От „Средновековният българин и „другите“
Сборник в чест на 60-годишнината на проф. дин Петър Ангелов.
Съставители
Ангел Николов
Георги Н. Николов
София . 2013 Университетско издателство „Св. Климент Охридски“
Исторически факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“
Асоциация на византинистите и медиевистите в България
Публикува се със съгласието на съставителя г-н Ангел Николов
взето от:
Издигането на дърво майо е широко разпространено в Европа, особено в Испания, Италия, Франция, Англия и други страни в деня срещу 1 май или на самия 1 май. Поради студения климат обичаят с майското дърво в Северна Испания по долината на р. Янгуас се измества към по-късна дата и се прикрепва към друг важен празник – деня на лятното слънцестоене Сан Хуан. Поради същите климатични причини дървото майо е прикрепено към 24 юни и в Швеция.
В Европа е познат обичаят на 1 май да се слагат украсени индивидуални майски дървета пред дома на любимата, а при раждане на дете да се сади ябълка или круша.
На митологично равнище майското дърво е Дървото на света, което съединява трите свята. Но то отдавна е загубило връзката със старите религиозни празници, свързани с култа към свещените дървета, и се превръща в атракция.
Без съмнение основните обредни действия датират от предхристиянско време – огънят, дървото майо, мондидите. Те се трансформират и осмислят съобразно новите условия и новата идеология и мироглед. Така например ритуалното обхождане на землището и стените на Сан Педро има същата древна функция като освещаване, защитаване и запазване на общността, макар че историческите събития през Средновековието внасят и друго тълкувание. То е свързано с необходимостта градските врати да се затварят против нападателите, враговете и нежеланите посетители.
С проникването и налагането на християнството Църквата прави опит да християнизира обичая и го осмисля посредством християнския канон, като включва сред ритуалите и месата на 23 юни, изнасянето на статуите на Девата и на Сан Хуан (заменили езическите статуи). Може би най-успешен в тази насока е църковният ритуал на 24 юни, когато мондидите, като част от обредите на посвещение на Бога, раздават в църквата арбухуелос. С тези изключения Църквата не присъства на празника – нито около огъня, нито при издигането на дървото майо, нито в ритуалните обиколки на селото, нито при рецитациите. Подобно на нестинарството, оркестърът също не се допуска да влезе в църквата.
Трите ритуала – огънят, мондидите и дървото майо, са твърде различни и обособени. И все пак те се оказват свързани по някакъв начин. Обединява ги култът към огъня и слънцето, съсредоточен в деня на лятното слънцестоене и посветения му празник Сан Хуан, който заема важно място в европейската празнична система. Той е привлякъл към себе си всички значими обреди от края на пролетта и началото на лятото – месеците май – юни. Огънят се вписва в сред летните огньове, които се палят на 24 юни, а дървото майо намира също своето място тук поради климатични особености на района.
Обединява ги и култът към Светата Дева, покровителка на Сан Педро, който култ е идеологическата основа на вярата, заменила богинята-майка от езическата епоха.
Трите девойки мондиди със своето обредно присъствие през цялата церемония свързват различните обредни действия. Те участват в унаследени посветителни обичаи. Известно е, че Християнската църква в своите опити да наложи новата религия се адаптира като прави опит да приеме някои от езическите обичаи, като постепенно ги изпълва с друг смисъл. Налагането на новата религия става най-успешно чрез ритуалите. Езическите ритуали, преосмислени, стават част от християнската празнична система. В Сан Педро Църквата, която чества Сан Хуан, измества езическия институт на посвещението – чрез църковния ритуал, при който мондидите раздават клонките арбухуелос.
Християнството не е могло да заличи следите от стари езически култове. И когато не може да ги изкорени с жестокост или анатема, то по-скоро ги адаптира към своята идеология и осмисля по християнски техните ритуали. Чрез ритуалите, които съчетават вяра, действие, образ, музика, танц, жест тя въздейства естетически и емоционално върху възприятието на сетивата и върху психическото състояние. Все пак това не може напълно да промени и да премахне езическите ритуали и култове. Но тук има известна избирателност – кое се запазва все още живо, което само в нашата научна лаборатория определяме като езическо. Защото само там можем така да го определим – езическият характер на традицията не означава, че празникът е езически. Хората го приемат като част от своята християнска набожност, без да анализират неговия произход. За тях той
може да бъде само християнски, защото хората възприемат себе си като християни.
Противодействието, на което се натъква новата религия, налага необходимостта тя да прави компромиси – да заменя езическите богове с християнски мъченици и светци, да налага свои християнски ритуали в езическите обичаи и празници, извършвани от свещеници, заменили жреците, да приеме и даже да запази онези ритуали, които са особено близки до душевността на човека, изразяващи най-дълбоко и искрено неговите чувства и стремеж за здраве и благополучие.
Възприемането на нови ритуали и поверия не става без съпротива и е възможно само, ако те покриват представи, съвместими с морала, естетиката и светоусещането на хората и са близки до религиозните им схващания. Да не пренебрегваме и влиянието на околната среда, стопанската дейност, унаследените черти от културата. Традицията не е нещо завинаги мъртво, тя е жизнена
и приспособяваща се, тя се бори да оцелее и да намери своето място в новите условия. Няма култури без традиции.
Едни от най-жизнените се оказват онези езически празници, които са прикрепени към най-важните моменти от слънчевия кръговрат, както и около критични и преходни моменти от годишния календарен цикъл. Аграрното население се придържа именно към онези моменти, свързани най-пряко с неговата трудова дейност и определящи началото ѝ, запазването и прибирането на реколтата, както и тези, които се отнасят до жизненоважните му интереси. Към тях се фиксират най-често и християнските.
Обособеността и затвореността на традиционната общност, в центъра на която доминиращ е нейният интерес (а не на отделния човек), в съчетание с географската и природна изолираност също е фактор за запазването на унаследените специфични черти на традиционната култура. Такъв е случаят с огнените обреди на Сан Педро Манрике и с нестинарството в Странджа.
Промените в съзнанието и мирогледа на съвременния човек също дават своето отражение върху един ритуал като ходенето върху жарава. Вярата на нестинарите в защитата на св. Константин и на испанците от Сан Педро Манрике в покровителството на Virgen de la Peña им дава увереност и сила и поддържат безнаказано преминаването през огъня. За разлика от тях, огнеходците от постмодерното време имат непоколебимата вяра на индивида в успеха на неговите собствени действия, което прави успешно тяхното влизане в огъня. Силата на вярата прави възможно това, даже когато изглежда невъзможно -46.
Забележки:
46 Bartoli, P. Firewalkers de l’Europe de l’ouest. Expérience du corps et quête de sens. – Europaea,
Обичаите на Сан Хуан съдържат вечерни забавления с рок оркестри, танци, панаирни сергии. Съчетават се приемствеността от традиционните обичаи с естетическите потребности на съвременното общество.
Жителите на Сан Педро Манрике вярват в покровителството на Девата. Въпреки това, общият дух на празника отразява духа на една постмодерна култура- отразява не мистика и дълбока религиозност, а се съпреживява като развлечение и забавление. Изпълнението на обредите произтича от вярата и убеждението на хората за необходимостта да се спазва традицията като нещо завещано от предците, което е и гаранция за просперитета днес.
Но за жителите на Сан Педро Манрике честването на един толкова стар култ има и друг аспект. Той е от съществено значение за доказване и запазване на локалната им идентичност -47.
За състоянието на обичая може да се съди по отношението и реакцията на публиката. Тя днес е променена – любопитна, освободена, забавляваща се, което говори за отпадане на мистичното преживяване, а това означава, че и обичаят губи първоначалното си съдържание.
Едно бегло сравнение с българското нестинарство. Българските нестинари получават своята сила като наследствен дар от св. Константин и св. Елена. Те, „за разлика от испанските ходещи в огъня, изпълняват това в състояние на транс и екстаз“ -48. Нестинарите в България и Гърция са част от един традиционен обичай в процес на трансформация. При българското нестинарство няма нестинари, а само огнеходци, но са запазени ритуалният комплекс и природният фон
на традиционния обичай. Paso del Fuego в Сан Педро Манрике е по-скоро част
от современно светско празненство.
Забележки
II, 1996, n. 2, 77–78.
47 Пак там.
48 Foster, G. M. Цит. съч., с. 30.
СНИМКИ
Допълнителни снимки от блогера
