История

Етнографско варварство: колониален поглед върху „келтските военизирани общности“ – откъс

https://www.academia.edu/12878893/Ethnographic_barbarity_colonial_discourse_and_Celtic_warrior_societies?auto=download

автор на корицата Debbie Miles

автор на статията: Jane Webster, публикувано в сборник „Leicester Archaeology Monographs“ № 3, School of Archaeological Studies University of Leicester, 1996г.  © Copyright individual authors, 1996 ISBN 0 9510377 6 5

Превод: Сурен Исраилян, 30.01.2020г.

Уважаеми приятели ! Предлагам Ви моя превод на откъс от тази статия, която е написана от известна британска изследователка Джейн Уелш /в момента работи в Университта в Нюкясъл/. Смятам, че тази статия повдига един много важен въпрос – кой и защо „демонизира“ келтите. В тази връзка нека да ви разкажа една история. Преди около 10 години, когато започнах да се интересувам от келтите, имах среща с една директорка на местен музей и моя лична позната. Тя полусериозно полушеговито ми подхвърли: „За какво ти е да се занимиваш с тези разбойници келти ? Те са грабили хората по нашите земи. По-добре се хвани с арменската история и за връзките на арменците с българите.“ И през всички тези години, в повечето статии упорито се повтаряше тезата от типа на „келтски орди нахлули в Тракия, разграбили всичко, убили всички“. Сякаш римляните или по-късно турците са редели боб или се прекланяли пред населението по нашите земи. И съвсем наскоро от учените разбрах, че всъщност не всичко, което се говори за историята е документирано. И, че има антични автори, които меко казано, нямат или интерес или факти да казват нещата така, както са били. Тази статия разказва за „класически“ „антични“ източници с факти в ръка. С голямо удоволствие Ви я представям и смятам да потърся още подобни материали, за да се изчисти истината – „кой е крив, кой е прав“

––-

Келтските военизирани общности: в неподходящо време ?

Обичта към воденето на война често се изтъква като основно качество в характера на келтите (Merriman 1987), а с предположението за „обичайни“ войни като задължителен атрибут по време на Желязната епоха продължават да се пълнят влиятелни статии за келтското общество /виж Cunliffe 1991 и 1995 за Британия в Желязната епоха/. За авторите Ritchie и Ritchie (1995), археологическите и художествените доказателства за келтските воини са

„толкова малко, че популярното схващане за тези келтски варвари отстъпва само на „колегите“ им Хуни и Викинги в палитрата Класически и Късен Християнски период“.                                                             (Ritchie and Ritchie 1995, 38)

Обаче, както отбелязват едновременно Sharples (1991a) и Collis (1994a, 1994b), археологическите находки на военизираните общества /основно оръжията, укрепленията, скелети с физически наранявания/ са на практика неясни. „Военните“ формулировки, съобразени с материалната култура са доста обвързани с писмени източници /2/ а коментарът на Ritchie и Ritchie разкрива важната роля на „описанията“ за археологията, когато е свързана с келтските воини. Този коментар отразява и предположенията за „все-келтски жизнен стандарт“ на племената „за вечни времена“, което пък подпомага „важността“ на тези източници./3/

Авторът Cunliffe (1991, 496) е създал „модела на древна келтска битка“. Воюването, според този модел изглеждало като набег /рейд/, по следния начин:

Набезите можели да бъдат правени както срещу определени хора или поселения, така и между племената, или дори в по-широкия аспект, когато келтските военизирани банди атакували римските райони на юг от Апенините през 4 и 3 век. Но какъвто и да е мащабът, целта винаги е била една и съща – плячкосване и показване на храброст……Рейдовете за плячкосването неминуемо стигали до нападането на фермите и крепостите,…..и тези обстоятелства налагали определен прогрес при келтите. В по-големите конфликти като сражения на открито бил въведен своеобразен „протокол“ – битката започвала с атаките на „военните герои“ от всяка страна, които карали колесниците си пред редиците на врага, викайки обиди с цел да предизвикат противника си. След това двете страни се отдръпвали, за да има място за индивидуални двубои на най-добрите си воини. Когато този етап приключвал, самата битка или спирала заради резултата на двубоя, или ставало голямо меле на войниците от двете страни

(Cunliffe 1991, 496)

Бих искала да направя два коментара за този „модел“. Първо, Cunliffe се опира на Класическите източници за ‘келтските’ войни, които се провеждали в северна Италия, Франция и Британия в продължение на няколко века, като той създава впечатление на безкрайна все-келтска саморазрушителна агресия. Второ, Cunliffe пропуска да отбележи факта, че по-голямата част от запазените Класически източници, които описвали келтските войни и от които се създава цялата визуална представа, представлявали всъщност информация за келтските народи, които скоро след това били колонизирани. Както ще дискутираме това в подробностите по-долу, описанията за келтските войни в по-голямата степен били правени в периода на Късна република и Ранна империя, като доста от тях били от времето на анексиране на южната Провинция /а/ /ок.120г. пр.Хр./ и завладяване на извън Средиземноморските територии на Галите от Цезар /58-50 г. пр.Хр./. Тоест, данните за военното дело на келтите са исторически доста условни. Те са по-скоро документи за имперската политика на Рим и териториалната му агресия. На тази условност малко археолози обръщат внимание, когато такива като Cunliffe „рисуват“ и формулират агресивността на всички келти.

Пасивни воини ?

Използвайки това заглавие от класическите източници археолозите, които се занимават със северо-западната късножелязна епоха често представят находки с цел доказване на идея за агресивността на келтските общества „по презумпция“. Това се отнася също и за анализите „от център към периферия“, в които авторите се опитват да свържат промяна във времето на келтския начин на воюване с разширяването на Римската империя и Западна Европа от Желязната епоха и преди всичко с търсенето на Средиземноморските пазари. Авторът Nash (1976, 1978a 1978b, 1985, 1987), например, написа серия влиятелни статии, твърдейки, че социалната революция в късножелязната Централна Франция станала благодарение на обществени контакти в рамките на империята. Nash заявява, че разрастването на Римската империя в късен Републикански период имало огромно въздействие върху галите. Преди този период мигрирането и търговията били основната причина, помогнала на келтите от Галия да печелят висок стандарт и плячка. Но когато Рим вече нямал нужда от търговци и келтите изгубили това перо за процъфтяване, междуособните конфликти се засилили. Така войните дали възможност на успешните във военно отношение благородници да повишат статута и влиянието си, като по този начин се създала възможност малък брой фамилни кланове да създадат олигархия. Според Nash желанието на римляните робите да работят на италианските латифундии /б/ била причината за скок в броя на келтските военни кампании, защото последните с набезите си пленявали хора, които продавали на Рим като роби. Чуждестранните товари, използвани за размяна на подаръците също стимулирали войните. Ръст на военните действия, умножен благодарение на тези нови търговски възможности в рамките на империята, стимулирал струпване на богатството и увеличавал властта на насилието, събрано в една ограничена група успешни войни, които контролирали все по-големи територии от урбанизираната централна власт /според Nash – “ранни държави“/.

Обаче, според Fitzpatrick (1989), по отношение на най-важната част от горепосочения модел – мащабна търговия с роби в Галия няма сигурни доказателства, нито от археологическите, нито от Класическите източници /4/.   Аргументите на Nash за архаичните държави в Галия са подложени на големи критики напоследък (Ralston 1988, Woolf 1992), но не смятам да повтарям тези аргументи тук. Просто искам да отбележа, че от твърдението на Nash, че

Като страничен ефект от своята патологична воинственост, галите със сигурност били в състояние да осигуряват пленници /за Рим/

(Nash 1978a, 459)

излиза /а подобна и теорията на Cunliffe//5/, че класическият образ на непрекъснати войни и вродената агресия се създавали основно във времето на Римския териториален захват на северо-западните земи и в пика на сблъсъците на Рим с келтските народи /6/. Историческите доказателства за това твърдение не са известни. В същото време военизираните общности, така както си ги представя Nash се свеждат до „пасивни воини“ като отдалечени жертви на правилата на един главен пазар, на глобална териториална тенденция, която се случва, без тяхното участие. Тяхната история била страничен продукт на раждането на Римската империя.

Как да заобиколим това „нагласено“  отношение към келтската периферия, за да разберем реалния живот на хората /както на поробените, така и на колонизаторите – тоест келти и римляни/ като част от общата и локалната история от Желязната епоха ?  

Това е предизвикателството, което очаква съвременната археологическа наука за Желязната епоха. С аргументите, посочени по-горе, че агресивния характер на келтското общество бил както „вроден“, така и стимулиран от Рим , можем поне да се замислим за „центристския“ подход /към класическите и съвременните източници/, признавайки, че повечето от това, което приемаме като „литературно“ доказателство за келтското „военолюбие“ всъщност представлява един колониален подход към темата.

Целта на останалата част от тази статия е да върнем „класическите данни“ за келтските войни в историческия контекст и да ги извадим от пропагандата на колониализма. Затова е важно да започнем с третиране на класическия подход, чиито основи има доста преди Републиканския период, но оттам се формирало последвалото отношение в описание на келтските народи. Тоест ще говорим за варвари.

Да поговорим за варварите

Концепцията за „другите“ в културно отношение е една от най-влиятелните теории в западната мисъл. Както документира Hall (1989), тази нагласа за „другите“ първо се появила в гръцкото общество по време на Персийските войни (500-479 пр.Хр.). Като резултат от битките срещу персийската империя, гръцкото етническо самосъзнание и ксенофобия били радикално засилени (Hall 1989, 62).

„Другите“ били представени като „противоположни същества“, като по този начин гърците развивали чувството за собствена си идентичност в размирни времена. „Другите“ били „анти-гърци“, „не като нас“, „варварите“ (виж Hartog 1988). Пиесата от Есхил „Персите“ /Aeschylus’ Persae/ през 472г. пр.Хр. дава един от най-ранните примери на разделение между цивилизованото гръцко и варварско антигръцко, като поведение към варварите /7/, което за първи път се появява в една атинска трагедия. Според Есхил, имало два принципни „недостатъка“ във варварската /тоест персийска/ психология: йерархически правила /в противовес на гръцките демократични принципи/ и необуздани емоции /срещу гръцката virtue of sophrosyne – „дисциплина и въздържание“/

Отношението към варварите създало редица литературни сюжета, които имали трайно влияние. Например, гърците описвали азиатските народи като мекошави, деспотични, а жестокостта била основна тема в културата на Ориентализма (Hall 1989, 99-100; Said 1978,56-7). Както красноречиво обяснява Ascherson:

„Цивилизацията“ и „Варварството“ са като двама близнаци, заченати и родени Гърция, но преди всичко във въображението на атиняните. Те от своя страна създали безмилостна духовна традиция която като невидима сила държи умовете на Западния свят. Римската и Византийската империя митологизирали своите имперски нападения, като защита на „цивилизацията“ срещу „варварския“ примитивизъм. А същото после направила „пресвята“ Римска империя за своето колониолно завладяване на Испания, Португалия, Холандия, Франция, Италия,Германия и Британия.

(Ascherson 1995, 50)  /8/

Този гръцки подход към варварите бил „взет на въоръжение“ от Рим, както предполага Ascherson. По време на късно-републиканския период в Рим отношението към варварите копирало гръцкия подход и се превърнало на практика в имперски амбиции, а именно политика на узаконяване на захвата на териториите. Гръко-римските писмени източници за варварите по време на римската инвазия на запад копирали официалната нагласа към варварски /тоест келтски/ диваци, като антиподи на, разбира се, класическия образ на „цивилизованите“ граждани /sophrosyne/, посочен по-горе (виж Hall 1989,126). За републиканския Рим в разгара на завладяване на западните земи подходът към „варварскиге диваци“ станал ключов в своеобразна колониална политика /9/.

Келтски воини и колониална политика към варварите 

Hall (1989, 167) може малко да преувеличава нещата, когато заявява, че до 2 век пр.н.е. гърците били „поразително неосведомени“ за живота на келтите, но това твърдение е абсолютно точно по отношение на тяхната етнографска специфика (виж Rankin 1987). Както споменах по-горе, чак до Първата Трансалпийска война /First Transalpine War/ през 125-121г. пр.н.е. нищо значително не се е знаело за етнографията на келтските народи.

Но и тогава западните келти вече били демонизирани като избухливи и свирепи народи. Дългата история на съжителството с Келтой/Гали, които „се настанили“ в долината на река По от 4 в. пр.н.е и превзели Анадола когато нападали Гърция през 3 в. пр.н.е., предизвиквали страх и предубеждения сред гърците и римляните. Към 2 век пр.н.е. тези настроения по време на колонизиране на северо-западната „келтска“ част на Европа се превърнали в стереотипи към варварите, определяйки ги като склонни към насилие и непостоянство. С напредването на териториалните захвати от страна на империята, този подход бил успешно активиран за оправдание на заграбването на земите, което било използвано и по време на Трансалпийските Галски войни, за което ще има допълнителна информация по-долу  

Но нека най-напред да отбележим, че като изключим „История“ на Полибий /10/ основните източници, с които разполагаме за Цизалпийските войни на Рим, както и за Галатите в Мала Азия са от времето на възхода на Рим по време на Късно-републиканския период и началото на империята – тоест по време на най-големите завладявания на западни земи. Тези източници включват Диодор и неговата „Библиотека“ появила се по времето на ранния период на император Август, която отразила келтското нашествие в Гърция през 3 в. пр.н.е. и Ab Urbe Condita на Ливий. Последната творба може да послужи като пример за някои твърдения, които използват тези историци по отношение на първите контакти между Рим и келтите, за което по-късно е писано в колониален контекст.

Ливий описал цялата история на войните срешу Цизалпийските келти, от грабежите на Рим през 390г. пр.н.е. до втори век. Неговото описание за смъртта на консула Постимиус от цизалпийските бойи през 216г. пр.н.е. е прекрасен пример за показване на варварството на келтите:  

Трофеите, взети от тялото му, както и отрязаната му глава се носели с триумф от бойите към храма, който бил свещеното място в тези земи. След това те измили главата и я окичили със злато, съгласно техните обичаи.В този вид тя щяла да бъде свещената купа за възлияния по време напразниците и същевременно чаша за пиене за жреците и хората от храма.

(Ливий Ab Urbe Condita 23.24.11)

Това описание на събитията от 216г. пр.н.е било направено някъде между 36-та г. пр.н.е и 4-та г.н.е. /тоест, след  анексия на галите, живели извън Средиземноморието/. То не присъства в трудовете на главния източник на Ливий – Полибий и вероятно се дължи на описанията за келтски ловци на глави, популяризирани от преписвачите на Посидоний /в/– (виж, например, „Библиотека“ на Диодор 5.29.4; „География“ на Страбо 4.4.5). Посидоний към 100та г. пр.н.е., тоест 20 години след анексията на южните гали, съобщавал, че виждал хвърлени глави по пътищата в района на Марсилия. Невъзможно е да определим, дали описанието на Ливий се опирало на фактите или отразявало приетата през 1 в. пр.н.е негативна нагласа за келтите в Галия. Трудовете на Посидоний се смятат за изключително важен етнографски източник за келто-лигурианци /Celto-Ligurians/ на Марселското крайбрежие и се приема като исторически документ.

„История“ на Посидоний (към днешна дата по-голямата част е изгубена) подробно „разнищвала“ събитията около възхода на Рим, в годините след описаните от Полибий, а келто-лигурианската му етнография със сигурност включвала и Първата Трансалпийска война в Галия (125-121 BC). Но и този източник следва да бъде разгледан в светлината на римската териториална експанзия.

Цезар за Галия

Същото, разбира се, се отнася и за „Записки за Галската война“ на Юлий Цезар, представляващи описанията на Втората Трансалпийска война (58-50гг. Пр.н.е.). Както по време на републиканския период, така и след него този източник вероятно бил най-важният класически труд за келтите в Галия. И не е за учудване фактът, че за войната и мира на келтските военизирани племена, Цезар е главният ни източник /11/.

Нека да се спрем на описанията на Цезар за вътрешната агресия на „западните варвари“  и „избухливия характер“ на галите /12/.

Цезар започва описанията си с предположение, че хелветите, чието придвижване от Швейцария до западна Франция е станало в резултат на събитията, с кулминация в Галската война, се преместили, защото тяхната швейцарска родина се свила по естествени причини:

Тези препятствия ограничили движението им и е било много по-трудно да нападат своите съседи.И тъй като те били хората на войната, трудно понасяли това ограничение.    С оглед на многобройното население, военния престиж и репутацията на храбреци, те решили, че територията им вече била прекалено малка.

(Цезар, „Записки за Галската война“ 1.2)

По този начин провалът на хелветите се представял като резултат на вътрешните агресивни тенденции на племето. Цезар „пропуснал“ да спомене, че годините на териториалния натиск от германите съществено намалили земите на хелветите.  

Главното описание на обичаите на келтите от Цезар става под формата на етнографски забележки, във вид на отклонения от основния текст в Книга 6 на „Записки за Галската война“, която започва със следния коментар:     

В Галия, не само племената, селата, кварталите, но и дори семействата си съперничат.В основата на това съперничество са знатни мъже, които се почитат от последователите си и имат висок престиж. Те имат последна дума за всичко, което трябва да се отсъди и предприеме. По същия начин са уредени отношенията между различните племена – всички гали са разединени на две противоположни групи..

(Цезар, „Записки за Галската война“ 6.11)

Посочвайки причината за между-груповите конфликти Цезар продължава с обясненията, защо се биели две водещи племена – тези на Едуите и Секуаните (70-65гг. Пр.н.е), което е довело до съюза на Секуаните с германския вожд Ариовист. Този алианс нарушил баланса на силите и накарал Едуите през 61г. пр.н.е. да поискат „намесата“ на Цезар в Галия.

Тоест тезата на Цезар е, че вътрешната агресия между галите /а не захват на териториите от Рим/ бил ключов фактор за нападението му в Галия. И последвалите военни кампании на Рим в този район се представяли като усилията да се сложи край на „сблъсъците на избухливите варвари“:

Когато [справедливостта на владетелите] изисквала военни действия, а преди похода в Галия е имало настъпателни и отбранителни войни почти всяка година  – местните покровители се събирали на полето, обкръжени от своите слуги и клиенти. Този, който имал по-висок статут и богатство, притежавал повече или по-малко последователи. Броят на последователите бил единствен критерий за статута и властта, която притежавали.

(Цезар, „Записки за Галската война“ 6.15)

Във времето описано от Цезар, социалната организация на войната в Галия почти със сигурност се променила за да отговори на римското нападение. Тази трансформация със сигурност включвала повишена военна активност срещу Рим, а заплахата от увеличаващата територия на Римската империя, вероятно се отразявала върху между-племенните и между-родовите отношения в Галия. Но като твърди, че ръстът на насилието е бил резултат на вътрешните и следователно безкрайни агресивни тенденции, Цезар подминавал факта, че повечето случаи на насилието в Галия, описани в „Записки за Галската война“ били свързани с нападението на Римската империя и причината не била в келтското военолюбие, а във войната с Рим. Произтичащата от това липса на достатъчна информация за междуплеменните галски военни конфликти и войната с империята създаде една бъркотия, която съществува и до днес.  

Както коментирах по-горе, събитията, свързани с вътрешно-келтските конфликти от времето на Късна република и Ранна империя на Рим бяха отразени в редица влиятелни статии, посветени на военното дело в Желязната Епоха в Галия и извън нея. В крайна сметка, не толкова имперския поглед на Цезар, а самите ние с нашата нагласа за „вечното келтско варварство“ накарахме археолозите да пренебрегват историческата база за сметка „литературни източници“.  

Като прави преглед на нещо, което наричаме „агресивния нрав“ на общностите от времето на Желязна епоха в Британия, Cunliffe (1991) повтаря често цитирания коментар от Страбо (Geographia 4.1.14), че цялата Галия е луда на тема война. Страбо е азиатски грък, роден през 64 или 63 г. пр.н.е., завършил труда си „География“ между 9г. пр.н.е и 19г. н.е. И понеже не е пътувал, според Дювал (Duval 1971, 324) по-далече на запад от Тоскана /административен регион в централна Италия – забележка на преводача/, той нямало как да бъде свидетел „първа ръка“ за събитията в Галия, а по-скоро събирал информация от различни източници, но най-вече от трудовете на Посидоний за келто-лигурите /около 100г. пр.н.е./. Страбо също е използвал „География“ на Artemidorus (около 100г. пр.н.е.), трудът на Timagenes за история на Галия, написан след 55г. пр.н.е. /към днешно време изгубен/ или „Записки за Галската война“ на Цезар (58-50гг. пр.н.е.). Тези източници „втора ръка“ били събрани някъде около петдесетина години след нападението срещу извън-средиземноморските гали и силно повлияли върху информацията, описваща римското анексиране на Провинцията /Британия – забележка на преводача/.

Обаче за Cunliffe, коментарът на Страбо за лудото галско военолюбие е подходящ за всички времена, той е типичен за всички келти и следователно бил наличен преди войната с Рим, а вероятно се отнасял дори и за събитията в Британия.

Като цялостна представа за келтите в класическите източници често се повтаря, че няма причина племената от Британия да бъдат по-различни от тези, живеещи на континента.

(Cunliffe 1991, 488)

Моето несъгласие с казаното по-горе е, че има много източници подобни на този, които не само могат, но и трябва да се поставят под съмнение. Нагласата на археолозите за келтски находки като синоним на „военни“  малко се е променила откакто Whitehead (1990) дискутира в своето изследване за войните на народите на Карибите след Колумб, как испанците изкарвали карибите като кръвожадни и жестоки хора. Whitehead отбелязва, че испанците използвали думата caribe като политически, а не културен термин за местните американско-индиански народи, които се съпротивлявали най-много. В резултат на това всички кариби били описвани като агресивни, независимо от факта, че само някои карибски народи били „вечно“ военолюбиви, а военната им политика и целите се различавали значително в различни племена (1990, 147).  Whitehead убедително доказа, че „карибските войни“ в смисъла, който се влага навсякъде е илюзия. Със сигурност същото може да се каже и келтите.

Whitehead (1990) успя да използва обширен архив от непубликувани документи за да се противопостави на съществуващите леснодостъпни източници, от които се търсела популярната представа за карибите. Археолозите, занимаващи се със Желязната Епоха нямат такъв шанс, но аз се надявам и мога да обясня, как можем да имаме напредък от преразглеждане на достъпната литература в конкретния исторически контекст. В същото време археологическите находки започват постепенно да се използват за промяната на литературния образ на воина келт. Това се отнася в частност за Британия, където вече много от археологическите открития, свързани с „воините“ от Желязната епоха се подлагат на разнообразна интерпретация (например Collis 1994a и1994b). В този контекст укрепените територии, които дълги години се представяли като най-очевидни естествени доказателства на военолюбие на келтите, сега се обясняват с повече символични, отколкото чисто отбранителни функции.

 (виж, например, Bowden и McComish 1987).

Заключение

В тази статия, разбира се, нямам намерение да внушавам, че келтите от Желязната епоха, никога не са воювали помежду си или че не били агресивни спрямо хората отвън териториите им. Sharples (1991a) подчертава, че войната в определена степен е докоснала всички човешки общности и Желязната епоха надали е била изключение /13/ Това, което се стремя да обясня, се съдържа в друго твърдение на Sharples – че войната, както и етническа нагласа за войната има исторически условности. Аргументите на археолозите за агресивния характер на келтското общество, живеещо в постоянни войни и допълнително стимулирано от Римската империя отразява нашето нежелание да изследваме определени исторически обстоятелства, с помощта на които се появили повечето „литературни“ факти за „келтските войни“. Данните за военизираното келтско общество е свидетелство за териториалните амбиции, агресията и нападенията на Римската империя, да не говорим за гръко-римското отношение към тези народи. Тези източници показват по-скоро желанието да се узаконят териториалните претенции, отколкото да опишат келтските войни. Археолозите, занимаващи се със Желязната епоха, които преди се базираха изцяло върху класическите източници, без да си признават тези свидетелства са исторически условни, сега вече разглеждат вътрешните аспекти на келтските военизирани общества, както и доминиращо историческо самоизтъкване на Римската метрополия.

Забележки на автора Jane Webster

2 – Collis 1994a, 139 отбелязва, че повечето от „военните могили“ в Британия от времето на Желязна Епоха всъщност се оказват погребения на богатите фермери. Той използва термина „могили с оръжия“.

3 –  За пряка зависимост на археологията с класическите източници по отношение на много аспекти на келтското общество – виж Champion 1985 и Webster 1992. За аргументите, по отношение на все-келтската еднородност и предполагаемата „неизменност на вечни времена“ на келтското общество, виж – Fitzpatrick 1989 и 1996.

4 –  Най-важните „литературни“ източници са Pro Quinctio Cicero VI, 2; Diodorus 5.26; Strabo 5.1.8.

5 –  Влиянието на модела „център-периферия“ на Nash, заедно с хипотеза за вродената келтски агресивност – виж Cunliffe 1988, както и скорошните му коментари за връзката между патологическа агресия и търговия с робите на Британските острови около 120-60гг пр.н.е. (Cunliffe 1995, 97).

6 – Този ход на мислите се вижда още по-ясно в Nash 1985, 67, където се използват същите опити да се свърже ръста на ранно-латенските „военизирани общества“ от Rhineland, Seine Basin и Централна Европа с нападения, целящи набавянето на роби за средиземноморския пазар, свързани с концепцията за постоянно воюващи белги и германи, описани в „Записки за Галската война“ на Цезар (например 1.1.4; 6.21.3).

7 –  Hall 1989, 2 дефинира демонизиране на варварството като сложна система за показване на „другия“, че той е отхвърлен етнически, психологически и политически чрез понятия, образи, действия и визия.

8 –  Ascherson твърди, че гръцкият подход към варварите все още може да се проследи в трудовете на руската историческа школа по отношение към степните номади и неславянските народи в черноморския регион, с които се сблъсквала Рус, а след това и средновековната руска държава (1995, 45).

9 –  Hulme 1992, който изследва ролята на образни средства, използвани при описания на „варвари диваци“ в испано-говоряща Латинска Америка през 16 век (тогава тази политика е била приложена, за да се покаже невъзможността покорените народи да се управляват сами), определя колониалния поглед като съвкупност от езикови практики, обединени от обща политика за налагане в колониални взаимоотношения  (Hulme 1992, 2)

10 – Полибий е роден през 200г. пр.н.е., починал през 118г. пр.н.е.

11 –  Виж като пример неговите описания на британски военни колесници (De Bello Gallico 4.35), както и начина за построяване на защитни стени murus gallicus  (на същото място 7.23).

12 – Независимо от факта, че дели населението на Галия на белги/Belgae, аквитани/Aquitani и келти/Celti, (1.1) Цезар безразборно прибягва към думата „гали“/Galli (римският термин за келти/Celti) почти навсякъде в „Записки за Галската война“. Там, където се налага да бъде определено племето, съм посочила това изрично. А където не се налага, повтарям практиката на Цезар в използването на думата „гали“, вместо да посочват конкретни имена на келти на територията на Галия.

13 – Sharples (1991b) създава убедителен модел на промяната във военното дело, изследвайки Желязна епоха в Wessex, като открива разликата между Ранно Желязната и Средно Желязната епоха от едната страна, когато войните между келтите се водели предимно за контрол върху териториите и Късно Желязната епоха, по време на която начинът на състезание за надмощие между елитните групи на келтите, превърна укрепените зони в излишни.

Забележки на преводача С.Исраилян

а/ Провинция е административно-териториална единица в някои държави, както и територия в дадена страна, която е извън столицата.[1]

Думата е с латински произход и е означавала област извън Италия, покорена от римляните чрез война. Понятието възниква в Древен Рим, където под провинция се е разбирало обширна територия, която е част от империята, но се управлява от местни управители, и притежава главни градове (в съвременния смисъл за римските провинции по-подходящо е понятието колония или щат, държава вътре в държавата).

източник https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D1%80%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D0%BD%D1%86%D0%B8%D1%8F

б/ Латифундия е земеделско владение, покриващо огромна земна територия. Названието произлиза от латински език: lātifundium: lātus, „обширен“ + fundus, „ферма, имение“. По време на Римската империя се специализират в производството за износ на зърно, зехтин и вино. Характерни били за районите на Магна Греция, Сицилия, Египет, Магреб, провинцията Бетика в Южна Испания. Работната ръка в латифундиите се е състояла изцяло от роби.

Източник: https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9B%D0%B0%D1%82%D0%B8%D1%84%D1%83%D0%BD%D0%B4%D0%B8%D1%8F

в/ Посидоний Посидоний (на старогръцки: Ποσειδώνιος; на латински: Posidonius) е древногръцки философ, историк, географ и астроном, живял през годините около началото на 1 век пр.н.е. (ок. 135 до 51). Според свидетелства на съвременниците, както и по-късно, Посидоний е бил приеман за един от най-начетените хора, подобно на Аристотел. Той се занимава не само с философия, но и с астрономия, география и история; от неговите съчинения обаче са запазени само фрагменти.

Източник: https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%BE%D1%81%D0%B8%D0%B4%D0%BE%D0%BD%D0%B8%D0%B9

Библиография

Ascherson, N 1995 Black Sea. London.

Bowden,M and McComish,D 1987 ‘The Required Barrier’, Scottish Archaeological Review, 4, 76-84.

Chagnon, N 1968 Yanomamo:The Fierce People. NewYork.

Champion, TC 1985 ‘Written sources and the study of the European Iron Age’, in Champion,TC and Megaw, JVS (eds) Settlement and Society: aspects of West European prehistory in the first millenium BC, 9-22. Leicester.

Champion,TC (ed) 1989 Centre and Periphery,Comparative Studies in Archaeology. London.

Collis, J 1994a ‘The Iron Age’, in Vyner, B (ed) Building on the Past: papers celebrating 150 years of the Royal Archaeological Institute, 103-22. Royal Archaeological Institute, London.

Collis, J 1994b ‘Reconstructing Iron Age Societies’, in Kristiansen, K and Jensen, J (eds) Europe in the First Millenium BC, 31-39. Sheffield Archaeological Monographs No.6.

Connor, S 1989 Postmodernist Culture. Oxford.

Cunliffe, B 1988 Greeks, Romans, and Barbarians: spheres of interaction. London.

Cunliffe, B 1991 Iron Age Communities in Britain (3rd edit.). London.

Cunliffe, B 1995 Iron Age Britain. London.

Duval, P-M 1971 La Gaule jusqu’au millieu du Ve siecle. Les Sources de l’Histoire de France. France.

Fabian, J 1983 Time and the Other How anthropology makes its object. NewYork.

Ferguson, RB 1992 ‘A savage encounter.Western contact and the Yanomami war complex’, in Ferguson, RB and Whitehead, NL (eds) War in the Tribal Zone Expanding states and indigenous warfare, 199-227. New Mexico

Fitzpatrick, A 1989 ‘The uses of Roman Imperialism by the Celtic barbarians’, in Barrett, JC, Fitzpatrick, A and MacInnes, L (eds) Barbarians and Romans in North-West Europe: from the Late Republic to Late Antiquity, 27-54. British Archaeological Reports, International Series No. 471.

Fitzpatrick, A 1996 ‘‘Celtic’ Iron Age Europe: the theoretical basis’, in Graves-Brown, P, Jones, S and Gamble, C (eds) Cultural Identity and Archaeology The Construction of European Communities, 238-255. London.

Hall, E 1989 Inventing the Barbarian. Oxford.

Hartog, F 1988 The Mirror of Herodotus: the Representation of the Other in the Writing of History (English Trans.). London.

Hulme, P 1992 Colonial Encounters. Europe and the Native Caribbean 1492-1797. London.

Merriman, N 1987 ‘Value and motivation in prehistory: the evidence for ‘Celtic spirit’’, in Hodder, I (ed) The Archaeology of Contextual Meanings, 111-116. Cambridge.

Nash, D 1976 ‘The growth of urban society in France’, in Cunliffe, B and Rowley,T (eds) Oppida: the beginnings of urbanisation in Barbarian Europe, 95-133. British Archaeological Reports Suppl. Series, No 11.

Nash, D 1978a ‘Territory and State Formation in Central Gaul’, in Green, D, Haselgrove, C and Spriggs, M (eds) Social Organisation and Settlement, 455-475. British Archaeological Reports Suppl. Series, No. 47 (ii).

Nash, D 1978b Settlement and Coinage in Central Gaul c 250-50 BC. British Archaeological Reports Suppl. Series, No. 39.

Nash, D 1985 ‘Celtic territorial expansion and the Mediterranean world’, in Champion, TC and Megaw, JVS (eds) Settlement and Society aspects of West European prehistory in the first millenium BC, 45-67. Leicester.

Nash, D 1987 ‘Imperial expansion under the Roman Republic’, in Rowlands, M, Larsen, Larsen, M, and Kristiansen, K (eds) Centre and Periphery in the Ancient World, 87- 103. Cambridge.

Ralston, IBM 1988 ‘Central Gaul at the Roman Conquest: conceptions and misconceptions’, Antiquity, 62, No. 237, 786-94.

Rankin, HD 1987 Celts and the Classical World. London.

Ritchie, JNG and Ritchie,WF 1995 ‘The Army, Weapons and Fighting’, in Green, M (ed) The CelticWorld, 37-58. London.

Rosaldo, R 1980 Ilongot Headhunting 1883-1974 A study in society and history. Stanford.

Rowlands, M, Larsen, Larsen, M, and Kristiansen, K (eds) Centre and periphery in the Ancient World. Cambridge.

Said, E 1978 Orientalism. London.

Sharples, N 1991a ‘Warfare in the Iron Age of Wessex’, Scottish Archaeological Review, 8, 79-87.

Sharples, N 1991b Maiden Castle: Excavations and Field Survey 1985-86. (English Heritage Archaeological Report No. 10). London.

Wallerstein, I 1974 The Modern World System. New York.

Webster, J 1992 The identification of ritual in the Later Iron Age, with specific reference to selected themes in protohistoric Gaul and Britain. (Unpublished PhD Thesis, University of Edinburgh).

Whitehead, NL 1990 ‘The Snake Warriors – Sons of the Tiger’s Teeth: a descriptive analysis of Carib warfare, ca. 1500-1820’, in Haas, J (ed) The Anthropology of War. Cambridge.

Woolf, G 1992 ‘The social significance of trade in Late Iron Age Europe’, in Scarre, C and Healy, F (eds) Trade and Exchange in Prehistoric Europe, 211-218. Oxford.

119

113

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *