08.11.2005г., от http://asl-bg.com автор: dima99_99 взето от:
http://asl-bg.com/club/printview.php?t=6251&start=0&sid=3e13484291520325990ef4f334b9150d
Периодът от eвропейската история познат като Желязна епоха продължава около 800г (750г. пр.Хр – 43г. сл .Хр.). В рамките на това време се появили редица технически нововъведения, които имали толкова мащабен отзвук за начина на живот, колкото и техническите промени, които се случили през последните 800г – от 13 век до ден днешен.
В края на Желязната епоха, наред с много други неща, били въведени като разменно средство монетите и глинените изделия, направени на грънчарско колело. Нараснало значението на личния външен вид, хората започнали да живеят в по-големи и по-уседнали общности, а погребалните обичаи се изменили.
Земеделие и животновъдство
Юлий Цезар съобщава, че земята на Британия била покрита с множество малки стопанства. Този факт се потвърждава и от археологическите разкопки. Тъй като обществото през Желязната епоха било предимно земеделско, лесно е да се допусне, че значителна част от ежедневието била свързана с работа по посевите и домашните животни.
Малки, сравнително изолирани общности от семейства или разширени родове произвеждали толкова блага, колкото е необходимо за да преживяват и същевременно да им остава за размяна със съседните племенни групи.
Повечето от тези малки стопанства били обградени чрез кръгъл насип и ров. Отвъд него се простирали селските ниви, които имали правоъгълна форма и били пресечени от система от канали.
Находки на овъглено зърно и цветен прашец разкриват, че през този период били въведени нови зърнени култури като някои разновидности на пшеницата, спелта, ечемика, ръжта, овеса.
Зърното се съхранявало или в хамбари, които били издигани над земята върху дървени подпори, или в камбановидни дупки издълбани във варовита земята, дълбоки около 2-3 метра.
В хълмовото укрепление при Дейнбъри, Хампшир преди време бяха открити около 4,500 такива подземни житници и ако всички са били използвани, това място вероятно е било най-голямата укрепена житница на острова.
Макар и археологическите сведения да потвърждават, че най-разпространени от домашните животни били овцете и кравите, все пак знаем, че хората от Желязната епоха са отглеждали и свине.
Животните са помагали на семействата не само при извършването на тежката селскостопанска работа като орането на земята, но и чрез ценните продукти, които предоставяли на хората – тор, вълна, кожи и храни.
Начин на живот
Значителна част от деня преминавала извън дома, в грижи свързани с домашните животни и земеделските култури. Останалото време хората прекарвали в селището. Преди време бе открито едно добре запазено древно селце в близост до Чишъустър, Корнуол.
То представлявало съвкупност от отделни къщи с градини, разположени от двете страни на улица. Около 6 век в централна Южна Британия започнали да се строят хълмови укрепления, големи насипи и заградени със ровове и/или стени жизнени площи.
В тях са се запазили следи от множество кръгли къщи и пътища. Типичната постройка в едно селище от разглеждания период в Уесекс например, била именно кръглата къща. Повечето от домашните дейности се извършвали под нейния покрив.
Основата на къщата била направена от побити в земята прави дървени трупи, около които се изграждал плет от лескови, дъбови, ясенови или върбови клони. Плетът се измазвал със смес от кал, глина, слама и животински тор за да се получи уплътнена стена.
След това върху нея се нанасяло покритие от вар, което спомагало за осветяването и украсяването на помещението. Покривът бил конусовиден и се изграждал от дълги и прави дървесни стебла. Около тях на разстояние един от друг се поставяли концентрични пръстени направени от свързани клони.
Накрая, върху така направеното скеле на покрива се подреждала слама в дебел около 45 см слой. Той имал свойство да пропуска дима от огнището навън и същевременно да възпира водата и ветровете.
Най-съществената част от интериора на къщата било огнището, което се намирало в средата на нейното единствено помещение. Огънят бил сърцето на всяка къща – задължителна необходимост, която осигурявала светлина, топлина и топла храна.
Заради неговата значимост в домакинските дейности, огънят бил поддържан през цялото денонощие. Край него често имало метални ръжни . Те се използвали за подобряване на горенето на дървата, а също и при приготвянето на храната. Над огъня висял голям бронзов или железен котел, закачен върху тринога или верига, спусната от покрива.
Обикновените готварски съдове били правени на ръка от глината, която се намирала в раüона на селището. Съдовете имали проста украса, а качеството им зависело от свойствата на местната глина.
Що се отнася до храната, може да се каже, че хлябът присъствал като важна част към всяко ястие. Правил се от пшеничени или ечемичени зърна, стрити на брашно с каменна ръчна мелница. Тестото се изпичало в проста глинена пещ, с каквато разполагала почти всяка къща.
Ечемикът и ръжта се консумирали и под формата на каша, за което съдим по откритите останки в стомасите на праисторически хора от Желязната епоха, запазени в блатата на Северна Европа. Римският писател Плиний ни съобщава как ферментиралото зърно се използвало за направа на бира, а пяната, която се образувала – в производството на хляба.
При разкопки на селищата, други растения, освен житните почти не са открити. Можем да предположим обаче, че древните хора са използвали хранителната растителност около селището и вероятно тяхната диета се обогатявала от ядливи горски плодове, листа, цветя, ядки, корени и др.
Прасетата, едрия добитък и овцете също са служили за храна, за което съдим от следите на ножове върху намерени животински кости в селищата. Млякото, млечните продукти, рибата, птиците и различните видове дивеч също били популярни. Находките на пчелен восък показват, че медът също се е използвал.
Вътрешността на къщата предлагала идеални условия за изсушаване и съхраняване на храната. Пушекът и топлината от постоянния огън обработвали чудесно месо и риба, сушени билки и плодове. Солта било друго средство за съхраняване на месото, но понеже била суровина, която не можело да се добива навсякъде, употребата й не била повсеместна.
На определено място в дома бил разположен изправен тъкачен стан. Чрез него вълнените или ленени нишки били изтъкавани в платове, необходими за направата на дрехи. Намирани са множество гравирани костни гребени, глинени или каменни тежести, които се използвали да усилват въртенето на вретената или за да опъват основните нишките на стана, около които се вплитала преждата.
В края на деня, след грижите за стоката и земята, хората навярно се оттегляли в домовете си за да почиват. Можем да си представим как са седели около огъня, върху трикраки столчета, дървени трупи или постлани върху земята кожи, с пълни с прясно пиво рогове в ръце.
Общуването между хората заемало голям дял от живота в ранното общество, а вечерните събирания край огъня били най-подходящото време за разговори. Открити стъклени и глинени пулове и части от дървени дъски свидетелства, че са се играели различни форми на игри върху дъска.
Децата, които през деня помагали в работата около домашните животни или домакинството, вероятно използвали своето свободно време за да се забавляват с различни видове игри с военен характер, като стрелба с прашка – най-простото и достъпно оръжие през епохата.
До стените на кръглата къща се намирали леглата. Някои били разположени направо върху земята, докато други били повдигнати малко над нея чрез дървени подпори. За постеля служели сено, животински кожи, матраци от вълнен плат, пълни с птичи пух и др.
Непромокаемият пласт слама върху върху покрива и постоянната топлина от огнището създавали домашен уют и възможност за удобно и защитено от бурите място за живеене.
Външен вид
Немалка част от познанията ни относно дрехите на хората от Желязната епоха и грижите, които те са полагали за своя външен вид са достигнали до нас благодарение на антични автори като Страбо и Диодор Сицилийски.
Те били впечатлени от начина, по който изглеждали и се обличали келтите от Желязната епоха. За разлика от гърците, които използвали едноцветни тоги, келтите носели панталони или т.нар. braccae, дълга туника от лен или вълна, стегната в кръста с колан.
Над туниката се поставяло наметало, което било закопчано върху рамото с брошка. Платовете се боядисвали в ярки цветове и най-често били карирани. Налице са множество археологически сведения, които ни помагат да заключим, че различни видове, брошки, игли и други принадлежности към дрехите имали както практическа така и чисто декоративна функция.
Жените, а и мъжете били привързани към металните украшения, направени най-вече от бронз, но и от злато и сребро.
В античните текстове се споменава, че мъжете и жените оставяли косите си дълги и че ги носели най-често сплетени. Коментаторите отбелязват, че мъжете имали дълги бради или мустаци. Диодор Сицилийски споменала в тази връзка:
“Някои бръснат брадите си, докато други си оставят къси бради; изтъкнатите бръснат бузите си и оставят мустаците си да растат свободно, така че да покрият устата. И когато ядат, мустаците им се заплитат с храната, а когато пият, течността преминава като през четка”.
Ритуали и религия
Смята се, че щом като селското стопанство играело важна роля в обществата на Желязната епоха, техните религиозните празници и възгледи трябва да са били тясно свързани със смяната на годишните времена и съответните сезонни земеделски цикли.
От фрагменти от един бронзов календар, открит в Колини (Франция) знаем, че съществували поне два празника – Белтейн –1 май и Лунаса – 1 август. Първият отбелязва началото на топлия сезон – времето, когато добитъка се извежда по пасищата, докато вторият бил свързан жътвата на зърното.
Още два сезонни празника са споменати в ирландската християнска книжнина от първото хилядолетие след Хр. Въпреки, че са доста по-късни, тези текстове са достоверен извор, които свидетелства за езически религиозни практики от времето на Желязната епоха.
В текстовете се споменават празниците Сауен (1 ноември) и Имолк (1 февруари). Последният вероятно е свързан с времето, когато овцете раждат и започват да дават мляко и оттам, с новия жизнен цикъл в природата. Сауен от своя страна олицетворявал края на годината и началото на следващата.
Празникът обозначавал и края на пашата на домашните животни и времето, когато голяма част от тях щели да бъдат заклани. На религиозно ниво Сауен бил възприеман като един преходен период, когато вратите между двата свята били отворени. Хората почитали духовете на умрелите и устройвали пирове в тяхна чест – обичай, съхранил се до днес.
В редица селища били откривани специални ями в земята, използвани някога като места за дарове. В тях археолозите са откривали различни предмети, останки от ритуално принесени животни и дори хора.
История и легенди
Пресъздаването на историята твърде често се превръща в предмет на лично отношение и тълкуване. Така династията на Тюдорите в Англия “прибавила” гърбица на крал Ричард III Плантадженет, победен от Хенри VII Тюдор. Този физически недостатък на споменатия владетел е изцяло плод на фантазията, но от векове е приеман повсеместно като исторически факт.
Всяка следваща династия разказва своя “авторизирана” история за предходната – по същия начин, по който християнските монаси са покрили със завесата на заблудата всичко, което противоречи по един или друг начин на интересите на църквата и на защитаваните от нея догми.
Интересно е да се проследи произхода на един термин, с който днес масово се злоупотребява – “келти”. Обикновено той обозначава някаква народност, разделена на множество племена, или кохерентна културна група, живяла в отдавна отминали времена на удивителни постижения.
Оказва се, че eлините наричали keltoi всички чужденци; тя преминала в латинския като celtae със същото значение. С това название римляните обозначавали нелатински говорещите италийски народи, както и нямащите никаква връзка с италийците гали.
Куриозното е, че древните обитатели на Британия не са наричани в латинските източници celtae, а просто “брити”. Самите жители на Британия никога не са използвали самоназванието “келти” – те принадлежали към племената катувелани, тринованти, пикти, скоти и други.
Романтичната представа за келтите е мит на Новото време. Едва през XVIII в. се появяват съчинения – главно на френски автори – в които старото население на Бретон, Корнуол, Уелс, Шотландия, остров Ман и Ирландия се назовава събирателно “келти”.
Пак тогава се популяризира представата за високите, руси, синеоки воини и красивите девойки с ленени коси. Съвременната археология и един цялостно по-реалистичен подход към знанието доказват, че този северноевропейски расов тип не съответства на по-скоро червенокосите и зеленооки гало-брити.