Цикъл от 9 разказа „Странникът“ в стил „Историческо келтско фентъзи“
Уважаеми приятели ! Това е втория цикъл разкази, които започнах да пиша през „проблемната“ 2020г и „по-леката“ 2021г.. Името Мак Роберт също не е случайно. Баща ми се казваше Роберт, а според ирландските традиции Мак Роберт означава буквално „син на Роберт“. Всички теми на моите разкази са свързани с повече или по-малко известни исторически факти за келтите, а основната линия е учението на друидите, което според мен е живо и до днес. Надявам се, че ще Ви хареса. С уважение: Мак Роберт или Сурен Роберт Исраилян.
История Първа
Фабио бе студент втори курс в наскоро отворения факултет „Литература, Философия и История на изкуствата“ в университета Tor Vergata в Рим.
Той от малък обичаше да гледа в интернет най-различни скулптури, портрети и многобройни артефакти от богатата история на Рим.
Още в училище разбра, че това негово хоби се наричало история на изкуствата и затова постъпи в университет, за да стане изследовател.
Фабио обичаше своята страна и се гордееше с това, че тя беше наследник на древната Римска република и Римската империя.
От това, което беше научил до сега беше разбрал, че Рим е бил своеобразно мерило за нивото на културата за други народи. Неговият преподавател, професор Паоли с особено удоволствие използваше и произнасяше термина „романизация“. С тази дума той обясняваше въвеждане на определени римски правила, които, според него стимулирали „интелектуалното ниво на варварските народи“.
Говорейки за варварите, преподавателят често споменаваше келтските племена, но за тях той говореше по-скоро негативно и без особено желание.
Професор Паоло често повтаряше, че, разбира се, всеки народ, живял в римските провинции, имал своята култура. Но той бързо попивал новите тенденции, идващи от Рим, защото последният е бил на по-високо ниво на развитие. Като пример професорът отбелязваше, че според сведенията на древните автори, народи на келтската Галия приемали всичко римско: обличали се по имперска мода, копирали предметите на лукса и дори сечели аналогични монети. Освен това структурата на обществото на провинциите напълно повтаряла римските правила, а сред влиятелните граждани на съседните народи пътуването до Рим се смятало за престижно.
За това бяха написани хиляди статии.
И все пак, според Фабио, нещо не беше наред.
Ако всички народи са копирали Рим, защо съществува терминът interpretatio romana, тоест римляните преименували местните богове. Това, например, бе станало с келтското божество Лу, което било приравнено към Меркурий.
Ако предците му били толкова подражавани от другите народи, защо се е наложило да бъдат унищожени почти един милион гали и още един милион да станат роби, за да се превърнат тези земи в римски провинции ?
Защо никому неизвестната Будика, съпругата на вожда на племето ицени е успяла да победи и почти напълно да унищожи населението на Londinium /днешния Лондон/ – столицата на провинция Britannia, живяла по образцови римски правила? В крайна сметка, ако всички обичали римляните, тя вероятно нямаше да успее. Да не говорим за това, че жената, съгласно римските представи от онова време е била безправна собственост на своя съпруг и никакви военни обучения не й се полагали.
Как при такава военна и политическа сила на империята келтският водач Брен през 390г. пр.н.е. е успял да превземе Рим ?
Тези въпроси все по-често се въртяха в главата му. Сигурно Фабио беше роден изследовател. Той не вярваше на нищо, докато не намереше разбираеми за него доказателства.
Веднъж, по време на лекция в университета, той се замисли за това, че щом темата култура на народите на римските провинции му е толкова интересна, защо да не се захване с нея сериозно, тоест да я направи основа на бъдещата му научна кариера. Той реши да се занимава с историята на келтските народи, за което вече бе прочел немалко информация.
Фабио обърна внимание, че за римските територии с предимно келтско население на европейския континент, бе написано доста повече, отколкото за тези, които са се намирали на британските острови с общото название Britannia. Той реши да избере за своите изследвания територията на днешния Уелс, която, по различни данни е попадала в сравнително неизвестните провинции Britannia Prima и Britannia Secunda.
Окрилен от факта, че е намерил за себе си научната тема, която ще му помогне да направи кариера на учен, Фабио реши най-напред да сподели тази идея с професор Паоло.
+++
Фабио влезе в просторния кабинет на професора и веднага усети, че попадна в света на истински учен. На бюрото имаше куп исторически списания, красиво украсен нож за отваряне на пликове и старинна настолна запалка. Малка старомодна лампа и седмичен календар допълваха този своеобразен стил …. Цялата стена зад гърба на професора бе оборудвана с рафтове, препълнени с книги.
Професор Паоло гледаше с интерес Фабио. Той запомни този студент, внимателно слушащ всички негови лекции.
-Явно историята на изкуствата ще бъде работа за целия му живот, – помисли професорът и попита:
-С какво мога да бъда полезен, млади човече ?
Фабио бързо и развълнувано разказа за своите намерения.
-История на изкуствата на келтските народи ? – учудено попита професорът, – Вие сериозно ли го казвате или само питате ? Ама Вие, като бъдещ възпитаник на Tor Vergata, имате прекрасна перспектива да изследвате хилядолетната история на Рим, използвайки всички наши възможности – музеи, археологически находки и трудове на многобройните колеги. Нашият факултет бе открит преди няколко години, което означава, че също така имате добри шансове да стане колега-преподавател.
Фабио не очакваше такава „атака“ и каза:
-Не искам да изследвам това, с което се занимават много хора. А освен това, келтската култура ми е интересна, тя има особен стил и вероятно моята бъдеща работа ще помогне на тези, които се интересуват от взаимодействие между нашите народи.
-Ние почти винаги сме били врагове, – мрачно отговори професорът, – безцеремонно сме унищожавали техните светилища, променяли сме имената на боговете им и сме подкупвали келтските вождове. Те са разрушили Рим и не са престанали да воюват с нас. Мисля, че реална, не подкупна или политическа връзка между нашите народи, не е имало никога.
-И все пак смятам да се захвана с това, – каза Фабио, – нали някой трябва да стигне до истината.
+++
В семейството на Фабио всички бяха радостни, че той намери своето поприще. Леля му, собственик на неголяма туристическа агенция, намери и поръча за него исторически уикенд тур из Уелс и тържествено му връчи самолетните билети и програмата на екскурзията.
-Това е моят подарък за теб, Фабио. Отивай и виж на място дали си действително готов за тази стъпка.
-Благодаря, – отговори развълнуван Фабио. Той прегърна леля си и се почувства много щастлив.
История Втора
След римското летище Fiumicino, „въздушните врати“ на столицата на Уелс, както бе написано в рекламна брошура в очите на Фабио изглеждаха като малък сектор на летището с няколко самолета за украсяване на пейзажа. По време на полета на съседната седалка седеше млада жена с дете, които бяха посрещнати направо на изхода, до стълбата, от някакъв мъж, явно главата на семейството.
Мъжът прегърна жената и те заговориха на език, който Фабио вече чу от стюардесата. Той не разбра нито една дума, но забеляза, че на него се прави ударение почти на всяка сричка, в резултата на което речта звучеше изразително и напевно. Около него някой каза по телефона „Боре-Да“ и „Шу-май“, тоест „Добро утро“ и „Привет“, и това бяха единствени думи, които той беше научил още от Италия.
Фабио влезе в малката сграда на летището, намери куфара си и след няколко минути вече пътуваше с 905-ти шатъл бус до жп гара Руз. Там той се качи на дизел-влака и сравнително бързо стигна до Кардиф, столицата на Уелс.
По пътя го развеселиха текстовете на табелите. Всички „важни“ информационни табели от рода на „влизането забранено“ бяха написани в червено и незнайно защо само на английски език. А за географските имена се използваха знаци със зелен фон и задължително текстът бе първо на уелския, а след това преведен на английски език.
Кардиф веднага се хареса на Фабио със своето спокойствие, красив център и любезните хора, които прекрасно говореха английски.
Той, с помощта на своя смартфон и „Гугл Карти“, доста бързо намери адреса на агенцията, която трябваше да му организира исторически тур.
В офиса на туристическата фирма му представиха приятен млад мъж, на около 25 години, със златисти къдрици и весели очи. Той се казваше Айфион и бе „прикрепен“ към Фабио в качеството на личен екскурзовод за двата дни.
Айфион протегна ръка и каза на отличен английски:
-Привет, радвам се да видя истински италианец.
Той се замисли за малко и сякаш сещайки се за нещо важно, добави:
-Аз обичам пица.
Фабио разбра, че няма да скучаят и разпита своя екскурзовод за програмата..
Айфион отговори, че днес ще посетят историческите места на Кардиф. Той предложи да видят две крепости – Кардифската и още една, така наречения Червен замък, след това да се разходят по брега на Кардифския залив, да посетят храма Llandaff и, разбира се, St. Fagans – Музей под открито небе, с „жива“ реконструкция на историческите времена.
На втория ден, в събота Айфион предложи да отидат до графство Кередигион, където могат да видят старинен град Аберистуит, където местният университет се намира в сградата на средновековния замък. А по пътя те щели да видят укрепените хълмове и изправени камъни от Бронзовия век.
Фабио хареса програмата, но особено го заинтригува университета в старинния замък.
+++
Замъците, заливът и храмът изглеждаха чудесно, но когато влязоха в Музея St. Fagans, Фабио буквално се потопи в прекрасния свят на миналото.
Входът беше безплатен, което не бе толкова странно за Италия, но повече от всичко Фабио бе впечатлен от факта, че навсякъде посетителите говореха на местен език. Тоест, уелсците идваха тук, за да видят и научат за своята история. Фабио веднага се сети как на лекциите им казваха, че интересът към историята и културата бил присъщ на „високоразвитите“ народи, например римляните и гърците, а останалите били се задоволявали с „хляба и зрелищата“. Разбира се, ставаше дума за античните времена, но традициите на народа не се създават за една година или един век, тоест тук пак нещо не беше наред.
-Ще има много работа, която ще разсее стереотипите, – помисли за своята кариера Фабио. Той все повече разбираше, че това е делото на живота му.
Те се разхождаха из музея и изведнъж Фабио спря през входа в сграда с полупрозрачни стъкла вместо стени. На табелата бе написано „GWEITHDY“. Фабио се опита да произнесе тази дума. Устните му мърдаха в различни посоки, опитвайки се да озвучат всички букви на уж познатия латински алфавит. След няколко опита Фабио разбра, че няма да успее и попита Айфион:
-Какво пише тук ?
Айфион го погледна и попита:
-Къде ? А това ли ? Куисди. На английски „работилница“.
-Хм ! Що за език имат тези хора ? – помисли Фабио и каза, – нека да влезем.
-С удоволствие, – някак странно отговори Айфион.
Младите хора влязоха в сградата и Фабио видя прекрасна колекция от най-различни предмети от отминалите векове: от нещата, свързани с ежедневния бит, до ритуални пособия.
Особено внимание той, разбира се, отдели на предметите на културата: причудливи човешки фигурки, оръжие и мебели, украсени с резба.
Сред експонатите имаше и прочутите дървени „любовни лъжици“ Love Spoon. Те се наричаха така, защото дръжката и „купичката“ бяха направени във вид на сърчице. Влюбените момчета и мъже романтично подаряваха тези лъжички на „дамите на сърцето им“.
Айфион заведе Фабио при един човек, облечен в старинна занаятчийска дреха и каза:
-Това място не е просто музей. Тук можеш да се опиташ да изработиш това, което някога са произвеждали нашите занаятчии. Ако искаш, опитай да направиш Love Spoon. Майсторът се казва Лиуелин Джоунс или просто Лиуелин.
Майсторът внимателно гледаше италианеца, сякаш го „прочиташе“ със своя поглед. Фабио усети, как сякаш цялата информация за изработване на дървената лъжица „се сваля“ в главата му, подобно на записване в компютър от флашка.
Той внезапно усети странна лекота и желание да опита този занаят.
Фабио взе длетото, направи няколко колебливи движения върху дървената заготовка и изведнъж ръцете му сами започнаха да оформят „купичката“ на бъдещата лъжичка. Фабио не вярваше на очите си – той създаваше изкуство !
-Знаеш ли защо се получава ? – внезапно го попита Лиуелин, и, без да дочака отговора, каза:
-Ти чувстваш себе си свързан с нашето изкуство и то ти помага.
Лиуелин се обърна към Айфион и каза нещо на уелски. Айфион кимна с глава. На Фабио не му беше удобно да пита, за какво говореха, но когато отново излязоха от сградата попита:
-Какво ти каза Лиуелин ?
-Той ме помоли да те запозная с професор Стивенс, – отговори загадъчно Айфион, – утре ще пътуваме до Аберистуит и там ще го видим.
История Трета
Замъкът на Аберистуит се намираше в центъра на града и същевременно буквално на 50 метра от морето, което много впечатли Фабио. Разбира се, времето и враговете не бяха пощадили тази крепост и по-голямата част от замъка бе силно разрушена, но той все още гордо се извисяваше над града.
Те с Айфион влязоха през парадния вход на университета и веднага след високите порти се натъкнаха на рицар, който бе облечен в пълна екипировка и строго гледаше влезлите.
-Това е макет, – доволно каза Айфион, но Фабио имаше усещането, сякаш от вътрешността на този напълно „запечатан“ воин някой действително ги наблюдаваше.
Те се качиха по масивна стълба, по която до 14-ти век се бяха разхождали уелски принцове и английски крале и се насочиха към кабинета на професор Стивенс.
Ученият изглеждаше доста необичайно в сравнение с местните хора. Висок мъж, на неопределена възраст, с красива осанка, тъмна коса и дълбоки, почти черни, очи.
Фабио веднага обърна внимание на погледа му – поглед на човек, който знае много тайни.
-Здравейте, млади човече, – бодро каза професорът, – седнете. Вие, ако не се лъжа, се казвате Фабио ?
Италианецът се стресна, защото никой не го беше представял.
-Сигурно Айфион му се е обадил и му е казал името ми, – помисли той.
-Нека да бъде така, – с усмивка каза Стивенс, сякаш прочитайки мислите му.
-Откъде знаете, че съм Фабио ? – не се сдържа да попита италианецът.
-Ще ви разкажа по-късно, – отговори професорът, – бих искал да разбера за Вашите впечатления от Уелс. Рядко срещаме хора от Рим, откакто Вашите далечни предци са напуснали нашата провинция преди 16 века, – с весели искрици в очите продължи той.
-Харесвам Вашата страна, – започна Фабио – и след нашето с Айфион посещение на музея St. Fagans не мисля, че историята на Вашата култура е по-маловажна от римската. Аз по принцип смятам, че изкуството на народите е взаимосвързано не само защото едните победили другите. Просто всичко практично и прекрасно се копира от съседите и става част от обща европейска култура. Уелските или келтските украшения може да не са толкова скъпи и масивни като римските, но те еднакво влияят на морала и поведението на хората.
-Бих искал, разбира се, да попадна в дълбините на вековете, – мечтателно продължи Фабио – и да видя как е въздействала културата на Вашите далечни предци, но това, за съжаление е невъзможно.
-Професор Стивенс, господин Лиуелин Джоунс от St.Fagans ме помоли да Ви предам поздрави,- каза Айфион.
-Какво прави моят стар приятел ? – с усмивка попита професорът, – още ли чака някого, който да разкаже за нашето древно минало ? – завърши тайнствено той.
-Лиуели ме помоли да Ви предам, – продължи Айфион, но края на фразата той произнесе на уелския език.
-Добре, съгласен съм, – отговори със сериозен поглед професорът.
Той се обърна към Фабио и каза:
-Ще оставим тук Вашия гид, искам да Ви покажа някои места, свързани с нашата култура.
Стивенс отново каза на Айфион нещо на уелски и той излезе от кабинета.
Те минаха през другата врата и Фабио изведнъж пак се оказа пред строгия рицар. Забралото му бе открито и оттам се показваше широко и грубо лице на стар войн.
-Значи бях прав, – доволно помисли Фабио.
Стивенс и Фабио излязоха на паркинг и се качиха в колата на професора.
-Отиваме в Plynlimon, – каза Стивенс, това е един не голям хълм на 20 км оттук.
Те наистина пристигнаха много бързо и преди да слезе от колата, професорът каза:
-Преместването в пространството е било част от културата на нашите предци. Така, както и четенето на мислите на събеседника. Вие вероятно знаете, че нашата устна култура произлиза от учението на друидите. В моя род имаше такива хора, затова знам, как се казвате и за какво мислите.
Той леко стисна рамото на Фабио и го помоли да го последва.
Те се качиха на върха на хълма и професорът направи странно движение, стискайки двете ръце на Фабио. Италианецът почувства лека болка и затвори очи, за да не издава своите усещания. След няколко мига ръцете му бяха свободни, той отвори очи и безмълвно се огледа.
Професорът бе до него, а те се намираха в самия център на някакво празненство. Слънцето биеше право в очите им, бе топло, но около тях търпеливо стояха много хора и слушаха оратора.
Фабио забеляза, че всички бяха облечени някак много старомодно и реши, че са дошли на някаква историческа реконструкция, подобна на тези, които в Италия правят почти във всеки град за удоволствие на туристите.
Той се успокои и се заслуша в речта. Ораторът бе невисок, сравнително слаб мъж, на около 50-те, със стресната напред коса, стегнати скули и остър поглед.
-Вече е краят на 18-ти век, – продължи да говори ораторът, – ние живеем в неспокойно и опасно време. За съжаление, неизбежните промени в живота ни не носят полза на нашата култура и нашата вяра. Отидоха в небитието вековните традиции на келтските брити. Вече повече от два века нямаме състезания на бардовете, а ние не учим децата си на изкуството на ватите и друидите. Постепенно английската култура запълва душата на великия ни народ, а келтската традиция на нашите предци става „неканена гостенка“. Предлагам да бъдат възстановени празниците на поезията на бардовете. Нека да ги наречем „Айстедфод“ за вдигане на духа на нашия народ.
Всички бурно ръкопляскаха. Фабио се обърна към професора и попита:
-Кои са тези хора и защо сме тук ?
-Този човек се казва Edward Williams, но всички го познават като Йоло Моргануг. Той е положил много усилия за възстановяване на културните събития в Уелс.
-Искате да кажете, че сме във 18-ти век ? – учудено попита Фабио.
-Той беше нестандартен човек, – продължи професорът, без да обърне внимание на въпроса на Фабио, – Йоло имал проблеми със закона, защото цял живот пиел лекарствена настойка от опиум срещу астма. Този човек фалшифицирал историята, изтъквайки трудовете на никому не известния някой си Лиуелин Сион. Той дори се противопоставил на монархията и църквата. И като поет и радетел на уелските и келтските традиции Йоло Моргануг направил това, което не успял никой друг – накарал народа да се върне към корените си и да се гордее със своята култура.
Последните думи Фабио чу някак отдалече и изведнъж усети, че отново седи в колата на професор Стивенс.
-Да, ние бяхме в 18-ти век, – тихо каза професорът, – а за това ни помогна Лиуелин от St.Fagans, който е далечен роднина на Йоло.
-Мисля, че той Ви каза на уелски език нещо за мен, – попита Фабио.
-Да, той каза, че Вие ще станете добър изследовател на нашата култура, – отговори професорът.
-И още каза, – продължи Стивенс с весели искрици в очите, – че у дома Ви чака келтски подарък.
+++
Когато Фабио се върна в Италия и пътуваше с метрото към дома, леля му се обади по телефона:
-В Италия ли си вече ? Аз ти купих подарък. Случайно го видях в един магазин. В твоята стая е.
Влизайки в стаята си, Фабио забеляза малък пакет. Той го отвори и изтръпна от изненада. В пакета имаше келтска лъжичка Love Spoon, на дръжката на която с дребен шрифт бе написано: Ръчна изработка на майстор Лиуелин Джонс, St.Fagans, Уелс.