Български автори,  Изкуство,  Келтски свят

Келтски мотиви

27.08.2009г., текст Дима Чакърова, снимки Валентин Даневски за Ангел Коцев студио, взето от Програмата: https://programata.bg/?p=66&l=1&c=4&id=259

https://programata.bg/img/gallery/publication_259.jpg?288620607
https://programata.bg/img/gallery/gallery_26642.jpg?1345136293

https://programata.bg/img/gallery/gallery_26643.jpg?1453339035

Фотографът Иво Хаджимишев е голям и това не е никаква новина. Пожизнен член на Кралското фотографско дружество, г-н Хаджимишев се отличава с нещо, което е толкова дефицитно днес и се нарича стил. Откриваме го и в естетските му проекти, и в неизменната лула, която обича да пуши, докато разказва поредната история от множеството си бродения по света и у нас. Беше крайно време да поговорим с него – малко преди да представи изложбата си Светлописи от Ирландия на Аполония и да получи голямата награда на фестивала.

Как попаднахте на Аранските острови и защо решихте да правите изложба със снимки оттам?
Това с Ирландия е една много дълга любов, която се предава от генерация на генерация в моето семейство. През 30-те години, когато за пръв път идва националният театър на Ирландия у нас, баща ми е бил официалният им преводач. После, когато аз много активно се занимавах с журналистика, направих един голям фоторепортаж от Белфаст за списание Отечество, когато в Северна Ирландия имаше една нелегална битка. На мен се падна организацията на това пътуване и на срещите там, които бяха с представители на всички страни, участващи в конфликта – от официалната английска позиция до ИРА-извънредни, които ни бяха допуснали в една тяхна нелегална квартира.

Звучи любопитно, но и малко страшно.
Не, не беше страшно. За българската журналистика в края на 70-те години обаче това беше уникален репортаж, главно заради условието, което и поставих, за да замина – да пуснем без коментар и без цензура гледните точки на всички участващи в конфликта. Тогава това не беше редовна практика в българския печат. Почти 30 години по-късно попаднах за пръв път вече в Република Ирландия, в Дъблин, и разхождайки се из стария център на града, попаднах на изложбата Старите дъбличани. Срещнах се с председателя на тяхното фотографско дружество, който се оказа официален представител на Кралското, където членувам и аз, и той каза аз съм съсед по къща с външния министър и ще му кажа, че искате да покажете тази изложба у вас. И така тя пристигна в България в НХГ.

Какви хора са ирландците – май ги свързваме основно с пиенето на уиски и гръмогласните крясъци?
За разлика от англичаните и французите, които пазят някаква дистанция, те са точно като нас. И една късна есен се озовах на тия Арански острови, на които живеят по 300, по 500 души и комуникацията между тях е много мъчна. Там бяха уредили да ме посрещне местният учител и принципът е влизаш в кръчмата, представяш се кой си и с какво се занимаваш и започвате да си говорите като стари познати. Пристигайки на един от островите, пътувах с ковчег – една 90-годишна жена се беше поминала и я връщаха да бъде погребана в родното й място, а корабчетата, с които се придвижвахме между тях, бяха нарядко, тъй като бях извън туристическия сезон и се налага да пътуваш и при такива странни обстоятелства. 

Има ли ги всички тези малки детайли в снимките?
Тези детайли са вътре, вградени в образите, които съм заснел. Запознах се с една жена – професор по ирландска литература, която ми каза, че Аранските острови е мястото, което всички големи техни писатели са посещавали. Когато свърших със снимането, изпратих фотографиите в Ню Йорк и тя ги илюстрира с цитати. Така че в изложбата има и за четене освен за гледане.

Сигурно този проект няма да остане единичен, ще продължите ли и с други страни и народи?
Това е нещото, което ми се иска да правя в по-зрелите години. Имам такъв цикъл за Родопите с текстове на Николай Хайтов. Правил съм подобно нещо за Сибир – пътуването дотам беше инспирирано от книгата на Йордан Радичков Неосветените дворове, която ми помогна да търся по-дълбоки неща, а не плакатните големи строежи. Този тип снимане е едно общуване с местните хора преди всичко. Сега много се дразня, като гледам тия лайфстайл списания, които превръщат всичко в някаква Барби култура.

Интересувате се от история, в проектите ви винаги има и някакъв откривателски момент.
Това е вярно, и то в тази част, в която има и фотографски свидетелства. Едно време, когато уловяхме някаква чисто журналистическа находка, Серафим Северняк обичаше да казва, че на лудия Господ му помага. Тогава търсехме интересни истории и някак си това ми е останало като инстинкт.

След няколко дни ще получите специалната награда на фестивала Аполония, радват ли ви такива неща?
Това е много красив жест от страна на организаторите. Много съм благодарен, че Димо Димов още в началото прие фотографията в този фестивал. Защото само преди 20 години мастит български изкуствовед казваше, че само през трупа му фотографията ще влезе в галериите. Приемам наградата като заявка, че фотографията е призната форма на изкуство, не съм човек, който колекционира награди или работи с идеята да получава отличия. Това е по-скоро изключение.

Какво в професията ви провокира, къде се чувствате най-силен?
Аз се занимавам с много мъничка част от нещо огромно. Сега е доста рисковано да се занимаваш с класическа фотография, да оставаш верен на обикновеността й, защото всички търсят някакви други неща.

Какво ви предстои?
Завършвам до края на другата година един културен проект, който включва всички балкански страни. Предстои да излезе в книга и Архивът Гибсън. В Народния театър открихме едни стъклени негативи, формат 13х18 с документирани всички спектакли от 1920 до 1962 година. И сега сканирам тези стъклени плаки. Има кадри, на които има по 30 души на сцената, с целия декор и всяко лице се вижда, всеки костюм се вижда – до най-малките подробности. Това е изключителна находка. Старата фотография страшно ме респектира, защото е безценна.

Изложбата Oileain Arann Светлописи от Ирландия Арански острови е част от Аполония, Созопол, Художествена галерия, от 29 август до 6 септември /2009г./

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *