Галските войни 56-50г. пр.н.е. Част 7-2

публикува се с изрично съгласие на собственика на сайта https://history-maps.com

взето от:

https://history-maps.com/bg/story/Gallic-Wars

58 – 57г. пр.н.е.

Първоначални завоевания

Хелветите принуждават римляните да преминат под игото ©Image Attribution forthcoming. Image belongs to the respective owner(s).

01 март 58г. пр.н.е.

Хелветската кампания

река Сона/Saône – Франция

Хелветите/Helvetii са били конфедерация от пет свързани галски племена, които са живели на швейцарското плато, обградено от планините и реките Рейн и Рона. Те били подложени на засилен натиск от германските племена на север и изток и започнали да планират миграция около 61 г. пр.н.е. Те възнамерявали да пътуват през Галия до западния бряг, маршрут, който щял да ги отведе около Алпите и през земите на едуите/Aedui (римски съюзник) в римската провинция Трансалпийска Галия/Transalpine Gaul.

Когато мълвата за миграцията се разпространила, съседните племена се разтревожили и Рим изпратил посланици до няколко племена, за да ги убеди да не се присъединяват към Хелветите. В Рим са били загрижени, че германските племена щели запълнят земите, освободени от Хелветите. Римляните предпочитали галите пред германските племена като съседи. Двамата консулите от 60 г. (Метел/Metellus) и 59 г. пр. н. е. (Цезар) искали да водят кампания срещу галите, въпреки че никой от тях нямал повод за война по това време.

На 28 март 58 г. пр. н. е. хелветите започват своята миграция, довеждайки всички свои народи и добитък. Те изгорили селата и работилниците си, за да гарантират, че миграцията не може да бъде спряна. При достигането на Трансалпийска Галия, където Цезар бил управител, те поискали разрешение да прекосят римските земи. Цезар отначало уважил молбата, но в крайна сметка я отхвърлил. Тогава галите се обърнали на север, избягвайки напълно римските земи. Заплахата за Рим изглежда е била отминала, но Цезар превежда армията си през границата и атакува хелветите непредизвикан. Така започна това, което историкът Кейт Гиливър/Kate Gilliver описва като „агресивна война за експанзия, водена от генерал, който се опитваше да напредне в кариерата си“.

Обмислянето от страна на Цезар на молбата на галите за влизане в Рим не била знак на нерешителност, а игра на време. Той бил в Рим, когато пристигнала новината за миграцията, и той се втурнал към Трансалпийска Галия, като събрал два легиона и няколко помощни части по пътя. Той предал отказа си на галите и след това незабавно се върнал в Италия, за да събере воините, които подготвил при предишното си пътуване, плюс три легиона ветерани. Така Цезар вече разполагал между 24 000 и 30 000 легионери и известно количество помощни части, много от които били гали. Той тръгнал на север към река Сона, където хванал хелветите по средата на пресичането.

Около три четвърти били пресекли реката, той убил онези, които останали. След това Цезар прекосил реката за един ден, използвайки понтонен мост. Той последвал хелветите, но избрал да не участва в битка, чакайки подходящи условия. Галите се опитали да преговарят, но условията на Цезар били драконовски (вероятно нарочно, тъй като той може да правил това като тактика за забавяне). Военните запаси на Цезар се изчерпват на 20 юни, което го принуждава да пътува към съюзническа територия в Бибракте. Докато армията му вече прекосила река Сона, неговото снабдяване все още не било там. Хелветите вече можели да спрат римляните и имали време да извикат съюзници си Бои/Boii и Тулинги/Tulingi. Те използвали този момент, за да атакуват ариергарда на Цезар.

©Image Attribution forthcoming. Image belongs to the respective owner(s).

01 април 58г. пр.н.е.

Битката при Бибракте

Saône-et-Loire – Франция

Информирани от дезертьори от съюзническата спомагателна кавалерия на Луций Емилий/Lucius Aemilius (командир на кавалерията), хелветите решават да тормозят ариергарда на Цезар. Когато Цезар забелязал това, той изпратил кавалерията си, за да забави атаката. След това той поставил Седми (Legio VII Claudia), Осми (Legio VIII Augusta), Девети (Legio IX Hispana) и Десети легион (Legio X Equestris), организирани по римски начин (triplex acies или „троен боен ред“), в подножието на близкия хълм, чийто връх той заемал сам, заедно с Единадесети (Legio XI Claudia) и Дванадесети (Legio XII Fulminata) легион и всички негови помощни части. Багажният му влак бил събран близо до върха, където можел да бъде охраняван от силите там.

След като прогонили кавалерията на Цезар и осигурили собствения си багажен влак, хелветите влизат в бой „в седмия час“, приблизително по обяд или 13.00 часа. Според Цезар неговата бойна линия на върха на хълма лесно отхвърлила атаката с помощта на пила/pila (копия за хвърляне). След това римските легионери извадили мечове и напреднали надолу, газейки враговете си. Много хелветски воини също имали пили, стърчаща от щитовете им и ги хвърляли настрани, за да се бият необременени, но това също ги правело по-уязвими. Легионите прогонили хелветите обратно към хълма, където стоял техният влак с багаж.

Докато легионите преследвали хелветите през равнината между хълмовете, боите и тулингите пристигнали с петнадесет хиляди мъже на помощ, удряйки римляните от единия фланг. В този момент хелветите се върнали в битката.

Когато Tulingi и Boii започнали да заобикалят римляните, Цезар прегрупирал третата си линия, за да устои на нападението им, запазвайки своята основна задача да преследват Helvetii.

Битката продължила много часове през нощта, докато римляните най-накрая превзели хелветския багажен влак, пленявайки дъщеря и син на Оргеторикс/Orgetorix. Според Цезар 130 000 врагове са избягали, от които 110 000 са оцелели при отстъплението. Неспособен да ги преследва поради раните от битката и времето, необходимо за погребването на мъртвите, Цезар почивал три дни, преди да последва бягащите хелвети. Те от своя страна успели да достигнат територията на лингоните/Lingones в рамките на четири дни след битката. Цезар предупредил лингоните да не им помагат, което накарало хелветите и техните съюзници да се предадат

Цезар и Ариовист (среща преди битката) от Петър Йохан Непомук Гайгер ©Image Attribution forthcoming. Image belongs to the respective owner(s).

01 септември 58г. пр.н.е.

Кампания SUEBI

Alsace – Франция

През 61 г. пр. н. е. Ариовист, вожд на племето суеби и крал на германските народи, възобновил миграцията на племето от източна Германия/Germania към регионите на Марна/Marne и Рейн. Въпреки че тази миграция нахлува в земите на секуани, те потърсили верността на Ариовист срещу едуите. През 61 г. пр. н. е. секуаните възнаградили Ариовист със земя след победата му в битката при Магетобрига. Ариовист заселил земята със 120 000 души от своя народ. Когато 24 000 харуди/Harudes се присъединили към неговата кауза, той поискал секуаните да му дадат повече земя, за да ги настани. Това искане загрижи Рим, защото ако секуаните отстъпят, Ариовист можел да вземе цялата им земя и да атакува останалата част от Галия.

След победата на Цезар над хелветите повечето от галските племена го поздравили и поискали да се съберат на общо събрание. Diviciacus, ръководител на правителството на едуите и говорители на галската делегация, изразили загриженост относно завоеванията на Ариовист и за заложниците, които той взел. Diviciacus поискал от Цезар да победи Ариовист и да премахне заплахата от германско нашествие, в противен случай те щели потърсят убежище в нова земя. Цезар не само носил отговорността да защити дългогодишната вярност на едуите, но това предложение предоставяло възможност за разширяване на границите на Рим, укрепване на лоялността в армията към Цезар и неговото утвърждаване като командир на римските войски в чужбина.

Сенатът е обявил Ариовист за „крал и приятел на римския народ“ през 59 г. пр. н. е., така че Цезар не може лесно да обяви война на племето суеби. Цезар казал, че не може да пренебрегне болката, която едуите са претърпели, и поставил ултиматум на Ариовист, изисквайки нито едно германско племе да не пресича Рейн, връщането на заложниците от едуите и защитата на едуите и други приятели на Рим. Въпреки че Ариовист уверявал Цезар, че заложниците едуи щели бъдат в безопасност, докато продължават да плащат годишния си данък, той заел позицията, че и той, и римляните са били завоеватели и че Рим нямал юрисдикция над неговите действия. С нападението на харудите срещу едуите и информацията, че сто клана на суеби се опитвали да прекосят Рейн в Галия, Цезар имал оправданието, от което се нуждаел, за да започне война срещу Ариовист през 58 г. пр.н.е.

Битката при Вогези ©Angus McBride

14 септември 58г. пр.н.е.

Битка при Вогези

Alsace – Франция

Преди битката Цезар и Ариовист провели преговори. Конницата на Ариовист хвърляла камъни и оръжия по римската конница. Цезар прекъснал преговорите и инструктирал хората си да не отмъщават, за да попречат на суебите да твърдят, че са били въведени в капан, като са приели възможност да говорят.

На следващата сутрин Цезар събрал съюзническите си войски пред втория лагер и напреднал с легионите си в triplex acies (три линии войски) към Ариовист. Всеки от петимата легати на Цезар и неговият квестор получили заповед за командване на легион. Цезар се наредил на десния фланг. Ариовист контрирал, като подредил седемте си племенни формации. Цезар победил в битката, която последвала, до голяма степен благодарение на атаката, направена от Публий Крас/Publius Crassus. Когато германските племена започнали да отблъскват римския ляв фланг, Крас повел кавалерията си в атака, за да възстанови баланса и наредил кохортите от третата линия. В резултат на това цялата германска линия се счупила и започнала да бяга. Цезар твърди, че повечето от сто и двадесет хиляди души на Ариовист са били убити. Той и онова, което останало от войските му, избягали и прекосиха Рейн, за да не влизат никога повече в битка с Рим. Суебите, лагеруващи близо до Рейн, се върнали у дома. Цезар бил победител.

Битката при Вогези/Vosges е била третата голяма битка от Галските войни, в които германските племена прекосяват Рейн, търсейки дом в Галия.

Библиография

• Adema, Suzanne (June 2017). Speech and Thought in Latin War Narratives. BRILL. doi:10.1163/9789004347120. ISBN 978-90-04-34712-0.
• Albrecht, Michael von (1994). Geschichte der römischen Literatur Band 1 (History of Roman Literature, Volume 1) (Second ed.). ISBN 342330099X.
• Broughton, Thomas Robert Shannon (1951). The Magistrates of the Roman Republic: Volume II 99 B.C.–31 B.C. New York: American Philogical Association. ISBN 9780891308126.
• Cendrowicz, Leo (19 November 2009). „Asterix at 50: The Comic Hero Conquers the World“. Time. Archived from the original on 8 September 2014. Retrieved 7 September 2014.
• Chrissanthos, Stefan (2019). Julius and Caesar. Baltimore, MD: Johns Hopkins University Press. ISBN 978-1-4214-2969-4. OCLC 1057781585.
• Crawford, Michael H. (1974). Roman Republican coinage. London: Cambridge University Press. ISBN 0-521-07492-4. OCLC 1288923.
• Dodge, Theodore Ayrault (1997). Caesar. New York: Da Capo Press. ISBN 978-0-306-80787-9.
• Delbrück, Hans (1990). History of the art of war. Lincoln: University of Nebraska Press. p. 475. ISBN 978-0-8032-6584-4. OCLC 20561250. Archived from the original on 25 November 2020.
• Delestrée, Louis-Pol (2004). Nouvel atlas des monnaies gauloises. Saint-Germain-en-Laye: Commios. ISBN 2-9518364-0-6. OCLC 57682619.
• Ezov, Amiram (1996). „The „Missing Dimension“ of C. Julius Caesar“. Historia. Franz Steiner Verlag. 45 (1): 64–94. JSTOR 4436407.
• Fuller, J. F. C. (1965). Julius Caesar: Man, Soldier, and Tyrant. London: Hachette Books. ISBN 978-0-306-80422-9.
• Fields, Nic (June 2014). „Aftermath“. Alesia 52 BC: The final struggle for Gaul (Campaign). Osprey Publishing.
• Fields, Nic (2010). Warlords of Republican Rome: Caesar versus Pompey. Philadelphia, PA: Casemate. ISBN 978-1-935149-06-4. OCLC 298185011.
• Gilliver, Catherine (2003). Caesar’s Gallic wars, 58–50 BC. New York: Routledge. ISBN 978-0-203-49484-4. OCLC 57577646.
• Goldsworthy, Adrian (2007). Caesar, Life of a Colossus. London: Orion Books. ISBN 978-0-300-12689-1.
• Goldsworthy, Adrian Keith (2016). In the name of Rome : the men who won the Roman Empire. New Haven. ISBN 978-0-300-22183-1. OCLC 936322646.
• Grant, Michael (1974) [1969]. Julius Caesar. London: Weidenfeld and Nicolson.
• Grillo, Luca; Krebs, Christopher B., eds. (2018). The Cambridge Companion to the Writings of Julius Caesar. Cambridge, United Kingdom. ISBN 978-1-107-02341-3. OCLC 1010620484.
• Hamilton, Thomas J. (1964). „Caesar and his officers“. The Classical Outlook. 41 (7): 77–80. ISSN 0009-8361. JSTOR 43929445.
• Heather, Peter (2009). „Why Did the Barbarian Cross the Rhine?“. Journal of Late Antiquity. Johns Hopkins University Press. 2 (1): 3–29. doi:10.1353/jla.0.0036. S2CID 162494914. Retrieved 2 September 2020.
• Henige, David (1998). „He came, he saw, we counted : the historiography and demography of Caesar’s gallic numbers“. Annales de Démographie Historique. 1998 (1): 215–242. doi:10.3406/adh.1998.2162. Archived from the original on 11 November 2020.
• Herzfeld, Hans (1960). Geschichte in Gestalten: Ceasar. Stuttgart: Steinkopf. ISBN 3-7984-0301-5. OCLC 3275022.
• Keppie, Lawrende (1998). The Making of the Roman Army. University of Oklahoma. p. 97. ISBN 978-0-415-15150-4.
• Lord, Carnes (2012a). Proconsuls: Delegated Political-Military Leadership from Rome to America Today. Cambridge University Press. ISBN 978-0-521-25469-4.
• Luibheid, Colm (April 1970). „The Luca Conference“. Classical Philology. 65 (2): 88–94. doi:10.1086/365589. ISSN 0009-837X. S2CID 162232759.
• Matthew, Christopher Anthony (2009). On the Wings of Eagles: The Reforms of Gaius Marius and the Creation of Rome’s First Professional Soldiers. Cambridge Scholars Publishing. ISBN 978-1-4438-1813-1.
• McCarty, Nick (15 January 2008). Rome: The Greatest Empire of the Ancient World. Carlton Books. ISBN 978-1-4042-1366-1.
• von Ungern-Sternberg, Jurgen (2014). „The Crisis of the Republic“. In Flower, Harriet (ed.). The Cambridge Companion to the Roman Republic (2 ed.). Cambridge University Press. doi:10.1017/CCOL0521807948. ISBN 978-1-139-00033-8.
• „The Roman Decline“. Empires Besieged. Amsterdam: Time-Life Books Inc. 1988. p. 38. ISBN 0705409740.
• Walter, Gérard (1952). Caesar: A Biography. Translated by Craufurd, Emma. New York: Charles Scribner’s Sons. OCLC 657705.