Български автори,  Език,  История,  Литература

ЗА ИМЕНАТА НА БЪЛГАРСКИТЕ ВЛАДЕТЕЛИ ОТ СРЕДНОВЕКОВИЕТО

автор: Николай Тодоров, взето от:

https://www.google.com/url?sa=t&rct=j&q=&esrc=s&source=web&cd=97&cad=rja&uact=8&ved=2ahUKEwjj086xi7_nAhXD4KYKHSRmACk4WhAWMAZ6BAgFEAE&url=http%3A%2F%2Fchronologia.org%2Fbl%2Fblgary_antichna_svjat%2F5b.doc&usg=AOvVaw3yMIa_Th-8apXs5OcnCSLi

https://cache1.24chasa.bg/Images/Cache/269/Image_7725269_128_0.jpg

Имената на българските владетели отдавна са обект на интерес от страна на учените. Въпреки, че не всякога по личното име на един или друг човек може да се съди за неговия народ­ностен произход, все пак донякъде и личното име може да бъдe ориентир поне за принадлежността на съответната личност към една или друга културна среда.

Представените тук наблюдения са част от по-голямо проучване. Имената на българските владетели са само една мал­ка част от имената, употребявани от нашия народ през вековете, като само писмено фиксираните възлизат на повече от 40 хиля­ди лични и фамилни имена.

Основната цел беше да се определи мястото на българската антропонимична система в контекста на антропонимичните системи на европейските народи от старо и ново време. За целта бяха проучени имената на траките, старите келти, старите илирийци, готите, старите германци, немците, и северо-германските народи, а също и имената от надписите от римско време, намерени по българските земи.

Като резултат бяха съставени 8 сравнителни антропони­мични речника, като бяха установени близо 400 “тракийски”, 4000 “старокелтски”, 765 “староилирийски”, близо 1300 “гот­ски”, над 6500 „старогермански“, близо 2800 немски, близо 2000 италиански, близо 500 северогермански антропонимични съот­ветствия на имена, употребявани от българите най-малко в про­дължение на 13 века и до днес.

Дали всички имена, отбелязвани в съответните антропонимични речници като келтски са дейст­вително келтски или тракийски, респективно готски, старогер­мански и пр., каква е етническата принадлежност на носителите на имената от надписите, намерени по българските земи – всич­ко това може да бъде предмет на дискусии. Немските автори, които предимно са се занимавали със старогерманските имена, са включили в старогерманските и старонемските именници много имена, които със сигурност не са германски.

Например Ernst Förstemann, съставителят на меродавния старонемски именник “Altdeutsches Namenbuch” включва в речника си имена на личности, известни като хуни: Атила, брат му Бледа, Белизар или Велизарий (римски пълководец от хунски произход), много готски имена[1] и пр., което значи, че не всичко, включено в един старонемски именник е действително старонемско и старогер­манско.

Колегата пък на Försteman, Franz Stark в книгата си “Die Kosenamen der Germanen“ изрично посочва, че голяма част от включените в книгата му имена са от келтски или друг произход.

Произходът и корените на един народ са много сложна материя, за изясняването на която могат да спомогнат включи­телно и имената, които той използва днес или е използвал в по-ранни периоди от своето развитие. Това, което може с голяма степен сигурност да се твърди, е че имената, съдържащи се в речниците на имената на старите народи, са споменати в еди кой си век, в документ или писмен източник от еди кой си век или година.

А тъй като тези документи или други писмени източни­ци са създавани в Европа, то ние можем да твърдим, че съответ­ното име се е употребявало в Европа не по-късно от еди кой си век или еди-коя си година. Ако това име се употребява и днес, то ние можем да твърдим вече със сигурност, че това днешно име е старо име.

По такъв начин, под изразите “старогерман­ски”, “келтски”, “готски”, “илирийски” и др. имена трябва да се подразбират не толкова “чисти” германски, келтски, готски, илирийски и др. имена, колкото имена, употребявани в Европа от нейното старо население.

За нас е важно, че българският на­род в периода от 7 до 21 век (а по всяка вероятност и по-рано) е използвал и масово продължава да използва днес хиляди имена, писмено отбелязани като антропоними от народи, считани за старо, или автохтонно население на Европа.

Как изглеждат в този контекст личните имена на българ­ските владетели? По долу представям в азбучен ред имена на български владетели от Средновековието и членове на техните семейства, от една страна – и техни съответствия и прилики, на­мерени в именниците на старите европейски народи.

  1. Алгара, дъщеря на княз Борис. „старогерманско“: Algar
  2. Алцек, Алцеко. „старокелтски“: Alticus, Alcius; „старогер­мански“: Alza, Alzichin
  3. Асен, Асян, Асэн, Асян. “тракийско” Ασιανος; „старо­келтско“: Assenio, Assenionis; “немско, старонемско”: Assen, Asen
  4. Аспарух, Есперих, Есперерих, Исперих. „старокелтски“: Asperiacum, Asperius; „готски“: Esperigo, Asparigus, Asperigo
  5. Баян. „старогерманско“: Baian; от латински надпис от римско време: Baienius
  6. Безмер, Безмэръ. „старогермански“, немски: Besmer, Besemer, Bessemer
  7. Белаур, брат на цар Михаил Шишман. тракийско: Βελλουρος
  8. Борил. „старокелтски“: Borili, Borillus; „готско“: Burila
  9. Борис. „старокелтско“: Borissus
  10. Винех, Винехъ. „старонемско“: Winicho
  11. Вихтун. „старонемски“: Wihto, Wichto, Wicht, Wichtel
  12. Владимир, Валдимер. „старогерманско“: Waldomeris
  13. Гаврил Радомир. „готско“: Rademirus
  14. Диценг. немско: Diezo, Ditz
  15. Добромир Хрис. „старонемско“: Hriso
  16. Докс. «старокелтско» Docius, Doci-rex; тракийски имена Σπαρα-δοκος, Αμα-δοκοσ
  17. Дукум, приемник на Крум, Δουκουμ. тракийско име: Δοκιμος
  18. Елтимир и Алтимир: „готско“: Altimiro
  19. Иван Александър. „старокелтско“: Ivanus
  20. Ирина, царица. “старокелтски”: Irio, Ir; “илирийски“: Iria, Irras; “старогермански”: Irinius, Irink, Ira
  21. Ирник. “старокелтски”: Ernanus, Ernianus, немско Erna, Erne
  22. Исбул, Есбул, Ησβουλος ο καυχανος. Съставка на тракий­ските имена: Εσβε-νις, Aut-esbi-s, Βετ-εσπιω
  23. Калиман. „старогерманско“: Caleman
  24. Кардам, Кардан. тракийско: Καρδια ; “старокелтско“: Cardagnus, „старогермански“: Cardo, Carda
  25. Кера Тамара, сестра на цар Иван Шишман. “старокелт­ско”: Kera
  26. Кераца Петрица, майка на цар Иван Александър. “старокелтски” Cerate и Petra, Petric, Petrinus, тракийско: Petradeno
  27. Коломан Асен, цар. “старокелтски” Colman, Colmanus, “старогерманско” Coloman
  28. Константин Бодин. „старокелтски“: Bodincus, Bodin­cum, Bodincomagus, „старогермански“: Bodin, Boddin, Bodinia
  29. Кордила, Кордул, Κορδυλα: “старонемски”: Cordula, Cord
  30. Кормисош, Кормисошь, Кормесий. “старокелтско“: Curmissus
  31. Корс, Κορσις. “старокелтски“:Corsa, Corsius; “старогер­манско”: Corso
  32. Косара, дъщеря на Самуил. тракийско: Κοσις, “старо­келтско”: Cossa; “старогерманско” Causarius
  33. Котраг, Контраг: “старогерманско“: Kontrag
  34. Кракра Пернишки. “старокелтски”: Cracca, Cracus
  35. Крали Марко: “старокелтски”: Cralus и Marco, Marco­magus, Marcomarus; “старогерманско”: Cralo
  36. Крум, Крумел, кроумель. “старокелтски“: Crummus, Crumnus.“старонемски“: Krummrich, Krumme, Krummo Crumelin; немско: Krummel
  37. Кубер, а също и род Кубиар, Κουβιαρης. “старокелтско“: Cober ; „старогерманско“: Cuber
  38. Кубрат, Кобрат, Курт, Куврат, Курат. “старокелт­ски“: Coberatius, Cobrant, Curtus, Curatio; тракийски хидро­ним Kurtu-zura; “старогерманско: Cuoraht; немско: Kurt
  39. Маламир, Маломир. “старокелтски“: Mallo, Malo, Maelmuir, „готско“: Malaricus
  40. Меник, Маник, Μηνικος. “старокелтски” Mincius, Mannig; “старогерманско” Manicius
  41. Мицо Асен. “старокелтско: Miccio; “старогермански”: Mizo, Miza, Micio 
  42. Оксун, Жупан; Οχσουνος ο ζουπαν. “старогермански”: Ocso, Oxio
  43. Омуртаг, Омортаг,  Муртагон, Муртаг, Мортаг. “ста­ронемски“: Murthag, Mortag
  44. Органа. “старокелтско“: Orcan
  45. Паган. “старокелтски”: Pago, Paga, Pagadun
  46. Петър Делян. “старонемско“: Delian, Deliane; „готско“: Delane
  47. Петър. тракийско: Petradeno; “старокелтски”: Petro, Petro-corius, Petro-sidius, Petro-mantalum
  48. Пресиян, Пресиам, Персиян. “старокелтско“: Persinus, „старогерманско“: Perso, Persian
  49. Радан, владетел. “старогерманско”: Radan
  50. Вокил, владетелски род, вокиль. “старокелтско“: Voco, Vocorix
  51. Род Дуло. “тракийски”: Δουλη, Dula-zenus, Δουλη-ζελμις, Δυλυ-πορις; „старокелтско“: Dullus; “старогерманско“: Dulo
  52. Род Ерми, Ерми. Тракийско име на божество Ermeas; име на един от 70 апостоли от Тракия Ерм.
  53. Сабин. „старокелтско“: Sabinus
  54. Севар, севаръ. „старонемски“: Sevarin
  55. Смилец. “старогерманско”: Smilla
  56. Срацимир, Страцимир. “старокелтско”Stratos, “старо­германските Stratarius, Strato
  57. Телериг, Телерик, Телерих, Τελεριχος. “старокелтско“: Teleri; “готско” Talaricus, Thalaricus
  58. Тервел, тервель, тервень. “старокелтско“: Tarvillus
  59. Тертер, Георги. Имена от латински надпис в България: Tertius Tertia, Tertianus ; “илирийско”: Tertaus
  60. Токту, по-вероятно да е чрез гръцката азбука неточно предадено Точо,  (ср. трак. κτισται-чисти): “старокелт­ско”: Tottius, “старогерманските”: Tozzo, Tozo
  61. Умор, оуморъ. “старокелтско“: Umorci
  62. Фружин. “готско“: Frugini
  63. Цанц, Чанчо, Цанчо, Τζαντζης. “старогермански”: Zenzo, Zenzi, Zanco
  64. Цепа, Τζεπα βογοτορ. “старогерманското”: Zeppo
  65. Цок, Цог. “старогермански”: Tzogo, Zogo; немско: Zokin
  66. Шишман, Шушман. немски: Schiessmann, Schussmann

Някои етимологични бележки за старите български имена

Асен, Асян, Асэн, Асян. Тракийските имена Ασιανος, Assius, „старокелтско“: Assenio, Assenionis; “немско, старонем­ско”: Assen, Asen. Най-вероятно да е теофорно име, от арийските божества асите, по чието име са наречени и генетично свързано­то с траките малоазийско племе асите, а чрез тях и континента Азия.

Аспарух, Есперих, Есперерих, Исперих, Есперих, Еспере­рих, Исперих. Както е отбелязано по-горе, на тези имена отгова­рят „старокелтски“: Asperiacum, Asperius; „готски“: Esperigo, As­pari­gus, Asperigo. Името на основателя на българската държава съв­сем ясно се члени на две съставки: Аспар-, (Еспер-, Еспе-) и –рих(-риг). Първата съставка се съдържа в тракийските имена Βετ-εσπιω[2], Ουτ-ασπιω[3]Esbe-nus, Εζβε-νις[4] , и се извежда от и.-е. *ek`uo-s[5], ср. трак. aspo “кон”.[6] Втората съставка –рих(-риг) е от келтски произход и означава “владетел”. По такъв начин името на Аспа­рух, Есперих, Есперерих ще е означавало “владе­тел, княз на кон­ниците,” или “владетел-конник”. Наставката –рих е била типична и за готските владетели, ср. Теодорих, Ер­манарих и др. Във връзка с гореказаното интересен е фактът, че въпросно­то име (Asparigus, Esperigo, Asperigo) срещаме и у го­тите в Ис­пания, където и днес съществува местност Asparigos.

Кубрат, Куврат, Коврат, Курт, Κοβρατος, Κουβρατοσ. Името Кубрат от гледна точка на европейските езици досега не е тълкувано. Почти общоприета е тюркската етимология, която, от моя гледна точка има един съществен недостатък: не се при­вежда нито едно тюркско име Кубрат или подобно на него (как­то впрочем не се привеждат тюркски антропонимични съответ­ствия и на другите тъй наречени “прабългарски” имена). У кел­тите се среща име Coberatius,[7] като Холдер при­вежда следния из­точник: (Metz) Robert-Cagnat fasc. 3, p. 148: D(is) M(anibus) Co­beratius Coberillo). Това име може да бъде из­тълкувано по ня­колко начина, в зависимост от това, как ще го членим. Ако чле­ним Co-berat, името може да бъде изтълкувано буквално като “събирател”, “обединител”. Ако се члени Cobe-rat, името ще оз­начава нещо като “победител”, ср. келтск. cobо “победа”, галски имена Cob-nertus, Ver-cobius. Коренът kub-, на­ред с kab-, kau-, kuv– Кречмер[8] счита за един от малоазийските варианти на индо­европейски корен, означа­ващ първоначално според В. В. Иванов и В. Н. Топоров[9] “жрец, мъдрец”, (ср. също и др.-инд. kavi), кой­то корен споменатите автори съзират и в  думата  коварьнъ, кова  с първоначално значение “мъдър, благоразумен”; а както е из­вестно, при келтите и траките именно жреците са били истин­ските водачи на народа. Възможно е и членение Cober-atius, както всъщност го члени и Холдер. В такъв случай имаме келт­ски корен “cobero“ – “желая, нуждая се” и името означава “же­лан, нужен, необходим” (ср. бълг. Жельо). В последния случай същото обяснение може да се даде и за “прабългарското” владе­телско име Кубер (ср. също и келтските имена Cober, Coberillo). Индоевропейския произход на името Кубер може да се види и от староиндийското Kuberа означаващо “бог на сенките”. Ако ана­лизираме морфемния състав на името Кубрат, тук се открояват две келт­ски съставки: ku “силен, голям” и brat “съд, съдия”, ср. галски лични имена: Bratu-spantium, Mandu-bratius, Cassi-brati­us. И на края, ако се приеме, че истинското име на владетеля е било Ков­рат, то би могло да е от келтск. kovero-s “верен, спра­ведлив”. Виждаме, че който от многото варианти на името на то­зи владе­тел да се приеме за верен, имаме съвсем логични обяс­нения и антропонимични успоредици от келтския или другите индоевро­пейски езици и нямаме никаква нужда да търсим тюрк­ски коре­ни там, където тях ги няма и не може да ги има.

Името Курт, Курт, Курат може да е свързано със стар келтски корен cur-, съхранен в староирландския: caur, cur „ге­рой, мъжествен”, curato “мъжество”, ср. кураж., англ. Courage; вероятно тук спада и коренът кор-ав, диал. кур-ав. Суфиксът –т е суфикс за атрибутивно причастие, както и за прилагателни в индоевропейските езици, ср. бълг. скри-т, ви-т, немск. sat-t “сит”.

Баян. Старокелтското име Bajan най-вероятно да е свър­зано с келтския корен ba-, означаващ “говоря”, в смисъл “запо­вядвам”, ср. българското бая, басня.

 Тервел, Тервель, Тервень. Старокелтското име Tarvillus се състои от келтск. корен tarv-, означаващ “бик” и умалителния суфикс –ill, което буквално преведено означава същото, както и името на българския владетел Телец, телець. Холдер[10] привежда в речника си името на династа на северната да­кийска граница Tarvos: Ταρβον δυναστην. Дечев[11], позовавайки се на наличието на името Τερβοσ като название на селище във Витиния, стига до извода, че това име е тракий­ско и също е означавало “бик”. Руският изследовател Гиндин обаче извежда витинския топоним Τερβος, и съответните тра­кийски лични имена Ταρβος:Τερβος от хето-лувийския корен tarpa, едното от значенията на който, според него било “владе­тел”, като привежда за доказателство и царското име Ταρβος [12].

Севар, севаръ. “Старонемско”: Sevarin. Същевременно би могло да бъде изведено от реконструираната тракийска глоса *saw(a) благо, добро, съдържаща се в названието на тракийско божество Σαον, ср. ликийско лично име със същия корен Ssewa[13].  Вероятно същият корен се съдържа и в имената Севт (на тра­кийски владетели), а също и Севда. Сигурно оттам идва и значе­нието “любима”; обяснението, че Севда било турско име[14], което означавало “черна”, а от­там “любима”, не издържа на никаква критика – нито при турци­те, нито при българите черния цвят не се асоциира с нещо хуба­во, напротив: черна чума, черно-чернило и пр.

Кормисош, кормисошь, Кормесий. „Старокелтско“: Cur­missus. Същият корен прозира и тракийското Κυρμι-ληνος, един от епитетите на Аполон – божество от догръцки произход (ср. и друг негов тракийски епитет Κρελ-ληνος, а също епитет на тра­кийския бог Сабадзий – Αρσι-ληνος).

Винех, винехъ. „Старонемско“: Winicho. Старонемския корен win– означава „приятел“, ср. Baldowin.

Умор, оуморъ. “Старокелтско име Umorci. Индоевропей­ският корен *mor-, mar- означава “голям, велик, славен”.

Род Дуло, доуло. Коренът се съдържа в тракийските име­на: Δουλη, Dula-zenus, Δουλη-ζελμις, Δυλυ-πορις, < ие *dhol, гр. θολος кубе, кръгло здание, вероятно храм. вж. също и старокелт­ското име Dullus и старогерманското Dulo.

Род Ерми, ерми. Етимологията на това родово име е въз­можно да бъде изведено от названието на главния тракийски бог Ερμεας. Вж. също и името на един от 70 апостоли от Тракия Ерм[15].

Род Вихтун, вихтунъ. “Старогерманско” име Wichto, ко­ето би могло да се изведе от келтския корен viko “боря се, сра­жавам се”, viktaборба”. съответно името ще е означавало войн, ратник.

Род Вокил, вокиль, оукиль. Името съдържа корен vok-, ср. келтск. Voco, Vocorix, което означава (победен) вик, ср. бълг. диал. окам.

Твирем, Твирем. Точно съответствие на това име не е на­мерено. Като се вземе предвид значката pajerik, която е поставе­на в един от вариантите на Именника на българските князе меж­ду буквите т и в, и която означава свръхкратко ъ, бихме могли да възстановим името като Тъви-рем. Коренът се извежда от ие *tu от teu “мощен”, и отговаря на келтската дума tevo “мощен съм”. Втората съставка – рем  е вероятно същата, която се съ­държа в тракийските царски имена Reme-thalcus, Remo-thalcia­nus, а може би и в името на един от легендарните основатели на Рим: Рем.

Безмер, Безмэръ. Такова име като фамилно име се съдър­жа в речника на Max Gottschald[16](Besmer) и два пъти (Besemer, Bessemer) в речника на Hans Bahlow[17] с дати съответно 1323 и 1387. Обяснението, което дава Gottschald, и което възпроизвеж­да Bahlow повече прилича на на­родна етимология, отколкото на научна (впрочем, както и бол­шинството от другите етимологии на двамата автори). Името, според мен е двусъставно и съдържа съставка bes, означаваща договор, вяра – съставка, която вероят­но е основна и за голямото тракийско племе беси ср. тракийско­то име Bess, бълг. Бесьо; втората съставка: –mer, е разпростране­ната сред келтите, готите и др. стари народи, включително и ста­рите българи (ср. Валди-мер, Мало-мер); келтска и готска състав­ка на лични имена –mer, -mar, означаваща “голям, славен”.

Списък на използваната литература:

Archiv für Сeltische Lexikographie, III Band, 1 Heft, Index omnium vocabulorum linguae priscae Gallicae et vetustae Britannicae quae in gram­maticae celticae etitione altera explanantur, – Halle, 1905.

Bach, A., Die deutschen Personennamen  (Deutsche Namenkunde), 1952.

Bahlow, Hans, Deutsche Namenlexicon, 1962.

Bahlow, Hans, Unsere Vornamen im Wandel der Jahrhunderte, Lim­burg 1965.

Bahlow, Hans, Deutsches Namenlexicon, 1972.

Bahlow, Hans, Mitteldeutsches Namenbuch, (Nach schlesische Quel­len), Neustadt an der Aisch, 1975.

Drosdowski, G., Duden, Lexicon der Vornamen, Mannheim 1974.

Duridanov, Ivan, The Language of the Thracians

Evans, D. E., Gaulish Personal Names, Oxford, Clarendon Press, 1967.

Foerstemann, E. Altdeutsches Namenbuch, Personennamen, Graz, 1966

Förstemann, Ernst, Altdeutsches Namеnbuch, (Orts- und sonstige geo­graphische Namen), Graz, 1967.

Freeman, Philip, The Galatian Language, A comprehensive survey of the ancient Celts in Graeco-Roman Asia Minor

Friedrich, Ludwig, Die Geographie der ältesten deutschen Personenna­men, Giessen, 1922.

Gottschald, M., Deutsche Namenkunde, Berlin,1982.

Gottschald, Max, Die deutschen Personennamen , Berlin, 1940.

Holder, A., Alt-celtischer Sprachschatz, I – III. Graz, 1961-1962.

Internationales Handbuch der Vornamen, Frankfurt am Main, 1986.

Iordanis, De origine actbusque Getarum, Roma 1991.

Kaufmann, Henning, Altdeutsche Personennamen, Graz, 1968.

Krahe, H., Lexikon altillyrischer Personennamen, Heidelberg, 1929.

Kretschmer, P., Mythische Namen. – Glotta, 15, 1927.
Kribitsch, Dorothea, Vorgotische, gotische, langobardische und fränki­sche Elemente in den Familiennamen Friauls

Mackensen, L., Das grosse Buch der Vornamen, München, 1990.

Mackensen, Lutz,  Das große Buch der Vornamen, München, 1958.

Maier, Bernhard, Kleines Lexikon der Namen und Wörter keltischen Ursprungs / München, 2003.

Minkova, Milena, The personal names of the Latin inscriptions in Bul­garia, Frankfurt, 2001.

Osygus, Käthe, Die Personennamen des Wetzlarer Urkundenbuches

Piel, J. M.,/Kremer, D., Hispano-gotisches Namen­buch, Der Nieder­schlag des Westgotischen in den alten und heutigen Personen- und Ortsna­men der Iberischen Halbinsel, Heidelberg 1976.

Pokorny, J., Indogermanisches etymologysches Wörterbuch, I, Bern – München, 1959.

Reichert, Hermann, Lexicon der altgermanischer Namen, Wien, 1987.

Reichert, Hermann, Lexicon der altgermanischer Namen, Wien, 1987 .

Resch-Rauter, Inge, Unser celtisches Erbe, Wien, 1994.

Schlaug, W., Die altsächsischen Personennamen vor Jahre eintausend, Lund, 1963 .

Schlaug, W., Studien zu den altsächsischen Personennamen des elften und zwoelften Jahrhunderts, Lund, 1955.

Schönfeld, Moritz, Wörterbuch der altgermanischen Personen- und Völ­kernamen, Heidelberg, 1911.

Seеbicke, Wilfried, Vornamen, Wiesbaden, 1977.

Socin, A., Mittelhochdeutsches Namenbuch, Basel, 1903.

Stark, Franz, Die Kosenamen der Germanen, Wien, 1866.

Stokes, Whitley, Urceltischer Sprachschatz, Übersetzt, überarbeitet und herausgegeben von Adalbert Bezzenberger, Göttingen, 1899.

Studerus, Gottlieb, Die alten deutschen Familiennamen von Freiburg im Uechtland.

Werle, Georg, Die ältesten germanischen Personennamen, Straßburg, 1910.

Seibicke, Wilfried, Vornamen, Wiesbaden, 1977.

Zgusta, L., Kleinasiatische Personennamen, Prag, 1964.

Бешевлиев, В., Проучвания върху личните имена у траките, София, 1965.

Влахов, Кирил, Тракийски лични имена, София, 1976.

Гиндин, Л. А., Древнейшая ономастика Восточных Балкан, София, 1981.

Готи и Гети, сборник,съст. Асен Чилингиров, София, 2005.

Гръцки извори за българската история, София, 1954.

Дечев, Д., Трако-келтски езикови успоредици. София, 1922.

Дечев, Д., Характеристика на тракийския език. С., 1952.

Иванов, В. В., Топоров, В. Н., Этимологическое исследование се­мантически ограниченных групп лексики в связи с проблемой рекон­струкции праславянских текстов. Советское языкознание, 1973.

Иордан, О происхождении и деяниях гетов, Гетика, Санкт-Петер­бург, 1997.

Ковачев, Николай, Честотно-етимологичен речник на личните име­на у българите. Велико Търново, 1994.

Латински извори за българската история, София, 1958.

Прокопий Кесарийский, Война с готами, Москва, 1996.

Табов, Йордан, Интерполация за българите в “Историята” на Лъв Дякон (въпроси и отговори). История, № 6, София, 2004.


[1] Напоследък се намериха нови доказателства за тракийския, а не гер­манския произход на готите, вж. сборника “Готи и гети”, София 2005.

[2] Кацаров 1, № 755.

[3] Кацаров 1, № 78.

[4] Дечев, 1952, с. 47.

[5] Pokorny, с. 301.

[6] Първите две имена (или по-скоро писмени варианти на едно и също име) са намерени в тракийски  надписи недалеч от Варна като епитети на тракийския конен бог Херос, и са тълкувани от българския траколог Дечев  като ездачът Херос (Дечев, 1952, с. 20).

[7] Holder, I, 1053.

[8] P. Kretschmer, 1927.

[9] Иванов, Топоров, 1973,  с. 155.

[10] Holder, II, 1743.

[11] Дечев, 1922, с. 26.

[12] Гиндин, 1981, с. 95.

[13] L. Zgusta, 1964. §1413.

[14] Ковачев, 1994, с. 458.

[15] Чилингиров, 2005, с. 66.

[16] Gottschald, M., Deutsche Namenkunde, Berlin, 1982.

[17] Bahlow, 1972.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *