Галските войни 56-50г. пр.н.е. Част 7-4

публикува се с изрично съгласие на собственика на сайта https://history-maps.com

взето от:

https://history-maps.com/bg/story/Gallic-Wars

56-55 г. пр.н.е.

Консолидация и разширяване на север

©Image Attribution forthcoming. Image belongs to the respective owner(s).

01.01.56 г. пр.н.е.

Венетска кампания

Rennes – Франция

Галите били огорчени, че били принудени да хранят римските войски през зимата. Римляните изпратили офицери да реквизират зърно от венетите/Veneti, група племена в северозападна Галия, но венетите имали други идеи и заловили офицерите. Това бил пресметнат ход: те знаели, че това ще ядоса Рим и се подготвили, като се съюзили с племената на Арморика/Armorica, укрепили техните селища на хълмовете и подготвили флот.

Венетите и другите народи по атлантическото крайбрежие са били запознати с ветроходството и са имали плавателни съдове, подходящи за бурните води на Атлантическия океан. За сравнение, римляните едва ли са били подготвени за морска война в открития океан. Венетите също имали платна, докато римляните разчитали на гребци. Рим бил опасна морска сила в Средиземно море, но там водите били спокойни и можели да се използват по-малко здрави кораби. Независимо от това римляните разбират, че за да победят венетите ще им трябва флот: много от венетическите селища са били изолирани и най-добре достъпни по море. Децим Брут/Decimus Brutus е бил назначен за префект на флота.

Цезар пожелал да отплава веднага щом времето позволи, поръчал нови лодки и набрал гребци от вече завладените райони на Галия, за да гарантира, че флотата ще бъде готова възможно най-скоро. Легионите били изпратени по суша, но не едновременно. Гиливър смята това за доказателство, че твърденията на Цезар от предходната година, че Галия е в мир, са били неверни, тъй като легионите очевидно са били изпратени да предотвратят или да се справят с бунта. Изпратена е била кавалерия, за да задържи германските и белгийските племена. Войски под командването на Публий Крас/Publius Crassus са били изпратени в Аквитания/Aquitania, а Квинт Титурий Сабин/Quintus Titurius Sabinus отвежда сили в Нормандия/Normandy.

Цезар повел останалите четири легиона по суша, за да се срещне с наскоро събрания си флот близо до устието на река Лоара/Loire. Венетите държали надмощие през голяма част от кампанията. Техните кораби били много подходящи за региона и когато крепостите им били под обсада, те можели просто да ги евакуират по море. По-малко здравият римски флот засядал в пристанището през по-голямата част от кампанията. Въпреки че разполагали с превъзходна армия и страхотно обсадно оборудване, римляните не напредвали много. Цезар разбрал, че кампанията не може да бъде спечелена на сушата и спрял кампанията, докато моретата се успокоят достатъчно, за да могат римските кораби да бъдат най-полезни.

Битката при Морбиан ©Angus McBride

01.02.56 г. пр.н.е.

Битката при Морбиан

Gulf of Morbihan – Франция

Най-накрая римската флота отплавала и се натъкнала на венетската флота край бреговете на Бретан/Brittany в залива Морбиан/Gulf of Morbihan. Те се включили в битка, която продължила от сутринта до залез слънце. На хартия изглежда, че венетите имали превъзхождаща флота. Здравата дъбова гредова конструкция на техните кораби ефективно предпазвала срещу атаките, а високият им профил пазел от снаряди.

Венетите имали около 220 кораба, въпреки че Гиливър отбелязва, че много вероятно не са били много повече от рибарски лодки. Цезар не съобщава броя на римските кораби. Римляните имали едно предимство — куки за захващане. Това им позволило да разкъсат такелажа и платната на венетските кораби, които се приближили достатъчно, и това ги извади от строя. Куките също им позволявали да изтеглят корабите достатъчно близо, за да се качат.

Венетите разбрали, че куките са заплаха за съществуването и се оттеглили. Вятърът обаче спрял и римската флота (която не разчитала на платна) успяла да навакса. Римляните вече можели да използват превъзходните си войници, за да се качат масово на кораби и да победят галите. Точно както римляните са победили превъзхождащите сили на Картаген/Carthage през Първата пуническа война , използвайки устройството за абордаж корвус, едно просто технологично предимство – куката за захващане – им позволява да победят превъзходната венетска флота.

Венетите, вече без флота, били победени. Те се предали и Цезар екзекутирал племенните старейшини. Той продал останалите венети в робство. Сега Цезар насочил вниманието си към Морини/Morini и Менапии/Menapi по крайбрежието.

©Image Attribution forthcoming. Image belongs to the respective owner(s).

01.03.56 г. пр.н.е.

Контрол над югозападна Галия

Aquitaine – Франция

По време на Венетската кампания подчинените на Цезар били заети с умиротворяването на Нормандия и Аквитания. Коалиция от Лексовии/Lexovii, Кориозолити/Coriosolites и Венели/Venelli атакували Сабинус, докато той бил блокиран на върха на хълм. Това бил лош тактически ход на племената. Когато стигнали върха, те били изтощени и Сабинус ги победил с лекота.

Впоследствие племената се предали, отстъпвайки цяла Нормандия на римляните. На Крас не му било толкова лесно да се изправи срещу Аквитания. Само с един легион и малко кавалерия той бил числено превъзхождан. Той събрал допълнителни сили от Прованс/Provence и тръгнал на юг към днешната граница на съвременна Испания и Франция. По пътя той се преборил със сотиатите/Sotiates, които атакували, докато римляните маршируваха.

Кампания на Крас срещу сотиатите ©Angus McBride

02.03.56 г. пр.н.е.

Кампания на Крас срещу сотиатите

Aquitaine – Франция

През 56 г. пр. н. е. сотиатите са били водени от техния началник Адиатуанос/Adiatuanos в защитата на своя опидум срещу римския офицер П. Лициний Крас/P. Licinius Crassus.. След неуспешен опит за нападение с 600 от неговите солдати, Адиатуанос трябвало да капитулира пред римляните. След това Касий насочил армията си към границите на сотиатите.

Като чули за приближаването му, сотиатите събрали голяма сила с кавалерия, която е била основната им сила, и атакували нашата колона на марша. Най-напред те се включили в кавалерийски бой; тогава, когато кавалерията им била разбита, а нашата преследвана, те внезапно разкрили пехотата си, която били поставили в засада в долината. Пехотата нападнала разпръснатите ни конници и поднови битката.

Битката била дълга и ожесточена. Сотиатите, с увереността на предишни победи, чувствали, че от собствената им смелост зависела безопасността на цяла Аквитания: римляните били нетърпеливи да видят какво могат да постигнат под ръководството на млад водач без главнокомандващия и останалите легионите. Най-после обаче, след големи жертви, врагът избягал от полето. Голям брой от тях били убити; и тогава Крас се обърнал направо от похода си и започнал да атакува крепостта на сотиатите. Когато оказали смела съпротива, той издигнал мантии и кули.

Врагът ту направил опит за нападение, ту прокарал мини до рампата и мантовете — а в минното дело аквитаните са били далеч най-опитните хора, защото в много местности сред тях има медни мини и разкопки. Когато разбрали, че поради ефикасността на нашите войски не може да се спечели никаква полза от тези средства, те изпратили хора при Крас и го помолили да приеме тяхното предаване.

Молбата им била удовлетворена и те продължили да доставят оръжията си, както било наредено. След това, докато вниманието на всички наши войски било ангажирано с тази работа, Адиатунус, главнокомандващият, предприел действие от друга част на града с шестстотин мъже, които те наричали ​​васали. Правилото на тези мъже е, че в живота те се радвали на всички облаги с другарите, на чието приятелство са се обвързали, докато ако някаква насилствена съдба сполети техните събратя, те или понасяли същото нещастие заедно с тях, или отнемали живота си. С тези мъже Адиатун се опитал да направи нападение; но от тази страна на окопа се надигнал вик, войските се втурнали на оръжие и там се водел остър бой. Адиатун бил изгонен обратно в града; но въпреки всичко това той помолил и получил от Крас същите условия за предаване, както в началото.

– Юлий Цезар.Bellum Gallicum.3, 20–22.Класическа библиотека Loeb.Преведено от HJ Edwards, 1917 г.

келтски племена ©Angus McBride

01.04.56 г. пр.н.е.

Кампанията на Крас срещу вокатите и тарусатите

Aquitaine – Франция

Побеждаването на вокатите и тарусатите се оказала по-трудна задача. След като се съюзили с бунтовния римски генерал Квинт Серториус/Quintus Sertorius по време на неговото въстание през 70 г. пр. н. е., тези племена били добре запознати с римските битки и били научили партизански тактики от войната.

Те избягвали фронталната битка и тормозили линиите за доставки и маршируващите римляни. Крас осъзнал, че ще трябва да води битка и попада на галския лагер от около 50 000 души. Те обаче били укрепили само предната част на лагера, а Крас просто го заобиколил и атакувал задната част. Изненадани, галите се опитали да избягат. Конницата на Крас обаче ги преследвала. Според Крас само 12 000 са оцелели след огромната римска победа. Племената се предали и Рим вече контролирал по-голямата част от югозападна Галия.

Мостът на Цезар през Рейн, от Джон Соун (1814) ©Image Attribution forthcoming. Image belongs to the respective owner(s).

01.01.55 г. пр.н.е.

Рейнска кампания

река Рейн

Нуждата от престиж повече от тактическите съображения вероятно определя кампаниите на Цезар през 55 г. пр. н. е. поради консулствата на Помпей/Pompey и Крас/Crassus. От една страна, те били политически съюзници на Цезар и синът на Крас се биел под негово ръководство предишната година. Но те също били негови съперници и имали страхотна репутация (Помпей бил велик генерал, а Крас бил невероятно богат).

Тъй като консулите можели лесно да повлияят и да купят общественото мнение, Цезар трябвало да остане в очите на обществеността. Неговото решение било да прекоси две водни тела, които никоя римска армия не била опитвала преди: Рейн и Ламанша/English Channel.

Преминаването на Рейн е било следствие от германски/келтски вълнения. Суебите наскоро били принудили келтските Усипети/Usipetes и Тенктери/Tencteri да напуснат земите им, които в резултат прекосили Рейн в търсене на нов дом. Цезар обаче отхвърлил по-ранното им искане да се установят в Галия и въпросът се превърнал във война.

Келтските племена изпратиха кавалерия от 800 срещу римска помощна сила от 5000, съставена от гали, и спечелили изненадваща победа. Цезар отмъстил, като атакувал беззащитния келтски лагер и избил мъжете, жените и децата. Цезар твърди, че е убил 430 000 души в лагера. Съвременните историци намират този брой за невероятно висок (вижте историографията по-долу), но е очевидно, че Цезар е убил много келти.

Действията му били толкова жестоки, че враговете му в Сената искали да го преследват за военни престъпления, след като мандатът му като губернатор изтекъл и той вече не били имунизиран от наказателно преследване. След клането Цезар повел първата римска армия през Рейн в светкавична кампания, която продължи само 18 дни. Историкът Кейт Гиливър смята, че всички действия на Цезар през 55 г. пр. н. е. са „рекламен трик“ и предполага, че основата за продължаване на келтско-германската кампания е желанието за спечелване на престиж.

Това обяснява и краткия период от време на кампанията. Цезар искал да впечатли римляните и да изплаши германските племена и го направил, като прекосил Рейн със стил. Вместо да използва лодки или понтони, както в предишните кампании, той построил дървен мост само за десет дни. Той преминал, нахлул в земите на суебите/Suebi и се оттеглил през моста, преди армията им да успее да се мобилизира. След това той изгаря моста и насочва вниманието си към друг подвиг, който никоя римска армия не е постигала преди – десант в Британия. Номиналната причина да се атакува Британия е, че британските племена са помагали на галите, но като повечето от казусите на войната на Цезар, това е просто извинение да спечели авторитет в очите на римския народ.

Библиография

• Adema, Suzanne (June 2017). Speech and Thought in Latin War Narratives. BRILL. doi:10.1163/9789004347120. ISBN 978-90-04-34712-0.
• Albrecht, Michael von (1994). Geschichte der römischen Literatur Band 1 (History of Roman Literature, Volume 1) (Second ed.). ISBN 342330099X.
• Broughton, Thomas Robert Shannon (1951). The Magistrates of the Roman Republic: Volume II 99 B.C.–31 B.C. New York: American Philogical Association. ISBN 9780891308126.
• Cendrowicz, Leo (19 November 2009). „Asterix at 50: The Comic Hero Conquers the World“. Time. Archived from the original on 8 September 2014. Retrieved 7 September 2014.
• Chrissanthos, Stefan (2019). Julius and Caesar. Baltimore, MD: Johns Hopkins University Press. ISBN 978-1-4214-2969-4. OCLC 1057781585.
• Crawford, Michael H. (1974). Roman Republican coinage. London: Cambridge University Press. ISBN 0-521-07492-4. OCLC 1288923.
• Dodge, Theodore Ayrault (1997). Caesar. New York: Da Capo Press. ISBN 978-0-306-80787-9.
• Delbrück, Hans (1990). History of the art of war. Lincoln: University of Nebraska Press. p. 475. ISBN 978-0-8032-6584-4. OCLC 20561250. Archived from the original on 25 November 2020.
• Delestrée, Louis-Pol (2004). Nouvel atlas des monnaies gauloises. Saint-Germain-en-Laye: Commios. ISBN 2-9518364-0-6. OCLC 57682619.
• Ezov, Amiram (1996). „The „Missing Dimension“ of C. Julius Caesar“. Historia. Franz Steiner Verlag. 45 (1): 64–94. JSTOR 4436407.
• Fuller, J. F. C. (1965). Julius Caesar: Man, Soldier, and Tyrant. London: Hachette Books. ISBN 978-0-306-80422-9.
• Fields, Nic (June 2014). „Aftermath“. Alesia 52 BC: The final struggle for Gaul (Campaign). Osprey Publishing.
• Fields, Nic (2010). Warlords of Republican Rome: Caesar versus Pompey. Philadelphia, PA: Casemate. ISBN 978-1-935149-06-4. OCLC 298185011.
• Gilliver, Catherine (2003). Caesar’s Gallic wars, 58–50 BC. New York: Routledge. ISBN 978-0-203-49484-4. OCLC 57577646.
• Goldsworthy, Adrian (2007). Caesar, Life of a Colossus. London: Orion Books. ISBN 978-0-300-12689-1.
• Goldsworthy, Adrian Keith (2016). In the name of Rome : the men who won the Roman Empire. New Haven. ISBN 978-0-300-22183-1. OCLC 936322646.
• Grant, Michael (1974) [1969]. Julius Caesar. London: Weidenfeld and Nicolson.
• Grillo, Luca; Krebs, Christopher B., eds. (2018). The Cambridge Companion to the Writings of Julius Caesar. Cambridge, United Kingdom. ISBN 978-1-107-02341-3. OCLC 1010620484.
• Hamilton, Thomas J. (1964). „Caesar and his officers“. The Classical Outlook. 41 (7): 77–80. ISSN 0009-8361. JSTOR 43929445.
• Heather, Peter (2009). „Why Did the Barbarian Cross the Rhine?“. Journal of Late Antiquity. Johns Hopkins University Press. 2 (1): 3–29. doi:10.1353/jla.0.0036. S2CID 162494914. Retrieved 2 September 2020.
• Henige, David (1998). „He came, he saw, we counted : the historiography and demography of Caesar’s gallic numbers“. Annales de Démographie Historique. 1998 (1): 215–242. doi:10.3406/adh.1998.2162. Archived from the original on 11 November 2020.
• Herzfeld, Hans (1960). Geschichte in Gestalten: Ceasar. Stuttgart: Steinkopf. ISBN 3-7984-0301-5. OCLC 3275022.
• Keppie, Lawrende (1998). The Making of the Roman Army. University of Oklahoma. p. 97. ISBN 978-0-415-15150-4.
• Lord, Carnes (2012a). Proconsuls: Delegated Political-Military Leadership from Rome to America Today. Cambridge University Press. ISBN 978-0-521-25469-4.
• Luibheid, Colm (April 1970). „The Luca Conference“. Classical Philology. 65 (2): 88–94. doi:10.1086/365589. ISSN 0009-837X. S2CID 162232759.
• Matthew, Christopher Anthony (2009). On the Wings of Eagles: The Reforms of Gaius Marius and the Creation of Rome’s First Professional Soldiers. Cambridge Scholars Publishing. ISBN 978-1-4438-1813-1.
• McCarty, Nick (15 January 2008). Rome: The Greatest Empire of the Ancient World. Carlton Books. ISBN 978-1-4042-1366-1.
• von Ungern-Sternberg, Jurgen (2014). „The Crisis of the Republic“. In Flower, Harriet (ed.). The Cambridge Companion to the Roman Republic (2 ed.). Cambridge University Press. doi:10.1017/CCOL0521807948. ISBN 978-1-139-00033-8.
• „The Roman Decline“. Empires Besieged. Amsterdam: Time-Life Books Inc. 1988. p. 38. ISBN 0705409740.
• Walter, Gérard (1952). Caesar: A Biography. Translated by Craufurd, Emma. New York: Charles Scribner’s Sons. OCLC 657705.