История,  Келтски свят,  Литература

Доминик Бартелеми. Рицарството. От антична Германия до Франция през XII век (откъс)

Автор: Доминик Бартелеми, 2007г., монография, включено в книгата Рицарството. От антична Германия до Франция през XII век fb2.zipepubtxt.zipsfb.zip Оригинално заглавие: La chevalerie (De la Gérmanie antique à la France du XIIe siècle), 2007 

Превод от френски Красимир Петров, 2010 (Пълни авторски права)

взето от: https://chitanka.info/text/29493/3

Гали и германци

През VIII в. пр. Хр. в земите на Галия и на съседна Германия притежанието на кон и на железен меч постепенно се превръща в белег за принадлежност към елита. Дали още тогава воинът-благородник не взема надмощие над селянина и не налага своето превъзходство на тълпата пеши воини, далеч по-зле въоръжени и по-зле защитени от него, като в крайна сметка превръща едните в свои подвластни, а другите в свои помощници?

Твърде малко се знае за обществените отношения между „нашите галски предци“. От археологическите данни можем да съдим за наличието на социално разслоение и за промени в поселенията и икономиката при досега с гърците от Марсилия и с другите средиземноморски народи. А онова, което казват за галите техният завоевател Цезар (52 г. пр.Хр.) и гръцкият географ Страбон (около 18 г. от н.е.), е по-скоро ласкателно за тях, макар и твърде схематично.

„А някога в миналото е имало време, когато галите превъзхождали по храброст германците“, твърди Цезар.[1] През този период сред горите отвъд Рейн е основана колонията на волците тектосаги, народ, който се ползва с най-висок престиж за справедливост и военна доблест. Излиза, че древните гали или най-малко техните вождове първи са измислили рицарството! В действителност Цезар и Страбон приписват тези качества (доколкото те могат да бъдат наречени „рицарски“) както на галите, така и на германците, като според тях те са се съхранили по-добре у вторите.

По отношение на „варварите“ от Северна Европа у гръко-римските автори съществува същинска „вулгата“[2]. „Народът, когото като цяло наричат галски, е пристрастен към войната, гневлив и склонен да се бие, но в същото време по нрав груб и лишен от пороци.“[3] Така Страбон започва своето описание на галите, за което по-късно уточнява, че „се отнася за стари времена“ (самият той пише през 18 г. сл.Хр.) и че „същевременно черпи вдъхновение от съхранилите се до наши дни обичаи на германците“.[4] Действително търговията и съседството с гръко-римския свят смекчават нравите на галите, които, както Цезар отбелязва през 52 г. пр.Хр., „дори не се равняват по храброст (virtus) с германците“. В определени моменти обаче Галската война показва, че те до голяма степен продължават да притежават тези достойнства! Самият Цезар потвърждава качествата на съседните на Германия племена, особено на „белгите“ и на „хелветите“, които са съхранили своята войнственост поради опасния досег с нея. Ала след присъединяването на галите към Империята изгодите от римския мир, на които се радват техните първенци, реално ги откъсват от Германия.

Любопитно е да се отбележи, че и Цезар, и Страбон са склонни да свързват тези „германски“ качества както с общественото положение, така и с народностната „природа“, нещо, което античните историци и географи не са в състояние да опровергаят, тъй като не разполагат с оръжията на нашата критическа социология. Дори изпаднали в забрава или съхранили се в граничните области, тези „германски“ качества на галите продължават да занимават Страбон. Макар да не успяват да окажат продължителна съпротива, Цезар трябва да признае, че те въпреки това са войнствени и се бият по-добре на кон, отколкото пеша, поради което най-добрата римска конница се набира от тях.[5]

Те впечатляват също така с въоръжението, което съответства на внушителния им ръст: „дълъг меч, който носят от дясната страна, овален щит с големи размери, дълги пики и мадарис, вид копие за хвърляне“, което служи и за лов.[6]

„Някога при тях е преобладавало аристократичното управление.“[7] Ако трябва да обобщя разсъжденията на Страбон, това е времето, когато били гневливи и лесно можели да бъдат победени поради присъщата им дързост, която ги карала да се поддават на предизвикателства, тоест време на безредици и на разцвет на „германските“ качества. Ето защо те се отличават със смелост, която е тяхно основно достойнство, но също така… „с голямо самохвалство и слабост към накитите“. Безразсъдството у тях е „съпътствано от варварство и свирепост, както е у повечето северни народи“, и Страбон споменава техния обичай „да окачват отпред на седлата главите на враговете си, когато се връщат от сражение, а стигнат ли у дома, ги приковават пред вратите“.[8] Това са все белези за жестоки нрави, макар да не може да се говори за зверство, а за бойни трофеи, които се излагат на показ.

Картината, която рисува Страбон, се отличава с жив и контрастен колорит. В момента, когато у читателя се наложи впечатлението, че това е една действително варварска „орда“, авторът споменава, че „галите лесно се съюзяват на големи общности, тъй като тяхното простодушие и прямота ги кара да подкрепят винаги своите съседи, когато те станат жертва на някаква неправда“.[9] Ето че те отново се оказват на една крачка от рицарството!

На техните събрания се избират военачалници и несъмнено се обсъждат мотивите за война. Между тях има също така друиди, които служат за посредници по време на междуособици и уреждат частните конфликти, особено когато се отнася до убийство. Това са все факти, които ни най-малко не се съвместяват с безразсъдството! Дали споменаването на варварския гняв не е плод на стереотип? Или пък той се съчетава с точна преценка, която напомня схващането на цяла поредица днешни историци-антрополози за феодалния гняв?

Описанието, което прави Цезар на галите (книга VI), както и разказите за техните раздори и за военните действия, които самият той води, потвърждават съществуването у тях на аристократична форма на управление. Несъмнено те организират „народни“ и „градски“ събрания, но това изобщо не означава демокрация в същинския смисъл на думата. В действителност „в Галия немалък брой по-влиятелни първенци и такива хора, които имаха материални възможности да набират наемници, обикновено гледаха да се доберат до царската власт“.[10] Така например комендант на селището Бибракт (недалеч от Лан) е „Икций от племето реми, човек от най-знатен произход и с най-голямо влияние сред едноплеменниците си“.[11] Навсякъде водачите на бунтовниците изместват магистратите. Така у „хелветите [твърде сходни с германците] Оргеторикс е най-знатен и богат“. През 58 г. пр.Хр. той „организира заговор на знатните и убеждава едноплеменниците си да напуснат своите земи с цялата си войска. Тъй като превъзхождали всички по храброст, най-лесно било — им казваше той — да се сдобият с върховната власт над цяла Галия“.[12] Десет века по-късно подвигът (вече до голяма степен като индивидуален акт) дава право на по-голям феод. Все пак бихме могли да се запитаме дали именно този тип „несправедливост“, а не потисничествата на силните над слабите мобилизират съседите в подкрепа на хелветите! Особено ако доводите на Оргеторикс са съпроводени с обещания за материална изгода…

Мнозина съвременни коментатори, нерядко плахи ерудити, непрекъснато подозират римските историци, Цезар, а след него и Тацит, че сами измислят речите, които приписват на галските и по-късно на германските водачи (също както Рихер от Реймс, страстен читател на Цезар, постъпва през X в. по отношение на графовете от следкаролингския период). Твърде възможно е те действително да са преразказвали косвено тези речи, но нали в същото време са били очевидци на ценностите, които са ръководели живота на тези народи, с които Рим продължително време мери сили? А нима тези ценности не предполагат необходимостта един водач да убеждава с помощта на своето красноречие?

Знатните гали, описвани от Цезар, оборват взаимно доводите си пред събранията на своите едноплеменници. Обвиненият в предателство през 52 г. пр.Хр. Версенжеторикс се защищава и след речта му множеството надава викове и удря оръжието си едно в друго, „което галите правеха винаги в чест на някого, чиято реч одобряваха“.[13] По-късно Тацит описва този обичай като германски и присъщ на всички народи, които искат да покажат войнственост, но в същото време се владеят достатъчно, и при гласуване в противната посока споровете им не прерастват във въоръжени схватки. Нещо, от което ги предпазва и религията им.

Всички тези групови връзки и клетви за вярност между аристократите у различните народности създават представа за съществуването в Галия от времето на Цезар на някакво подобие на феодална система. Би трябвало да приемаме това понятие в най-широк смисъл, но в началото на VI книга той действително описва наличието на три съсловия, сходни с тези в следкаролингска Галия (X и XI в.). „Навсякъде в Галия има две категории хора, които имат определено значение и достойнство.“ Първи са свещенослужителите, тоест друидите, които се занимават с религиозните култове, решават почти всички обществени и частни спорове, а освен това не ходят на война и не плащат военни данъци. Убеждавайки другите, че душите не умират, те „мислят, че това вярване най-много подбужда към храброст, тъй като страхът от смъртта е пренебрегнат“. След тях „другата обществена категория са конниците (equites)“; всички те вземат участие във войните заедно със своите слуги и клиенти, чийто брой е признак за техния произход и богатство.[14] Що се отнася до хората от народа, смазани от данъци и от „притесненията на по-силните“, те сами се предават в робство на аристократите, които фактически имат същите права над тях, каквито имат господарите над робите.[15] Но в действителност социологическият профил на тези аристократи не съвпада ли с този на „потисниците“? И дали тези аристократи не са в действителност „конници“ (equites)! По този начин се очертава една господстваща класа, към която принадлежат както потисниците, така и защитниците на слабите. При това тази класа не предприема нищо за защитата на последните, което да не е свързано с лишаването им от свобода.

Дали друидите, които уреждат конфликтите с помощта на някакво подобие на отлъчване, предприемат мерки и срещу безчинствата на силните? По-нататък ще видим дали средновековното духовенство стига по-далече в това отношение, но за нещастие не бихме могли по никой начин да сравним неговата юрисдикция с тази на друидите, които според Цезар разполагат с много широки правомощия.

Приобщаването на галите към друидизма и връзките им със Средиземноморието са най-важните им отличителни черти по отношение на германците. Цезар твърди, че последните са много по-различни, по-примитивни и по-войнствени. Ала когато казва, че галите вече не смеят да се сравняват по храброст с германците, той в същото време дава да се разбере, че у тях са се съхранили същите ценности и идеали за войнска доблест. На него обаче и през ум не му минава да сравни тези галски „конници“ с представителите на римското конно съсловие. В действителност последното не заема първо място, а се намира след сенаторите. То отдавна не се определя според военната длъжност или призвание, а е съставено от видни граждани, занимаващи се най-различни дейности. Характерна черта на гало-германската аристокрация (ако възприемем израза на Страбон) е положението й на обществен елит, обединен от общ идеал. Нейните представители проявяват открита войнственост, защото тя е основният критерий за оценка, и постоянно прибягват до символизма на оръжието.

В това отношение галските институции по времето на Цезар все още носят германски черти. Вече споменахме за сходството между приветствията, отправени към Версенжеторикс чрез удряне на оръжията едно в друго и гласуването чрез фрамеите, описано от Тацит в Германия. Можем да споменем също така, че според Цезар галите „се отличават от останалите народи почти само по това, че не позволяват на своите синове да идват явно при тях на обществени места, освен когато са стигнали до възраст, на която могат да носят бремето на военната служба. Те считат за срамно син в момчешка възраст да се показва в присъствието на баща си на обществено място“.[16] Бащата има права на живот и смърт по отношение на жена си и на малолетните си деца. Тези „останали народи“ по всяка вероятност са по-скоро римляните, отколкото германците. Едно от най-прочутите описания в Германия на Тацит е посветено на връчването на щита и фрамеята на знатния младеж от бащата, от някой старейшина или от сродник. По този начин младежът престава да бъде част от семейството и занапред принадлежи на племето, придобива в известен смисъл гражданство, олицетворено в Германия от статута на воина, който има право да взема участие в събранията, военните дружини, които бих нарекъл plaids и osts.[17] Именно това описание на връчването на оръжието до голяма степен е залегнало в съвременното гледище, според което Германия е родината на първичното рицарство.[18] Дали обаче се обръща достатъчно внимание на споменатото от Цезар галско правило, според което на публични места носенето на оръжие е забранено за децата и разрешено за достигналите пълнолетие младежи, което обяснява онази тържественост, с която то се връчва при германците? Описаното от Тацит посвещаване на воина придобива яснота благодарение на галското правило, за което говори Цезар. В същото време то прави правдоподобна или поне възможна хипотезата за подобно посвещаване и у галите. Редом с чувството за справедливост, на което той се спира по-подробно, с пълно основание Галия би могла да оспорва на Германия заслугата за появата на „първичното рицарство“, ако въобще подобно съперничество има някакъв смисъл и ако в действителност не става въпрос за една първа поява на „рицарство“, видяна през очите на един римски историк.[19]

Ала рицарството, за чието утвърждаване през XII в. заслугата според съвременните изследвания принадлежи на Франция, представлява сплав на безупречната воинска храброст със справедливостта и вежливостта, докато през Античността идеалът, който неизменно се изтъква, е свирепата войнственост. Така че, ако у галите, по-конкретно у галската аристокрация, е налице смекчаване на нравите, то това е чисто и просто тълкуване от страна на Цезар, според когото те се отказват от воинското призвание в името на други занаяти и източници на богатство.[20]

Аристократичната воинска доблест може да бъде открита преди всичко в Германия, отвъд Рейн, в едно по-бедно, по-грубо общество, където липсват не само градове, но и същински по-големи или по-малки села, тъй като обитателите са толкова горди, че не понасят близостта на съседи. „Те считат, че най-верният признак за храброст е, когато съседите им са прогонени от своите земи и никой от тях не се осмелява да се засели наблизо.“[21] Мрачни люде, обитаващи мрачни горски дебри! „Целият им живот се състои от ловни експедиции и занимания с военното дело. Те привикват от деца на труд и издръжливост.“[22] Освен това остават целомъдрени до двадесетата си година и биват принуждавани непрекъснато да се местят от място на място, за да не „заменят своите ревностни занимания с война със земеделие“, да не станат домошари, както и да не би у тях да се появи алчност за имот и пари, които да се превърнат в причина за потисничество на слабите от силните и да предизвикат несъгласия и разпри. Освен това германците са почтени и гостоприемни: тяхната прямота и щедрост личат в отношението им към госта, когото смятат за свещен.

От този момент нататък Германия се превръща в утопична земя, в общество, основано на войната.[23] Тя е обиталище на всички добродетели, които вече са отмрели в Галия. Самият Цезар не вижда в това нищо осъдително. „Германците не смятат за срамно разбойничеството, извършвано вън от пределите на чиято и да било държава“ (територията на дадено племе), тъй като те „твърдят, че разбойническите набези се извършват с цел младите хора да се обучават и да се намалява бездействието“. Дали всъщност подобен начин на живот не ги превръща в хищници? Според Цезар обаче у тях не се наблюдават вътрешни раздори, понеже техните вождове (princeps) раздават правосъдие и преодоляват местните конфликти, докато по време на война тази функция се поема от „магистрати“.

Употребата на понятия, свързани с римското общество и с магистратурата, по отношение на Германия, придава на тази страна нещо от картината на древна Спарта. Аз самият подозирам, че в случая става въпрос за една твърде слаба племенна власт. „Ако някой от племенните първенци (princeps) е казал на събрание, че желае да предвожда разбойническа акция, то, които желаят да го последват, заявяват това. Тогава всички, които одобряват мотивите за тази експедиция, както и самия него за предводител, се изправят вкупом и му обещават своята подкрепа — така спечелват всеобщата похвала на мнозинството. Някои от тях обаче, които не са го последвали, след като са обещали, се считат за дезертьори и предатели и към тях се проявява недоверие във всяко отношение.“[24] По този начин се превъзнася достойнството на германския воин като представител на едно общество, основано на честта. В същото време, при внимателен прочит на същата тази страница от Галската война, става ясно върху какви институции е основана тази чест или нейното привидно проявление. Военачалникът може да вземе със себе си единствено доброволци, хора, които го одобряват, на които той несъмнено дава обещания за богата плячка и към които отправя ласкателства. Никой не е длъжен да го последва: за мнозина е достатъчно да похвалят военното му начинание и да се приберат у дома по живо, по здраво. Що се отнася до онези, които се отричат от дадената дума, върху тях пада печатът на безчестието и недоверието, но дали този печат не може рано или късно да бъде заличен? В Рим и Спарта дезертьорите се наказват със смърт, а това се отнася и за някои галски „градове“.[25]

С други думи, тези воини не дължат никому пълно и безусловно подчинение, било на военачалник, било на държава, ако въобще би могло да се говори за такава. Несъмнено за тяхната мобилизация съдейства силна обществена принуда, отражение на съществуващата оскъдица. Ала те неизменно отиват на война по своя собствена воля и по силата на присъщото им чувство за чест. В общества, където властта на вождовете е твърде слаба, водеща идеология е добродетелта на отделния воин. В това отношение средновековното „рицарство“ напомня по-скоро това германско схващане за „добродетел“, отколкото някаква обществена или военна дисциплина като тази в Рим, където функциите са поети изцяло от водача. Дали тя не е въплъщение на композитния идеал за една аристокрация, която не признава игото на стриктно прилагания закон?

Междувпрочем Цезар силно идеализира Германия. Други гръко-римски автори се придържат все пак към наложилия се стереотип на непостоянния и гневлив германец — варварин в пълния смисъл на думата. Страбон говори за ролята на жриците като подбудителки на войните. Те следват германските воини, прерязват гърлата на пленниците и правят предсказания по изтичащата им кръв. По своята свирепост германците ни най-малко не отстъпват на древните гали. Яростта е отличителна черта и на двата народа: у Страбон тя е галска, у Сенека — германска. И двамата я разглеждат като естествена черта. Ние все пак бихме могли да се запитаме дали тази ярост не е качество, неизбежно породено от враждебност, и ако на моменти става причина за необмислени изблици, то това се дължи на липсата на дисциплина по римски образец, а ако бързо се уталожва, то това означава, че варваринът се е изморил и че след като се е сдобил с някаква плячка, вече нищо не го задържа.

И дали най-сетне Цезар, който успява да завоюва Галия благодарение на царящите в нея раздори, на сблъсъка между най-малко две групировки, не подценява съществуващите в самата Германия раздори? Докато описва в Анали и История римските кампании през I век от н.е., Тацит, напротив, разкрива до каква степен римските военачалници умеят да се възползват от германските междуособици и от липсата на каквато и да било дисциплина, когато е налице възможността да се награби плячка.Бележки

[1] Записки за Галската война, VI, 24. Същото у Тацит, Жизнеописание на Юлий Агрикола, XI, 5 и Германия, XXVIII, 1. (Тук и по-нататък цитатите от Цезар са в превод на Костадин Костакев. — Б.пр.) 

[2] В този случай употребено в смисъл на „общоприето мнение“. През VIII век, по времето на Карл Велики, Вулгата се налага окончателно като верен текст на латински на Библията. Източник: http://bg.wikipedia.org/wiki/Вулгата. — Бел. elemagan.

[3] Страбон, География, IV, 4, 2. 

[4] Страбон, География, IV, 4, 2. 

[5] По време на войната срещу Цезар тяхната кавалерия превъзхожда неговата, поради което той е принуден да повика германска конница (52 г. пр.Хр., Галската война, VII, 65). 

[6] Страбон, География, IV, 4, 2. 

[7] Страбон, География, IV, 4, 3. 

[8] Страбон, География, IV, 4, 5. 

[9] Страбон, География, IV, 4, 2. 

[10] Галската война, II, 1. 

[11] Галската война, II, 6. 

[12] Галската война, I, 2. 

[13] Галската война, VII, 21. 

[14] Галската война, VI, 14 и 15. 

[15] Галската война, VI, 13. 

[16] Галската война, VI, 18. 

[17] Plaid се наричат събранията през Ранното средновековие, свиквани за решаване на разни въпроси, а ost е военната повинност във феодалната войска. — Б.пр. 

[18] Германия, 13. 

[19] При това положение обаче гърците биха могли да изтъкнат Илиада, евреите — Библията(Псалтир, или Книга Исус Навин), Индия — Махабхарата и пр. 

[20] Впрочем това не се отнася за всички: голям брой гали постъпват на служба у самия Цезар и вземат участие както в Галската война, така и в гражданската война срещу Помпей. 

[21] Галската война, VI, 23. 

[22] Галската война, VI, 21. 

[23] Гонитбата на плячка и пренебрегването на земеделието, които Цезар преди това критикува (III, 17). 

[24] Галската война, VI, 23. 

[25] Галската война, VII, 4 и 5

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *