От Димитър Тонин, 11.03.2012 г.,
Д-р Мишел Раул (глава от книгата „Завръщането на друидите“)
Въпреки оскъдността на писмените паметници за друидите не бива да смятаме, че няма такава или че след нахлуването на Цезар в Галия както друидите, така и цялата келтска общност, са изчезнали като по чудо.
Друидите и техните традиции били особено уязвими първо по отношение на римското нашествие, а след това и спрямо войнствено настроената християнска църква, която неизменно се съюзявала с победителя. Въпреки всичко друидите и тяхното учение никога не са изчезвали изцяло от лицето на европейския континент.
ЗНАЧЕНИЕ НА КЕЛТСКАТА ОБЩНОСТ В ДРЕВНА ЕВРОПА
Почти цяла Европа била заселена с народности от индо-европейски произход и повечето от тях били келти. На практика, земите на келтите се простирали от Балтийско море до Средиземноморието, от Кавказ до Ирландия и Испания.
Според едно предание, прочутият гръцки философ Питагор бил приет с почести от членовете на марсилския Орден на Друидите през 529 г.пр.Хр. Да си спомним също и че галатейците (основателите на Галатея) в заселената с гали тулузка област били наричани още „племето на тектонските мъдреци“ (Tectosage tribe), а това е същото племе, което основало келтското царство в Анкир (и впоследствие то прераства в град Анкара в Мала Азия).
За галатейците се споменава и в епистола на Свети Павел – християнският мисионер от времето на апостолите. Тогава галатейците все още не били приели християнството и по-късно приемат исляма. Религията на древните келти в тези райони на света била разпространена чрез учението на друидите.
По-късно „келти“ били наричани вече само обитателите на многобройните галски общности, а още в по-нови времена наричали само заселниците в крайните райони на Източна Европа, Ирландия, Шотландия, остров Ман, Уелс, Корнуол, Арморикански Бретон (древното име на Западна Галия) и Испанска Галиция.
Но не бива да забравяме, че първоначално древна Европа и някой области от Азия били населени най-вече с келти и въпреки многобройните нашествия, в основата си европейското население остава келтско по произход.
ВЪВЕЖДАНЕ НА ХРИСТИЯНСТВОТО В ИМПЕРИЯТА
Според някои предания християнството било въведено сред галите още по времето на апостолите, когато последователите на Христос пристигнали в района на днешна Марсилия. Сред тях били Йосиф Ариматейски и Мария-Магдалена, за която се смята, че намерила подслон в пещерата Сен-Бон.
И до днес в тази пещера християните извършват ритуали в нейна чест. Според други легенди, тук се намирало седалище на общност на друидите и това място впоследствие се превърнало в обект за поклонение, дори и за кралете на Франция.
Мястото е известно и с това, че от незапомнени времена тук се отбивали керваните с пътуващи търговци и занаятчии. Йосиф Ариматейски продължил пътуването си към Касетеритските острови, пристигнал във Великобритания и се установил в района на днешната област Гластонбъри (известна в древността като Келтския Авалон).
СБЛЪСЪК НА РЕЛИГИИ
Сблъсъкът на религии бил особено остър в Ирландия, където християните били оглавявани от Свети Патрик. Предполага се, че много друиди, които приели новата вяра неохотно, впоследствие се оттеглили в келтските манастири, а други верни последователи на религията на друидите излезли в нелегалност.
Имало и такива, които заели междинна позиция между тези две тенденции и продължили да съществуват автономно под името калдейци или калди.
ДРУИДИ-МОНАСИ ИЛИ МОНАСИ-ДРУИДИ
Благодарение на новопосветените, които често ставали писари в манастирите, устните предания на келтите били увековечени в ръкописи, които въпреки неизбежните поправки на християнската доктрина са оцелели и до днес.
Независимо от влиянието на новата религия тези ръкописи са съхранили много от нашите древни традиции. Приливът на монаси от известните на времето келтски общности в Ирландия, Шотландия и Уелс (сред които бил и келтският монах Колумба, прочут с думите: „Исусе, друиде мой…“, и Коломбан, който популяризирал институцията на келтските манастири в Европа) оказал силно влияние върху западната християнска църква и новата религия приела и някои елементи от келтските традиции.
Въпреки многобройните Църковни събори в Галия, които официално заклеймявали „неудобните“ практики на друидите, християнските мисионери от келтски произход успели да въведат в църковните ритуали много от древните традиционни практики. Тези именно традиции в повече или по-малко видоизменена форма са стигнали и до нас.
Церемониалните шествия следвали пътя, лабиринтите, прокарани от подземните реки. Така традициите на друидите са съхранени и до днес в шествията, наречени „тромени“ (процесии около хълмовете). Пътувания из енорията, поклоненията в Свети Джеймс от Компостела, литании (шествия от духовници и енориаши, които обикалят цялата енория), празници на земеделците по време на оран и беритба на плодове, особено на жито и ябълки, празници на конете и рогатия добитък.
Всичко това носи следите от древната друидска култура. Чествани били дори и празниците на някои келтски богове като Луг, Чернунос и Дана, които били буквално пренесени в празниците на Свети Михаил, Свети Корнелий и Света Ана.
Равноденствията и слънцестоенията също бързо намерили място в християнския календар. Така християнските литургии неизбежно били повлияни от празниците в традициите на келтите от древността, като впоследствие били леко видоизменени според това дали съответната келтска общност използвала лунния или слънчево-лунния календар.
ПРЕИМЕНУВАНЕ НА ПРАЗНИЦИТЕ
В това отношение типичен пример е празникът Самониос (ирландският Самхаин) – денят на срещата между живите и мъртвите, честван по време на първото новолуние след есенното равноденствие в края на октомври и началото на ноември.
Този празник бил асимилиран от църквата като ден на всички светци и по-късно в католическия календар бил наречен „Ден на Вси Светии“, който се отбелязва на първи ноември заедно със Задушница (втори ноември).
БОГИНИТЕ СТАВАТ ДЕВИ
В това отношение типичен пример е денят на Бригантия (ирландския Имболк – празника на богинята Бригид), честван в края на януари или началото на февруари. Празникът е свързван и с други галски богове, Епона или Белисама – друидски празници, посветени на жената.
Те били заимствани от християните и трансформирани в Очищението на Дева Мария и Представянето на Исус в Храма (втори февруари, известен като Сретение Господне).
Белтан, Белтейн или Белтаин, празникът, при който се палят огньове в чест на бог Беленос (в началото на април или края на май) бил трансформиран в празника на апостолите Филип и Джеймс Младши на първи май.
Преди това се чества Денят на еванагелиста Марко (на 25 април), а след него е празникът на апостол Йоан (шести май), който се дублира с празника на същия апостол на 26 декември. На същия ден се чества и празникът на Свети Михаил на връх Гарган (Там духът му се появил в Италия през 492 г. на осми май).
ВЕЛИКАТА БОГИНЯ НА КЕЛТИТЕ СЕ ОТЪЖДЕСТВЯВА С БАБАТА НА ИСУС
Лугназад – празникът на бог Луг Сияйния, честван около първи август, става празник на Свети Петър – Главният сред апостолите. Сиянието и блясъкът, свързвани с празника на Луг, били заимствани от ритуалите по време на Преображение Господне на шести август.
Близки по време са и други важни християнски празници – на 25 юли се чества денят на апостол Джеймс-Старши от Компостела в Галиция, а на 26 юли – празникът на Света Анна, според църковния канон – „Великата майка на бретонския народ“ и покровителка на град Бретон, както и на Куебек, Монреал и Отава (вероятно поради големият брой бретонци, емигрирали в Канада преди столетия).
По всяка вероятност Света Анна (за която се предполага, че е майка на Дева Мария и следователно баба на Исус, (макар че името й не се споменава в Стария завет) е аналог на богинята Дана – върховната богиня на народа дана от келтската митология за Туатха де Данан.
ИСТОРИЯ НА ДВИЖЕНИЕТО НА ДРУИДИТЕ ОТ РАННОТО СРЕДНОВЕКОВИЕ ДО РЕНЕСАНСА
Миграцията на келтското население от Британските острови в Европа в периода от VI-VIII в. допринася не само за прилива от варварски нашествия в Европа, но и за възраждането на келтските традиции на стария континент.
Християнски свещеници от келтски произход, наричани най-общо „скоти“ (които включвали калдейци, бретонци, уелсци и ирландци) предшествали или придружавали преселниците, като продължавали да поддържат келтските традиции отпреди въвеждането на християнството. Това залегнало в основата на сблъсъка между християнското учение и влиянието на религиозните традиции от римско време.
Сарацините, известни от хрониките със своите нашествия през VII в. не били само мюсюлмани. Под това название се визират и викинги, които все още били езичници, както и войнстващи групи от местното келтско население, които с меч в ръка се опитвали да наложат завръщането към учението на древните друиди.
Придворните бардове на ирландските и уелските князе принадлежали към древната жреческа каста на друидите и в самото начало, когато всички били все още обхванати от трескавото желание да подкрепят промените, били толерирани от новото християнизирано общество.
Придворните поети обаче не пропускали и най-малката възможност да припомнят (макар и в завоалиран вид) древните родни традиции и да ги популяризират в песни, наречени „История на Британия“ (под понятието „Британия“ се разбира не само Британските острови, но Малка Британия или Бретон). Тези идеи залягат в основата на компилации от различни версии на „Бретонските романи“ за рицарите на Кръглата маса.
Сборниците били предназначени за събратята им по призвание, известни като трубадури (разновидност на бардовете, пътуващи певци и поети), които били охотно приемани в дворовете на кралете и местните аристократи. Бретонските романи не говорят открито за друидите. Но присъствието на литературни образи като Магьосника Мърлин – дълбоко вярващ върховен жрец, радетел за съхранението на традицията на друидите и мост (фактор за приемствеността) между предисторическите времена и Епохата на Водолея е от особено значение за предаване на посланието.
На практика моделът за рицарство от цикъла за Кръглата маса, вдъхновен от келтската традиция, повдигнал духа на военната аристокрация. Постепенно се променило и отношението към жените най-вече благодарение на култа към Дамата-повелителка. Не били пренебрегнати и класите на производителите.
Гилдиите на занаятчиите организирали своите обединения според вижданията на строителите на катедрали, които прилагали на практика тайните на своя занаят, наследени от строителите на древните мегалити с дискретната подкрепа на прикритите друиди, които навсякъде оставали белег за своята намеса и този белег бил понятен единствено за онези, които умеели да вникнат в тяхното послание.
До нас са достигнали няколко точни дати от този период. Гората на друидите, известна като „Кор Емрис“ е създадена в Оксфорд преди 1066 г. Името означава „град на амброзията“, изобилства от конотации и същевременно се асоциира с други понятия –Плеядите, магнитните полюси на земята, кръгът от каменни статуи на великани от хълма Амбриус, мегалитният астрономически календар от Стоунхендж, митовете за Атлантида и Хиперборея, както и галерия от образи като тези от цикъла за Кръглата маса в Бретонските романи.
През 1136 г. Джефри от Монмаут публикувал в Оксфордския канон своята История на британските крале, която поставя основите на западната историческа наука. Около 1155 г. нормандският поет Вас тръгва по неговите стъпки, като популяризира легендата за рицарите на Кръглата маса.
Неговите разкази въздействали силно върху келтското въображение, най-вече поради съвършеното съзвучие с духа на Средновековието. Според някои предания през 1245 г. друидите от Оксфорд се организирали в Хемуската Гора. Името на общността произлиза от древен духовен център на Балканите, който за гърците символизирал посоката на магнитните полюси.
Изборът на името е показателен за влиянието на хиперборейската традиция, чиито последователи в древността предприемали поклонения в планината Хемус.
Първият автор от времето на Ренесанса, който пише за друидите, е Аниус ди Витербо от около 1498 г. Съчинението е разпространено през 1510 г. от Джон Уайт от Бейзинстоук, който включил в творчеството си и идеи от писанията на Джефри от Монмаут.
Техните творби поставят началото на непрекъснат поток от литература, чиито автори публикуват по-скоро своите виждания за друидите, отколкото данни за истинската традицията. Единственото изключение в това отношение е Рабле (1494-1553), който с вълнуващото и твърде закодирано повествование в Гаргантюа и Пантагрюел описва класически образи от келтската митология и легендите за крал Артър. Въпреки всичко традицията е съхранена и предадена на бъдните поколения.
ПОЯВА НА ДРУИДИТЕ ОТ ПЪРВО ПОКОЛЕНИЕ – ПРИЕМСТВЕНОСТТА НА ХИПЕРБОРЕЙСКАТА ТРАДИЦИЯ ОТ ДЖОН ТОЛАНД ПРЕЗ 1717 Г.
По време на есенното равноденствие през 1716 г. в епохата на Просветлението, израсналият в Шотландия ирландски философ Джон Толанд отправил своя призив към хората, събрали се на хълма Примроуз край Лондон: „Да се обърнем към Слънцето, Окото на Светлината“.
Този призив бил отправен към всички присъстващи друиди. Толанд ги приканвал на общо събрание в страноприемницата „Ябълково дърво“, където след една година и един ден според келтските традиции трябвало да се чества поредния празник.
Така след привидното прекъсване на традицията виждаме, че в началото на XVIII в. учението на друидите все още продължавало да съществува.
Призивът на Толанд е възможен благодарение на процъфтяващия по онова време британски либерализъм и по всичко личи, че нищо не е възпрепятствало събирането на друидите на двайсет и втори септември 1717 г. в страноприемницата „Ябълково дърво“ на Чарлз Стрийт в Ковънт Гардън, Лондон.
Събирането било почетено от представители на общности от Лондон, Ню Йорк, Оксфорд, Уелс, Корнуол, остров Ман, Ангълси, Шотландия и Ирландия, както и от делегация от Европа, оглавявана от Пиер дьо Мезо от бретонския град Нант, което е показателно за възобновявянето на учението на друидите и в Северозападна Европа.
Този конгрес в крайна сметка решава да се създаде конфедерация на оцелелите от древността общности и гори на друидите и бардовете, наречена с келтското име на Друида Уйлеах Брайтрехас (A.D.U.B.). Тя обединявала и общностите от Кръга на друидите от Общонародните сдружения.
Макар че писмените паметници за този конгрес датират от много по-късно време, приема се, че Възраждането на древния Орден на друидите започва от този момент.
Смята се, че това общо събрание поставя началото на съвременния Ренесанс в движението на друидите във Великобритания. Оттогава това движение и неговата философия продължават да се развиват.
В началото на XVIII в. друидите определяли себе си и своето движение като философско учение, дистанцирано от влиянието на християнството и насочено към пропагандиране на идеите за завръщане към корените на традиционната религия на келтите.
На този конгрес присъствали представители и на континенталните друиди, но по всичко личи, че в Европа решенията на общото събрание не получават отзвук. Можем да предположим единствено, че вероятно условията за възраждане на старата традиция в Европа не са били подходящи.
Все пак не бива да забравяме, че десет години по-късно, през 1727 г., в Париж била издадена книгата Религията на галите от монаха бенедиктинец Жак Мартен, който се позовава на неоспорими източници от древността.
ИЗБУХВАНЕТО НА КЕЛТОМАНИЯТА
Commentatio De Druidis Occidentalum Populorum Philosophis, публикувана през 1744 г. в Улм от Жан Фрикюс в издание от петнадесет страници включва изключително важна библиография от произведения на двеста шестдесет и трима автори, писали за друидите между 1514 и 1744 г.; с други думи, това означава, че повече от веднъж годишно тази тема била припомняна на широката общественост или поне на академичните среди.
Най-характерната черта от възобновяването на учението на друидите след времето на Джон Толанд е, че Ренесансът на друидите съвпада по време със създаването на Великата масонска ложа в Англия на 24 юни 1718 г. в Лондон.
Тази институция обединявала четирите философски масонски ложи в Лондон (една от които провеждала редовните си събрания в страноприемницата „Ябълково дърво“). По всичко личи, че в този момент историята на паганистичните движения претърпяла значителен поврат.
Но не бива да забравяме, че изборът между християнството и паганистичните религии се възприемал по драстично различен начин от техните привърженици.
ХРИСТИЯНИ ИЛИ ЕЗИЧНИЦИ
Свободните зидари се ориентирали към юдейско-християнската традиция и основали своите институции в съответствие с изискванията на гражданските и религиозните власти.
За разлика от тях, друидите от Уйлеах Брайтрехас (дори само заради келтското си име) изглеждали като самобитна групировка, насочена срещу устоите на властта, целяща изграждане на трайни интереси към вярвания в древното учение на друидите и завръщането към първичните извори на келтската цивилизация и религията.
След събора, на който била основана Хемуската Гора, тогавашните друиди извършили ново предизвикателство. Те подкрепили древната хиперборейска традиция.
Според някои източници след 1717 г. може да вярваме, че Орденът на древните друиди не преустановил своята дейност, макар че от онова време не са оцелели писмени паметници.
Орденът успял да постави основите на други общности, най-известната от които оцелява до 1964 г. и прераства в Ордена на Бардовете, Оватите и Друидите (ОБОД), оглавяван от Рос Никълс.
ВЪЗРАЖДАНЕ НА ДРУИДИТЕ ОТ ВТОРИ ВИД – ПРИЕМСТВЕНОСТ НА ТРАДИЦИЯТА НА ХЕНРИ ХЪРЛ ПРЕЗ 1781 Г.
Възобновяването на учението на друидите през 1717 г. е белязано от знака на разединението. През 1781г. дърводелецът Хенри Хърл създава ново сдружение, известно като Древния орден на друидите (ДОД) със седалище в таверната „Кингс Армс“ на Поланд Стрийт в Лондон.
Този клон на неодруиди се радва на широка популярност, тъй като във философски план учението е основано на неохристиянството. Върху олтара на храмовете, където достъпът бил ограничен, винаги стояла Библия. За разлика от сдруженията на свободните зидари, достъпни само за избрани хора от елита на обществото, древният Орден на друидите отворил вратите си за работниците и дребната буржоазия.
Орденът нямал за цел да наруши преднамерено статуквото (чрез привличането на дисидентски групи като Обединения древен орден на друидите, Ордена на друидите, Шефилдския всенароден орден и Манчестерския орден на друидите), но на практика успял да създаде високоефективна солидарност чрез идеята за взаимопомощ, която изпреварила с много години основаването на Националната здравна служба.
Социалната система за взаимопомощ предвиждала посещения на болни по домовете и в клиниките, помощ на вдовици и сираци, дори предлагала заеми за закупуването на жилища. Много от мероприятията по-късно били трансформирани в различни видове застраховки на семействата и имуществото на друидите, сред тях е и застраховката за живот.
С развитието на технологиите Орденът включил в социалната си програма дори застраховка на моторни превозни средства. Системата за социална взаимопомощ популяризирала движението на неодруидите в цялата Британска империя, както в англоезичните страни, така и в колониите по цял свят.
Някои вътрешни разногласия в Ордена в крайна сметка намират отражение в отцепването на група друиди, която през 1834 г. създава сдружението Обединен древен орден на друидите.
През 1913 г. Международната Велика ложа на друидите създава федерация от тези две групи, както и от други сродни по дух Ордени на друидите. В крайна сметка това допринася за международното разпространение и динамиката на развитието на съвременните друиди.
На практика разпространението и разрастването на сдруженията на неодруидите сред земи и хора, които отдавна са забравили за своя древен келтски произход, не съдейства непременно за развитието на практиките и ритуалите от древните учения.
В дейността си тези сдружения наблягат най-вече на системата за социална взаимопомощ. Въпреки пренебрегването на важни елементи от древното учение трябва да отбележим, че в крайна сметка хиляди хора, които носели в душата от вярата на древните друиди, били готови да жертват време, средства и усилия в името на благородни цели. Трябва да отдадем дължимата почит на този аспект от развитието на движението на съвременните друиди.
Благодарение на системата за социална взаимопомощ движението на друидите било популяризирано в Северна и Латинска Америка. Николас Димър – американски друид от немски произход, се завърнал в Европа и решил да остане за известно време във Франция, където основал първата европейска ложа УАОД „Постоянство“ в Париж през 1869 г.
За нещастие, опитът за създаване на движението на неодруидите във Франция през XIX в, завършва без особени последствия поради избухването на войната между Франция и Германия през 1870 г. Димър отпътувал за Германия, където основал Обединения древен орден на друидите, след което продължил мисията си в Северна Европа – Швеция, Норвегия, Дания и Швейцария.
Същият клон от движението на неодруидите се появява и на много места в Британската империя и не след дълго внушителни по броя на своите членове организации се появяват в Австралия, Тасмания и Нова Зеландия. Между ИГИД, УАОД и френските и бретонски сдружения на друидите били осъществени тесни връзки, които несъмнено доразвивали възможностите, изгубени през 1869 г.
Налице били благоприятни условия за възобновяването на системата за социална помощ и възраждането на древното учение.
ВЪЗРАЖДАНЕ НА ДВИЖЕНИЕТО НА ДРУИДИТЕ ОТ ТРЕТИ ВИД – ПРИЕМСТВЕНОСТ НА БАРДИЧЕСКАТА ТРАДИЦИЯ НА ЙОЛО МОРГАНУГ ОТ 1792
Третият етап от движението на неодруидите се заражда отново в Лондон. На практика по това време се поставят и основите на нов действен център за посвещаване в учението.
В основата на това сдружение стои Едуард Уилямс, известен под името Йоло Моргануг – жител на Лондон от уелски произход, скромен зидар по професия, който познавал толкова добре клановите традиции на Гламорган, че започнал да съставя сборник с исторически данни по поръчка на сдружението „Гуинедигион“ – организация на уелската общност в Лондон.
След Ябълковото дърво идва ред на Розата
На 21 юни 1792 г. отново на хълма Примроуз (където през 1717 г. Джон Толанд основал своето сдружение), Йоло Моргануг поставил основите на първата съвременна организация, посветена на уелските традиции.
Същата церемония била повторена в Уелс с не по-малък успех и в много по-широк мащаб. Йоло Моргануг интуитивно усещал, че трябва да основе Горсед (възстановяване на церемонията на друидите), което включва благородната надпревара между бардовете, наричана ейстедфодау, която до този момент вече била популярна в Уелс.
Горсед поема функциите на организатор или официален съдия на Ейстедфод; впоследствие Горсед постига значителни успехи при всички Ейстедфодау, които приемат по-скоро облик на състезание между бардовете и донякъде изгубват автентичния си характер на практика на друидите.
Все пак трябва да отбележим, че още в самото начало на възраждането на традициите на уелските бардове известни личности като Ивън Дейвис (1801-1888), чието бардическо име е Мифир Моргануг, и д-р Уилям Прайс от Лантризан правят всичко възможно за възстановянето на учението на друидите отпреди въвеждането на християнството, но опитите им не се увенчават с успех, тъй като и двамата действали самостоятелно без широка обществена подкрепа.
Въпреки огромните усилия, които полагат за съхраняването на древните традиции, не след дълго Горседсе превръща в поле за изява най-вече на част от протестантското духовенство с определен афинитет към уелското население, което очевидно започвало да усеща липсата на традиционните състезания по ораторско изкуство на открито. За нещастие, тази тенденция засенчвала философските и езотеричните аспекти в учението на друидите.
По всичко личи, че трите клона в движението на друидите в Лондон били известни на някои политически емигранти от Франция, където по онова време вилнеела Гражданската война. Сред тях бил и бретонският писател Франсоа-Рене Шатобриан.
През 1809г. той публикува своето известно произведение Мъчениците включващо преданието за легендарната Веледа, която се опълчила срещу римляните. Уилям Стъкли напомня за това събитие в книгата си за Аугуста, принцесата на Уелс, която била провъзгласена за архидруидеса на Кю и приела името Веледа.
Принцесата била смятана за покровителка на Ордена на друидите. Друга известна личност от Бретон, взела участие в процеса на възраждането на друидите, бил Жан-Франсоа Мари Льо Гониде, емигрант в Уелс, автор на „Келтско-бретонска граматика“ и бретонецът Ерсар дьо ла Вилмарк, посветен в религията на друидите с още други двама бретонци на уелския ейстедфод в Ейбъргавени през 1838 г. както и френският писател и политически деец Алфонс дьо Ламартин, който участвал в същата церемония, но не успял да влезе в организацията.
Неговият приятел Луи дьо Жакло бил включен в ритуалите с рецитирането на поема, написана от Ламартин специално за случая. Не е известно дали Ламартин е искал да основе сдружение на бардове и друиди във Франция, но със сигурност се знае, че през 1855 г. Ла Вилмарк основал първата група на бардовете, наречена Breuriez Barzed Breiz (Братство на бретонските бардове).
Това сдружение първоначално включвало писатели, творящи на бретонски език, но след смъртта на своя създател през 1895 г се разпаднало. По-късно, през 1862 г. френският „поет от Парнас“ Льоком дьо Лил публикувал своите Езически поеми – сборник, посветен на завладяването на Мона (Ангълси) от римляните.
В рамките на регионалната бретонска асоциация през 1898 г. били осъществени връзки между бретонците и уелсците, а на следващата година на уелския Горсед били приети още около двайсет бретонци. На първи септември 1900 г. в таверната „Ла Вьов Льо Фал’ер“ в Гингам било проведено учредително събрание на бретонските друиди.
По своята същност бретонският Горсед е разновидност на уелския и е провъзгласен от своя патрон като „Горсед на бардовете от Бретонския полуостров“. В това название е отразено признанието на патрона, но и известна зависимост и подчиненост на върховната власт на уелския архидруид.
Потомци на Горсед
На двайсет и първи септември 1928 г. бил обявен Горсед за бардовете от Корнуол. Церемонията се отличавала от всички предишни, защото там били свикани само поети, признати от авторитетното мнение на Великия Бард.
Под егидата на уелския Горсед и патронажа на бретонския Горсед през 1933 г. бил основан Галският колеж. Първоначално обединявал начинаещи поети от Галия, но постепенно заприиждали ученици от цяла Франция. Негов Велик друид бил талантливият поет Филеас Лебесг. За съжаление, колежът престанал да действа активно след смъртта на своя основател през 1958 г.
Докато насочените към социална взаимопомощ сдружения на Хенри Хърл приемали в средите си членове не само от келтски произход, свързаните с уелския Горсед сдружения преднамерено изолирали кандидати от некелтски произход и хора, които не били отявлени келтофили.
Тази позиция е регламентирана в Споразумението от Каерлион Бей през 1971 г., чиято основна цел била популяризирането на келтските езици. Трябва да признаем, че сдруженията на Горсед играят важна роля за разпространението на келтската култура.
Въпреки че популярността им е ограничена само в трите „келтски страни“, членовете им от цял свят непрекъснато се увеличават поради емиграцията на келтите в страните от бившата Британска общност на нациите. Дори на територията на днешна Ирландия и Шотландия все повече нараства броят на членовете в уелския Горсед.
Въпреки популярността си друидите от третата линия на уелската бардическа традиция неволно съдействат за възникването на групи, които се дистанцират от основното движение на базата на клаузите от споразумението в Каерлион Бей през 1971 г.
Така Галският колеж на друидите (създаден през 1942 от Пол Буше, известен с друидското име Бод Коуд), който се смята за продължител на традицията на Филеас Лебесг, не бил признат от уелския Горсед след като били възстановени контактите между Великобритания и континента в края на Втората световна война.
Независимо от това колежът продължил да се развива и негови представители участвали в бретонския Горсед (когато отношенията между Колежа и уелския Горсед се влошавали), както и на форуми на лондонския Орден на друидите, който също не бил признат официално от уелския Горсед.
Галският колеж на друидите също бил подложен на разцепление, когато синът на Великия Друид основава своя Колеж за ученията на келтите и друидите през 1976 г. Много от членовете на Галския колеж се откъсват от предишните си сдружения и основават Всеобщото братство на друидите.
Братството се отличава с това, че след 1979 г. е оглавено от жена. Първата Велика Друидеса умира през 1991 г. и мястото й бива заето от друга жена. От Галския колеж произлизат и други организации на друиди, сред които са Друидският колеж в Бибракт и Келто-друидският колеж в Алоброж.
Бретонският Горсед също претърпява известни промени. През 1975 г. някои от членовете му се откъсват от основната организация, обединени от идеите на Философското братство на друидите под ръководството на Друида Коаре Калондан.
Този Велик Друид се възползва от благоприятните условия за разпространение на идеите на своето сдружение и след 1979 г. основава нови формации на друидите – Сдружение на келтските друиди от Нормандия, Корсикански колеж на традиционните друиди и Колеж на традиционните друиди от Окситан, чиито усилия днес са съсредоточени върху създаването на Институт за развитие на проучванията върху келтите в Южна Франция.
ВЪЗРАЖДАНЕ НА ДРУИДИТЕ ОТ ЧЕТВЪРТИ ВИД – ТРАДИЦИИ НА КЛАНОВЕТЕ
Към тази група принадлежат сдружения, които непрекъснато възникват и след относително кратък период от време се разпадат. Те не създават своя литература, традицията се предава от уста на уста, което предполага изключително внимание от страна на приемника. От чисто техническа гледна точка тези сдружения се определят като акроаматични.
Приемствеността се осъществява най-вече в рамките на едно семейство или род, по-точно – клан. Оттук идва и наименованието на традицията. Системата от знания се разпространява сред отделните семейства на клана и се съхранява в продължение на години. Децата научават тайни, за които ще си спомнят много по-късно, в зряла възраст, в сюблимен момент от живота си, когато емоционален шок или някакъв друг импулс ще събуди в тях спомена за тези тайни и отколешните знания ще изплуват от подсъзнанието им.
Традицията включва и знания, предназначени изключително за възрастни. В тази категория обикновено са включени ритуали и напътствия за начините, по които традицията трябва да бъде предадена на следващото поколение. Някои от тези традиции съдържат елементи от ученията на магьосници, вещери, лечители, акушерки и самоуки врачове, които наместват кости и стави. Знанията им често са заимствани от учението на друидите.
В толкова неясно очертана област от знания всичко е възможно. Главният недостатък на този вид традиции се определя от това, че невинаги можем да изобличим шарлатаните. Въпреки всичко, за онези, които знаят какво да търсят, околният свят изобилства от символика и послания.
Дълбоко вярващият би простил дори явния опит за измама. Но разграничаването на една такава традиция от друга е много трудно. Това не е като да представим документ за автентичност. Общностите от този вид се смятат за продължители на традициите на клановете. Макар и свързани с идеите на друидите, тези общности не бива да се приемат безрезервно.
Такава общност е Великият дъб, смятана за приемник на друидите от Галия (Франция), които преустановяват дейността си през 1943 г. През 1960 г. сдружението на Галските друиди е възстановено от Мик Гобан (починал през 1993 г.) и днес те прокламират учението си като продължение на осветените от времето древни традиции и принципи на загадъчния Орден на Гор.
Традиции на клановете от Бретон, Оверн и Пикардия
През 1936 г. в Бретон излиза манифестът на новия келтски орган на сдружението на келтите Кад, който обявява създаването на Breuriez Spered Adnevezi – „Братството на възродената вяра“ и приканва бретонците да заявят пред официалните църковни и светски власти (във Франция) желанието си да възобновят старите келтски традиции.
Един от основателите на сдружението излиза с прокламация, според която новата организация е основана върху учението на друидите във вида, в който то се практикува в неговия бретонски клан Ар Гоу. Някои от последователите членуват и в Движението на свободните зидари от Великата френска ложа, без обаче да са обвързани със специална мисия в него.
Братството на възобновената вяра продължава дейността си и през Втората световна война и публикува задълбочени научни изследвания върху традицията на друидите в списание „Неметон“, списвано от редактора Морвал Маршал – друид Артоновио, който през 1923 г. създава проекта на новото бретонско знаме. След войната Братството продължава дейността си под името Kredenn Geltiek – Келтската вяра.
Това е първото сдружение, което обявява открито принадлежността си към езическите традиции на неодруидите и което впоследствие се развива като твърде нееднозначно. През 1990 г., малко преди смъртта на Друиз Мьор Гуде – Върховен жрец Рафиг Тулу на друидите (наричан още Нюен Лиуарх), от средите на Kredenn Geltiek се откъсва неофицално провъзгласената група Comardiia Druvidiacta Aremorica –Друидско братство Арморика.
Все пак Келтската вяра продължава дейността си под формата на още няколко сдружения – Goursez Tud Don – Сдружение Туатха де Данан, или по-скоро Сдружение на клана Дана, както и Heureudevriez Tud an Derv, Братство на древния народ на Дъба.
В Бретон Гоф ан Стередену е единственият, който се обявява за продължител на традицията на клана Арморика, съществувал още преди заселването на бретонците на полуостров Арморика. През 1950 г. Стередену създава Броселиандския келтски колеж „Великата дъбова гора“, а по-късно се включва в създаването на други сдружения като Kengerhwreh Drwiel an Dreist-Hanternoz,
Хиперборейската гилдия на друидите, известна като Oaled Drwized Kornog (в буквален превод – „огнище на друидите на Запад“) през 1982 г.
През 1978 г. в областта Оверн в Галия отново започва дейността си друидският орден от Аверния, който се смята за продължител на древните жречески практики и учения на друидите.
Този орден възобновява някои от най-фините аспекти в учението на споменатите по-долу сдружения на друиди и келти, и през 1994 г. публикува практическо ръководство от около двеста страници за обучението на своите последователи.
Традицията Ш’дру (което на пикардски диалект означава „друиди“), популярна в Пикардия, през 1979 отново се разраства и се радва на широка популярност.
През 1980 г. във Франция се появяват някои загадъчни сдружения на келти и друиди, като административният им център е Реймс – град, където по традиция се извършвали коронациите на френските крале. Тези сдружения се обявяват за продължители на хилядолетната традиция на религията на друидите, оцеляла под формата на кланови традиции след 317 г.сл.Хр.
Въпреки усложнената си структура, огромен обем знания и внушителен брой членове, тези сдружения били принудени да излязат в нелегалност много скоро след създаването си. Така и не става ясно дали претенциите им за автентичност са действителни или измислица.
Някои британски и американски групи също претендират да бъдат продължители на древните кланови традиции, но не винаги могат да бъдат определяни като носители на традицията на друидите или на учението уика. Тези две изяви на келтските традиции понякога се отъждествяват.
Изключително сходство наблюдаваме и между американската църква И Тилуит Тег и Църквата на вълшебници и магьосници, произлязла от традиционната уелска уика. В северната част на Франция, в района на Ардените през 1992 г. се появява сдружението „Фен от Авалон“, оглавявано от жена, която твърди, че води потеклото си от ирландските Банши (жените от Сидхе, „другия свят“) и продължава техните кланови традиции.
Едва преди няколко години, през 1993 г. в Ирланадия се появява ново сдружение на друидите – „Орден на ирландските друиди“ (ОДИ), оглавявано от Майкъл Майл МакГрат. Макар че Ирландия определено може да се смята за родина на древните друиди, която по чудо остава незасегната от нашествието на римските легиони, католицизмът до скоро възпрепятстваше всички, които проявяваха интерес към древните учения.
Малцината ирландци, които се осмеляваха да се включат в съвременното движение на друидите, бяха принудени да участват тайно в сдруженията на Горсед в съседен Уелс. Но сега в Републиката вече съществуват открито и ОДИ и друидският клан на Дана.
Това се дължи на изключителните усилия за възобновяването на древните религии в Ирландия, положени през 1976 г. от Оливия Робъртсън, удостоена с ордена на Британската импереия. Това е първата стъпка към появяването на друидите от пети вид.
ПОЯВЯВАНЕ НА ДРУИДИТЕ ОТ ПЕТИ ВИД – СПОНТАННО ВЪЗНИКВАНЕ НА СДРУЖЕНИЯ ОТ ДОБРОВОЛЦИ
Няма нищо осъдително в това, че спонтанно започват да възникват различни сдружения на друидите. Много техни членове дори го прокламират. Това означава, че членовете им се присъединяват към съответните групи изключително по свое желание.
Според бретонските традиции на бардовете след една година и един ден те могат да излязат с декларация за привилегията на необходимостта. Благодарение на развитите съвременни комуникации, с изключение на случаите, когато членовете са преследвани по някаква причина, сега вече не е необходимо да се прибягва до този вид официално обявяване на членството. Следва описание на най-известните сдружения от този вид:
Авангардната църква
През 1885 г. Анри Лизре, за когото няма данни да е бил свързан с трите различни насоки в развитието на съвременното движение на друидите, създава Националната църква на друидите в Париж, която за съжаление не се радва на широка популярност.
Това сдружение за първи път използва думата църква при обозначаването на група от паганисти. Дотогава това понятие се свързвало единствено с институциите на християнството, макар че етимологично думата означава „събрание“ и следователно е приложима за събрания от всякакъв вид.
Въпреки силното присъствие на това значение на думата “църква”, дотогава тя не се е използвала в друг смисъл. В случая Анри Лизре нарича движението църква по-скоро като предизвикателство, отколкото въз основа на други причини.
През 60-те години се създават много групи от различен характер, като повечето от тях не просъществуват дълго. Такива са: Зеленият орден на друидите „Ронан аб Луг“, основан в Белгия като клон на Църквата на друидите от Галия (ДКГ), създаден от Пиер дьо ла Кра в Париж.
Тази Църква е характерна с това, че продължава да публикува смели статии за развитието на учението на паганистите. През 1993 г. организацията се трансформира във Федерация на друидите от Галия и Пиер дьо ла Кра продължава да публикува редовно произведенията си. През 1987 г. от ДКГ се откъсва клон, известен като Групата на друидите от Галия, която популяризира древните традиции в Източна и Централна Франция.
През 1988 г. в Белгия се създава тайнственият Келтски орден на Слънцето. Основателите му проявяват изключителен интерес към древните нехристиянски вярвания и се опитват да възстановят триделната структура на келтското общество с представители от класите на жреците, воините и производителите.
За тази цел новото сдружение настоява за провеждането на конференция в Галия. По-късно, през 1992 г. в Белгия се създава нов, много интересен с динамиката си Орден – „Гран Колеж дьо Шенд’Ор (GCCO)“, който се обявява за „спонтанно възникнало сдружение“ (от пети вид) въз основа на традициите на Друидския колеж от Бибракт в Галия, Франция (сдружение от трети вид).
Тази група популяризира учението си чрез достъпни за всеки книги обединени в добре оформени монографии. През 1993 г. бретонското сдружение на Комардия Друвиадиакта Арморика се разпада и ядрото му продължава да съществува под леко промененото име Comardiia Druvidiacta Aremorica Uecorectus – Братство на Свещеното право на друидите от Арморика.
Самото наименование на галски език предполага тежненията на сдружението към неопаганистичните движения. Въпреки ясно изразения си афинитет към древните вярвания, тези сдружения не могат да бъдат определени като придържащи се към каноните на традицията, след като са основани едва през 1989 г. и са се провъзгласили за ортодоксални продължители на традицията.
За отбелязване е, обаче, че Comardiia Druvidiacta Aremorica се приближава до европейските сдружения, сформирани по модела на Хенри Хърл с цел социална взаимопомощ. Друга характерна черта на Комардия е установяването на здрави връзки с нейните клонове от сдружения на неодруиди в Канада.
През 60-те години се наблюдава разрастване и процъфтяване на движението на друиди и в Америка, най-вече сред населението от келтски произход (уелсци, ирландци и шотландци). Привлечен от идеите на това движение, Тадх Мак Кросан, млад американец от ирландски произход, през 1991 г. публикува Тайнственият съд (Llewellyn Publications) – изключително интересно обобщение, създадено благодарение на доброто познаване на ирландските кланови традиции и връзките на автора с различни сдружения на друиди от Бретон и Галия.
Книгата се ползва с изключителна популярност в Канада, където предизвиква силен интерес сред населението на Квебек, което впоследствие осъществява контакти с европейските сдружения на друидите.
ДРУИДИ ОТ ШЕСТИ ВИД
Към цялостната картина на многобройните сдружения на друиди и техните клонове трябва да прибавим и най-новата тенденция – появяването на групи от шести вид, които в учението и практиките си комбинират различните традиции.
Тези сдружения са основани от личности, които проявяват предпочитания към две, три или повече традиции, в някои от които са били посветени. Тази практика се разпространява и заляга в основите на създаването на нови групи.
Макар че водачите на по-старите сдружения на друидите не одобряват подобни тенденции, а някои дори ги отхвърлят и забраняват, сдруженията от шести вид се радват на особена популярност особено сред по-младите поколения. След посвещаването си в няколко традиции, последователно членовете на тези сдружения съчетават в учението и практиките си идеите на няколко различни традиции.
Тази тенденция привлича толкова последователи, че повсеместно възникват нови и нови сдружения, които от самото начало прокламират принадлежността си към няколко различни групировки съвременни друиди. Така възниква въпросът дали този процес може и трябва да бъде овладян.
Трябва да признаем, че не съществува структура, която упражнява контрол върху различните сдружения и никой не може да узакони и гарантира автентичността на новите групи, които публично се провъзгласяват за друиди. А и нека да помислим дали наистина се нуждаем от такъв контрол?
Дали древността на традицията е по-важна от всичко
В близко бъдеще едва ли ще се появят сдружения, които да обявят своята принадлежност към неизвестни досега традиционни стари групи друиди, тъй като всички разновидности на старите движения са изчерпани. Очакваме новите групи да прокламират идеите си въз основата не толкова на древността на традициите, колкото на други критерии.
На практика човек не става друид, само за да наследи нечии древни ритуали и идеи, нито пък заради тяхната престижност. Преди всичко друидите се стремят да прилагат на практика своите знания в съзвучие с духовното си осъществяване и в името за доброто на цялото общество.
Искам да се обърна с няколко думи от свое име към всички, които проявяват интерес към движението на друидите. От собствен опит знам колко трудно е да се познават всички съществуващи до момента сдружения на друиди. Освен споменатите тук организации, трябва да призная, че и самият аз не съм сигурен дали не съществуват и други, по-нови групи.
Необходимо е проучване на движението в Югозападна Европа (Галиция и други иберийски райони), Южна, Централна и Източна Европа, включително планината Хемус и дори Турция, където нашите галатейски съмишленици преди столетия основали Галатея (Истанбул) и създали древното келтско княжество Анкир (Анкара).
Пред изследователите и привържениците на учението на друидите се простира огромно поле за дейност. На бретонски съществува фраза, която често се превежда като: „Пожелавам ти успех!“ В буквален превод тази фраза означава: Семето покълва. В бретонските села думите „Egi an ed“ се повтарят напевно по време на зимното слънцестоене, за да напомнят на всички, че житните зародиши в пръстта започват да покълват.
И така – Egi an ed!
БИБЛИОГРАФИЯ
Най-пълното изследване върху движението на съвременните Друиди засега си остава моята книга, Les Druides:Les Societes Initiatiques Celtiques Contemporaines, Monaco: Editions du Rocher, 1992, трето преработено издание.
Най-краткият справочник на тази тема, издаден на английски език, е редактиран от Филип Шалкрас – A Druid Directory, публикуван на частни начала от Британския орден на друидите, PO Box 29, St. Leonards-on-Sea, E. Sussex TN37 7UP, England.
За читателите на френски език представляват интерес следните заглавия:
Carr-Gomm, Philip. Initiation a Tradition Druidique, Editions Du Rocher 1995.
Blanchet, Regis (eo.) Le Druidisme Antique et Contemporain, Edition du Prieure 1993.
Ambelain, Robert. Les Traditions Celtiques, Editions Dangles 1977.
Rabanne, Paco. La Force des Celtes – L’Heritage Druidique, Entreriens avec Philip Carr-Gomm, Editions Michel Lafon 1996.
Reznikov, Raimonde. Les Celtes et le Druidisme, Editions Danles 1994.
Markale, Jean. Le Druidisme, Payot 1985.
Мишел Раул е Върховен друид на бретонската група на друидите Kredenn Geltiek – Goursez Tud Donn. През 1958 г. той се присъединява към бретонския Горсед, а през 1960 г. става бард. По-късно участва в множество бретонски и френски движения на друидите и е почетен член на всички сдружения, обединени във Всеобщия орден на друидите в Англия (оформени на базата на йерархия от три степени), основан през 1980 г. от Дезмънд Бърк и Колин Мъри. Същата година защитава докторат по масонски науки от Университета на Горен Бретон. Дисертацията му е посветена на съвременните келтски религиозни общности, и впоследствие бива редактирана и публикувана от Editions du Rocher през 1983 г. под заглавието Les Druides; Les Societes Initiatiques Celtiques Contemporaines. Осъществил е лични контакти с много от най-значителните фигури от Възраждането на учението на друидите, сред които са Робърт МакГрегър Рийд, Томъс Моън, Рос Никълс, Итъл Колкхуън, Колин и Лиз Мъри. В момента е представител на сдруженията на бретонските и галските (френските) друиди в Съюза на британските ордени на друидите и членува във Федерацията на паганистите.