Ритуали

Религията на Келтите

Автор:     Janina Przeworska, Zarys dziejow religii, , Warszawa 1986, S. 409 – 430.

Превод:  Galya Rosenstein

https://starinnivremena.wordpress.com/%D1%80%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D0%B3%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%BA%D0%B5%D0%BB%D1%82%D0%B8%D1%82%D0%B5/

През Желязната епоха келтите населяват средна и западна Европа. Между VI и III. в пр. Хр. те разширяват територията си и достигат днешните земи на Британските острови, Франция, Германия, северна Италия, Карпатите, настаняват се на Балканския полуостров и нахлуват в Гърция. Вторият период на келтската експанзия започва от ок. 400 г. пр Хр. Краят на възхода им настъпва с превземането на Галия и Британия от римляните.

Знанието за Келтската цивилизация днес е базирано върху запазените паметници на древната келтска култура, върху писмените свидетелства на гръцките и римските автори, както и върху ирландската етнокултурна традиция, която е запазена до наше време.

Веднага трябва да направим уговорката, че понятието „келтска религия“ е малко условно, тъй като тя не е еднородно явление. Едва през втората половина на XX век изследванията в тази насока бележат напредък, благодарение на трудовете на P. Lamprecht, J. Vendryes, M. Duval. Полският учен S. Czarnowski слага началото на нова ера в тази насока. Неговите предшественици разсъждават в духа на т нар. interpretatio romana, както го определя Тацит и търсят сходства с божествата и митовете от класическите религиозни модели – гръцкия и римския. Едва S. Czarnowski открива под „римския налеп“ исконните келтски елементи и различността на келтската религия. По този начин става възможно много трудни и неясни досега теми да бъдат по-лесни за разчитане.

Изворите, с които разполагаме не са в никакъв случай оскъдни: това са келтските, галските, гало-римските археологическите, иконографските и епиграфските паметници, нумизматичните находки, текстовете на класическите автори (Гай Юлий Цезар, Лукиан, Диодор и др.), средновековните инскрипции от Ирландия, Шотландия и Уелс, легендите и епосите, етнографските извори.

data
Котлето от Гундеструп

Всъщност, темата обхваща един доста широк период – от VI в. пр. Хр. до XII в. сл. Хр. Естествено, с течение на времето религията на Келтите се е променяла. Много важен фактор за разнородността ѝ е и широкият географски ареал, който културата на келтите обхваща – от Франция до Мала Азия.

Ще се опитам в рамките на тази статията да подредя нещата на базата на днешните изследвания, като включа, както келтите от Западна Галия (границата, на които се намира приблизително до бреговете на река Рейн), така и източните келти ( VI в. пр. Хр. до IV в. сл. Хр.), а също и вярванията на средновековна Ирландия (VII – XII в. сл. Хр.).

Gundestrup_Platte2-2

Вярванията и обредите на келтите се основават, както на годишния цикъл, така и на цикличността в семейството и рода. И в двата случая можем да отличим старинни и даже първобитни форми на вяра, предавани от поколение на поколение. Върху тях се трупат по-късни вярвания, които са по-сложни като форма и съдържание, а също и вярвания на други народи, с които келтите влизат в контакт, било като завоеватели, като победени или като съседи и съюзници.

През VI в. пр. Хр. когато келтите се оказват на историческата сцена, те вече имат оформена религия. Някои съставни елементи, чиито начало идват от епохата на неолита влизат в канона на традицията и се запазват много дълго време. Техни следи откриваме дори в средновековното християнство. Това са остатъци от тотемизъм, от култа към мъртвите и предците, от култа към Великата Богиня (Magna Mater, Майката-Земя), от култа към огъня и от соларния култ.

Хетерогенният характер на келтската религия обяснява защо различни съставни елементи имат превес в различните отрязъци от време и при различните племена, под влияние на различни фактори, като се започне от икономическия и се завърши на политическия. Така например разликите между вярванията на западните гали и източните келтски племена са значителни. Особено ярко се открояват остатъците от матриархата и патриархата, от процеса на разпадане на родовите общини и появата на феодалните взаимоотношения.

Келтите са вярвали, че душите на мъртвите и душите на неродените деца блуждаят в близост до големи каменни стълбове, т.нар. менхири. И до днес в Бретония се е запазил обичаят безплодните жени да молят за помощ менхира, като се допират в него с надежда за успешно зачатие. Без съмнение тук става дума за остатъци от фаличен култ и ритуали. Душите на децата, очакващи да се родят се намират в свещените извори, езерата, реките и над океана, или в дърветата.

В средновековна Ирландия всеки семеен клан притежава свое дърво, което е обект на огромна почит. То расте на местата, където са се събирали клановете. Най-често свещеното дърво е ябълка. В келтската иконография се срещат изображения на цъфтящи клони, птици, вълнообразни линии – символ на водата. Цъфтяща клонка виждаме върху източно-келтските монети, понякога заедно с кон. Друг пример може да посочим – известното котле от Гундеструп (Дания), както и множество релефи от гало-римските олтари.

Не може да твърдим със сигурност как келтите са посрещали новородените членове на родовия клан, но в Ирландия и във Франция още от края на IX в. н.е. е познат обичаят кувада. Според този обичай бъдещият баща се въздържа от прием на храна по време на бременността на жена си или обратно храни се изобилно, а когато дойде време за раждането ляга на леглото и симулира, че чувства родилни болки. В дните след раждането, докато жената се връща към своите обикновени домакински задължения, мъжът продължава да лежи в леглото като си лекува и приема поздравления от близките и познатите, дошли да честитят появата на потомъка. За този обред разказва Страбон, а също и Диодор. Обредът е бил познат и разпространен в началото на първото хилядолетие от н.е. сред иберите и гало-иберите. Според античния автор Аполоний от о.Родос и Валерий Флак, обичаят кувада е бил известен и сред племената, обитаващи Черноморието. По всяка вероятност кувада е остатък от матриархата и това е било начин бащата да припознае новороденото дете за свое, което иначе принадлежи на рода на майката.

Относително добре познаваме и обичая за отглеждане на детето в приемно семейство в средновековна Ирландия – т. нар. алтрам. Родителите давали детето си на чужди хора за отглеждане, за срок от седем години. Приемният баща и приемната майка имали огромно влияние в изграждането на характера на детето, което през целия си живот се чувствало повече свързано с тях, отколкото с истинските си родители. Разбира се, изборът не бил случаен, а бил предварително обмислен и определен според обичая. Детето оставало най-често в рода на майката, защото според традицията принадлежало на него. Алтрам, както и кувада е обичай, остатък от матриархалното общество. Неговите последни следи се губят през средновековието. По-късни останки не са известни, но честотата, с която се споменава за него в епосите и легендите говори, че е бил доста значим.

Reliefplatte vom Kessel von Gundestrup - Relief plate from Gundestrup Caulron -

Роднинството вървяло само по майчина линия, а децата родени в брак имали същите права, като тези родени извън брака. Боговете, героите и ирландските крале били почти винаги извънбрачни деца. Това намира отражение и в християнството в Ирландия по-късно. Света Бригита, покровителка на ковачите, лекарите и певците, също така била извънбрачно дете. Предшественицата на света Бригита била жрицата на друидите Брита.

Ирландските крале притежавали и сакрална власт. Кралят получавал короната си не от баща си, а от майката, тъй като само жените можели да предават кралската кръв. Преди това обаче кралят трябвало да бъде избран от събранието на клана. Церемонията се извършвала на гробището, на гроба на кралските предци. Един от интересните обреди при коронацията било заколението на кобила от кандидата за крал. От месото на животното се варяла супа, в която бъдещият крал се къпел. Месото се разделяло между всички родственици на краля.

От ирландските средновековни текстове научаваме, че кралят е бил на практика съпруг на всички жени и една от задачите му била да им осигурява фертилност. И тук отново откриваме останки от матриархата, чиито еманация и квинтесенция е култът към Богинята майка (Magna Mater), запазил се дълго след изчезването на тази обществена система. Обрядът на коронясването се явява продължение на останалите инициационни ритуали, през които са минавали келтските младежи и в него откриваме ясна връзка с култа към женските божества.

Не само жрецът-друид, но и кралят чрез кръвната връзка с майка си и ритуалното потапяне в конския бульон освен, че става пълномощен представител на божеството, той самият притежава божествена сила. Кралят, замествайки Бога на земята имал за задача да осигури народа си с плодородие, идващо от земята и животните. Според ирландските легенди, когато на трона се възкачвал самозванец, всичко в кралството залинявало, реколтата била слаба, добитъкът не се размножавал, а хората боледували.

Изображенията на кон, конска глава или протоме се среща често върху различни дребни предмети – върху фибули, токи за колани и др. открити в женските гробове от късно-желязната (латенската) епоха, а понякога и от ранно-желязната (халщадската) епоха. Споменатите мотиви се срещат и върху съдовете от бронз от същите периоди. Върху много келтските монети, намерени преди всичко в земите на източните келти (Австрия, Чехия и Панония) е изобразен кон с клонка или стебло на зелено растение. Те датират от II – I в. пр. Хр.

Най-значимото женско божество в келтската религия е Епона, чиитo име е свързано с думата еппос – на келтски кон. ( hippos, гр. еquus лат.). Hippos се свързва без съмнение с името на Иполита кралицата на амазонките и на хетската богиня Chippi.

800x600-3-6eb1ed84d81bb4d658aabccf3d342fe5

Първоначално учените считат, че Епона е покровителка на конете, защото е изобразена върху кон, с ключ в ръка. Най-новите изследвания обаче показват, че тя е имала значително по-широки „правомощия“ и е изпълнявала ролята на Великата кралица, Великата майка и Богинята на земята. Епона е близка по значение на малоазийската Кибела, смятана за извор на целия земен живот, за прародителка, за носителка на всички благини, а едновременно с това за покровителка на отвъдния свят и мъртвите, т.е. подземно божество. Атрибут на Великата Богиня е ключът.

Следи от култа към Епона откриваме до IX в. сл. Хр. Особено силно е присъствието ѝ на територията на племето Хедуи. Култът към богинята е бил практикуван също така във френската провинция Прованс, по поречието на река Рейн и в Ирландия, където го откриваме в обреда на коронацията. Според някои учени, конят, като атрибут на Епона представлява остатък от тотемизма. До ден днешен в Уелс по време на Коледа и на 1-ви май се празнува т. нар. празник Mari Llud по време, на който се извършва обредно разнасяне на конски череп по цялото село.

bs-der-gundestrupkessel-bild-2-elefant-100-768x432

Всички младежи, които трябвало да влязат в кастата на воѝните трябвало да минат през ритуална инициация. Става дума за ритуална баня, потапяне във вода като един вид „изчистване от греховете“ а също така „възкръсване за нов живот“. Това схващане се потвърждава от описаните в средновековните поеми „Мабиогион“ и книгата на Талиесин сцени на ритуала ablutio (измиване). Банята е била свързана с „изпитанието на огъня“. В гореспоменатите произведения двете стихии се явяват заедно. Така например Фланн, който бил обкръжен от крал Муир Цертах Мак в горящ дом се удавил в съд с вино или бира.

Върху една от външните стени на котлето от Гундеструп, което датира от II в. пр. Хр. са изобразени ритуални сцени на потапяне във вода, които напомнят християнските кръщенета.

Под звуците на карниксите (музикални инструменти, представляващи дълги тръби, които завършват с животински муцуни) вървят младежи, облечени в къси тесни панталони, въоръжени с копие и продълговати щитове. Над тях, в горния фриз, отделен от долния с растителна плетеница вървят конници с шлемове с дълги панталони и шпори. Това са войни, които току що са станали рицари след съответния инициационен ритуал, важна част от който съставлява потапянето в казана с водата. Божеството или неговият заместник – жрецът- друид, държи и потапя един от младежите в казана. Шлемът на всеки един мъж е украсен по различен начин, което ще рече, че инициационният ритуал се е провеждал групово, за всички родове от племето (tuatha).

Страбон (VII, 294) описва кървав ритуал, който се е извършвал над голям сребърен казан от облечени в бяло жрици, съпътстващи войските на Цимбрите. Те прерязвали гърлата на военнопленниците и врачували според начина, по който изтичала кръвта. Страбон приписва този обичай на Цимбрите, но подобни ритуали са били извършвани и от келтите. Описаният от Страбон обред се извършвал след битка, но със сигурност подобни обреди са били извършвани и по време на инициация, която е била считана за голям племенен или родов празник.

Младежът подлежал на инициация едва тогава, когато бил в състояние да донесе първия си боен трофей, напр. отсечената глава на някой неприятел. Убитият можел да бъде дори келт от съседното племе. Това се смятало за доказателство, че е узрял за военни подвизи. Известно е, че култът към главата, или по-точно към черепа, играе огромна роля в келтските вярвания. Материален израз на този култ се явява типичната за келтската иконография т. нар. „спяща глава“ т.е. маска на покойника със затворени очи, полуотворени устни застинали в усмивка. Въпросните маски срещаме изобразени върху мечовете и бижутерията (фибули, токи за колани и пр.) от раннолатенската епоха. До неотдавна археолозите смятаха, че маските, напомнящи горгоната Медуза от старогръцката иконография имат апотропейна функция. Всъщност, келтските маски имат по-широко значение. По време на инициацията маските се препарирали и поставяли в специални скринове, в дома или в храма. Например в светилището на Ентремон са открити няколко препарирани черепа. Култът към черепа, както сред келтите, така и сред други племена, се свързва без съмнение с наличието на обредния канибализъм.

Освен препарираните черепи намерени в Entremont, Allencon, Chorey и Noves върху много сакрални релефи, красящи различни архитектурни паметници, срещаме мотива с главата на покойника. Този култ има отношение към почитането на Великата Богиня и свидетелство за това е един друг мотив върху котлето от Гундеструп. Заедно с женското божество виждаме лъв, който изяжда човек. Лъвът е атрибут на Великата Богиня (Magna Mater). Във Фанция, край селището Vix, в Cote d`Or к средата на миналия век бе открит гроб, в който е намерена прекрасна златна диадема, украсена с лъвски лапи и конски фигурки, както и голям бронзов кратер с вместимост 1100 литра. Дръжките му са украсени също така с лъвски лапи. Гробът датира от от края на IV, началото на III в. пр. Хр. и по всяка вероятност е съдържал тленните останки на келтска жрица . Намереният в него съд е служел по всяка вероятност за ритуално къпане.

Котлетата играят важна роля и в ритуала на бракосъчетаването при келтите. Подробности от този ритуал не са известни, но от средновековните текстове се разбира, че съпрузите дават обет за вярност над ритуалния съд. Над котлетата са били давани и други видове обети. Интересно е да споменем, че този съд се явява атрибут и на други божества.

Успоредно с името Рианон (Rhiannon), великата Богиня се среща с още едно название: Грейне (Greinne). Грейне е може би женският образ на мъжкото соларно божество Гранос (Grannos). Grena в старокелтския език означава „горещо“. Не е изключено Грейне да е само едно от прозвищата на Великата Богиня. Върху котлето от Гундеструп тя е изобразена с два слънчеви диска, с хищник (лъвица?), с два слона, с два крилати грифона и с три листа (вероятно символизиращи дървото на живота).

Трябва да споменем и за т. нар. matres, майките, които са изобразени или единично или по две, а най-често по три и представляват за гало-римската иконография типичен елемент (I в. сл. Хр.). Те представляват локални божества-закрилници, срещащи се заедно с Biviae, Triviae, Quadriviae, Divona или Sequana, а също така и с други подобни хтонични божества пазители на полета и реки. Това са зрели жени, облечени в дълги до земята роби, с големи бонета на главите, каквито се носят във Франция и до днес. Понякога държат в ръцете си вретено или патера (плосък съд) с плодове или рога на изобилието. Понякога са изобразени с дете в скута или в краката. Такива изображения се срещат основно в западна Германия, във Великобритания и Франция. Трудно е да се каже кое от трите божества – Великата Богиня, Епона или Майката представят най-добре първобитната форма на култа, свързано несъмнено с матриархата.

Освен тях в келтската религия съществуват други женски божества, така например, живеещата в гората Ардуина, чийто атрибут е мечката, Нантосвелта, съпругата на Суцелус, чиито атрибут е гарвана, Майа и Росвета, богини на предвидливостта и предпазливостта. Тази втората е от особен интерес за нас, тъй като името е свързано с келтския бог, властелин на Света на мъртвите Смертиос, известен още като Смерт или Смертулос, име което очевидно има общ корен с думата „смърт“ във всички славянски езици; смерть (рус.), śmierć (пол.), смърт (бъл.).

Женските празници се провеждали през пролетта. В тях участват преди всичко жените. Подобни празници са известни до днес на територията на Полша, напр. Гаик, Запуста, Мажана, избирането на Майската кралицата.

***

След като разгледахме културите свързани с матриархата ще се спрем сега на онези, които са базирани на обществените принципи на патриархалните взаимоотношения и структурите, водещи до установяването на феодализма.

Eochaid Ollathir, Dagda – Богът-друид, добрият Бог, спада към петте друида от рода Tuatha de Danann, които някога, сред здрача на миналото, идват и се заселват в Ирландия. Атрибут на Dagda е котлето на изобилието и чукът, с който се прекъсвал човешкия живот.

Sucellus е друг бог, който прилича на Dagda, и който бива оприличаван на старогръцкия Харон. Негов атрибут е кучето. Ollathir е аналогичен на Dispater (или Dispatira),, за който споменава Гай Юлий Цезар в шеста глава на „Галийската война“ (“De bello Gallico“ VI). Това е богът на подземния свят и на плодородието, аналогичен на римския Плутон. Според Лукиан, Dispater царувал в страната Дис, която се намирала на пет дни път от Британия. Душите на мъртвите стигали там с ладия. Според друга версия Dispater царувал на някоя от звездите. Към следващата генерация богове спадат синът на Dagda, и Boinna – Oengus, както и Manannan, бог на морето, който докарал от Индия две крави със свещено мляко.

Към същия свещен род, Tuatha de Danann принадлежи и Lug – богът на слънцето, светкавиците, изобретателят на всички изкуства, а също така пазителят на всички пътища, на търговията и парите. Негов атрибут е гарванът. Към Tuatha de Danann принадлежи и великият ковач Gobniu, пазител на сивата крава и нейното божествено мляко. Синове на Lug били: Luchtaine – дървар и Credne – металург и бижутер. Член на този род бил и – Dincecht, божественият лекар. Omga бил създателят на писмеността. Той имал „слънчево лице“ и според Лукиан негов аналог бил римският Omgis – стрелецът с лък. Той държал в устата си верига, на която висят човешки глави.

В ранносредновековния мит за Tuatha de Danann срещаме плеяда от божества, които не са свързани със стария пантеон от келтски и галийски божества, известни ни от инскрипциите (надписите) върху паметниците или от преданията на античните автори. Сред тях най-голяма роля играе соларното бежество Lug(-os), наричан по всяка вероятност и с други названия. Така например Lug е бил наричан още Belenos (светъл) или Grannos (горещ). Той символизира небесния огън и е също така божествен лекар, аналог на старогръцкия Аполон.

В чест на Grannos пламтят ритуалните очистителни клади, които са запазени до ден днешен във фолклорните традиции на много народи.

Божествата от рода Tuatha de Danann са не само отражение на патриархата, но също така на организацията, структурата и йерархията на друидската каста, включваща лекари, ковачи, дървари, металурзи и пр.

Лукиан, в своето произведение „Фарсалия“ споменава имената на трите главни галийски божества – Taran, Esus и Teutat, които са изредени в надпис върху олтар, намерен в катедралата Notre Dame в Париж. Таран, гръмовержецът е изобразен със слънчевия диск и се явява еквивалент на Lug, Grannos и Belenos.

Богът Tarvos Trigaranos, от известния олтар от Тревир, представлява бик с три жерава. На друг олтар от Париж е представен като триглав бог, който държи глава на овен и торбичка. В краката му стои козленце. Жеравът Grannos изобразен върху този олтар може да бъде разглеждан като символ, а изображението на овен – Агнис, да символизира божеството на огъня Агни. Трябва да подчертаем, че в световната етнология птиците се считат за символи на душата на покойника или на нероденото дете. Щъркелът е птица, която прилича на жерава и нейното значение е тясно свързано с магията на фертилността и раждането.

Бикът е свързан с култа към слънцето. Среща се, както върху олтарите от Париж, така и върху котлето от Гундеструп. Върху котлето сa прeдставени още т. нар. taurobolia – ритуални борби, свързани с жертвоприношения на бик. Вероятно те са били част от кръщелните или погребалните тържества. Интересно е да се спомене, че бикът от една страна е свързан с култа на богинята Кибела, от друга с мъжкото соларно божество. Още Цезар пише за тавробулиите на келтите. До ден днешен останки от този ритуал наблюдаваме в Испания и южна Франция.

Неотлъчен от култа към слънцето и небесния огън е култът към водата, особено към изворите, езерата, реките, особено разпространени сред Келтите. В районите, където се срещат минерални извори откриваме следи от култови светилища и съкровища. Понякога те са свързани с лечебници и болници, както напр. в Аквинкум (Aque Quinque) край Будапеща, Духцов в Чехия, Luxeil-les-Bains или Entrains във Франция. Изворите, езерата, реките са били обители на душите и както пише Страбон (IV, 4,4) огънят и водата, според вярванията на друидите принадлежат към първоелементите.

Добрият бог Esus бил дървар. Подобно на средновековния Luchtaine отсичал дървото на живота. Негова съпруга била Нантосвелта.

Култът към дърветата бил особено силно развит сред келтите, като за дърво на живота била смятана ябълката, дъбът пък бил почитан от друидите. Този култ е жив до днес в Англия, където все още съществува целебна практика болното дете да мине под дървото.

Тевтат, последният от троицата спомената от Лукиан, се явява покровител на на клана или племето и може би представлява обожествен вожд или крал. Това е Богът на вселената, светкавиците, хипоморфно божество, съответстващо на Епона. Някои учени го смятат за богиня.

Нека си припомним, че атрибутите на Дагда са olla (котле) и чук, с който се прекъсва живота. В много галийски светилища във Франция са открити каменни чукове, с които са евтаназирали старците, които по собствено желание са искали да ускорят настъпването на смъртта.

Не е изключено, това божество да е имало няколко имена или прозвища през различните периоди от време. Известният познавач на религиите G. Dumézil смята, че ритуалното сечене на дърво принадлежи към инициационните празници.

На най-голяма слава се радвал Кернун, великият рогат бог на плодородието и силата, който носи на главата си прекрасни еленски рога, а на шията си келтската торква (torques), вид метална огърлица.. Той често е изобразен да седи по турски (Puy de Dome, Reims, Gundestrup). Името Кернун произлиза вероятно от cern (рог) и означава „най-върховния“, т.е. става дума тук най-вероятно за „бащата на боговете“, както на земята е имало крал на кралете (ardrigh) нaпр. Верцинеторикс.

Кернун е изобразяван не само с еленски рога, а също и с рога на бик (Notre Dame de Paris, Lezoux, Puy de Dome). Интересно е да споменем, че в селището Мохенджо-Дхаро, което лежи по поречието на р. Инд в Индия (III в. пр.н.е.) е открит прототип на това рогато божество, седящо по турски и заобиколено от животни, сходни с тези от олтаря в Гундеструп. Понякога Кернун е изобразен с три лица, напр. върху олтара от Лутеция в Париж, подобно на триликия бог от олтара в Мохенджо Дхаро1. От келтската иконография са известни и други двулики, трилики и четирилики божества.

В чест на боговете, които изразяват природните сили били провеждани празници в точно определено време на годината. Например с празника Samain, зимното слънцестоене започвала Новата година и той се падал през ноември. Празниците свързани с пролетното слънцестоене, които се падат на 21 март се наричат Imbolc, а летните празници (около 1 май) Beltaine. На 1-ви август се празнувал празника Lugnasad (празника на Луг), по време на който се провеждали състезателни игри, а също така борби и надбягвания. В средновековна Ирландия тези прояви били провеждани в местата, където се събирали клановете, обикновено на гробищата или в непосредствена близост до тях. Централно място за празненствата бил кралският гроб или гробът на героя, а по късно гробът на някой светец, напр. на Св. Патрик или на Св. Бригита. Понякога тези празненства се организирали сред мегалитните съоръжения, датиращи от времето на късния неолит. По време на тези ежегодни игри са били извършвани и погребални ритуали, които в своята същност имат за цел да затворят житейския цикъл. Първото погребение се извършвало веднага след смъртта на починалия и имало временен характер. Душата не се разделяла с тялото, а избирала за свое местообитание временно, намиращия се на територията на племето менхир. Там очаквала следващото колективно погребение, за всички починали от клана или племето. Чак след второто погребение тя продължавала пътешествието си към страната наречена, според Лукиан, Дис, а в ранно средновековните извори носела името Маг Мел (страната на младостта и разкоша) или Авалон (страната на ябълките или Ябълково). Цезар и Лукиан ясно подчертават, че келтите вярват в безсмъртието на душата и в прераждането ѝ.

Обикновените мъртъвци били част от сивата тълпа в Маг Мел. Само героите, кралете, загиналите във война, както и тези, за които хората си спомняли били избраниците. За тях били всички удоволствия на земното битие след смъртта. Гробовете им били особено богати, обсипани с дарове и обозначени с могили. Те се превръщали в центрове, където се провеждали племенните празненства.

От досега известните ни извори, както археологически, така и писмени излиза, че келтите са познавали и използвали и двата начина за погребване на починалите – с кремация и с инхумация. Трудно е да се каже днес какви са били критериите да се използва единия или другия начин за погребване. Кремацията преобладава в по-късните периоди, особено при източните келти. Често некрополите са биритуални, т.е. използват се и двата ритуала едновременно. Със сигурност празненствата в чест на починалите (погребения, задушници, игри и пр.) са имали връзка с култа към Великата Богиня и празниците в чест на слънцето и огъня (Агни). Овнешката глава е символ на огъня. Понякога тя се среща в композиция със змия, както например върху котлето от Гундеструп.

Връзката с култа към глигана, особено разпространен сред западните келти не е съвсем ясна. Изображение на глиган виждаме върху щита намерен в Тамиз, край Лондон, а също и върху шлемовете от релефа на Пергамонския олтар, върху котлето от Гундеструп, но най-вече върху монетите. Известно е също така, че Макус е Богът на свинете и глиганите, а името му се среща върху келтските монети, особено от Словакия. Кости на глиган се намират много често в гробовете, особено на воѝниците (напр. в Словакия). Месото на глигана и свинята се считало за ритуална храна. Най-хубавата част, шунката се падала на вожда и на най-заслужилите воѝни. Валерий Флак съобщава, че глиганът е родов белег за принадлежност към келтизираните скитски племена. Белият глиган е бил символ на друидите.

За дриудите споменават много антични автори. Плиний Старият (Historia Naturalis. XVI, 5. 6) подробно описва ритуалното сечене на имел в свещения пущинак. Ритуалът се извършвал от облечени в бяло друиди, които ползвали златни сърпове. Същият автор описва жертвоприношение на бик (т. нар. tauroboulie). Сред друидите бил силно развит също така култът към дърветата, който в известна степен свързваме с иконографските изображения на бог Есус.

Друидите били жреци, мъдреци и магьосници, а също така учители, лечители, занимавали се с тайни изкуства, към които спадала металургията и грънчарството. Те били спиритуални водачи, поддръжници на клановата и родовата традиция и свързващо звено за различните слабо зависими едно от друго племена. Може би са щели да успеят да създадат империя, ако не е бил консерватизмът им, който ги превръща в спирачен фактор на развитието и прогреса. Римските владетели отчитали друидите и учението им като опасност за Империята и затова последователно и методично се борели с тях. Трудно е днес да се каже кога точно успяват да се обособят като отделна – елитарна и управляваща каста.

Друидите не се молят в храмове, а в свещените гори и в култови места, където имало светилища. Известните светилища от римската епоха са правоъгълни и построени от камък. Най-известно за сега е светилището в Nimes (Франция). Сред източните келти са открити само светилища построени от дърво. В централна Европа са открити светилища край oppidum Manching  (в южна Германия) и около Колин (в Чехия). На изток не са открити за сега каменни барелефи, иначе често срещани на запад в Галия или по поречието на р. Рейн. Изключение представляват каменната глава от Мшецки Жерновец и Шленжа (в Полша).


1 Във ведическата митология и индуистката иконография триликият е Бог Брахма – Богът създател. (Бел. на преводача).

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *