Публикува се с изрично съгласие на автора.
Превод: Сурен Исраилян 23.06.2020г.
Глава X. Келтските добродетели
Раздел B. Древното келтско правило
Според гръцкия биограф Диоген Лаерций /Diogenes Laertius/, думите на друидите били трудни за разбиране: кратки, неясни и загадъчни изречения със замъглен смисъл и недомлъвки. Но съществувало едно правило:
- „Уважавай Боговете. Показвай храбростта. Не прави злото“ /‘Honour the Gods, Practice Bravery, Do No Evil’/.
Дори фактът, че този текст е бил написан през III век н.е. не отрича, че посоченият тройствен принцип на действия потвърждава автентичността на думите. Нещо повече: това правило лесно можело да се приложи към всяка от трите класи на обществото и същевременно трябвало да се приеме от всеки човек, за да се установи необходимия ред. Защото Боговете не били само за друидите, храбростта не била необходима само за войниците, а отказът от зли дела не било единственото средство за подчинение на обикновените хора към правилата на другите класи. Нека да разгледаме тези принципи, защото те са били основата на това, което със сигурност се правело в келтското общество:
“Уважавай Боговете”
Съгласно римските автори, келтите са били много набожни; а като се има предвид колко фанатични са били самите римляни, можем да си представим какви религиозни чувства са имали техните съседи ! Всичко е било свещено и се приемало като такова: войната е била акт на вярата и жертвоприношението към божества без лице и форма, които изисквали „кръвен данък“. Имало е най-различни начини за умилостяване на боговете, както по време на публичните церемонии на племето, за което нямаме никакви подробности, така и индивидуално, за да се покаже връзката на човека с божественото, за което също можем само да гадаем, защото отново нямаме свидетелства, но за последното е разбираемо, тъй като винаги е свързано с личния контакт със света и признаването на неговата сила.
Това, което можем да кажем днес за тези „заповеди“ е, че трябва да ги приложим в нашите взаимоотношения, защото живеем в божествения свят, в който витае духът на Непознатото. Можем и да не спазваме празничните ритуали с олтарите, жертвоприношенията, молитвите и обетите, въпреки че това е добър начин да усетите реалното присъствие на божественото в някои моменти. Но когато приготвяме олтара, правим декорациите и подготвяме ритуалните церемонии, усещаме присъствието на невидимия свят вътре в нас. Докато се занимаваме с тези неща, имаме особена добра нагласа и дори когато не знаем нищо за древните ритуали, и си ги създаваме, сякаш вървим по следите на нашите древни предци.
Да закриляме света, в който живеем също е един от начините да почитаме боговете, защото показваме уважение и грижа към това, което те са създали. Ние се стремим да бъдем част от това създание, както и божественото е част от нас, независимо от вида на религията. Нищо не е маловажно, нищо не е далече от нас, защото всичко е едно цяло. Да бъдем свързани помежду си е необходимост за оцеляване, защото в крайна смета светът е мястото както за нас, така и за боговете, тук се срещат и постоянно взаимодействат видимият и невидимият свят. Светът е храм, както и телата на всеки от нас, всичко е свещено. Като закриляме света и го приемаме за свещен, ние опазваме себе си. Като почитаме боговете, ние почитаме себе си.
“Показвай храбростта ”
В древните келтски общности с това се занимавали воини. Храбростта не означавала да тичаш като луд срещу врага, а да преодолееш собствените си страхове. Най-добрият начин да опазиш – туата, тоест народа си и територията не е само със силата на супервоина, а с мъдростта, която да носи ползата за всички.
Врагът не е вътре в нас, както се пише в евтините книги по метафизиката. Врагът не играе по правилата, понякога е във нас, друг път е извън човека, а се случва да бъде част от нашите страхове и в липсата на кураж по отношение към конкретни събития. Дали сме с меча или перото зависи от нас, но истинското предизвикателство при сблъсъка с реалността е да знаеш какво да я правиш.
Тук ключовата дума е „практиката“, защото тя изисква действия и обучение, вместо седене и надуване от гордост, че имаш „друидска“ диплома. Храбростта не е пожизнена дарба. Тя се придобива с ежедневните усилия. Тя предполага чест и достойнство, знанията за себе си, другите и целия свят.
Съществувало е старото правило за Свещено Войнство, но не това, което е било застъпено от „мислителите“ като Чогям Трунгпа /Chogyam Trungpa/, който го е използвал по-скоро за отричане за нашите вътрешни вълнения и по този начин отдалечаване от себе си. Отричането не помага, защото задачата е да приемем най-големите ни грешки и най-дълбоките страхове, като естествената част от нашето аз и да ги превърнем в нашата сила. Воините се сражавали в името на общността, но никога не отричали какво е било необходимо да правят за тази цел и с какви тайни оръжия са опустошавали победените. Пътеката на славата винаги ще влияе на тяхното поведението, учейки ги на въздържаност и милосърдие, когато е необходимо.
Тук има и етика в подобните усилия, никой не се е родил воин, дори и да е предразположен за това. Само постоянните тренировки могат да превърнат обикновен уличен бияч в истински воин. Ученето и постоянството са точните начини, заедно със смирение и признаване на загубите. Не е срамно да загубиш, ако си направил всичко за победата и си действал по правилата.
Средновековните рицари са защитавали слабите и безпомощните и „помагали на безсилните, които се нуждаели от помощта“ /да ме простят „Manowar“ за перифразиране на техните думи/. Тялото и духът трябва да се тренират ежедневно. Не бива да забравяме, че за обучението си друидите са взимали децата на аристократите, които по статут са били тренирани на военното изкуство. Те са били царе на войната и въпреки, че сега на много места не живеем във военни условия, ние трябва да спазваме правилата на воините за ежедневния живот, като никога да не отричаме и напротив да посрещаме проблемите и трагедиите с ясен ум.
Мисълта на Ницше, че това, което не ни унищожава, ни прави по-силни, не винаги помага. Може някой удар на съдбата да ни направи по-слаби, а когато сме подготвени в реалния живот можем да посрещнем проблемите и да продължим нататък.
“Не прави Злото”
Доброто и злото са субективните категории, повлияни от образованието и историческите събития. За келтите доброто би трябвало да означава хармонията в туата-общността, а всеки човек трябвало да поддържа и подобрява това общество. И тогава и днес „злото“ е всъщност „безпорядък“ в човека, в общността и в цялата Вселена. Някои тръгват по лесния път, като игнорират злото и продължават живота си, все едно нищо не се е случило; другите искат да го намерят и унищожат, за да живеят добре и в хармонията със себе си.
Опознаване на света, откриване на опасностите и заплахите и тяхното преодоляване с куража на днешния живот е най-добрата защита за всичко, което може да разруши нашето общество. На практика това означава да бъдеш готов да посрещнеш възможния безпорядък и да го оправиш. Това изисква много усилия и неуморна работа. Да не правиш злото може да се окаже толкова трудно, колкото да правиш добро; с тази разлика, че последното е действие, докато първото е всъщност „нищоправене“, тоест пасивният начин да наблюдаваш какво се случва. В някои случаи това е много близко до съучастие в престъпление, затова действието е винаги за предпочитане пред бездействието.
Този принципът може да бъде използван в различни сфери на живота, модерните друиди вероятно биха предпочели за тази цел акта на лечителството на хората, най-вече моралното. Състрадание, благородство, примерен живот са нещата, които всички можем да притежаваме. В отличие от монотеистичните вярвания, които наблягали на тезата, че раят е за добрите, а адът е за лошите, друидите нямали такава концепция.
Нямало награда за добрите дела и наказание за лошите. Тогава защо да правим възможно най-доброто ? Отговорът не е сложен: чувството ни за отговорност, нашите вярвания в общ, космически ред на нещата ни карат да постъпваме мъдро. Не го правим заради наградата и мястото в Рая, а защото това трябва да се направи. По този начин езическите вярвания винаги изисквали голямата лична отговорност.