Български автори,  Келтски празници,  Традиции

Всички сме ирландци

Как Денят на свети Патрик се превърна в неофициален национален празник на Америка

15.03.2012г., автор: Ваня Ефтимова | Ню Йорк, взето от: https://www.capital.bg/light/neshta/2012/03/15/1788009_vsichki_sme_irlandci/

Всички сме ирландци

В Деня на свети Патрик от Бостън през Ню Йорк чак до Далас се извиват паради в зелено, а ентусиазирани американци се състезават колко гинеса могат да изпият за един следобед. Според статистиката  около 36 милиона души, или само 12% от населението на САЩ са с ирландски корени. Но според начина, по който всяка година се празнува 17 март, изглежда, сякаш цяла Америка е ирландска. В косите на ирландско-американското сeмейство на моя съпруг има всички отенъци на червеното: ягодовите плитки на двете ми племеннички Емили и Каси и огненочервеният перчем на бебето Джоуи, посребреното червено около слепоочията на баща им Шон, медно злато в къдриците на братовчедите Кристин и Анди и ръждивият тон в оредяващата грива на моя свекър. Даже млечнобелите букли на баба Лиз се обагрят в нежно оранжево, когато слънцето надникне през прозореца на малкия й апартамент. И ако случайно някой все още е несигурен в родовия корен, моята свекърва е декорирала всекидневната си в тучно зелено, с безброй детелини и келтски плетеници. Поколения Уелс, Макдоналд, Доърди и Белинджър са се женили, поне доскоро, за други ирландци в гъсто населения с тях щат Ню Йорк.

Дори да нямат истинска семейна рецепта за осолено телешко със зеле, хиляди други американци ще посрещнат Деня на свети Патрик сякаш е национален празник, особено след като този 17 март се пада през уикенда. Съединените щати са микс от много култури и етноси, но никоя от тях не е почитана толкова жизнерадостно и масово, колкото ирландската на Деня на св. Патрик. Въпреки че италианците преобразиха американската кухня и политика, патронният им празник – Денят на св. Йосиф, е отбелязван главно с промоциите по пицарии и ресторанти. Опитите за създаване на местен „Октобърфест“ така и не могат да избягат от комерсиалния си характер, за да предизвикат масов ентусиазъм. На 21 януари САЩ отбелязва паметта на Мартин Лутър Кинг и борбите за равнопоставеност на афроамериканците, но макар че е неработен ден, на него развеселените тълпи са по-скоро изключение.

Когато се обаждам на баба Лиз по телефона, за да я попитам какво мисли за популярността на Св.Патрик в Америка, тя първо има поне десет въпроса и двойно повече новини да сподели с мен. На 92 години баба Лиз още обича да пие бира и неразредено уиски и да е в течение на всичко в семейството. Тя си припомня времената, когато Денят на св.Патрик е бил повече религиозен празник, отбелязван предимно от ирландските имигранти с благодарност за новата им родина, обилно гарнирано с осолено телешко със зеле и бира и танци в църквата вечерта.

Дори един бегъл поглед към историята на ирландските имигранти разкрива колко необичайна е сегашната им популярност в Америка. Новият континент не посреща вълните нови имигранти с широки обятия – преобладаващо протестантското население гледа на ирландците, в мнозинството си католици, с подозрение и едва прикрито отвращение. Те са неуки, често с лоши хигиенни навици, с твърде много деца, живеят в претъпкани жилища и поемат най-мръсната и лошо платена работа в индустриалните центрове на източното крайбрежие. „Бяхме бедни и хората около нас бяха бедни, но пък с големи семейства“, разказва баба Лиз лаконично за детството си през 20-те и 30-те години в Бронкс и Бруклин.

През XIX и началото на XX век пресата редовно представя ирландците като глуповати, вечно пияни, склонни към насилие, а заради традиционно многодетните им семейства – като заплаха за Америка. Предубежденията отекват чак до 60-те години на ХХ в., когато в деня на инагурацията на Джон Кенеди Мейми Айзенхауер коментира пред Жаклин Кенеди, че собственият й съпруг, напускащият Белия дом Айк Айзенхауър, си е нахлупил нескопосано цилиндъра „като Пади Ирландеца“, без да се усети, че новият президент е наследник на една от големите ирландски фамилии в Бостън.

Лошо образовани и бедни, ирландците се хващат на нискоквалифицирана работа като строителство, прокопаване на канали и поставяне на железопътни линии. Имиграционните вълни съвпадат с индустриализацията в САЩ и полагането на модерната инфраструктура. „Ние, ирландците, сме построили модерна Америка. Всичките небостъргачи на Ню Йорк са издигнати от ирландци, защото никой друг не е искал да върши тежката и опасна работа“, казва с нескрита гордост баба Лиз. От строежите малцина забогатяват, но надниците са по-добри от глада в старата родина. Нагледно свидетелство за това е традиционното ирландско-американците ястие – осолено телешко със зеле. Непознато в старата родина, то е символ на това, че в Америка към варените зеленчуци те вече могат да прибавят и един голям къс месо.

По строежите ирландците откриват, че броят и солидарността им имат значение. Овладяването на икономическата власт чрез синдикатите и политическото влияние (което е и чисто количествено обусловено) е в основата на подема им. Ирландските шефове на профсъюзи и квартални политически клубове могат да са непреклонни в исканията си, защото имат зад себе си силна и многобройна общност. В края на XIX век системата на патронаж – гласуване срещу услуги и назначения на държавни постове, е развита до съвършенство и има своя апогей в избирането на първия католически президент Джон Кенеди. Прототипът на ирландския полицай, който е затънал до уши в нечисти схеми и е само на крачка от лошите, и до днес е популярен в американската култура. Дори баба Лиз мимоходом споменава, че дядо й също е бил полицай в Ню Йорк и по време на улична битка, по всяка вероятност с ирландски мафиоти, получава куршум в главата (черепът му се оказва по ирландски твърд и той оцелява, допълва тя).

Днес тъмните и нелицеприятни сенки на бурното минало са изгладени и романтизирани. Възпитани във фолклорна традиция, богата на митове за велико минало, вълшебни приказки и сърцераздирателни балади, ирландо-американците са и с непропорционално висок брой сред писателите и журналистите на Америка (Франсис Скот Фицджералд, Юджийн О’Нийл, Джон Стайнбек, Маргарет Мичъл, Ед Съливан, Том Брокау и дори Майкъл Мур). Затова в нашето време, когато мнозинството американци не знаят откъде са дошли предците им, историята на ирландците с техните големи задружни семейства, жизнерадостност и с непреклонна воля за успех в новата родина е нещо, с което всеки може да се асоциира.

И да празнува с голям гинес на 17 март дори когато фамилията му е Смит, Майер или Голдщайн.

Баба Лиз има по-тривиално обяснение защо милиони американци ще отбележат тази събота Деня на св. Патрик: „Хората винаги търсят извинение да празнуват. Кой не обича да пие бира и да танцува?“ Жизнерадостната нотка в гласа, въпреки 92-те й години, подсказват защо поне за един ден милиони хора искат да са ирландци.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *