си ухание.

Прекарах следобеда блажено, ровейки се из рафтовете на десетки книжарници в Хай-он-Уий, малък град, станал известен като „столица на антикварните книжарници”. Дори съществува специална автобусна линия между Лондон и Хай. Тук хората продават прочетените си книги и си купуват на половин цена други или търсят редки заглавия и първи издания на известни романи.

Някои от магазинчетата са съвсем малки и занемарени. Собствениците им са ги получили в наследство от своите бащи и дядовци и изобщо не знаят какво притежават. Аз посегнах към едно томче, оплетено с паяжина в горния си край, и когато го разтворих, случайно промъкналият се слънчев лъч ме накара да ахна: той освети заглавието Treasure island (Островът на съкровищата) и годината – 1905.

Дори и да знаеш английски, тук ще научиш някои нови думи; защото уелсците имат собствен език, който няма нищо общо с английския. Той винаги е бил най-отличителната черта на уелската идентичност, но допреди 50 години изглеждаше, че ще сподели съдбата на „менкс”, някога широко разпространен на остров Ман, но вече изчезнал.

Правителственото финансиране помогна упадъкът на Уелс да се превърне в своеобразен възход. Пътните знаци и официалните документи сега се пишат и на английски, и на уелски, а учениците са задължени да учат и двата езика. Уелският сега се употребява от близо половин милион от тримилионното население на страната.

Доскоро обаче уелсците се чувстваха като хора втора ръка, а всъщност те са истинските британци, предшествали дори келтите, които по-късно населили британските острови. Но от XVI век насам Уелс е присъединен към Англия.

Но уелсците никога не са били самостоятелни достатъчно дълго, за да създадат собствена династическа линия, която да бъде официално призната от Европа. Както и Шотландия. Ала и двете държави са били отделни кралства.

Фактът, че Англия има крал от уелски произход – Хенри Тюдор, известен още като Хенри VІІІ, основател на Тюдоровата династия, приел декрета за обединението между двете държави, прави ситуацията само още по-сложна.

Но освен езикa, уелсците притежават и един ген, който ги отличава от останалите народи на острова. Известният генетик Стив Джоунс, който работи в тази област, твърди, че откритията му изненадали дори и самия него: “Има една у-хромозома, която е много рядко срещана в Англия и Европа, но обичайна за Уелс, която притежавам и аз. Тя се предава по мъжка линия, от баща на син.”

Келтски ген? Не, според Джоунс. Връзката с уелската у-хромозома е не с тези, които се възприемат като истински келти, а по-скоро с баските в Северна Испания. Уелсците, подобно на баските, продължава Джоунс, са потомци на европейските пранароди, които са били изтласкани в планинските части на континента преди около 5000 години от хората, които по-късно станали известни под общото название келти. „Биологически ние сме много по-древен народ. Вероятно сме тук от последния ледников период и сме първите, населили острова.”

Затова, докато вървиш по пътеката и разговаряш с местните, няма как да не научиш какво значи dingl (малка гориста долчинка), waymarking (пътеуказател), llyn (езеро), bryn (хълм), caer (укрепление), clawdd (дига), затова и Offa’s Dyke тука е известна като Clawdd of Offa, dwr (вода), dolau (ливада).

Много от уелските имена звучат като ромона на планинско поточе: Llagattock Lingoed, Llech y Lladron, Hatterrall, Capel-y-ffin, Blaen Olchon, Rhos-y-meirch, Frydd, Titterstone Clee.

Имената изскачат сякаш от страниците на някоя древна легенда и крачейки по пътеката Офас Дайк, минаваш покрай разрушени фортове, каменни замъци, китни селца, провинциални градове… места, които имат както богато минало, така и още по-богато бъдеще.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *