Глобализацията все повече ни тласка да говорим лош английски и да
забравяме малките езици. Трагедия – или просто прогрес?
01.05.2014г., текст Бойко Василев, от списанието на авиокомпания „България Ер, „The Inflight Magazine“
https://www.air.bg/web/files/magazines/72/file/82702949.pdf
Боби Хог почина преди две години. Беше на 92. Животът на пенсионирания инженер бил, казват, спокоен и пълен. Родил се и живял в заспалото рибарско градче Кромарти в Шотландия, което се намира на полуостров с име на остров, Блек Айл. Само дето накрая оставал все по-самотен: съпругата Хелън и по-малкият брат Гордън го изпреварили към мястото, откъдето никой не се
връща
Боби Хог едва ли е очаквал, че смъртта му на 2 октомври 2012 ще се превърне в световна новина за BBC и CNN. Но тъкмо така стана. Оказа се, че Боби е последният човек, владеещ по рождение местния диалект на Кромарти – английски с келтски примеси. Това е единственият език в германската група, който няма „wh” – и вместо “what” произнася „at”. Науката го нарича със сложното име „северен северношотландски”, North Northern Scots. След смъртта на Хог от най-северния северен останаха само няколко записа.
С всеки изчезнал език изчезва един свят. А днешното време не щади малките езици и диалектите. Пред CNN лингвистът Робърт Милар (Robert Millar) от университета в Абърдийн твърди, че днес
в света има 6000 – 7000 езици и на всеки две седмици изчезва по един. Списъкът на изчезващите е внушителен. Преди няколко месеца в небитието е отишъл индианският език клалам в Северозапада на САЩ, а миналата година – ливонският в Латвия. Същевременно 96% от световното население говори на едва 4% от езиците. Май изводът е, че се разбираме все по-добре – но на все по-беден и примитивен английски.
Защото какво означава да говориш „английски” днес? За мнозинството от англоговорещите английският не е роден. Затова го говорят като „пиджин” – с по-малко глаголни времена, по скромен речник и ужасно произношение.
Но всъщност истински ужас предизвиква произношението тъкмо на онези, за които английският е майчин. Попитайте преводачите в Брюксел. Вижте киселите им физиономии, когато към трибуната се отправи англичанин, уелсец или ирландец. От „пиджин” се превежда лесно, особено когато е смесен с брюкселски бюрократичен новговор. Но я опитайте да се справите с човек, който говори перфектен английски с йоркски или манчестърски акцент. Бихте предпочели холандец-отличник, нали?
Повсеместната употреба на лош английски, мандарин, испански, руски и френски убива малките езици, които са многобройни, но се говорят от по стотина души. В същото положение изпадат и диалектите спрямо националния литературен език. Вече никога няма да чуем голямата носовка, употребявана преди век от българите в солунските села Сухо, Висока и Зарово. А чудният родопски диалект с двете членувания ще остане екзотична забава за учени и местни ентусиасти.
Да си призная, на мен ми е мъчно за диалектите. Слушал съм какви невероятни изрази знаеше баба ми от Радомирско; никой не ги знае днес. И съм чел как покойният писател Йордан Вълчев познавал по външния вид и по две-три думи кой от кой край на България е, дори от кое село. Как би познал сега, когато всички говорят развален софийски?
Но глобализационният импулс има и обратна тяга. Той засилва местните национализми, и следователно пази родния говор
Разбира се, всички ще обвинят глобализацията и триумфалния марш на американския английски. Но глобализационният импулс има и обратна тяга; той засилва местните национализми и следователно пази родния говор. В последните трийсетина години няколко полумъртви келтски езика бяха буквално възкресени – и то тъкмо под носа на английския. Уелсците създадоха училище и телевизия на уелски; в Корнуол се възроди интереса към „корниш”; дори малкият език на остров Ман в Ирландско море получи втори шанс.
Келтите имаха достойни образци за следване. Още в края на ХІХ век ирландските патриоти вдъхнаха нов живот на ирландския келтски, the Irish Gaelic; Патрик Пиърс, разстрелян след Великденското въстание през 1916, беше негов пионер и ревнител. Подобни процеси се развиха и в Шотландия, а френската област Бретан роди гениалния келтски бард Алан Стивел.
Да не говорим, че разпадането на Съветския съюз и Югославия върна много подценявани езици към корените им. Доскоро неглижираният украински разцъфтя и се превърна в държавен език; по-малък беше късметът на беларуския, но и той се върна на сцената. В Босна беше институционализиран босненски (”босански”). В Загреб издадоха „Речник на разликите между сръбския и хърватския”. Появи се дори черногорски език, а за Македония… всички знаят.
Можем да се запитаме кое е по-поносимо: световното господство на обеднения английски – или езиковият романтизъм на националистите, който ни връща в ХVІІІ век. Смъртта на живия език – или възкресяването на мъртвия. Така или иначе, не можем да спрем историята. Ще живеем и с двете явления, защото те са клони от едно и също дърво. Днес богатите и фанатичните могат да възкресят всичко, дори умрелите си езици.
А когато прочетем, че са се поминали Мария Сергина, Томас Дарко или Виктория Уанчо Икауате, ще знаем, че са си отишли уралският акала-сами, сиукският офо и езикът муничи от перуанската джунгла. Загинали са няколко свята, в които и най-дребното нещо е имало своето собствено
име. Загинали са; заминали са в отвъдното, най-вероятно завинаги. И за тях възкресение няма да има.