04.08.2006г., автор Алексей Гоцев, взето от: http://clubs.dir.bg/showflat.php?Board=historical&Number=1946279735&page=5&view=collapsed&sb=9&part=all&vc=1
Миналото на един велик народ винаги е предмет на задълбочени изследвания и оживени дискусии.
Много са проблемите, които потомците трябва да решават. Не винаги за историята му има достатъчно сведения и в писмените извори. Дори с помощта на археологията много въпроси не получават задоволителен отговор, а често възникват и нови проблеми.
Подобно е положението и с келтите, изиграли значителна роля в съдбините на древния свят в продължение на векове, оставили неизлечими следи в съкровищницата на човешката култура и участвували като образуващ елемент във формирането на редица народности в Европа. Сведенията за тях са противоречиви.
Ако се доверим на античните римски и гръцки автори, би трябвало да приемем, че това е народ от разрушители и грабители. Но ако се вгледаме в паметниците на келтското изкуство с тяхната сурова красота, своеобразна романтика и експресивни изразни средства, ако обобщим и оценим всичко оставено от келтите на огромни територии в Европа, ще трябва да признаем, че древните писатели са пристрастни.
Все пак, за да разберем къде е истината, трябва да се върнем към началото и да зададем въпроса: „Откъде идват келтите?“
Най-рано келтите, или както по-късно ги наричат римляните — галите, са споменати от Хекатей Милетски и от бащата на историята — Херодот, но освен приблизителна информация за техните местоживелища нищо повече не научаваме от тези сведения. С доста голяма сигурност наличието на келти се проследява до бронзовата епоха.
Вероятно в района между Източна франция и Чехия и от Алпите до Средноевропейската низина е била тяхната прародина. По-нататък, през къснобронзовата епоха, келтите са носители на т.н. „Култура на полетата с погребални урни“. А през ранножелязната епоха тяхното развитие се проследява в западните варианти на халщатската култура.
Времето на максимален разцвет и подем на келтите е периодът V—I в. пр.н.е., когато тяхната материална култура се формира в своя класически вид, влиянието им се разпространява в почти цяла Европа. Археологическите паметници от този период се обозначават с термина Латенска култура — по името на местността Латен близо до Нюшателското езеро в Швейцария, където е разкрит уникален комплекс от предмети, характеризиращи келтската култура.
Но още преди формирането на тази култура започват първите миграции на келтските племена. Разселването им в периода до III в. пр.н.е. е с такива размери, че те заселват земи от Великобритания и Испания, та чак до Мала Азия. Тази експанзия в ранната й фаза се характеризира с това, че келтите и завареното население формирали единни общности.
Например в земите на днешна Испания местните ибери и идващите от север келти образуват келто-иберийския народ, който по-късно дълго и упорито отстоявал свободата си в борба срещу римляните. Сравнително рано е завладяна и територията на днешна Франция, по-късно провинция Галия, която се оформя като център на латенската култура.
Вероятно по това време келтите заселили и Британските острови. Но келтската „историческа експанзия“ започва в началото на IV в. пр.н.е. и се осъществява в южна и източна посока. Съществува легенда, според която келтският цар Амбигат изпратил двамата си синове да търсят нови земи за народа му — единият — Беловез, на юг до Италия, а Сеговез — на изток. Това са посоките на придвижване на келтите през следващите години.
Първи усетили върху гърба си келтската мощ римляните. През първата половина на IV в. галите завладели Северна Италия, откъдето извършвали набези и опустошавали огромни територии от Апенинския полуостров. В 385 г. Вечният град бил обсаден.
След неуспешния опит да го превземат с пристъп келтите замислили нощно нападение. Уморените защитници спели спокойно, тъй като не очаквали щурм. Галите достигнали до крепостните стени и се готвели да се прехвърлят през тях, когато посветените на Юнона гъски от Капитолийския хълм надали оглушителни крясъци и събудили римляните.
Нападението било отблъснато, а гъските влезли в историята като спасители на Рим. По същото време галите се насочват и на изток — достигат Моравия, Силезия и Трансилвания. В края на IV в. се надигнала нова вълна от нашествие на келти. Оттогава датират и първите опити да проникнат на Балканския полуостров, където ги спира силната преграда на Македония. В началото на III в обаче положението е по-различно.
Македонската държава е изтощена от вътрешни борби. Сега вече на полуострова нямало сила, способна да се противопостави на келтските набези. Първите от тях са по-скоро с цел да се опипа почвата и да се установят връзки с местните племена.
Това е традиционният начин на действие на келтите при походите им и няма основание да мислим, че сега са действували другояче. В 280 г. започнало голямото нашествие срещу Гърция и Македония. За да участвуват в него, в Панония дошли племена от цяла Келтика. Македонският цар Птоломеи презрително отхвърлил условията, предлагани му от келтите, и заплатил с живота си това високомерие.
В битката неговият слон бил ранен, а самият той уловен и обезглавен по стар келтски обичай. Пълчищата на завоевателя разграбили страната и се завърнали обратно в Панония. Успехът от този поход предопределил мащабите на следващото начинание.
Под водачеството на Брен – талантлив и предприемчив вожд — 150 хил. души пехота и 60 хил. конници в 279 г. се отправили срещу Македония и Гърция и по-точно към Делфийското светилище и неговите богатства.
От тази огромна войска се отделят около 20 хил. души, които се прехвърлят в Мала Азия. Въпреки че местният монарх Антиох I ги побеждава в така наречената „битка на слоновете“, келтите основават тук свое царство и се установяват задълго в Централна Анатолия.
По-друга е съдбата на келтите, действували в Елада. В началото успехът е на тяхна страна. Последователно побеждават македонската армия, разбиват при Термопилите сборна гръцка войска, ръководена от Атина. Пътят към богатствата на Делфи е открит. С отчаяни усилия етолийците сформират втора армия, която отблъсква нашественика. Обратният път на победените не бил никак лесен.
Сред келтите избухнали противоречия накъде да се върви. Една част от тях се върнали обратно, други се отправили към Византион. Като победили В сражение местните тракийски племена, основали тук свое царство със столица Тиле. В продължение на около 60 години това обединение се запазва на територията на древна Тракия.
По обхват то не е такова, че да изиграе решаваща роля в съдбините на населението от полуострова. Разположено е северно от Византион, така че да контролира пътищата към него. Градът е принуден да плаща данък в размер на 80 таланта на владателя на царството. Местното тракийско население попада под властта на келтите и трябва да ги издържа.
Тази своеобразна симбиоза между паразитно съществуващите завоеватели и местното полузависимо население, което се крепи само на силата на оръжието, не била трайна и в края на III в. въстаналите траки унищожават царството.
Това бил първият по-траен контакт между келти и траки, за който имаме сигурни сведения. От археологическите данни, с които разполагаме в момента, може да се съди, че взаимовлиянията между двата народа не били особено интензивни. Дошли като завоеватели, основали свое държавно обединение, което се крепяло на военно превъзходство над местните племена, келтите не могли да оставят трайни следи в местната материална култура.
Но правилно ли ще бъде, ако ги обявим за разрушители на местната култура? Каква е структурата на келтското общество? Най-голямата единица в него е племето. В своите „Записки за галската война“ Цезар е оставил чудесна етническа география на племената в Галия, а от сведенията на други автори нашите познания се допълват.
Броят на племената бил значителен, тъй като само в тази област по времето на Октавиан Август те са над 300. Някои са големи и силни, с 200—300 хил. души население, но има и малки, които никога не са играли значителна роля в историята на келтския свят. Основна структурна единица в обществото е семейството. То е патриархално моногамно, само в някои отдалечени и изостанали в своето развитие райони се запазват до късно архаичните форми на семейството — полигамия и полиандрия.
Бащата на семейството има пълна власт над съпругата и децата си. Все пак и жената имала определени права и понякога дори упражнявала голяма власт в келтското общество — известни са случаи, когато жената е била вожд на племето. Отделните семейства образували рода. Това е по-скоро духовна връзка между малко или много близки роднини, които имали свое свещено животно-тотем.
Според Цезар, галското общество се състои от три класи — конници, друиди и свободен народ. Конниците са представители на племенната аристокрация, която притежавала крупни поземлени владения — основа на икономическата им мощ. Свободният народ включвал селяни, занаятчии и търговци. Въпреки че притежавали свои парцели, селяните били задължени към конниците.
Те участвували в походите, но нямали решаващ глас при обсъждането им, както и при разпределянето на плячката. Робство в класически смисъл в Галия не се развило. То останало в своя патриархален стадий, когато робите се включвали в рода като негови непълноправни членове.
Военнопленниците не ставали роби, а най-често били ритуално умъртвявани още на бойното поле. В „Записките“ намираме Келтски предмети, открити в различни области на Западна Европа описание на келтско жертвоприношение — хората били затваряни в огромни кошове от върбови клони, които после били запалвани. Цезар твърди, че когато липсвали пленници или престъпници — жертва на боговете ставали и невинни хора.
Друидите съставлявали третата класа в об ществото. Прорицатели, певци, жреци, съдии, лечители, пазители на старинните галски добродетели, друидите се ползвали с огромен авторитет. Те имали и последната дума при вземане на политически решения от племенния вожд.
Желаещите да станат друиди се подбирали грижливо сред най-талантливите младежи в племето. Обучавали се в продължение на двадесет години, като било строго забранено да се записват постиженията на жреческата наука — за да се запазят в тайна и за да се тренира паметта на ученика.
Римляните се опитали да унищожат тази прослойка, която би могла да организира келтите срещу тяхната власт, но въпреки суровите мерки друидите се запазили до V век и по този начин голяма част от религиозните вярвания и култура на келтите преминали в средновековието, разбира се, примесени с християнски елементи.
На практика цялата власт в обществото принадлежала на племенната аристокрация. От нейните среди се избирал ежегодно вождът на племето, който провеждал политика, съобразена с интересите й. Военните походи и набези срещу други племена осигурявали богата плячка, която още повече засилвала нейните позиции в обществото.
Амбициите на аристокрацията за нови земи и богатства обаче могат да се осъществят само в условията на едно проспериращо стопанство. Това е материалната база, върху която се гради успехът на външнополитическите акции на келтите — от грабителския набег до завоюването на нови земи. Основен поминък на келтските племена е земеделието, а в някои райони със специфичен климат преобладава скотовъдството.
В областта на земеделието редица открития и нововъведения се приписват на галите. Те първи въвели в употреба ралото с железен палешник, плуга с колело и. по този начин увеличили добивите. При своето разселване из Европа те направили достояние на много народи и други технически новости като косачката, мелница с въртящи се камъни и пр.
Ако сравним нивото на развитие на стопанството в Галия и Рим, трябва да признаем, че не във всички аспекти „господарите на света“ имат водеща роля.
Известно е например, че за да се изхрани населението на Апенинския полуостров, налагало се е да се внася зърно от Египет и Сицилия, докато подобен проблем никога не е стоял пред жителите на Галия. Силно развито при келтите е занаятчийското производство – направата на накити, предмети на бита, оръжие.
Майсторите-гали боравели с глина, желязо, благородни метали, бронз и създавали истински произведения на изкуството. Особено ясно това личи при фибулите – античните безопасни игли, с които се прикрепяли дрехите. В много райони, включително и днешните български земи, се откриват фибули, които съчетават в себе си както стари местни традиции, така и елементи, характерни за латенската култура, т.е. сега по археологически път се доказва влиянието, което оказва келтската култура на тракийската.
Освен икономическата основа и гъвкавата политическа организация на обществото необходимо условие за успеха на келтската експанзия е и превъзхождащата другите народи военна сила. „Цялата раса, която сега се нарича галска или келтска, страстно обича войната, горда е и устремна в боевете“ — Страбон. Войната заемала важно място в живота на келтите, нещо повече — тя била тяхно ежедневие.
В непрекъснатите борби се калявал духът, възпитавали се воински добродетели, които правели галите превъзходни войници. В древността тактиката не била на особено високо ниво. Двете армии се построявали една срещу друга, като спазвали условието пехотата да се сражава с пехотата и конницата с конница.
Изходът от битката бил определян в повечето случаи от личните качества на бойците — тяхната воля за победа, както и умението им да боравят с оръжието. В такива случаи ясно личи превъзходството на келтите над другите народи.
Организирани от своите вождове, те спазвали сравнително висока тактическа дисциплина, а техните военни добродетели били всепризнати. Сам Цезар, техен противник, който далеч няма за цел да ги хвали, в своите „Записки“ често дава да се разбере, че римляните са срещнали достоен противник.
Келтската войска се състои от пехота и конница. Някои от военачалниците се сражават с колесница. Често преди боя те препускат пред фронта на двете армии и призовават на двубой предводителя на противника. Изходът от тези единоборства предрешавал и изхода от цялата битка.
Галската конница е широко известна със своята устремност и маневреност в боя. Цезар оценява по достойнство нейните качества и включвал в своята войска контингенти от келти кавалеристи. Основната част от келтската войска в епохата на техните преселения е пехотата.
Много често в погребенията се намира инвентар, характерен за местната култура – (тракийска или илирийска) метална апликация — умбо, келтски меч и копие. Този факт поставя пред изследвача проблема за етническата принадлежност на погребания воин. Не винаги е ясно дали това е местен боец, въоръжен с по-хубавия келтски меч, или е погребение на келт, извършено по друг, местен погребален обред.
Пример в това отношение са некрополите от Северозападна България. В тях погребалният инвентар най-често се състои от мечове келтски тип, копия, бойни ножове, умба; юзди, по рядко накити-фибули, гривни, торкви и епизодично се среща местна керамика. При тези погребения срещаме както келтски, така и чисто тракийски елементи.
Не са проучени други обекти от този район като крепости, селища и пр. и това още повече усложнява нещата. Основният проблем е за етническата принадлежност на погребаните мъже (женски погребения не са открити) в тези некрополи. Възможни са няколко отговора на този въпрос.
Тъй като това е територия на тракийското племе трибали, би могло да се допусне, че погребаните воини са принадлежали към това силно племе, а латенските паметници са внос или местно подражание на келтските форми.
В подкрепа е и фактът, че погребалните обреди, както и керамичните съдове са характерни за тракийската материална култура. От дълбока древност траките се славели като опитни коневъдци и наличието на юзди в тези погребения също е довод в полза на изказаното по-горе мнение.
Но има и елементи, които ни карат да не бъдем толкова категорични, когато определяме тези погребения като тракийски. Налице е не само появата на латенски елементи, но и промяна в погребалния обред. Древните траки не са поставяли като дар на мъртвия неговото оръжие. Пълен набор въоръжение се открива само в богатите погребения на вождовете от периода V—IV в. пр.н.е. в същинска Тракия.
И така, второто предположение е тези гробове да са келтски, или по-точно на скордиските, келтско племе, което около средата на III в. се локализира между реките Сава и Драва на територията на днешна Югославия. Според античните автори това са онези келти, които след неуспешния поход срещу Делфи се заселват в тези земи.
Тук те развили своя култура, чийто връх се отнася към края на I! и началото на I в. пр.н.е. Би могло да се допусне, че при своето възходящо развитие скордиските постепенно са изтласкали трибалите от техните земи, а въпросните погребения са материална проява на този процес.
И двете хипотези имат привърженици и врагове. Малкото данни, които засега ни дават археологическите проучвания, не позволяват да се отговори категорично на този въпрос. За неговото решаване трябва да се привлекат и писмените сведения, и данните от лингвистиката.
Страбон говори за наличието на смесен келто-тракийски народ в този район и това е най-вероятното обяснение. В продължение близо на два века скордиските и трибалите са в съседни области. През това време материалната култура на тези племена е в разцвет. При тези условия се осъществяват връзките между двете племена.
Трибалите устояват с по-доброто въоръжение, като в началото са си доставяли негови образци по търговски пътища, а по-късно сами започват да го произвеждат. Кел ите пък, които при идването си на полуострова са предимно пехотинци, възприемат от траките тактиката на боя с коне и, както споменават писмените извори за техните нападения над римските провинции, те били добри ездачи.
И ако отново се върнем към въпроса какво са на Балканския полуостров — само разруха и опустошение, или една водеща, утвърдила се в почти цяла Европа култура, можем да отговорим, че частица от келтското наследство, с което много народи днес се гордеят, е достигнала и до нашите земи.
Изказаното предположение за наличието на смесен народ от траки и скордиски се нуждае от още доказателства. В негова полза са сведенията на древните историци за съвместни нападения на келти и траки срещу Македония — по това време римска провинция.
Бъдещите проучвания ще дадат отговор дали и доколко е имало смесване между двата етноса и в какви форми се е осъществявало то. Безспорен е фактът, че келтското присъствие на полуострова не трябва нито да се омаловажава, нито да се вижда само в негативна светлина.
Келтите са оставили трайни следи в оформянето на материалната култура на тракийските племена, които по-късно участвуват като етнически компонент в Българската средновековна държава.