11.03.2012т., от Димитър Тонин, взето ог
ДРУИДИ И ВЕЩИЦИ – ИСТОРИЯ, АРХЕТИПОВЕ И ИДЕНТИЧНОСТ
Д-р Кристина Оукли
(Глава от книгата „Завръщането на друидите“)
Движенията на друидите и уика са външна изява на най-древните традиции в областта на езотеричното, търсенето на духовността и връзката с природата. В някои отношения тези две традиции изглеждат твърде сходни.
И в уика, и в учението на друидите се придава огромно значение на преклонението пред природата, божественото в човешката душа и единението с околния свят чрез ритуалите на сезонните празници. Все пак всеки, който има известна представа и от двете учения, бързо ще открие съществените различия в духовните пътища на тези две традиции.
Докато пиша тази статия си спомних за първия си допир с езическите учения на Британия и за първата ми среща с един друид. Преди много години в един слънчев септемврийски ден, докато пътувах сама из остров Аран, стигнах до каменните кръгове на Макри Муър – неголямо и не особено популярно място за поклонение. Макри Муър е закътана и безлюдна местност, затова се изненадах, когато видях, че там има и други поклонници освен мен.
Срещнах един младеж и още в първия миг ми се стори, че е друид. Стана дума за пътуването към духовното и той ми каза за практиката на друидите в тази насока. Внезапно почувствах осезаемо чистата и свежа енергия на мъдростта, от която бе проникната аурата на младежа. Излъчването му напомняше предутринна мъгла, прохладна, тайнствена и дълговечна като гранитните скали на каменния кръг.
Станахме приятели и благодарение на него се запознах с популярните ритуали на друидите и провежданите през две години общи медитации. Впоследствие установих, че това, което интуитивно бях усетила в негово присъствие, съставлява част и от аурата на всеки от по-възрастните членове на неговия Орден, някои от които бяха изучавали учението на друидите в продължение на двайсет години.
Малко по-късно се преместих в Лондон и в резултат на поредица от странни съвпадения попаднах сред общност от хора, поели по пътя на посвещението в старинното изкуство на магията, популярно под името уика. В началото, когато все още не бях посветена в тяхната традиция, ритуалите им бяха недостъпни за мен, но пък бях радушно приета на някои от езотеричните им събирания. Аурите на жреците и жриците на уика ми се сториха не толкова ясни и светли като тази на моя познат друид.
В присъствието им усещах по-скоро златисто-червеникави нюанси, лек аромат на сандалово дърво, мускус и восък от изгорели свещи. Много от мъжете внушаваха усещането за присъствие на бог Пан, а в излъчването на жените долавях сдържаната сила на хармонията между острие на меч и яркостта на полумесец, грейнал в селенията на полунощното небе.
Години по-късно отново срещнах младия друид, но за разлика от първата ни среща този път вече бях научила много неща за космологията, спецификата и ритуалите на друидите и магьосниците. Въпреки всичко все още не осъзнавах дълбоките различия между ученията на друидите и уика. Успях да осъзная тези разлики много по-късно. По онова време още не смеех да подложа на академичен или друг вид интелектуален анализ това, което бях възприела като интуитивно знание от древните традиции.
В крайна сметка в качеството си на историк бях длъжна да анализирам знанията и внушенията, до които се бях докоснала. В своята книга „Пътят на друидите“, излязла през 1993 г. Филип Кар-Гом повдига въпроси от областта на сравнителния анализ между уика и учението на друидите, съпоставя историческия път на развитие и идентичността на двете движения в индивидуален план.
Неговата книга предлага богати възможности за размисъл, ако не съвършено нови, то поне в коренно различен аспект, а именно, че Магьосниците и друидите имат много общо помежду си, което се дължи на сходство в историческото развитие на двете традиции. Възможно е едни и същи събития да са определяли развитието и на двете учения.
От съществено значение е да разграничим история и национална идентичност. Народите от цял свят придобиват национално самосъзнание посредством творчеството и приемствеността, съхранени в предания от миналото. Когато преподаваме на учениците в английските училища историята на Британската империя, ние спомагаме за изграждането на чувство за национална гордост у децата.
Две толкова различни традиции като уика и друидите могат да бъдат краен резултат от съвършено различни тенденции, претърпели хилядолетно развитие в едни и същи земи и сред един и същ народ. На какво се дължи това? Най-вече на обстоятелството, че всеки от нас е много различен от своите събратя. Истини, които днес откриваме в древните предания, винаги са съществували, но са оставали неразбрани и всяко поколение за себе си е преценявало коя от тях е значителна или маловажна, съобразно собствения им светоглед.
Така дадената народност успява да съхрани, подсили и предаде собственото си усещане за национално самосъзнание. Ако искаме да вникнем в националната идентичност на магьосниците и уика, преди всичко трябва да навлезем подробно в тяхната история и да проследим развитието на създаването на чувство за патриотизъм у техните последователи.
Магьосниците и друидите съществували в Британия дълго преди въвеждането на християнството и историята на техните учения обхваща времена от предисторията до наши дни. Историите на двете учения понякога са толкова противоречиви, че взаимно се изключват.
Ще се опитам в рамките на настоящата статия да изследвам причините за тези различия, ще се опитам да се докосна до митологиите им в исторически план, които до днес вече са придобили определена идентичност. Надявам се, докато излагам информацията в чисто исторически план, да изложа ясно причините, поради които тези две традиции никога не биха могли да имат общи корени.
СРЕЩА С ДРУИДИТЕ
Писмените източници от древността и iредновековието показват, че друидите представлявали жреческата класа в езическото общество на древните келти и на тях се падала отговорността да съхраняват и предават мъдростта и знанията на древната традиция. Друидите познавали из основи историята, науката, изкуството и поезията на своето време.
Те били законодатели, съдии и съветници на кралете, магьосници и шамани. Смята се, че умеели да разбират посланията на земята, разчитали символиката на звездите и общували с духовете на природата.
Съвременните друиди чувстват себе си като наследници на велика древна цивилизация. Различните сдружения акцентират върху различни елементи в панорамата от образи и идеи и това е съвсем естествено, като се има предвид, че под съвременни друиди приемаме наследниците на учение отпреди три века.
Независимо дали се самоопределят като паганисти или християни, устремените към духовното друиди в днешни дни осъзнават себе си като елемент от наследството и структурата на днешното общество. Това съждение е валидно както по отношение на религията, така и в чисто светските елементи в паганистичните движения и учението на друидите.
За първи път последователи на паганистични сдружения наричат себе си друиди през XVIII в., когато християни от благородно потекло започват да проявяват задълбочен интерес към теологията и философията на древната традиция. Те смятат друидите за свои духовни предшественици.
Уилиям Стъкли (1687-1765) твърди, че друидите „следвали религията на Авраам“ и тяхната вяра била толкова близка до християнството, че на практика различията се свеждали само до едно единствено обстоятелство – друидите вярвали в пристигането на Месията в неопределено бъдеще, докато християните били убедени, че той вече е дошъл (цитатът е от книгата на С. Пиго Друидите).
И днес някои друиди се самоопределят като християни. Интересно е как самите те възприемат собствената си идентичност. Когато контактуваме с тях, неизбежно установяваме, че се позовават на връзката си с природата, с националното си самосъзнание като граждани на Обединеното кралство и принадлежността си към „родните корени„.
Друидите-християни откриват основите на своята вяра както в идеологията на християнството, така и в извечните послания на земята. Според келтите-християни, друидите са олицетворение на природата, основаното на справедливост и законност общество, земята и Христос. Историческите основи на тяхната идеология се коренят в приемствеността на традицията между друидите-паганисти и първите християни.
Те смятат, че друидите, които като каста играят съществена роля в езическото общество, впоследствие, след покръстването на келтите, имали не по-малко значителна роля в християнското общество, което се разглежда като синкретично усъвършенстване на мъдростта на старата и новата религия. Самите друиди приемали охотно тази роля и съдействали за утвърждаването на новата религия сред своите народи.
В потвърждение на тази идея прибягваме до достоверността на неопровержими исторически паметници. От малкото оцелели до днес предания от ранното ирландско Средновековие, разбираме, че друидите още преди векове предсказали въвеждането на християнството. Една легенда от Средновековна Ирландия разказва, че Архидруидът на краля на Ълстър знаел кога точно предстои изпитанието на Христос и дори го усещал физически (Майлс Дилън, Цикличността на кралете, 1946).
Често цитиран е и следният откъс от молитва, популярна през ранното ирландско Средновековие (около VII в.), приписвана на Свети Колумсил, в която обръщението към Исус е дълбоко интимно – като към личния друид на поета:
Покрай грамадата крачи войска,
но синът на бурята ги усеща.
Той е моят друид, който не ще ме отритне
Божият син, който ще ми помогне.
Из Хрониките от Тигернах
ДРУИДИ – ПАГАНИСТИ
Като се има предвид огромната популярност на публикациите за друидите, човек може да остане с впечатление, че в една или друга степен всички се самоопределят като универсални християни. И много от тях действително са такива. През деветдесетте години започна нов тласък в развитието на паганистичните движения и все повече друиди се смятат за паганисти.
За най-същностна характеристика на паганистичните движения може да се приеме тяхната духовна ориентация, свързана с преклонението пред божествената природа, вкоренено в дохристиянските религии и пантеон. Много паганисти са пантеисти. Докато друидите, които се смятат за паганисти, са сравнително ново явление, друидите от палеопаганистичните времена са смятани за автентични предшественици на друидите от XVII в. – епоха, през която човешкото общество търси отново идеалите си в преклонението пред природния човек и развива радикалната идея, според която дивият човек е достоен за възхищение.
Някои високообразовани европейци развиват идеята, според която местните племена от предисторически времена не са били примитивни, а по-скоро са създатели на една идилична картина. Първите, които били разглеждани по този начин, са полинезийците и туземното население от Южна Америка. Това становище е основа и за аналогично възприемане на древните обитатели на Британските острови, на които също се гледало като на „благородни диваци“. Тази идея е много популярна през XVIII в.
В ученията на езическите друиди от XX в. идеята за благородния дивак е особено популярна. Много от тях се чувстват близки по кръв с някогашното туземно население на Америка, както и с други самобитни общности. Усещат, че духовните им корени водят началото си от племенните култури на европейския континент – келти, англо-саксонци и други народи от късния неолит. Магическите прийоми, обичаи и церемониална структура на примитивните култури често биват възприемани и адаптирани.
Съвременните паганисти ги приемат като основа на духовното родство между паганистите от цял свят, които са последователи на различни култове към природата, прекланят се пред свръхестествени явления и в ритуалите си включват елементи от магията и шаманизма. Друидите-паганисти също са склонни да приемат подобни елементи в практиките си и Елизабет Мъри от Британския съюз на Ордените на друидите състави сборник с молитви, написан с огами, а Филип Шалкрас, който оглавява Британския Орден на друидите, е известен със знаменитата си ритуална роба, която силно напомня кожи на различни животни.
Подобно на своите съвременници, които се смятат за последователи на мистичното християнство, друидите-паганисти също разполагат с надеждни исторически източници, залегнали в основата не само на практиките, но и като съществен елемент от формирането на друидско самосъзнание. За една от древните практики на друидите се разказва в популярна легенда от Ирландия (от VIII в.):
„И тогава мъжете от Ериу се събраха за пиршеството с бика; убиха бика, а един се наяде до насита, изпи си бульона и заспа, и присъни му се като заклинание истината. Който и да е бил този мъж, в съня си той стана цар.“
Ханът на Да Дерга
Характерни магически прийоми на друидите са свързани с огамите, и по-конкретно – с употребата на тояги от клони на самодивско дръвче, наричани още бранители. Средновековните ирландски източници приписват този обичай на друидите от времето преди въвеждане на християнството. В една легенда се разказва как друидите събирали информация за своя крал:
„Крал Аидан каза на своите друиди: „Разберете кой е отговорен за тези странни дела“. Друидите се оттеглиха зад своя плет от стъбла на самодивско дръвче и донесоха им прясна бира.“
Животоописание на Берах
от Ирландия, стих 23
Както личи от изложените по-горе примери, магическите практики на друидите били приемани като законни, естествени и необходими. С други думи, тези практики били утвърдени от съществуващата правова система, която обслужвала краля и обществената структура. В това отношение друидите се различават съществено от магьосниците, които служат единствено на своите богове, на собствения си нравствен кодекс и самосъзнание.
Както вече споменахме, друидите-християни се позовават на времената, когато синтезираната религия на ранните келтски християни била изключително популярна на Британските острови. Смята се, че в този период е управлявал и крал Артър. Може да звучи малко необичайно, но към същия период обръщат погледи и друидите-паганисти. Като най-очевиден и показателен пример ще цитирам основателя на ОБОД Рос Никълс:
„След като научил (а може би вече знаел) за високия жизнен стандарт и нивото на обучение в школите на друидите, той [Свети Патрик] продължил да ги покръства с лекота в новата вяра, която им се струвала по-драматична версия на собствените им идеи. В края на краищата и двете религии проповядвали живот след смъртта, поклонниците и на едната и на другата вярвали, че Свещен дух обитава всичко съществуващо, с тази разлика, че по-простоватите си го представяли като обитател на скалите, които започнали да наричат „идоли“.
Друидите се прекланяли пред могъщ бог, когото не наричали Исус, а Есус и го свързвали с дъбовото дърво, сякаш предусещали гибелта на Исус върху кръста. Така школите на друидите се превърнали в манастири за монаси или монахини, но обучението не се променило съществено.“
Книга на друидите
(Aquarian, 1990)
Това становище е характерно за мнозина от духовните водачи на друидите – Тим Себастиан, Старей на Духовния Орден на друидите го доразвива в лекцията си от февруари 1995 г. в Токинг Стик.
В нея казва, че първите християнски мисионери в келтските земи открили присъствието на високообразованата жреческа класа на друиди, която асимилирала паганистичните учения в новата вяра и в резултат се родило движението, известно като религия на келтските християни. Тази религия била особено популярна през V-VII в., а впоследствие бива заклеймена от Синода в Уитби.
Както друидите-паганисти, така и друидите-християни са твърдо убедени, че в продължение на векове християнството не успявало да вплете в догмите си най-съществените елементи от философията на древните друиди – любовта към природата, преклонение пред нейната божественост, стимулирането на творческата мисъл в изкуството и почитта към историята и традициите.
Съвременните друиди най-после успяха да стигнат до идеята за хармонията между тези две доктрини в исторически план. Според тях съществуват периоди на синтез между християнството и учението на друидите, основан на мъдростта и здравия разум.
Представям си дискусиите и споровете, предизвикани от тези редове сред друидите-паганисти, които вярват, че паганистичните движения са преследвани от официалната християнска църква от най-древни времена. Но митологията на друидите, свързана със златната епоха на синкретизма, също е вкоренена здраво в идеологията на съвременните друиди-паганисти.
На практика и те като друидите-християни вярват в съществуването на исторически факти в древните легенди, в резултат на което могат да си сътрудничат с тях в организации като Съюза на Британските Ордени на друидите. Според мен в основите на това сътрудничество е залегнала и друга причина – съществуването на общи древни източници, които проправят убедително пътя на друидите в системата на съвременното общество и в никакъв случай не ги изолират от обществените процеси. „Приспособяване“ и „интегриране“ на практика се превръщат в синоними. Това е и основната позиция на друидите-паганисти.
Вселенският тон в идеологията на друидите-паганисти е отразен осезаемо в стремежа им към обосноваване на учението върху исторически източници. Все пак те се въздържат от препечатване, цитиране или позоваване на някой от най-интересните и съдържателни текстове, в които се описва учението на друидите. Това са източниците, които ги представят като ожесточени противници на християнските мисионери и тяхната идеология.
ЗАБРАНЕНИ ИЗТОЧНИЦИ
На тази тема са посветени много малко публикации досега, затова ще си позволя да се отклоня за малко от линията на досегашните разсъждения, за да спомена накратко някой източници, които друидите-паганисти определено избягват.
Най-богати по съдържание са биографиите на светците от Средновековна Ирландия, публикувани в четирите тома на изданието Животоописания на ирландските Светци под редакцията на Чарлз Плъмър в началото на XX в.; двата тома на Vitae Sanctorum Hiberniae (Oxford 1910), които включват биографиите на живелите по време на римското владичество мъченици; такива са и двата тома на Bethada Noem Erenn (Oxford 1922), написани на средновековен ирландски език и включващи животоописания на повечето светци от онова време.
В тези източници друидите често се споменават и почти винаги са представяни като врагове на християнството, които правят всичко възможно да възпрепятстват светците-мисионери. За ожесточената съпротива на друидите срещу християнството се споменава и в Животоописанията на Свети Деклан, Свети Финтан от Дън Блеси, Свети Марсен (наричан още Молес); Свети Киаран, Свети Германий, както и във Vita Tripartita на Свети Патрик.
Плъмър, който изучавал задълбочено философията на друидите, публикува пространно описание в увода си в том първи от Vita Sanctorum, който представлява ценен източник за съвременните поклонници на друидите. Едно от най-съдържателните произведения в това отношение (и най-ранното) е биографията на Свети Патрик от VII в. представена от ирландеца Муирчу:
„Живял по онова време велик крал, свиреп езичник и седалището му бил в Тара. Обграден бил все с мъдреци и друиди, гадатели и магьосници, сведущи в тайни изкуства, които, според езическите обичаи и идолопоклонничество, знаели какво ще стане още преди да се е случило. Двама от тях предсказали, че нов начин на живот ще дойде отвъд морето с нечувано и тежко учение и ще събаря то кралства, ще убива владетелите, които му се противопоставят, ще погуби всички дела на езическите магии и ще се възцари завинаги…
Из Писания на Свети Патрик
от Книгата за Армагедон
Л. Билър (1979)
Двама от тях започнали диспут със Свети Патрик веднага следпристигането му и друидът Лох Ру предизвикал светия мъж с груби и арогантни думи, когато светецът се опитвал да го убеди в правотата на католическата вяра.
Патрик го погледнал и се обърнал към своя бог: „О Господи, чието изкуство е всемогъщо, нека този мъж бъде прокуден и забравен“. При тези думи друидът се понесъл във въздуха и след малко паднал на земята, главата му се ударила в камък и черепът му бил смазан. Така загинал Лох Ру. След още няколко изпитания, увенчани с изгарянето на друида, докато все още бил жив, кралят свикал всички останали друиди и обявил пред тях решението си: „Предпочитам да вярвам, отколкото да умра“.
В някои от молитвите все още е отразена старата неприязън на християните към друидите. В широко разпространена ирландска молитва от VII в., приписвана на Свети Патрик и отправена към бога с молба за покровителство, християните настояват за закрила на ортодоксалното учение и молят Христос за подкрепа срещу всяко зло:
„…против заклинанията на лъжливи пророци,
против черните наредби езически,
против лъжовните закони на еретиците,
против попълзновения идолопоклоннически,
против магиите на жени, ковачи и друиди,
против всичкото знание,
забранено за душата человеческа.“
Съвременните друиди, дори и тези, които се смятат за паганисти, предпочитат да не се позовават на подобни текстове. Макар че са надеждни исторически паметници за историята на друидите, те не представят адекватно тяхната същност, нито широко разпространените днес представи за съвременното учение на друидите.
Много по-популярни са текстове, датиращи около 300-400 години по-късно след цитираните тук заглавия, в които ирландски автори-християни представяли древната традиция в много по-позитивна светлина, често в синкретичен план, позовавайки се на разбирането за нашите езически корени.
Литературата от XI и XII в. изобилства с предания и саги, както и с описания на живота на светци (например биографията на Брендан Пътешественика). Тези източници представят християнството в Ирландия като съзвучно и съответстващо на древните традиции, затова и картината на съгласие между християните и последователите на древните келтски традиции дават нов тласък на ентусиазма в търсенията на онези наши съвременници, които държат на сходството между двете религии.