02 Oct, 2020г., от https://delphipages.live/bg взето от:
Англо-келтските и други „национални“ стилове (5 до 13 век)
От V век отслабването на имперската римска власт доведе до утвърждаване и растеж на местните култури на народите, които не били изцяло заети с борба за съществуване срещу агресивните племена, мигриращи из Европа (например, авари и саксонци).
Едно от най-отдалечените места в империята, като провинция Великобритания се възползвали от тази възможност и в същото време успяла да запази важни елементи от римската цивилизация. Ирландия, която никога не е била под окупация на Рим и през Тъмните Векове на Европа имала сравнителен мирни времена, е дала подслон за развитието на най-богатите и оригинални стилове за писане на книгите.
Островните ръкописи се създавали в изолирани и недостъпни манастири. Предполага се, че най-ранният център на християнското обучение в Ирландия бил създаден от Свети Патрик (ок. 5 век). Неговият прочут наследник, Свети Колумба или Колумцил, на когото легендата приписвала божествени сили в писането, основал монашески общности в Дери и Дъроу и след това пътувал до Вътрешните Хебриди, за да основе манастир на самотния остров Йона през около 563 г.
Свети Колумбан, друг ирландски мисионер, в почти същия период основал манастири на континента: около 590т. в Галия (съвременна Франция), Бургундският център Luxeuil, с помощта на който било основано Абатство Корби в Пикардия, Сейнт Гал в Швейцария и Бобио в Италия (около 612 до 614).
Монасите от остров Йона през 635г. основават своята общност на светия остров Св. Кътбърт Линдисфарн, близо до северното крайбрежие на Англия. На юг монахът Нортумбрий, по-късно абат и светец, Бенедикт Бископ създава манастирите-близнаци Свети Петър в Уеърмут през 674 г. и Свети Павел в Яроу през 682 г.
Бенедикт Биско дарява прекрасна колекции от книги и снимки, събрани по време на многократни посещения в Рим, и така в края на 7-ми и началото на 8-ми век, този регион става най-процъфтяващия център на християнската наука в Западна Европа и мястото на срещата на хиберно-британските и континенталните влияния.
За изящните книги, произведени в англо-келтските центрове, се използвала изоларните шрифтове, наречени Insular half uncial, които се считали за по-подходящи в сравнение с по-заострената и по-къса ирландска мискула /стил на шрифт – заб. на блогера/, използвана за документи и народни текстове. Високата степен на стилистичната зрялост може да се проследи сред такива ръкописи като Book of Kells (Тринити Колидж, Дъблин) и Евангелия от Линдисфарн Codex Lindisfarnensis (Британски музей, Лондон). Тези произведения са уникални със своята индивидуалност във всеки детайли и украшение.
Book of Kells е палеографично издания, вероятно направено на остров Йона около 800г. То има 339 страници, с размери 13 на 10 инча (33 на 25 см), с достолепна писменост в черно в една колона, върху добре направен пергамент, живи миниатюри и цветна орнаментика, варираща от очертанията на букви с червени точки, като част от стила и клиновидните екстравагантните инициали на цяла страница в началото на всеки раздел.
Другият шедьовър на англо-келтската калиграфия и илюстрация е Codex Lindisfarnensis, написан в чест на Свети Кътбърт малко след смъртта му през 687 г. Тази книга показва същата изобретателност, любовта към фантастичните животински и птичи форми (зооморфии), сложен, преплитащ се стил.
Най-ранният от всички съществуващи ръкописи от островния стил е Есathach („Battler”) на Свети Колумба (Кралска ирландска академия, Дъблин), който според легендата е бил написан от него и по преценка на учените всъщност може и да го е направил. Ръкописът бил положена в неговия кумдач (нещо като ковчег), а през годините той е бил носен в битки, за да осигури победа.
Освен този англо-келтския принос, имало и произведения от континента, повлияни от Св. Колумбан и неговите ученици, както и книги, главно в римската традиция, но носещи несъмненния знак на островното влияние. Например, има три издания, които според учените били написани през 7 век в Бобио (Италия), в манастира Свети Колумбан.
Те са Codex Usserianus Primus, сега собственост на Тринити Колидж, Дъблин, и два ръкописа, съхранени в Biblioteca Ambrosiana, Милано, известни като Codex Ambrosianus C.26 sup. и Codex Ambrosianus D.23 sup.
Има и друг, Codex Amiatinus (Biblioteca Medicea-Laurenziana, Флоренция), от 1,030 листа с размери 20 от 13,5 инча (51 от 34 cm), направено в Нортъмбрия в 8-ми век. Но това издание използва континентален римски стил, без островния начин на орнаментиране – може би защото е бил предназначен за представяне пред папата.
Въпреки че островната мискула е била широко известна, на мазулярният полуинициал /вид украсена начална буква шрифт – заб. на блогера/ винаги се е отдавало почетно място и предпочитание в изящните латински книги на англо-келтските манастири.
През 8-ми век миниатюрата се е превърнала в наложен стил, както се вижда в копието на Historia ecclesiastica на Беде (около 731г.). Острият, лигиран, компактно написан стил се появил рано на континента и до началото на 8-ми век вече е присъствал в англосаксонската фондация Echternach, в днешен Люксембург.
Фулда и Вюрцбург (Германия) са били други важни центрове на континента за островната култура и книгопроизводството в този стил.
Меровингите (Франция) и Вестготите (Испания) са още две разновидности на мискуларната писменост, сменила латинския скоропис след оттеглянето на римската власт. В манастира Luxeuil, в Бургундия, миниатюрата е достигнала през 7-ми век характеристиките на изящно книжно творение. На Иберийския полуостров вестготският стил е бил в употреба поне от 8 до 12 век. Той има вертикалността на ударението, която е обща за останалите букви от същия курсивен фон, а неговите претеглени възходящи стъпала са внимателно покрити с плоски серифи.
Южноиталианската писменост в стила т.нар Беневентан, била създадена в Бенедиктинския орден в Монте Касино. Този „национален“ стил, който се издигнал до статута на калиграфия и заемал важни позиция от 13 век, изживял активен литературен живот повече от 500 години. Беневентан има особен ритъм и запазва отделни скорописни форми, които заедно с изобилието от съкращения и лигатури затрудняват четенето.
Каролингски реформи в скриптория (8 и 9 век)
Литературните и църковни реформи, предприети през втората част на 8 век и началото на 9 век по заповед на императора на Свещената Римска империя Карл Велики поставя най-високите стандарти за правене на книги в цялата Западна империя. Широката образователна програма и изработването на нови разрешени версии на Вулгата и други литургични произведения накарали Карл Велики да покани английския духовник Алкуин от Йорк да дойде във Франция, за да контролира изработването на тези ръкописи. Отначало Алкуин станал директор на дворцовото училище в Аахен, Германия. (Aix-la-Chapelle), след което отишъл в Тур, Франция, за да ръководи абатството Сейнт Мартин.
Според учените, Алкуин може да не е бил само текстови редактор и главен надзорник на проекта. Той е вероятен изобретател на каролингската писменост. Предполага се, че той създал този конкретен стил от съществуващите ръкописи, с цел най-доброто копиране на нови ръкописи.
Подобен стил може да се види в книги, написани в двора на Карл Велики по времето на Алкуин през 781 или 782 г. Един от най-известните кодекси, написани в каролингския стил са Годескалските евангелия, поръчани от Карл Велики на 7 октомври 781 г. и завършени година и половина по-късно от писаря Годескалк на 30 април 783 г. Също така заслужават внимание няколко други ранни каролингски евангелски книги, в които важни заглавия са написани със златните заглавни букви. Тези книги са били направени върху лилаво оцветени кожи, илюстрирани с миниатюри и използвали каролингска писменост за основния си текст.
По времето на Алкуин работата продължавала в абатството на Свети Мартин в духа на истински класически ренесанс. Всяка разновидност на традиционната писмена форма е била изследвана с оглед да се намери нейната норма чрез внимателно сравнение с архетипите в древни паметници и книги. Създадена е била йерархия от скриптове за разграничаване на различни нива на текст. За горната част на страницата били разработени квадратни главни букви, използвани за заглавия на книги, и рустикални главни букви, използвани за последния ред на книга.
Uncials /шрифт само с главни букви – заб. на блогера/ се използвал за заглавията на главите, таблиците на съдържанието и първия ред на текста. Често заглавните букви били използвани за предговор и втори текстов ред; а ръкописен шрифт „Каролингски минускул“ е бил използван за основния текст. Внимателно начертани и оцветени големи римски квадратни капители били използвани като основни инициали на абзаца. В този период за първия път различните стилове на писане били използвани, както за украса на текста, така и за очертаване на категории съдържание.
