взето от:
http://www.balkani.free.bg/new_page_1.htm
Старото население на Балканския полуостров през бронзовата епоха (3-то – 2-ро хил.пр.н.е.) се е развивало под влияние на културата на Изтока (шумеро-акадските култури, египетска култура). Религиозните представи на Изтока са били съвместими с културното и социално развитие на населението на Балканския полуостров, така в света на Егейското крайбрежие се появяват влияния, откриват се дори преработки на месопотамски, хитски и египетски първообрази. Посредством Крит и Самотраки тези религиозни вярвания после остават да битуват у траките.
С оглед на пренасянето и усвояването на концепции, не е изненадваща появата на вярата в бога, който умира и се ражда у келтите. Във времето на най-голямото му териториално разширение през ІІІ в.пр.н.е., светът на келтите заема площ от Ирландия и Шотландия, Средна Европа до Апенинския и част от Балканския полуостров.
Тракия е в активни взаимодействия с Мала Азия и Персия, със земите свързани с Черноморския басейн, западните части на Балканския полуостров (илири), тракийската култура – паидейа е във взаимодействие и с Централна Европа (населена с келти), към която Тракия играе ролята на посредник на заемки от Изтока.
Прякото влияние и контакт между двете общества са засвидетелствани в писмените извори за и след ІV в.пр.н.е., но със сигурност този контакт е много по-ранен и той трябва да се отнесе далеч преди събитието определено в историческата литература като “келтско нашествие”.
За галските набези на Балканите съобщава Тит Ливий (ХХХVІІІ, 16); това което научаваме от извора е, че под водачеството на Брен те (галите) достигнали до Дардания, където бил избухнал бунт, и че двадесет хиляди души начело с вождове Леонарий и Лутарий се отцепили и обърнали пътя си към Тракия.
От този момент нататък келтите продължават нашествието си на Балканите, за да разширят и утвърдят териториите си в Централна Европа и Балканите достигайки най-голямата си мощ към 70-те години на ІІІ в.пр.н.е. За периода след ІV-ІІІ в.пр.н.е. е сигурен обмена на идеи и влияния в културата и това не е в противоречие с твърдението, че е възможно паралелното съществуване на сходни представи в общността на траките и келтите далеч преди този период.
В обществото на келтите дворът в Тара е сакрално място за кралската коронация, там се сключва ритуалния брак между краля и страната, персонифицирана като богиня на върховната власт. Такава персонификация се свързва с богинята Ериу, която подава златна чаша с червено вино на кралете, като символ на техния съюз.
Няма съмнение, че Ериу е персонификация на Майката на боговете – тя е обект на келтския празник Белтен по време, на който се осъществява връзка между участниците в обреда и Майката на всичкото (боговете) и когато келтският бог Кернунос осъществява свещен брак с Богинята, за да разиграе собственото си ново раждане.
От представените аналогии, няма съмнение, в догадката на Рейнак (Reinach, S., 1905-1906, Cеltes, Mythes et Relioions, vol. 1-2;), че Тракия, която е определена от него като люлката на орфизма е в отношение с келтите. В работата си Рейнак заключава, че засега е по-добре да се предлагат внушения, отколкото решения.
Като се основава на твърдението на Рейнак Александър Фол (Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991 г., с. 128) определя, че “в областта на трако-келтските паралели трябва тепърва да се направят опити са структурно сближаване, както и на сближаване на отделните реалии, персонификации, зооморфикации и идентификации в космогонията, митологията и религията”.
Сближаванията могат да започнат с изображението и свързването на змията, като атрибут и зооморфен образ на бога при траките и келтите. Комплексната символика на змията е свързана от физическата и характеристика – заради свойството и да смъква старата си кожа тя се възприема като символ на прераждането. Змиите се свързват и със сексуалната енергия заради способността си да дават многобройно поколение. Земната природа на змията, месоядството и, както и способността и да убива и придават хтонична символика.
В тази връзка, е явна хтоничността на родения на седмата степен Загрей, не напразно той е сближен с Аид от Есхил – той е змийско чедо. Образът на змея (змията, дракона) е хтонична зооморфикация и затова съгласно тракийския орфизъм Великата Богиня – майка ражда своя хтоничен син, който е наречен Загрей “рогата змия” от старогръцки епически поет Нон. Подобно на Загрей (вече определен като “рогата змия”) змията е неотделен атрибут или образ на Сабазий.
Змията е основен атрибут и на келтския бог Кернунос. Макар че до нас не е достигнал мит за смъртта и новото раждане на Кернунос, богът е обвързан с ритуали, свързани с осъществяване на връзка с Майката на боговете по време на празника Белтен, когато според мита Кернунос извършва хиорогамия с нея, за да разиграе по този начин собственото си ново раждане.
Като се основана на Plint. (HN, XXIX, 52), където се съобщава за змийското яйце почитано от друидите и като посочва за пример олтари от Мавили и Париж, където се появява рогатата змия, Рейнак заключава, че може да се търсят орфически елементи в друидизма, както и у питагорейството.
Това твърдение се свързва с въведеното от Александър Фол понятие за ролята на Тракия като “въртяща се шайба” между Изтока и Запада. Като доказателства в полза на тази теория в научната литература вече са направени аналогии с котела от Гундеструп (определен и като тракийска изработка – Bergquist – Taylor), изображенията на змии и на бога Кернунос от Вал Камионика (Северна Италия) представен върху стела като рогата змия т.е. като типичен Дионис – Загрей (Ал. Фол).
Уместно е , тук да добавя още няколко паметника в полза на тази теория; релеф с изображение на Кернунос придружаван от две змии с овнешка глава от Чиренчестър (Gloucestershire – Corinium Museum, Великобритания); олтар с изобразена змия с овнешка глава (Lypiatt Park, Gloucestershire); бронзова статуетка на божество придружено от две змии с овнешки глави намерена сред съкровище открито в Стутбуум, Уилтшийр, Великобритания определена като римо-келтска изработка и вероятно определеният и произход кара Миранда Грийн да види в божеството римският бог Марс. Известно е изображение на Кернунос от 1 в.пр.н.е. от колона във Франция (богът е определен като Кернуност от А. Кремин (Cremin, A., The Celts, p. 94).
Кернунос, известен още като Ху Гадарн, както вече бе показано, е изобразяван като рогат елен или мъж с еленови рога. Придружаван от змия с овнешка глава и елен. Миранда Грийн догатва, че комбинацията овен – змия се свързва с възраждането, въпреки че тя определя овена само като символ на плодородието.
“Рогатият” бог е роден по време на зимното слънцестоене, съвукоплява се на празника Белтен (Beltane) и умира по време на пролетното слънцестоене. Той редува властта си върху живота и смъртта с богинята на луната, поддържайки цикъла смърт – ново раждане.
Известен на друидите като Ху Гадарн, той е хтоничен бог и съпруг на Великата богиня. “Рогатият” бог Кернунос е определен като превъплъщение на дивата и енергична сила на природата, но тази негова роля е вторична. Фокс предполага, че божеството (Кернунос) е в пряка връзка с древния “отвъден” (оtherworld) уелски бог Ароун, а според Маккана, богът въобще е обвързан с елена, бика, рогата (овен), змията и цялата душевна природа.
Разглеждайки другидски ритуали Ян Кориган представя митологическия контекст на ритуалите като определя за същностна вярата в Майката на всичкото, и бащата (синът)- огън. Майката на всичкото (the All-Mother) е първото същество в космогонията – богинята, която е или от която произхожда водата. От водата се появява земята, която също е богиня, от която се ражда всичко живо.
Богинята на водите се свързва с мъдростта, тя е и майка на първия бог, който създава космоса. Поради същността си (вода), тя се отнася към подземните води и следователно е хтонична, пряката и връзка с богинята – земя (която в случая се явява като една от хипостазите и) я определя като покровителка на природата. Келтската богиня (Brigid) съдържа в себе си целия комплекс от първоелементите вода, огън и вдъхновение.
Синът (баща) – огън се явява (произлиза) от огъня на вдъхновението и от спящата майка- богиня на водата.
Понеже вече беше направен паралел между тракийското божество и Кернунос, нека проследим кое определя Кернунос като хтоничен бог. Божеството е изобразяван обикновено като седнал мъж с кръстосани крака, дълга коса и брада, основни негови атрибути са елен и змия с овнешка глава, което го определя като хтоничен.
Най – ранното изображение и споменаване на името е известно от долината Камоника в Северна Италия и се датира към ІV в. Cornu на съвременен френски език означава рогат, вероятно от латинското cornu, откъдето Cernunnos вероятно произхожда от латински и означава рогатият.
Най- детайлното изображение на бога е известно от котела от Гундеструп (Дания) открит през 1891 г., котелът е сребърен с тегло около 10 кг височина 42 cm и диаметър около 70 см, датира се към ІI-I в.пр.н.е., състои се от 13 орнаментирани панела. На единия от тях богът е изобразен седнал, с кръстосани крака и без брада. В лявата си ръка държи змия с овнешка глава, същата змия се появява на още два от вътрешните пет панела. Заобиколен от елен, куче и още две рогати животни, три лъва. Змията с овнешка глава е неотменен атрибут на Кернунос – тя се появява и върху релефа от Чиренчестър и олтара в Lypiatt.
Известни са изображения на Кернунос върху монети, 58 монети от съкровището от Wanborough, Surray, с негово изображение са намерени през 1984 г. Откритите монети (с размер 12 мм и тегло 1.20 г.) са сечени по време но управлението на Tincomaris.
На лицевата страна е изобразено мъжко келтско божество с еленови рога, а на обратната бик. Змията и бикът определят Кернунос като хтоничен, птиците го свързват със соларността, а рогатите животни са символ на властта му над боговете и хората.
Вярата във вечно умиращия и раждащ се бог в религиозните представи на разглежданите древни общества е вяра в безсмъртието на интелектуалната енергия, която е мислена в космогоничен смисъл като свещен брак между Великата богиня – майка и нейния Син – Слънце, а в социологичен като хиерогамия между Богинята и сина на нейния Син осъществима по време на обреда.