05.02.2006г., автор:Iblis взето от:
http://aldarion.dir.bg/_wm/library/item.php?did=4278&df=8&dflid=3
4. Празниците на друидизма
Съвременният друидизъм чества осем празника, които съставляват „колелото на живота“ през годината, и които отразяват ритмичната смяна на сезоните, тъмнината и светлината, смъртта и обновлението.
Те са разположени приблизително през шест седмици. Основната им роля е да настроят човека към ритъма на природата, а също така да обединят различните му аспекти, за да се почувства той отново цялостен и свързан.
Тъй като дори и само промяната на годишните времена влияе върху психиката и вътрешния ни живот, друидизмът смята, че нашият ритъм – индивидуален, но и социален – не може да бъде откъснат от ритъма на Космоса без съответния риск.
Почитането на осемте празника е начин да се подновява тази връзка, която създава чувството на принадлежност на човека към света.
Този цикъл от осем празника е оформен окончателно през 20 век, когато в него друидизмът включва празнуването на зимното слънцестоене и наследените от ирландския фолклор четири празника на Огъня.
Трудно е да се каже дали някои от тези празници са били почитани от келтите, и как точно е ставало това. Тъй като те не са записвали с думи своите знания, свързани със свещеното, източниците за това са малко, и то основно класически текстове.
От тях знаем, че келтите измервали времето циклично: чрез движението на звездите /Слънцето/, Луната и чрез ясно изразените цикли на годишните времена. Това се вижда от оцелелия опреди 2000г календар, открит през 19 в. в централна Франция във вид на бронзова плоча.
Няма преки доказателства, че келтите са празнували например зимното, лятното слънцестоене или равноденствията, нито тези явления са отбелязани в уелските или ирландските средновековни текстове.
Тъй като обаче според източниците келтите са били чудесни астролози и математици, възможно е да са използвали според предназначението им построените от техните предшественици мегалитни паметници /Ню Грейндж в Ирландия и Стоунхендж в Англия/, ориентирани към тези конкретни моменти от годишното движение на Слънцето – зимното и лятното слънцестоене.
Днес осемте празника се разделят според спецификата си най-общо на две групи от по четири: празници на Слънцето и празници на Огъня.
Празниците на Огъня са определени от цикличността на природата и насочват вниманието ни към земята. Те подсказват идването на следващия пореден сезон, и можем да ги усетим най-добре, като наблюдаваме промяната в листата на дърветата, в животните, в температурата навън и в светлината. По време на Огнените празници се палят свещи и огньове, символизиращи материалния свят и живите същества, зависими от светлината и топлината.
Те са и основополагащи за съвременния друидически календар. Наричат се Имолк, Белтен, Луназа и Сауин.
Първият Огнен празник е Имолк, празникът на пролетта. Той се чества през нощта на 1 срещу 2 февруари, тъй като келтите смятали не дните, а нощите. Това е времето, когато започват да се раждат малките агънца, т.е. време на начало, на нови планове и мечти.
През февруари се усещат и първите пролетни лъчи, появяват се първите кокичета. За друидизма това е празник на пречистване, плодовитост и отваряне към външния свят, след зимните периоди на затваряне и суровост.
И тъй като за друидизма връзката на човека с природата е от основно значение, той разглежда съответствието между ритъма й и човешкото развитие в рамките на един живот. Така четирите Огнени празника представляват основните периоди в нашия живот.
От тази гледна точка Имолк, времето на първото пролетно усещане, съответства на ранното ни детство – периодът, който психологически е свързан с чистотата на детството и нуждата от майчина нежност.
Запалването на бели свещи в чест на богинята Бриджит, поставени в съд с вода, символизира тази идея. Това е празник, потвърждаващ нуждата ни от нежност и майчина закрила, и повод да се свържем с детето, което се крие у всеки един от нас.
Следващият Огнен празник е Белтен, който се чества на 1 май. Той отбелязва най-силното време на пролетта, което стимулира съзряването на плодовете в утробата на Земята и което ще предвести благодатна реколта по време на следващия празник – Луназа.
Името му означава „Огънят на Бел“, другото име на бога на светлината Луг. Белтен е празник на любовта и плодовитостта. При празнуването му в миналото обичай е било запалването на два огъня, между които се прекарвали стадата, за предпазване от болести.
Хората, които си пожелавали раждане на дете или късмет, също прескачали огъня. В психологически план този празник съответства на нашето юношество – периодът, в който усещаме жизнената сила у нас, откриваме чувствеността, физическото единение и другия човек до нас. В по-далечен план можем да потърсим и вътрешното обединяване на двете начала у всеки човек – мъжкото и женското.
Белтен е и празник с дълбока сложност, подобен на последния празник, Сауин. В него едновременно присъстват и плодородието, и смъртта, тъй като за да се роди новият живот, той взема своето от стария.
Луназа /чества се на 1 или 2 август/, е празник на бога на светлината Луг, и празник на началото на жътвата. Отбелязван е с игри, състезания и панаири. На него се събирали много хора, но без оръжие, без омраза, без намерение за насилие. Празнували се сватби, разменяли се стоки, набирали се работници за следващия сезон.
Съществувало поверие, че ако не се чества този празник, това ще причини много беди, нашествия или слаба реколта. Той символизира преминаването на слънчевата енергия и сила в зърното, посято в младостта ни, което сега достига зрелост и дава плодове създаденото семейство, успешната кариера.
Луназа е моментът, когато се концентрираме върху личната си реализация и с благодарност оценяваме постигнатите успехи.
Последният Огнен празник е Сауин, честван на 1 ноември. Средновековните текстове твърдят, че той е бил най-важният празник в Ирландия. Той идва с първия мраз и маркира края на годината и началото на следващата, т.е. свързва старата и новата година. По това време се приготвя зимнината, прибира се останалата реколта.
Той се празнува три дни, през които се смята, че нормалното човешко време е премахнато и установеният ред е нарушен. Спирането на времето обаче преди всичко позволява осъществяването на връзка, мост между нашия и Отвъдния свят.
Духовете и силите от божествения свят се намесват в човешките дела, и обратно. Сауин е решаващ момент за отварянето ни към смъртта, за приемането й; време на духовно търсене, което поставя отново въпроса за смъртта и прераждането. Тогава можем да изследваме Отвъдния свят, за да го направим по-познат и да преодолеем страха си от смъртта. Това е и моментът, когато мислим за нашите починали близки и предци.
В същото време той е и момент на равносметка преди новото начало, когато трябва да преценим какво вече не ни е нужно, от какво да се освободим, влизайки в Новата година.
Четирите празника на Огъня бележат и основните събития в земеделската година, които са от много голяма значение за оцеляването на хората. Те имат материален, земен характер, но носят в себе си благоговението пред природата и преклонението пред тайнството на живота, като живот и смърт се вплитат неразделно в цикъла на годишните времена.
Празниците на Слънцето са зимното и лятното слънцестоене /Албан Артуан и Албан Херуин/, и двете равноденствия – пролетно и есенно /Албан Ейлер и Албан Елюд/. Всички те имат в името си думата „албан“, която означава „светлина“. Те отбелязват определени точки от годишния цикъл на слънцето и имат своя динамика, която съответства и на „четирите главни функции на човешкото съзнание: вдишване, възприятие, изразяване и припомняне“*.
Празниците на Слънцето са дни, в които хората се прекланят пред огъня и светлината на Слънцето като символ на духовната страна на човека. Те са време за отдаване на почит, но и време за веселие и празнуване. Едновременно са и „междинни точки“, подпомагащи преминаването от един към друг период, и помагащи ни да се съсредоточим отново върху целите си.
Албан Ейлер /“Светлината на Земята“/ чества пролетното равноденствие. За друидизма пролетта е много важно време, затова се чества с три празника. Първият е Имболк, вторият е Албан Ейлер, а третият – Белтен.
За разлика от Имболк, вторият празник маркира по-очевидното начало на пролетта и е точка на баланс между първите пролетни лъчи и пълнотата на Белтен, баланс, който е представен ясно от равновесието на деня и нощта на този ден.
Друидизмът празнува новата фаза на пролетта, началото на триумфа на светлината. В духовен аспект това е момент на планиране на предстоящата дейност, осмисляне на целта.
Албан Херуин, или „Светлината на Брега“, е ключова точка от пътя на Слънцето през годината. Това е моментът, когато изкачването на Новото слънце, родено по времето на зимното слънцестоене, е завършено. Победата на Слънцето над тъмнината, свита до кратката лятна нощ, е пълна.
Но в слънчевия апогей е и семето на неговия заход. Затова и тук друидизмът почита баланса между силите на пролетта и ранното лято от една страна, и късното лято и есента от друга. Основното послание на този празник е търсенето на обединяване и баланс на двете противоположни сили.
Албан Елюд /“Светлината на Водата“/ е празникът на есенното равноденствие. То маркира приключването на събирането на реколтата, и символизира плодовете на Земята в нашия живот. Това е време на размисъл и признание за даровете и опита на изминалата година.
В друидизма зимното слънцестоене се празнува на 21 или 24 декември, когато Слънцето сякаш застива за кратко над хоризонта в най-ниската точка от своя път, преди да започне пътуването си към центъра. Празникът се нарича Албан Артан /Alban Arthan/, като името „артан“ произлиза от уелска дума, отнасяща се до съзвездието Голяма Мечка на северното зимно небе.
Името Албан Артуан /Alban Arthuan / е по-късно и се отнася до името на британския крал-герой Артур. Нощта на 21 декември е най-дългата в цялата година, и тогава слънцето е най-отдалечено от нас; ние сме в най-тъмната част на зимата, но в същото време именно тогава започва и увеличаването на деня.
„Новото“ Слънце се явява спасител, носещ светлина в тъмното, променящ реда, както всички легендарни герои са се появявали след време на страх и мрак, включително Артур и Исус.
Всъщност Коледа може да се разглежда като християнската версия на темата за прераждането на Слънцето. Едва в 273 г. Църквата официално фиксира раждането на Исус в средата на зимата – 25 декември, докато тази идея е въплътена в Ню Грейндж още 2000 г пр.Хр.
В духовен план друидизмът разграничава два аспекта на този празник. Първият е скръбта, прощаването, „оплакването“ на това, което свършва, умира, което е било през годината и вече няма да бъде същото; периодът на вътрешна тъмнина. Вторият аспект е прераждането, новото начало, възобновяването, което се извършва в душата.
Важността на първият аспект се основава на истината, че прераждане може наистина да настъпи / на всяко ниво /, само ако ние напълно сме се разделили със старото. Само тогава можем да излезем и отворим себе си за новото.
Тъмнината на зимата по това време на годината се определя и като хранеща утроба, плодородна земя, която съхранява семето на новото, докато дойде подходящото време. Слънцето се разглежда като духовна светлина, която никога не може да загасне, и която свети дори в миговете на смърт и вдъхновява за нов живот.
Периодът от около две седмици от 21 декември до началото на януари е уникален в цялата година. Нормалният ритъм на живота е прекъснат, а наситеността с празници и забава може да провокира „сянка“, чувство на депресия и изолация. Затова е важно през това време да помним, че макар и да се намираме далеч от Слънцето, важно е да се опитаме да зъдржим светлината в нас, въпреки трудностите, студа и тъмнината навън.
По времето на Албан Артуан ние се вслушваме в дълбините на нашата душа, за да намерим искрата на новото Слънце.
Друидите и техните учения са жива част от нашия свят. Те са като един от онези приказни, непресъхващи извори, които ни благославят със живата вода на пречистването и вдъхновението, щастието и мъдростта.
Началото на този извор е скрито под дебели пластове земя и скали, мрак и мъгли, а краят му е също толкова тайнствен и науловим.. Ние успяваме да се докоснем истински единствено до това, което е „тук и сега“, а за останалото ни остава просто да гадаем или предполагаме…
И така, носещи разбирането за ограничеността в обхвата на полезрението си, все пак уверено започваме да пишем една история и като всеки загрижен разказвач, да се надяваме, че посланието ни ще стигне до вас.
В зората на времената, когато света бил все още млад и хората живеели в мир с Земята, а магията и драконите все още не били забравени, живеели Мъдреците на Дъбовете. Те били заклинатели и поети, съветници и лечители, шамани и философи сред могобройните племена на Стария континент.
Били пазители на културното наследство на народите построили величествените каменни кръгове и могили и почитали Природата в многото и лица. В горските дъбрави се събирали те, за да се отдават на своите ритуали и тайнства в чест на Живота. Говори се че били способни на на общуване с дърветата, растенията, животните, езерата и реките, камъните и Боговете и чрез тях те се изкъпвали в мъдростта..
По-късно в Европа се появили Келтите. Те възприели езотеричните, математическите и конструктивните знания на тези мегалинти хора в рамките на своята култура. Келтите прибавили към старите учения на Древните своят пламенен творчески дух и умения и така те дали живот на Друидите, такива, каквито ни ги описват гърците и римляните..
Светът се менял. Различни народи издигали своите империи на континента и се сгромолясвали. Но всички те се докосвали до знаниятя на Друидите, черпели от тях опит и вдъхновение и същевременно ги обогатявали, като в крайна сметка променяли облика на Друидството за пореден път. Келти, Гърци, Траки, Римляни, Славяни, Викинги – всички те имат свое място и стария свят на Друидството…
После дошли Християните..Въпреки, че те успяли да подтиснат Старата Вяра, Друидите продължили до съществуват. Друидството преминало в нелегалност като всички останали езически пътища и се съхранил в народните обичаи и празници. Нещо повече – в някои по-отдалечени от Рим територии като Ирландия и Шотландия, превърнали се в последните острови на Келтската култура, все още можело да се срещнат представители на Друидската традиция.
Такива били средновековните бардове и бардските училища просъществували чак до 17 век. 18 Век станал свидетел на Възраждането на Друидското предание. Това Възраждане започнало в Англия и продължава и до днес. Ние също сме част от него…и историята все още се пише .От всички нас