Български автори,  История,  Трако-Келтика

Военно-политически и икономически конфликт между Бизантион и родоско-битинската коалиция (220 г. пр. Хр.).

Участие на келтите и траките

Уважаеми приятели ! Предлагам на вашето внимание тази интересна статия на неизвестен /поне за мен/ автор, описващ конкретни взаимоотношения между келтите и траките. Не се стряскайте от традиционните термини, описващи келтите като „нахлуващи орди“, „разбойници“, „най-опасната тълпа от келтите под предводителството на Комонторий“ и т.н., защото авторът /и не само той/ използва гръцки и римски източници, където, меко казано „по традиция се калят“ келтските народи. Тази тема – за демонизиране на келтите отдавна е доказана и сще днес ще публикувам в блога преведената от мен статия на Джейн Уебстер по въпроса. Приятно четене !

07.08.2011 г., автор: pidna, взето от: Lucius Aemilius Paullus Macedonicus: http://luciusaemiliuspaulusmacedonicus.blogspot.com/2011/08/220.html

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/d/dd/Tracian_state.png
Тракийско царство 5-3 вв. пр.н.е. – източник: Wikipedia

Тракия обгражда Бизантион, което води до постоянни конфликти (датиращи от около ІV в. пр. Хр.), с разчитащите на своята многочисленост траки (Polyb. 4.45; ср. Xen. Anab. 7.32; ср. Diod. 14.12). Полибий (Polyb. 4.45) отбелязва, че дори и един от тракийските владетели да бъде победен, други трима, още по-силни династи, нахлуват в околността на полиса, така и да се сключи договор с някои от тях, то това само амбицира останалите, което предизвиква изнурителни сражения.
От сведенията на Полибий може да се заключи, че поради отслабването на военно-политическия потенциал на одриските царе и децентрализацията на царството, породени от елинистическите тенденции в Античния свят, имаме засвидетелствани много на брой, но анонимни тракийски владетели, които са в състояние да провеждат агресивна политика в Европейския югоизток. Тракийските нападения са бреме за населението на полиса, което е принудено да се лишава от една част от реколтата (Polyb. 4. 45). Отслабването на военно-политическата мощ на големите елинистически монархии е от полза за тракийските династи. Елинските полиси, които не са в състояние да се противопоставят на военния натиск са принудени да се откупят.
Да се даряват подаръци на тракийските владетели и аристокрация, включително и плащането на паричен данък, става обичайно явление (Polyb. 4.45; ср. Thuc. 2. 97. 3-4; ср. Memn. fr. 19=FHG). Траките нямат за цел да завладеят Бизантион, това не е нужно, те целят единствено да придобият материални облаги. С течение на времето противоборстващите страни приемат създаденото положение и живеят с него. При това данъчните вноски са регламентирани, но именно отслабването на военно-политическия потенциал на Одриското царство води до нарушаване на данъчното споразумение между траките и Бизантион. Многобройните тракийски династи, които се освобождават от контролиращия ги одриски авторитет вече не считат, че са длъжни да спазват сключените по-ранно споразумения с елините.
Но споменатата от Полибий постоянна и тежка война едва ли в действителност представлява непрекъснат низ от военни действия – със сигурност може да се твърди, че дългите периоди на мирно съжителство не са рядкост, което е напълно естествено поради взаимния търговския интерес.
Съвместното съществуване между траките и елините претърпява промяна при заселването на келтите в Европейския югоизток. Първото сведение у античните автори за келти в района се отнася към 359-350 г. пр. Хр. и принадлежи на Теопомп, но е съхранено чрез Атеней (Athen. 10. 60. (443b)). В него се визира едно келтско нападение над илирийския народ ардиеи. Сведението е потвърдено от Полиен (Polyaen. Strat. 7.42), който отбелязва, че нападението на келтите е над автариатите, съседи на ардиеите.
Полибий (Polyb. 4.46) пише, че тези келти под предводителството на Комонторий, на брой около 18 000 души, след тежкото поражение, което претърпяват Брен и Акихорий през зимата на 279/278 г. пр.Хр. при Делфи достигат до Бизантион, понеже земите им харесват те решават да останат и да се заселят върху тях, вместо да се прехвърлят в Мала Азия. Келтите успяват да реализират замисъла си най-вече поради слабостта на одрисите до края на ІІІ в. пр.Хр.
Полибий най-вероятно черпи сведения за келтите на Комонторий и образуваното от тях царството с център Тилис от Нимфис от Хераклея, съвременник на събитията, разиграващи се през периода 279-277 г. пр. Хр., който е запазен чрез хрониката на Мемнон също от Хераклея – живеещ по времето на Гай Юлий Цезар (13.8.100-15.3.44 г. пр. Хр.). При описването на военния конфликт между Бизантион и битинско-родоската коалиция, Полибий използва сведения от анонимни бизантийски хронисти, сред които и Деметрий, от чието съчинение в 13 книги, описващо преминаването на келтите от Европа в Мала Азия, е запазено само заглавието.
Локализацията на Келтското царство с център Тилис е нерешен проблем./1/ А. Фол /2/ счита, че той ще си остане такъв, докато археологическите проучвания не локализират местоположението на келтския център с достатъчна сигурност, който не бива да се търси на територията на днешните български земи, а колкото е възможно по-далече на югоизток, в плодородни и открити за нападение територии.
Възникването на царството на келтите е пряк резултат от всеобщата криза в Тракия през късния елинизъм, то следва съдбата на другите подобни династичните владения през този период и към края на ІІІ в. пр. Хр. слиза от историческата сцена, след като изчерпва своя потенциал, но допринася за развитието на сепаратистични тенденции в Тракия. /3/
На база на сведенията на Стефан Византийски (Steph. Byz. 640. 20), който отбелязва, че Тилис е селище в Тракия близо до Хемус, някои локализират келтския център около Кабиле, тъй като се позовават на нумизматичните данни, от които е известно, че последният келтски цар Кавар сече сребърни монети, а първите екземпляри от тях са намерени близо до Сливен. Но по-скоро нумизматичните факти налагат извода, че политическите и икономическите интереси на келтския владетел се разпростират от Салмидесос до Кабиле, но едва ли от тях трябва да се изхожда при опита да се локализира Тилис.
При анализа на информацията у Стефан Византийски трябва да се вземе предвид следното: /4/
– Под Haemus mons античните автори разбират Странджа, като южно разклонение на Стара планина, поради което през Късната Античност тя се намира в границите на провинция Хемимонт, наречена така по името на планината.
– Топонимът Хемус е възможно да е използван като най-известния, чрез който да се определи Тилис, но това не означава, че се намира близо до него.
Както беше споменато, А. Фол, който се доверява на Полибий, поддържа мнението, че келтският център трябва да се търси близо до Бизантион, а противоречащото на пръв поглед сведение у Стефан Византийски може да се дължи на някоя от изредените вече причини, свързани със значението на топонима Haemus mons през Античността.
Й. Дройзен /5/ твърди, че Комонторий се утвърждава в Европа и по двете страни на Хемус и основава царство, което носи названието на планинското укрепление на келтския вожд – Тилис.
Към края на есента на 279 г. пр.Хр. Леонорий и Лутарий начело на 20 000 души тръгват от Дардания и се придвижват по трасето Найсос-Сердика-Филипополис-Адрианополис-достигайки Бизантион. По пътя правят отклонения за грабеж, а така също събират контрибуция от приморските селища и Бизантион (Liv. 38. 16. 2-4). Не след дълго Лутарий иска кораби от Антипатър, с намерение да се прехвърли в Мала Азия, но, понеже последният се колебае дали да изпълни това изискване, то Лутарий успява с измама да залови няколко плавателни съда, с които се прехвърля на малоазийския бряг, близо до Илион, където е първоначалната келтска база (Liv. 38. 16. 5-14).
В същото време Леонорий, който отначало не споделя плановете на Лутарий, отново напада Бизантион, но, след като окончателно се убеждава, че присъствието му в Европа е безперспективно, с помощта на битинския цар Никомед І (около 280-242 г. пр. Хр.) също отива в Мала Азия, където обединените келтски сили поемат задължението да подпомагат Никомед І срещу претенциите към трона на Зипойтес (Зибойтес) (Liv. 38. 16. 8). Постепенно келтите се установяват в тази част от Фригия и Кападокия, по средното течение на река Халис, която става известна като Галатия.
Мемнон (Memn. fr. 19=FHG) отбелязва, че отначало присъствието им в Мала Азия предизвиква страхове, но след време се оказва изгодно, тъй като те се проявяват като добри наемници в елинистическите армии.
На мястото на келтите, водени от Леонорий и Лутарий, в Европейския югоизток се настанява Комонторий (Комонтий), който след поражението при Делфи през зимата на 279/278 г. пр. Хр. достига подстъпите към Бизантион. Той за разлика от предишните вождове остава в Европа и основава споменатото царство с център Тилис./6/
Й. Дройзен /7/ счита, че след като разбива трибалите и унищожава Гетското царство на Дромихайт, най-опасната тълпа от келтите под предводителството на Комонторий, прониква в Тракия, където вече се намират Леонорий и Лутарий с 20 000 души. Известният германски историк явно тълкува сведението на Полибий, че предвожданите от Комонторий келти оставят жилищата си едновременно с Брен и по този начин избягват Делфийската опасност, като достигат до Хелеспонта – в смисъл, че Комонторий не участва в похода на келтите в Елада, а след като разбира за техния разгром, напуска изходните бази в Панония (Дардания).
Г. Кацаров /8/ поддържа мнението, че келтите на Комонторий са част от тези на Керетрий, които през 279/278 г. пр. Хр. се сражават с трибалите и гетите. Трябва да се имат предвид още келтските вождове Бидорий (Кидерий), охраняващ изходните бази, и Батанат (Βαθάνατος), който начело на друга група келти, оцеляла при разгрома на Брен и Акихорий, поставя начало на държавното обединение на скордистите (Σκορδίσται; Σκορδίςκοι). (Athen. 6. 25. 234a).
Освен това най-вероятно една част от келтите предвождани от Комонторий последва войските на Леонорий и Лутарий и също се прехвърля в Мала Азия, но при Лизимахия попадат в капан и значителен брой от тях са избити от Антигон Гонат (283-240/239; от 276 г. пр. Хр. цар на Македония). Именно тази победа легитимира сина на Деметрий Полиоркет (337/336-283 г. пр. Хр.) и му осигурява властта в Македония, където той наема 9 000 келти, предвождани от Бидорий (Кидерий), с чиято помощ побеждава претендента за трона Антипатър.
Мълчанието на изворите за съпротивата на траките срещу проникването на келтите в Тракия се дължи на голямата слава, която придобива победата при Делфи през зимата на 279/278 г. пр.Хр. Тя се превръща в национална легенда за елините и останалите събития по това време остават извън вниманието на античните автори.
До образуването на Келтското царство в Европейския югоизток бизантийците са в икономически конфликт с тракийските династи, но вече трябва да се съобразяват и с келтските изисквания. За Бизантион промяната в политическата ситуация има и своите позитиви, вместо да се опасява за амбициите на отделни агресивни тракийски династи, полисът трябва да регулира отношенията си единствено с келтския владетел. /9/
Поради отслабването на военно-политическия потенциал на тракийските династи в Европейския югоизток, създаденото статукво се запазва в продължение на около 60 години. Но в края на ІІІ в. пр. Хр. Бизантион е принуден да изплаща на келтите вместо предишния откуп от 3 000 до 10 000 златни статера (1 статер = 8,60 г, т.е. изплаща се като задължение от 43 до 86 кг) ежегоден данък от 80 таланта, т.е. 2080 кг сребро или 208 кг злато, за сметка на материалните подаръци получавани дотогава от келтския цар. /10/
Увеличаването на паричните изисквания от страна на келтите довежда до ответна мярка от Бизантион и плаващите в Pontos Euxeinos кораби за пръв път са обложени с мито (Polyb. 4. 46). Завишените данъчни искания се отразяват зле на икономиката на полиса, за което говори и фактът, че реформата, която се провежда през 230 г. пр.Хр., целяща подобряване на финансовото състояние, дава незадоволителни резултати. Нейната същност се изразява в замяната на използваната до момента атическа монетна система с приетата при Птолемеите финикийска парична система. Монетите, които са по атическия стандарт се подлагат на контрамаркиране и постепенно се изтеглят от оборот, което създава значително неудобство. /11/
При изискването си към плаващите през Проливите кораби да заплащат определено мито, бизантийците се ръководят от мотива, че не само те, но и останалите полиси търгуващи по Pontos Euxeinos трябва да поемат върху себе си част от данъчното бреме. За военна съпротива срещу келтите Бизантион не е готов, при това едва ли може да се разчита на сериозна подкрепа от останалите елини; особено като се има предвид и опитът от миналото – когато през 279 г. пр.Хр. келтите разграбват бизантийската територия, полисът получава щедра финансова поддръжка, но не и военна подкрепа (Memn. fr. 19=FHG).
Все пак бизантийците решават да изпратят пратеничество при елините с молба да се подпомогне изплащането на контрибуцията, като опитват да подчертаят ролята на географското разположение на полиса, заслугите му в общоелинската борба срещу варварите и голямото значение, което притежава в посредническата търговия и охраната на морските пътища. /12/
От изворите (Hdt. 4. 144; Polyb. 4. 38; Tac. Ann. 12. 63; Dio Cass. 74. 10-14; 75. 1; Zosim. 2. 30. 2) не става съвсем ясно към кои точно елини се обръщат бизантийските пратеници, но най-вероятно това са припонтийските полиси, а не Общоелинският съюз създаден от македонския цар Антигон ІІІ Дозон (229-221 г. пр. Хр.), в който влизат ахеите, епиротите, беотите, фокеите, акарнаните, опунтийските локри и намиращите се под властта на Антигонидите о-в Евбея и Тесалия.
Припонтийските полиси, които не са пряко застрашени, предпочитат по-скоро да са пасивни наблюдатели на случващите се събития, отколкото да се вплитат в рисковани начинания (Polyb. 4. 46). Страните с най-голям интерес от решаването на проблема – континентална Елада, Мала Азия и Египет не са в състояние да вземат участие в неговото разрешение. Същинска Елада, за която търговията на зърно и маслиново масло през Pontos Euxeinos e от съществено значение (това най-вече се отнася за Атина) не може да откликне на бизантийската молба, поради заражденето на конфликта, който води до избухването на Съюзническата война (220-217 г. пр.Хр.), комплицирана е и обстановката в Илирия, а паралелно с това военни действия се водят в царството на Селевкидите, т.е. отделните елински полиси и владетелите с интереси в района са въвлечени в локални конфликти в различни части на Античния свят.
Някои изследователи /13/ считат, че Бизантион все пак получава незначителна помощ, базирайки се на сведението на Полибий, че някои от елините отказват да подпомогнат бизантийците, което вероятно означава, че не всички остават равнодушни към молбите на засегнатия полис – най-вероятно се визира съседният Калхедон.
Бизантион, недоволен от реакцията на останалите елини, решава да прибегне до споменатите извънредни мерки. Това засяга икономическите интересите на търговците и те на свои ред се обръщат за подкрепа към о-в Родос, който е принуден да реагира, поради финансовите загуби, които понася както той, така и неговите съюзници.
Включването на родосците в конфликта е отстъпление от традиционния принцип на постоянен неутралитет, характерен за външната им политика. От 220 г. пр. Хр. о-в Родос започва активно да участва в сложните военно-политически отношения през късния елинизъм. Новият външнополитически курс е продиктуван от политическата криза, в която изпадат големите елинистически държави, които до момента определят ситуацията в Източното Средиземноморие. В международните отношения все повече се засилва значението на по-малките елинистически държавни организации. В сложната политическа обстановка о-в Родос поема ролята на покровител на елинските полиси. Новата външнополитическа линия се превръща в основна тенденция за острова. /14/ Родосците не се ангажират с пряко участие във военните конфликти, а се стремят да са основен посредник при тяхното разрешаване, т.е. да са гарант за постигнатия ред в региона, подкрепяйки елинските полиси в борбата им с пиратството (Polyb. 27. fr. 4).
Сведенията на античните автори за военния конфликт между Бизантион и битинско-родоската коалиция през 220 г. пр. Хр. са откъслечни. Но благодарение на щастливо съхранените данни на Полибий (Polyb. 4. 38-52) могат да се направят определени изводи за причините, повода и хода на военните действия, както и да се проследи ролята на траките и келтите в Европейския югоизток и Мала Азия.
Военните операции не започват веднага, а едва след като елинските полиси разбират за размера на паричните вноски, с които трябва да се подпомага Бизантион. От своя страна о-в Родос се ръководи от икономическите си интереси – след като бизантийските управници Хекатодор и Олимпиадор отхвърлят родоското предложение за премахване на наложените извънредни мерки, той се намесва в конфликта (Polyb. ІV, 47).
Първоначално родоските планове предвиждат военните действия да се водят само по море (Polyb. 4. 49). Разбирайки, че битинският цар Прусий І (около 230-около 182 г. пр.Хр.) не е в добри отношения с Бизантион, родосците полагат усилия да го привлекат на своя страна. Битинският владетел няма особени търговски интереси в понтийския басейн, но е разгневен на бизантийците, тъй като полисът отказва да му посвети статуи и изпраща пратеничество, което да вземе участие в жертвоприношенията на Атал І Сотер (241-197 г. пр. Хр.) в чест на Атина, пренебрегвайки неговата Сотерия. Но по-сериозната причина е фактът, че Бизантион се опитва да посредничи за нормализиране на отношенията между Атал І Сотер и Ахей, което е в ущърб на политическите интереси на Битиния (Polyb. 4.49). Антипергамската външнополитическа линия е основна тенденция за битинската династия.15
Бизантион от своя страна търси помощта на Аталидите и Ахей, но докато Атал І Сотер е пасивен, то Ахей изявява готовност да подпомогне полиса, въпреки че между тях няма сключен съюзен договор. /16/ Това води до уплаха сред Прусий І и о-в Родос. Особено битинският цар има сериозни основания да са опасява от евентуалната намеса на Ахей в конфликта.
Ахей, който е роднина на Антиох ІІІ Велики (223-187 г. пр. Хр.), контролира цялата територия от западната страна на Тавър и е сериозен противник за Битиния. През тежките години, които изживява царството на Селевкидите, именно той убива келта Апатурий и Никанор, убийците на Селевк ІІІ Сотер (225-223 г. пр. Хр.), като въпреки авторитета първоначално отказва да сложи на главата си диадема, съхранявайки властта за Антиох, младия син на Селевк ІІ Калиник (246-225 г. пр. Хр.). Но постигнатите победите над Аталидите го възгордяват и той все пак решава да се провъзгласи за цар (Polyb. 4. 48).
Прусий І ясно съзира откриващата се възможност за реализиране на политически си планове в региона. След като получава уверения, че Ахей ще бъде неутрализиран по дипломатически път, той откликва на родоското предложение за участие в конфликта, като приема да воюва по суша, а родосците – задължението да водят военните действия по море (Polyb. 4.49). Египет и Сирия, които са заети с вътрешни проблеми, искат да съхранят силите си за постоянните военни сблъсъци помежду им за Койле-Сирия и проявяват слаб интерес към ситуацията в Тракийския Босфор, а и самите бизантийци не желаят намесата на големите елинистически държави в региона. В античните извори липсват сведения за участие на Македония във военния конфликт.
Наличните изворови данни не позволяват да се изясни точната хронология на военните действия между Бизантион и битинско-родоската коалиция.
Началото им се датира сравнително точно от Х. Шмит. /17/ Ахей, който поддържа Антиох ІІІ Велики в неговия Източен поход, внезапно променя позицията си и между март и октомври 220 г. пр. Хр. се връща от Пизидия в Сарди, където се провъзгласява за цар. Скоро Бизантион се обръща към него за помощ, но родоската дипломация спомага за неутрализирането му, след което родосците започват военни действия против о-в Крит. Тези събития се разиграват до началото на зимата на 220-219 г. пр. Хр., поради което отпадането на Ахей от Антиох ІІІ Велики се датира в началото на пролетта, а не през есента на 220 г. пр. Хр.
Бизантион воюва храбро, разчитайки че Ахей и Атал І Сотер ще го подпомогнат. Но Прусий І завзема т. нар. Хиероон заедно с някои други укрепления на малоазийския бряг и постепенно окупира всички бизантийски владения в Мала Азия (Polyb. 4. 50). Слагайки ръка върху стратегическия Хиероон, битинският цар предоставя възможност на родоския наварх Ксенофант да блокира Проливите, което при пасивността на Ахей и Атал І Сотер обрича Бизантион на сигурно поражение, тъй като полисът не разполага с достатъчен военен ресурс, за да се противопостави на Прусий І. Бизантийците правят опит да лансират намиращия се в Македония претендент за битинския трон Зипойтес, син на Никомед І от втория му брак и полубрат на Зиаел, баща на Прусий І (Polyb. 4. 50).
Именно Прусий І изнася тежестта на военните действия, докато родоското участие е значително по-скромно. Родоският наварх Ксенофант предвожда общо 10 кораба (6 родоски и 4 съюзнически), които са напълно достатъчни, за да блокира Проливите (Polyb. 4. 50). При това фактът, че о-в Родос по-същото време може да си позволи да воюва с Деметрий Фароски и илирийските пирати говори за неголямо ангажиране в конфликта с Бизантион, т.е. дава се приоритет на икономическите мерки и се цели демобилизиране и деморализиране на противника, което да го принуди да приеме предложените мирни решения.
В стремежа си да неутрализират Прусий І, бизантийците залагат на надеждата Зипойтес да предизвика династични проблеми в Битиния, но на връщане от Македония претендентът умира (Polyb. 4. 51). При това Прусий І взима всички мерки, за да не допусне прехвърлянето на съперника си за трона в Мала Азия. Той не само разрушава Хиероона, но и извозва целия строителен материал с цел да не бъде използван от враговете (Polyb. 4.52). Смъртта на Зипойтес безспорно много улеснява действията на битинския цар Прусий І.
Eдновременно с това о-в Родос започва дипломатическа операция за освобождаване на намиращия се при Птолемеите Андромах, баща на Ахей и брат на Лаодике, жената на Селевк ІІІ Сотер (Polyb. 4. 51). Родосците и преди това правят подобни постъпки пред Птолемей ІV Филопатор (222-205 г. пр. Хр.), но без успех, тъй като египетският цар се надява да използва Андромах в евентуалния конфликт с Антиох ІІІ Велики. Този път добре подготвената дипломатическа акция дава резултат и Птолемей ІV Филопатор, ръководейки се от икономическите си интереси в Проливите, връща Андромах. Официалната формулировка е поради особеното благоволение към о-в Родос. Така Птолемеите изпълняват молбата на старите си политически партньори и заедно с това демонстрират добро отношение към Ахей, на когото родосците не само връщат баща му, но и го даряват с различни почести, като по този начин признават легитимността на царската титла на сирийския узурпатор (Polyb. 4. 51).
Последните събития още повече влошават положението на бизантийците. Прусий І се възползва от факта, че Бизантион е слабо укрепен от към сушата и с помощта на тракийските наемници предприема нова офанзива (Polyb. 4. 38; 4. 51). Тази акция вече носи непосредствена заплаха не само за полиса, но и за Келтското царство в района, което води до дипломатическа намеса на келтския цар Кавар, който приема ролята на посредник между воюващите страни (Polyb. 4. 52). Най-вероятно самите бизантийци молят келтския владетел за намеса след усложняването на ситуацията. Кавар, чиято политика предизвиква конфликта в региона, приема задачата да възстанови мира, който е желан от него, тъй като ще доведе до регулиране на митата и данъците, което е важно за финансовото състояние на Келтското царство, с оглед на засилващия се тракийски натиск (Polyb. 4. 52).
Първоначално се сключва сепаративен мир между Бизантион и Битиния, а благодарение на посредничеството на Кавар и двете страни правят необходимите компромиси (Polyb. 4. 52). Родосците взимат участие в преговорите, но с цел да извлекат ползи от създаващото се положение, въоражават три триери, предвождани от Полемокъл, и изпращат спешно посланичество в Бизантион – начело с Аридик, демонстрирайки по този начин както желание за преговори, така и за самостоятелно продължаване на военните действия. Едновременно с това родоските посланици се обръщат пряко към бизантийците, без посредничеството на келтския цар (Polyb. 4. 52).
През есента на 220 г. пр. Хр., в годината на Котон, син на Калигейтон, хиеромнемон на Бизантион, при условие на запазване на status quo ante се слага край на войната между бизантийците и битинско-родоската коалиция (Polyb. 4. 52). (Е. Бикерман /18/ датира войната и договора през 219 г. пр. Хр.).
Клаузата, която се отнася до родосците гласи, че Бизантион не е длъжен да изисква налози от плаващите в Pontos Euxeinos кораби и при това положение о-в Родос и неговите съюзници се обвързват да сключат мир с полиса. Според клаузата от мирния договор визираща Прусий І, който изнася основната тежест на военните действия и едва чрез посредническата мисия на келтския цар Кавар сключва вечен пакт за ненападение, той се отказва от всичките си териториални придобивки, връща завзетите опорни пунктове на бизантийците и пуска пленниците без откуп, като трябва да върне и завзетите в началото на войната кораби, снарядите и строителния материал отнесен от Хиероона. Битините, които се заселват на мизийска земя, принадлежаща до момента на Бизантион, трябва да се изтеглят и да я върнат на земеделците (Polyb. 4. 52).
Р. Бертолд /19/ е на мнение, че Прусий І се съгласява на тези условия – много леки за един фактически победен противник, какъвто са бизантийците – поради опасение от конфликт с о-в Родос, но най-вече от реакцията на Ахей и понтийския цар Митридат ІІІ (около 220-185 г. пр. Хр.).
Х. Хабихт /20/ поддържа позицията, че мирният договор между Бизантион и о-в Родос изолира битинския цар, което го принуждава с цената на всички възможни средства да търси мира.
Н. Ефремов /21/ счита, че причината за отстъпчивостта на Прусий І трябва да се търси в посредническата мисия на келтския цар. Битинският владетел се изправя пред възможността да бъде възприет като агресор и рушител на мира в региона, или чрез великодушен жест към победения противник, да парира образуването на евентуална антибитинска коалиция. За Прусий І е изгодно да съхрани военно-политическия и икономически потенциал на Бизантион в противовес на своите противници.
От античните извори не става ясно как точно е решен въпросът с изплащането на контрибуцията на келтския владетел. Вероятно засилващият се натиск на траките го кара да направи определени компромиси и да се откаже от паричния налог.
Полибий (Polyb. 8. fr. 25) дава една добра характеристека на владетелските качествата на Кавар: Царят на тракийските галати Кавар, който бил наистина по произход царствен и великодушен, предоставял голяма сигурност на търговците, които идвали в Понта, а и на бизантийците оказал големи услуги във войната им с траките и битините.
Полибий добавя, че макар и чудесен човек келтският владетел е покварен от халкедонския ласкател Сострат (който е засвидетелстван и у Athen. 6. 252d), именно той вероятно дава съвета да се завишат паричните искания към Бизантион, което довежда да сблъсъка в региона.
Между 218-211 г. пр. Хр. траките разгромяват Келтското царство в Европейския югоизток, което има влияние за засилване на сепаратистичните късноелинистически тенденции сред тях. Те успяват да унищожат келтския анклав, тъй като в края на ІІІ в. пр. Хр. военният им потенциал е достатъчен, за да си върнат контрола върху данъчните вноски от припонтийските полиси. /22/
Полибий (Polyb. 4. 46) отбелязва: Накрая бяха принудени да плащат ежегоден данък по осемдесет таланта (бизантийцитe), чак до управлението на Кавар, когато тяхното царство пропадна и народът им беше напълно изтребен от траките.



Цитирани антични автори

1.Athenaeus. Deipnosophistae (Kaibel).
2.Dio Cassius C. Historia Romana (Dindorf-Melber; Boissevain).
3.Diodorus Siculus. Bibliotheca historicae (Vogel; Dindorf-Müller; Goukowsky).
4.Herodotus. Historiae (Hude).
5.Memnon=FHG (Müller).
6.Polyaenus. Strategematon (Wölfflin-Melber).
7.Polybius. Historia universalis (Büttner – Wobst; Paton).
8.Strabo. Geographica (Meineke).
9.Stephanus Byzanthinus. Ethnica (Meineke).
10.Tacitus. Annales (Koestermann ).
11.Thucydides. Historiae (Jones; Luschnat; Romilly)
12.Titus Livius. Ab urbe condita (Weissenborn-Müller-Heraeus).
13.Titus Livius. Periochae (Rossbach).
14.Xenophon. Anabasis (Vollbrecht; Marchnat).
15.Zosimus. Historia nova (Mendelssohn; Paschoud).



Цитирана литература

1/. За локализацията на Тюлис виж: Данов Х. Към историята на Тракия и Западното Черноморие от втората половина на ІІІ век до средата на І век преди н. е. – В: ГСУ- ФИФ, 47, 1952, 105-109; Михайлов Г. Към историята на Тракия през ІV-ІІІ в. пр. н. е. – В: ИАИ, ХІХ, 1955,155; Венедиков И. Келтското нашествие в нашите земи през ІІІ в. пр. н. е. под светлината на археологическите материали. – В: ИПр, 1955, 78-79; Герасимов Т. Где са сечени тетрадрахмите на Кавар, келтски владетел в Тракия. – В: ИАИ, 22, 1959, 111-118; Герасимов Т. Келтски етнически наслоения в българските земи. – В: Етногенезис и културно наследство на българския народ, София, 1974, 39-43; Фол А. Тракия и Балканите през ранноелинистическата епоха, София, 1975, с. 192.
2/. Фол А. Тракия и Балканите …, с. 192.
3/. Михайлов Г. Траките, София, 1972, с. 75-76, 276.
4/. Михайлов Г. Към историята на Тракия през ІV-ІІІ в. пр. н. е. – В: ИАИ, ХІХ, 1955, 155.
5/. Дройзен Й. История эллинизма, Т. 2, Войны диадахов и закат еллинизма, Санкт-Петербург, 2003, с. 380.
6/. Михайлов Г. Траките …, 74-75.
7/. Дройзен Й. Цит. съч., Т. 2, с. 379-380.
8/. Кацаров Г. Избрани съчинения. Т. 2. – B: (Университетска библиотека № 390), София, 2004, с. 338= Келтите в стара Тракия и Македония. – В: СпБан, кл. ист.-фил. 80., № 10, 1919, 60.
9/. Ефремов Н. Родосско-Византийская война 220 г. до н. э. – В: ВДИ, 1, 200, 132.
10/. Михайлов Г. Траките …, с. 75.
11/. Thompson M. Countermarked Hoard from Büyükcekmece. – In: ANS Museum Notes, ІV, 1954, 11; Schönert-Geiss E. Die Münzprägung von Byzantion, Bd. 1, Berlin-Amsterdam, 1970, S. 60.
12/. Miltner F. Die Meerenfrage in der griechischen Geschichte. – In: Klio, 28, 1935, 1.
13/. Ефремов Н. Цит. съч., с.136.
14/. Rostovtzeff M. Gesellschafts – und Wirtschaftsgeschlichte der hellinistischen Welt, Darmstadt, 1984, S. 226; Bengtson H. Griechische Geschichte von den Anfangen bis in die römische Kaiserzeit, 3. Aufl, München, 1964, S. 399; Seibert J. Die Schlacht bei Ephesos. – In: Historia. 1976, XXV, 45; Will E. Histoire politique du Monde hellènistique (323-30 av J.-C), t. І, Nancy, 1979, p. 236.
15/. McShane R. The Foreign Policy of the Attalids of Pergamum, Urbana, 1964, p. 97.
16/. Bringmann K., H. von Steuben. Schenkungen hellinistischer Herrscher an die griechischen Städte und Heilingtümer, Bd.1, Berlin, 1995, S. 246, № 216, 217.
17/. Schmitt H. Untersuchungen zur Geschichte Antiochos, des Großen und seiner Zeit, Wiesbaden, 1964, S. 114.
18/. Бикерман Е. Хронология Древнего мира, Москва, 1975, с. 263.
19/. Berthold R. Rhodes in the Hellenistic Age, Ithaca-London, 1984, p. 94.
20/. Habicht Ch. Prusias.- In: RE, Bd. ХХІІІ, 1, 1957, Sp. 1090.
21/. Eфремов Н. Цит. съч., 150.
22/. Кацаров Г. Цит. съч. Т. 2., с. 349-350=71-72; Данов Х. Древна Тракия. Изследвания върху историята на българските земи, Северна Добруджа, Източна и Егейска Тракия от края на ІХ до края на ІІІ в. пр. н. е, София, 1969, с. 436-448.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *