Оригинално заглавие “THE GOLDEN SICKLE. An Introduction to Contemporary Druidry”
Автор: ADAM ANCZYK, Katowice 2014 © Sacrum Publishing House & Adam Anczyk Katowice, Poland 2014 ISBN 978-83-938791-1-3
Авторът работи в: Jesuit University Ignatianum в Краков, Полша, в Института по психология /Institute of Psychology/, Департамент по Психология на религията и духовността /Unit for the Psychology of Religion and Spirituality/
https://www.academia.edu/12124751/The_Golden_Sickle_An_Introduction_to_Contemporary_Druidry_2014_
превод: Сурен Исраилян, 30.11.2020г. Всички преводи на класическите автори са мои. Публикува се с изричното съгласие на автора.
Уважаеми приятели ! Това е втората от общо четири части на превода на книгата. Виж първата част – по заглавието.
Тайните на Дъба и Имела
След представяне на социалната и религиозната система на древните друиди, нека да преминем към описание на тяхната дейност. Ще започнем с основните понятия, а именно произход и вероятното обяснение на името им, след което ще продължим с описание на образа на друидите в класическите текстове.
Името „друиди“ /Druides, Druidae, Druida, or Druidai (δρυΐδαι)/ и производните форми, както и Drouidas или Drasidae, използвани в класическите източници, обикновено в множествено число са били превеждани по най-различен начин. Плиний Стари /Pliny the Elder/, отбелязвал, че думата „Druids“ идвала от гръцкото „drus“ и означавала „дъб“.39 Възможно и да има връзка между тези две думи, но не е известно, дали е точната етимология на думата Druides.
В литературните източници има две популярни хипотези за произхода на думата, като и двете предполагат, че тя е била събирателна за две важни понятия. Думата Druides не била просто едно съществително като име на определена група в келтското общество, а по-скоро понятие, определящо дейността на тези хора, както в директния, така и в метафоричния смисъл.
Първата интерпретация за произхода на думата е от гръцкото drus (δρῦς), „дъб“, и протоиндоевропейския корен*weid/wid, означаващ „знания“ или „да знаеш“/“да видиш“. В този случай изразът „dru-wid“ би означавал „знанията за дъба“ или спрямо група хора, „тези, които имат знанията на дъба“, ако използваме по-свободен превод „тези, които знаят тайните на дъба“.
В случай, ако използваме прословутия принцип pars pro toto /от латински „Една част [описва] цялото“, заб. на блогъра/ и приемем дъба като перфектният символ на дърво, можем да преведем като „тези, които познават тайните на дърветата“ Това е точният израз от гледна точка на езиковата интерпретация, която свързва произхода на първата част на думата – „дърво“ с подобните изрази в индоевропейските езици: dru на санскрит, treo в староанглийски, корнуолския druw, руския dieriewo /дерево/ и т.н.40
Тази дума вероятно показвала, че определена група хора, наречена друиди притежавала определени знания за природата, но, разбира се, не в съвременния научен смисъл, а по-скоро като познания за магическия и религиозния си характер.
Подобна етимология изглежда доста подходяща, особено предвид това, че според класическите автори друидите имали познания във физиология /physiologia, ϕυσιολογία/, което е гръцки термин, означаващ „знания за природата“ (physis, φύσις). Плиний посочвал, че друидите имали познания за лечебните растения и отбелязвал дъба и имела като растения, свързани с култови или лечителски дейности.
Другата хипотеза за произхода на Druides определя dru- като представката, подсилваща втората част на думата, и така целият термин може да се преведе „тези, които имат много знания“, dru-*wid (ед.число.) dru-*wid–es (мн.число).
Всъщност, първата интерпретация не изключва втората, защото, според Питър Бересфорд Елис /Peter B. Ellis/, представката dru- може да се отнася за дъба, а смисълът й в този контекст може да бъде метафоричен, тоест тези, които притежават знанията на дъба, биха наистина притежавали много знания.41
Дъбът вероятно е бил от голямо значение за вярванията на древните келти, както обект за митологизиране, което се потвърждава с многобройните примери от целия свят. По традиция дъбът се свързвал с Бога на гръмотевицата – литовския Перкунас /Perkunas/, славянския Перун, Тор в Скандинавия, гръцкия Зевс, или Юпитер в древния Рим.
Дъбът като силно, многогодишно и величествено дърво често се свързвало с главния бог в божествения пантеон, а плодовете му – жълъдите, от които се правело брашно се приемали като символ на плодородието. Вероятно оприличаването на друидите с дъба показва директната им връзка със свещения свят от най-високо ниво.
Според Плиний, дъбът не е бил единственото растение, което свързвали с друидите. Другото е било имелът. Очевидно друидите му приписвали както лечителските, така и магическите качества. Връзката на друидите с имела, посочена от Плиний в значителна степен е повлияла върху образа на друидите в по-късните времена, особено в английските литературни източници.
В крайна сметка, по въпроса за терминологията можем да посочим, че нямаме точен отговор, подобно на други неща, свързани с друидите. Експертите са все по-склонни да приемат интерпретация на името Druides като „тези, които са мъдри, с изключителни познания“, поставяйки акцента върху присъствието на протоиндоевропейския корен *wid в тази дума.42
Лично аз съм съгласен с тази интерпретация, докато наблягането на „дървесния“ характер на думата е интуитивното схващане (например, dryades като вариант на Druides), а също ми допада и символичното значение на дъба, като митичния представител на всички дървета.
По отношение на името на дъба като вид дърво, можем да предположим, че тази връзка идва от интерпретацията на келтската дума от класическите автори и пряко не е свързана с буквалния произход на думата, което поражда нови хипотези по темата. И както винаги се случва по отношение на друидите – нищо не е сигурно … под дъба.
Най-ранните данни за друидите
Първото писмено споменаване за друидите се появило на две места около 200г. пр.н.е. Първият източник е философът Сотион и трудът му „Александрийската история на философията“ /Sotion, Alexandria’s History of Philosophy/, а вторият е трактат по магия, който по погрешка бил приписван на Аристотел /днес знаем, че този труд е бил апокрифен/.43
И двата от тези трудове не са оцелели, за тях знаем косвено от Диоген Лаерций /Diogenes Laertius (живял около 200 – 250 г.). Заслужава си да цитираме този текст, не само заради факта, че това е първият оцелял документ за друидите, но и защото обяснява вероятни дейности на тази социална група в сравнение с други култури:
„Някои твърдят, че изучаването на философията започнало от варварите. Те убеждават, че персите са имали своите Маги /Magi/, вавилонците или асирийците – своите Халдеи /Chaldaean/, индийците – своите Гимнософисти /Gymnosophist/; а сред келтите и галите имало хора, наричани Друидите или Свещените /Holy Ones/, а за източниците на тази информация се позовават на трактата „Магикус“ от Аристотел /Magicus of Aristotle/ и написаното от Сотион в 23-та книга от „Философското наследство“/Succession of Philosophers/. […] Що се касае Гимнософистите и Друидите, източниците твърдят, че те изразявали своята философия във вид на загадки, призовавайки хората да почитат боговете, да се въздържат от закононарушения и да показват смелостта.44
Този текст от Диоген Лаертски е на практика единственото свидетелство за дейността на друидите в келтското общество, написано преди завладяването на Галия от римляните. Въпреки това, то не е доказателство в буквалния смисъл, защото не е описано от директното присъствие а е цитат от друг източник. Но независимо от всичко, сравняването на друидите с други образовани класи на народите и признаването на техните философски познания е интересен факт.
Също така се заслужава да се отбележи, че гърците познавали келтското племе галати, а македонските царе дори са били във война с тях. Има един интригуващ момент, който може да потвърди сигурността на източника в края на този текст, а именно описание на учението на друидите. То е във вид на триада и според някои тълкувания това е знак, че информацията идва директно от келтската културна среда, макар че триадната форма за изразяване на мъдрите думи или поговорки не е открита в други древни източници.
Хронологически следващите писмени сведения за друидите се появили около 150 години след предполагаемия труд на Сотион. Те обаче са най-пълни и точни описания, нещо повече, те са единствените сведения от античния свят за дейността на друидите.
В своите „Записки от Галската война“ /Commentaries on the Gallic War/ Гай Юлий Цезар описва периода на войните с галите между 58 и 50г. пр.н.е. Това е трудът, който искам да обсъдим. Цезар пише, че сред галите имало две групи хора, които заемали особено привилегировано положение в обществото и са са ползвали с голямо уважение: друидите и конниците – Druides и Еquites /последното е латинската дума за кавалерията и вероятно е била използвана за конни войници, нещо като привилегирования военен елит/ Според Цезар, друидите са били
[…] ангажирани в свещените дела, ръководели публични и частни жертвоприношения и разяснявали всички въпроси, свързани с религията.
Освен това много младежи идвали при тях с цел обучение и друидите са се ползвали с голяма почит.
Именно те определят решения по всички спорни въпроси, публични или частни и ако се извършва престъпление, ако трябва да се определи убиеца, ако има спорове за наследството или за определяне на границите – същите тези хора решават всичко.
Ако пък някой човек или цялата общност не се подчиняват на тяхното решение, друидите забраняват на виновните да правят жертвоприношения. При тях това е най-тежкото наказание“.45
По-нататък в своите книги Цезар споменава, че друидите имали своя водач, чиято длъжност била изборна. Също така – което е много важно – той посочва Британия като родина на друидите, където дори учениците от Галия са се обучавали:
„Между всички тези друиди имало един, който притежавал върховната власт върху тях. В случай на смърт, ако след останалите има само един достоен със заслугите си, той го наследява. Но ако е имало много достойни, се правели избори чрез гласуване на друидите, понякога решението се налагало с оръжие.
Тези събрания се провеждали в точно определено време на годината в свещена земя, на територията на карнутите /Carnutes/, която се смятала за центъра на цялата Галия. […] Изглежда тази институция е възникнала в Британия и е била пренесена в Галия, дори и сега учениците, които търсели възможност да получат най-точните познания на учението, по принцип трябвало да ходят натам, за да бъдат обучавани.46
Цезар отбелязва привилегирования статут на друидите и в галското общество. „Друидите не ходели да воюват и не плащали данъците като другите; те са били освободени от военната служба и от всички задължения„.47
Тези привилегии, според Цезар са били основна причина, мотивираща младите хора да се присъединяват към друидите. Той твърди, че съществували друидическите школи, в които учениците наизустявали голямо количество текстове, но не с цел трениране на паметта, а за да се предпазят от много желаещи да научат учението.
Цезар също твърди, че някои хора се обучавали за друидите дори в продължение на двадесет години ! Тези свидетелства хвърлят светлина върху статута на древните друиди – от думите на Цезар става ясно, че те са били социална група, в която всеки можел да бъде приет, ако придобивал определена квалификация. Ако вярваме на това описание, ще трябва завинаги да се откажем от хипотезата, поставяща друидите сред племенните аристократи, защото последната по принцип наследявала права и положението си.
Ако още повече се доверим на Цезар, можем да предположим, че учението на друидите е било пазено в тайна или поне наполовина скрито, защото те вярвали в знанията си, но не и в писменото им запазване (Цезар споменава, че в ежедневния живот друидите използвали гръцкото писмо) и вероятно са били принудени да правят това. Затова подобно описание ни дава доста ясна картина за друидите, която всъщност е аналогична на тази, описана от един от гръцките философи и дори съвпада с тази на интелигенцията от 19-ти век.
Подобна позиция е близка с интерпретациите, посочени в съвременните трудове за друидите, че са били общества със своите секретни знания, а в школите си изучавали магията, легендите, митовете и ритуалите.
Описанието на Цезар повлиява много за изграждането на образа на друид, потвърден в по-късните източници, въпреки че, това е била неговата лична преценка – да не забравяме това – и тя отразявала наблюденията на един водач, който се опитвал да бъде само свидетел на събитията.
Нека да цитираме това, което казал Цезар за учението на друидите, защото това описание, използвано в епохата на романтичното увличане по друидите станало основа за дори още по-свободни интерпретации, от преди посочените:
„Като най-важния принцип те се стараели да наложат тезата, че душите не умирали, а преминавали след смъртта от едно тяло в друго. Те смятали, че благодарение на този принцип мъжете в голяма степен са били мотивирани за храбростта си и пренебрегвали страха от смъртта.
По същия начин те обсъждали и предавали знания на своите ученици, учейки ги да наблюдават звездите и движението им, мащабите на света около нас и нашата земя, да приемат природата на нещата, както и властта и могъществото на безсмъртните богове.48
Свидетелствата на Цезар като цяло изглеждат точни, особено в сравнение с други класическите източници. Цезар е бил в Галия, следователно е имал лесен достъп до информацията. Обаче има един озадачаващ момент. Ако друидите играели толкова важна роля в келтското общество, би трябвало да очакваме те са били ключови участници във галската война, тоест по време на завладяването на Галия от Цезар.
И въпреки това, явно не е било така – друидите се споменават и описват само в предговора. Те също не фигурират и не се описват по време на походите на Цезар в Британия. По тази причина някои учени изучаващи Цезар подозират, че той е писал за историята на келтските народи, включвайки неща, които вече не съществували по време на походите му, а написаното от него е плод на това, което чувал или директно получавал от информаторите си.49
Не можем да изключим това твърдение, въпреки че Цезар по никакъв начин не показва това. Има още едно съмнение по отношение на описанията на друидите от Цезар. Дори да приемем, че това е било свидетелство на очевидец, не бива да забравяме, че Цезар е бил римлянин и завоевател. В друг откъс Юлий Цезар дава кратко описание на боговете, почитани от галите. Там той нарича всички, без изключение, богове и богини с имената на римските божества и не ни оставя информацията дори и за едно оригинално келтско име.
Подобно сравняване, известно като „римската интерпретация“ /interpretatio romana/, е било използвано в описания на чужди ценности спрямо римската култура.50 След като Цезар използва тази практика по отношение на божествата, не можем да изключим вероятността, че той е правел същото описвайки природата и дейността на друидите.
Възможно е в описанията на друидите да присъстват много аналогии и заместване на келтските реалии с римската култура. Цезар смятал друидите за подобни в много отношения на римската класа на „нобилите“ /nobilitas/, чиито членове често изпълнявали едновременно административните и религиозните дейности.
Бихме искали изрично да подчертаем, че Цезар като завоевател описвал своите свидетелства от гледна точка на много специфичен подход. Това са военните мемоари, съдържанието на които можело евентуално да стигне до други римски сановници, затова свидетелствата за неговата кампания – Галската война, преди всичко трябвало да изтъкнат водача й, вместо да покаже автора като историк и етнограф.
Не можем със сигурност да кажем, дали неговите описания на друидите, както и на цялото келтско общество не са напълно „оцветени“ с политическите пристрастия или пропагандата. Възможно е, както твърдят изследователите, че Цезар описвал друидите толкова мъдри и образовани, а келтската цивилизация толкова напреднала, с цел да създаде у читателя чувството на реалната заплаха от келтите, като варварите, което да накара хората за завладеят и цивилизоват останалата част на света.
Активната дискусия, коментарите и фокусирането върху свидетелствата на Цезар има още една немаловажна причина. Гай Юлий Цезар не е бил нито просто пътник, нито обикновен военен. В по-късни векове той е станал, ако използваме модерната дума – знаменитост /celebrity/.
Трудовете му вдъхновили много други автори. Другият важен фактор е било обожествяването на Цезар от приемника му Октавиан Август /Octavian Augustus/, като по този начин съчиненията му, включително за Галската война са били приемани като особено важни. Предвид това и при положение, че даденото от Цезар описание на друидите е едно от най-запазените сведения, ние не можем да игнорираме влиянието, което то е имало върху по-късните автори, дори когато те не са го посочвали.
Един от тези автори, който почти със сигурност е бил вдъхновен от Цезар е Диодор Сицилийски /Diodorus Siculus (около 80 пр.н.е – 20 пр.н.е), чиято заслуга е следващото описание на дейността на друидите. Но преди да преминем към него, нека да споменем едно сведение за друидите, появило се между Цезарово и Диодорово време, още повече че то принадлежи на добре познат и уважаван интелектуалец от времето на късната Римска република – Цицерон /Cicero/.
Това свидетелство е особено интересно, защото Цицерон твърди, че познава един от друидите лично. Името му било Дивитияк /Divitiacus/, от племето Едуи /Aedui tribe/. Юлий Цезар също пише за него, но никъде не го нарича друид.
Според Цицерон, Дивитияк „твърдял, че познавал учение за природата, което гърците наричали „физиология“ /physiologia/, и че той често правел предсказания, понякога с помощта на поличби или догадки „.51
В цитирания абзац, използването на термина от гръцката философия в контекста на знанията и дейността на друидите е учудваща. Можем да си представим (ако това събитие наистина се е случило), как Дивитияк говори за своите способности и се хвали с дарбите си, а интелектуалецът Цицерон слуша и мисли, коя е точната дума, с която най-точно може да опише уменията на приятеля си – физиология, учение за природата /knowledge of nature/ или природната философия /natural philosophy/.
Интересно е, че тази концепция също е използвана от Страбо/Strabo (63 пр.н.е – 24 сл.н.е) когато той пише за друидите.
Двата автора, могат да се анализират заедно, тъй като са писали по същото време, а и съдържанието на техните сведения е аналогично. Диодор Сицилийски в своята „Bibliotheca historica“ споменава, че:
Философите, ако можем така да ги наречем и хората образовани по религиозните дела са необичайно уважавани в техните общества, които ги наричат друидите. […] Те имат правило – никой не може да прави жертвоприношение без такъв „философ”.52
В описанията си Страбо пише, че в допълнение към друидите съществували две други групи хора с висок статут в келтското общество. Всички модерни и днешни последователни на друидизма постоянно се адресират към това предполагаемо триединство в класата на келтските интелектуалци;
Сред [галите] съществуват три различни групи хора, които се ползват с особена почит: Бардовете, Ватите и Друидите /Bards, Vates, Druids/. Бардовете съчиняват и възпяват свещените химни, Ватите се занимават със жертвоприношенията и изучават природата, докато Друидите също участват в природните изследванията и по-специално във философията на морала.
Доверието в справедливостта [на Друидите] е толкова високо, че на тях се възлага решаването както на публични, така и части спорове; а преди това те със своите решения спирали армии, които водели безрезултатни битки помежду си. Всички случаи на убийствата се решават само от тях“.53
Страбо е първият автор, който въвежда концепцията на o’vateis, οὐάτεις, което е гръцки синоним на латинското vates– предсказатели, пророци /seers, soothsayers/. Той също смята, че те са функционирали някак „зад“ друидите или – както интерпретират съвременните последователи на друидизма – били на по-ниско ниво на посветените (тъй като друидите в допълнение към физиологията, са били ангажирани с моралната философия и правораздаването).
Свидетелствата на Страбо, въпреки че е бил много прецизен историк и географ не са напълно сигурни. В своите описания за Галия и Британия Страбо използвал изцяло вторични източници, а не собствени впечатления. В някои места той дава своите свидетелства, но в текста за друидите /Druidai/ отсъства всякаква информация за произхода му, следователно можем да предположим, че сведенията са били базирани върху някакъв вид вербални данни (вероятно, чути истории по време на престоя му в Италия).
Друг автор, описвал друидите по начин, изглеждал доста близък към свидетелствата на Цезар, Диодор и Страбо е бил географът Помпоний Мела /Pomponius Mela (починал около 45г. сл.н.е.). Неговото описание за друидите е от периода около 40г. сл.н.е, тоест времето на постепенната романизация на много области в Галия. По онова време вече е било организирано управлението на провинциите и е съществувал култ към Божествените императори /Divi Imperatores/ и Гениалността на действащия такъв, налаган от специална група свещеници (augustales), които организирали годишни религиозни срещи в региона на Лион.54
По същото време римският модел на образованието е бил наложен чрез изграждането на училища. Според някои изследователите от този момент друидите са станали „нелегални“, защото не са могли свободно да упражняват своята дейност. Ето какво намираме в труда на Помпоний „De Situ Orbis“, която вероятно има отношение към тази ситуация:
Следите на тяхното варварство оставали, въпреки че то вече било забранено. Независимо от всичко, след като носели своите свещени човешки жертвоприношения на олтара, те продължавали леко да ги докосват, макар че вече се въздържали от последвалото кръвопролитие.
И все пак, те не са загубили нито красноречието си, ни мъдрите си учители – друидите. Тези мъже твърдели, че знаят за размера и формата на земята и Вселената, движението на небето и звездите и това, което възнамерявали да правят боговете.
Тайно и в продължение на дълго време (двадесет години), те обучавали на много неща най-добрите си хора, като са го правели в пещери или скрити планински проходи. Един от принципите, на които те учели – явно с цел да бъдат по-добри воини – е станал публично известен , а именно, че душите са били вечни и съществувал втори живот след смъртта.55
Свидетелството на Помпоний удивително прилича на предишните. До 50-те година на 19-ти век, повечето учени смятали, че причината за това сходство е Посидоний /Posidonius/ и неговия изгубен труд „Истории“ (Histories).
Посидоний бил гръцки философ и пътешественик, който посетил югоизточната Галия някъде към края на втори или началото на първи век пр.н.е.56 От тогава горепосочените автори обикновено се наричат представителите на така наречената „Традиция на Посидоний“ /Posidonian tradition/.57
Ако хипотезата за Посидоний като източник е вярна, ще трябва да приемем, че голяма част от информацията ни за древните друиди идва само от един човек, чиито трудове на всичко отгоре са изгубени. Тогава ще трябва, както ясно посочва съвременният историк Роналд Хътън /Ronald Hutton/ да преразгледаме нашето мнение за тези източници.
Изглежда позоваването на тези ранни сведения за друидите като „традиционни“ е един вид самозалъгване и желанието да се напасват отделните парчета на пъзела. Хътън отбелязва, че въпреки съвпаденията в описанията, тези текстове доста се различават, а написаното от Цезар остава като най-малко обвързано с външната информация.
Само в неговия текст е посочено, че организацията на друидите е имала статут на междуплеменно споразумение, което е дошло в Галия от Британия. Днес смятаме, че Цезар е заимствал по-малко от гръцкия философ в сравнение с другите автори от „Традицията на Посидоний“. Също така е напълно вероятно, както беше посочено преди, свидетелствата на Цезар да са били важен източник на вдъхновение за другите автори. Въпреки всичко, изглежда не е коректно за се говори за „Традицията на Посидоний“, защото този израз е изкуствен и се основава върху непотвърдените хипотези.
Независимо от произхода на информацията за друидите, изглежда тя ги представя в „двойна светлина“.58 От една страна друидите са били философи, изучаващи природните явления, от другата – те били представяни като надзорници на кървавите човешки жертвоприношения, описани от Цезар и Помпоний Мела. И както ще видим по-нататък, този образ още повече ще се разделя – гръцките автори ще приемат друидите като благородни диваци, философи и магове, докато по-късните римски автори ще се придържат към представата за тези хора като врагове на римската цивилизация и последователи на мрачна и кървава религиозна традиция.
ЗАБЕЛЕЖКИ НА АВТОРА
39 Pliny, Historia naturalis, XVI, 95.
40 Виж: W. Lipoński, Narodziny cywilizacji Wysp Brytyjskich, Poznań 2001, p. 42.
41 P. B. Ellis, The Druids, London 1994, p. 37.
42 R. Hutton, Blood and Mistletole…, цит изт., p. 16-17.
43 T.D. Kendrick, цит изт., p. 74.
44 Diogenes Laertius, Lives of Eminent Philosophers. Prologue, I, 5. R.D. Hicks (trans.), Cambridge, Harvard University Press 1972.
45 C. I. Caesar, De bello Gallico, VI, 13. W. A. McDevitte, W. S. Bohn (trans.).
46 от същото място.
47 C. I. Caesar, De bello Gallico, VI, 14.
48 C. I. Caesar, De bello Gallico, VI, 14.
49 Виж: J. J. Tierney, The Celtic Ethnography of Poseidonios, in: Proceedings of the Royal Irish Academy, 1960 60, p. 189-275 and D. Nash, Reconstructioning Poseidonios’s Celtic Ethnography: Some Considerations, „Britannia“, 1976, 7, p. 111-126.
50 P. Wojciechowski, Beleno Augusto sacrum. Celtyckie i weneckie bostwa w rzymskiej Akwilei, Toruń 2000, p. 94.
51 Marcus Tulius Cicero, De Divinatione, I, XLI, 90. William P. Thayer (trans.).
52 Diodorus Siculus, Histories, V, 31. William P. Thayer (trans.).
53 Strabo, Geographica, IV, 4, 4.
54 T.D. Kendrick, цит изт., p. 85.
55 Pomponius Mela, De Situ Orbis, III, 2, 18,19. F.E. Romer (trans.), 2001.
56 R. Hutton, Blood and Mistletoe…, цит изт., p. 9.
57 E. Sadowska, Druidzi w świetle przekazow autorow starożytnych, „Meander“, 7-8, 1984, p. 307. 58 R. Hutton, Blood and Mistletoe…, цит изт., p. 10-11.