От „Средновековният българин и „другите“
Сборник в чест на 60-годишнината на проф. дин Петър Ангелов.
Съставители
Ангел Николов
Георги Н. Николов
София . 2013 Университетско издателство „Св. Климент Охридски“
Исторически факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“
Асоциация на византинистите и медиевистите в България
Публикува се със съгласието на съставителя г-н Ангел Николов
взето от:
Уважаеми приятели ! Тази интересна статия /в три части/ подробно описва старинен празник, в който на едно място се събират нестинарските традиции и келтските такива в Испания. Не знаех, че в Испания все още всяка година има Майско дърво и Майски стълб (Mayo), които ние от английския превод наричаме Мейпол /Maypole/. Наистина светът е малък ! Приятно четене !
Огънят е свръхживот . . .
Той блести в Рая, гори в Ада.
Той е мек топлик и изтезание,
домашна топлина и апокалипсис . . .
Той е приятно усещане и
страхопочитание. Той е божество,
благосклонно и страшно, добро и зло . . .
Гастон Башлар
Сан Педро Манрике е малко селище в Северна Испания, в най-северната част на провинция Сория (на 48 км от град Сория), в автономната област Кастиля Леон, не много далеч от извора на р. Дуеро. Особено в миналото е било доста отдалечено и изолирано селище в района на Тиерас Алтас (Tierras Altas – Високи земи), разположено върху високо плато от 1075 м и с население 626 души (през 2009г.). Тук зимата е студена, а лятото – кратко и хладно.
Ландшафтът на Сан Педро Манрике е равнинен, намиращ се между два хълма и две равнини. Разрушените крепостни стени и наблюдателна кула свидетелстват за неговата важна стратегическа отбранителна позиция в историческото минало. Къщите са от големи каменни блокове. Археологическите находки и историческите данни свидетелстват за продължителен живот през различни епохи, започвайки от бронзовата, като особено трябва да отбележим епохата на
келтите, римляните и арабите. Всички те са оставили своя отпечатък върху обичаите и фолклора на съвременните испанци.
Най-големият празник на Сан Педро Манрике е посветен на Сан Хуан, на 24 юни. Той включва различни обичаи и обреди, но най-същественият е минаването по огън (Рaso del Fuego) – 1. През 2005 г. Paso del Fuego (и Móndidas) се признава като обичай с културен и туристически интерес, оценен в категория „Място в историята“ и причислен към нематериалното културно наследство.
Забележки
1 С благодарност към Фондация „Реми“ и г-жа Гинка Чолакова-Хенле, с чиято финансова
подкрепа осъществих наблюдението на обичая в Сан Педро Манрике през 2008 г. Фото-
и видеодокументацията е направена от Владислав Тодоров. Благодаря на семействата на
Веска Тодорова Недялкова и на Ивайло Тодоров за любезното им съдействие по време
на моето пребиваване в Испания.
–––
Празникът в чест на Сан Хуан продължава два дни.
На 23 юни пред дома на три девойки, наречени мòндиди (móndidas) се издигат майски дървета, където присъстващите танцуват и се веселят. По същото време глашатай – чиновник от управата, от името на кмета поздравява жителите с празника.
Около 18 ч. жителите и гостите се събират пред кметството и начело с мондидите и оркестъра тръгват към църквата „Santa Maria“, наричана Virgеn de la Peña (Девата на скалата). След месата жени изнасят статуята на Девата, а мъже – на Сан Хуан.
Около 20 ч. започва подготовката на огъня, а приблизително около 23,30 ч. и преминаването през огъня (Еl paso del fuego).
Следващия ден 24 юни, кметските съветници на коне обхождат землището и селището и поздравяват мондидите.
След месата в църквата на обяд, на площада пред кметството (Plaza del Ayuntamiento) група мъже издигат дървото майо (mayo). Там с рецитация на мондидите и с танца хота (jota) празникът завършва.
В празника на Сан Хуан се намират наслоения от различни епохи и култури. Неговите корени учените търсят в древността – някои ги отнасят към келто-иберийски ритуал (M. Iñiguez y Ortiz, Blas Taracena). Други автори обръщат внимание на неговия предхристиянски и даже предримски характер, като посочват връзки със соларни и аграрни култове, прилики с Елевзинските мистерии (M. Peña García, L. Díaz Viana, L. Cortés). Някои автори освен като посочват връзката му с култа на слънцестоенето, но и въз основа на лингвистичен анализ на някои магически ключови думи предполагат, че обичаят е пренесен в резултат на преселвания през IV–III хилядолетие пр. Хр. (E. Baity). Езическият произход на празника и ходенето в огъня се коментира и от други учени (G. M.
Foster, L. Armstrong)- 2.
Испанският учен J. C. Baroja, който също е посветил изследване на празника Сан Хуан в Сан Педро Манрике, подчертава необходимостта от предпазливост при търсене на неговите корени и се обявява против тесния фолклорен историзъм. Според него в празника има серия от черти и елементи, някои много древни, дори праисторически, какъвто е ритуалът с огъня, но има и реликти от римски ритуали, както и елементи от Средновековието и Модерното време –3.
Ходенето по жарава през Античността е част от култа към боговете (Аполон, Артемида). Описано е от Плиний Стари (Plin. Hist. nat. VII, 2, 11; XII, 2, 7), Страбон (Strabo, Geogr. V, 2, 9; XII, 2, 7), Виргилий (Virgil. Eneide XI, 785–790).
Забележки
2 Различните мнения за празника – Baroja, J. C. Ritos y Mitos Equívocos. Madrid, 1981,
121–124; Diaz Viana L. El Paso del Fuego en San Pedro Manrique (El Rito y su Interpretacion.
– Revista de Folklor, 1981, No 3–9; Baity, E. Archaeoastronomy and Ethnoastronomy
So Far. – Current Anthropology. Vol. 14, 1973, No 4, p. 410; Foster, G. M. h e Fire Walkers
of San Pedro Manrique, Soria, Spain. – Journal of American Folklore. Vol. 68, 1955, № 269,
325–332; Armstrong, L. Fire-Walking at San Pedro Manrique, Spain. – Folklore, 81, 1970,
198–214.
3 Baroja, J. C. Цит. сьч., 121–124.
–––––
В древноиндийския епос Сита, съпругата на Рама, за доказване на своята невинност доброволно преминала огнено изпитание. Но този обичай се среща до Най-ново време в много страни в Европа, Азия, Австралия, Америка и Южна Африка – по-специално на островите Суматра, Таити, Фиджи, Цейлон, в Полинезия и другаде. За съжаление, при тези описания вниманието е насочено към действията с огъня; затова и сведенията са твърде едностранчиви и откъснати от ритуалния комплекс и религиозния култ.
Ритуали с огъня били известни и в Европа както през Средновековието, така и в Ново време. В 1062г. флорентински монах ходел бос по горещи въглени и после бил канонизиран като Peter Igneus – 4. През 1806/7 г. в Париж се появява неизгарящият испанец, който с голи крака стъпва по желязо, нагорещено до червено, мие ръцете си с разтопено олово, прекарва горещи плочици по тялото и езика си- 5. През ХVІІ в. неизгарящите претендирали, че са роднини на св. Катерина (за което вероятно им дава основание епизод от нейното житие), хвалели се, че огънят не може да им навреди и могат да го държат без да изгорят.
В Испания някои автори съобщават, че през ХІХ в. в села около Сория понякога се случвало хора да стъпват в огъня, докато го прескачат, но това се определя повече като развлечение, отколкото като религиозен обред; според друго сведение джудже близо до Тудела (Навара) изпълнявало фокус, като ходело по живи въглени -6. Нещо повече, в Испания умеещите да ходят по жарава били използвани при гасене на пожари. А. Ланг-7 съобщава сведение от началото на ХVІІІ в. за испанци, които имали дарбата по наследство да ходят по огъня, без да изгарят, благодарение на магии, позволени от Инквизицията.
Обредни действия и обредни лица
мòндидите (móndidas)
Те са главните обредни лица в празника Сан Хуан. Избират се чрез жребий в кметството измежду девойките, които трябва да отговарят на следните изисквания: да са между 18 и 30 години (което само по себе си е твърде голяма възрастова граница) и да не са избирани по-рано, да не са омъжени, дори да не са сгодени. С втори жребий се избира главната мондида, която стои в центъра;
втората мондида е от дясната ѝ страна, а третата – от лявата. Всяка мондида има по една приятелка, която обикновено върви след нея, за да ѝ помага. Избирането на мондидите се възприема за много престижно и е въпрос на чест за всяко семейство.
Забележки
4 За наблюдения и от по-ново време – Виленская, Л., Дж. Стеффи. Из древней и современ-
ной истории огнехождения. – Этнографическое обозрение, 1997, №1, 100–115.
5 Le Livre de Superstitions. Mythes, croyances et légendes. Paris, 1995, p. 896.
6 Foster, G. M. Цит. съч., с. 330.
7 Lang, A. Modern Mythology. London, 1897, p. 285.
По-рано изборът на мондидите се провеждал на Възнесение (Ascensión), но поради това, че им оставало малко време за подготовката за празника, избирането им се преместило на 3 май, в деня на Намирането на Кръста (Cruz de mayo).
Мондидите нямат особени обредни изпълнения. Те пазят мълчание, не говорят и са начело на шествията по време на празника. Едва в неговия край те рецитират дълги поеми (relato), разказващи за произхода му, и танцуват с кметските съветници танца хота (jota).
Облекло. На 23 юни мондидите са облечени в традиционно испанско облекло – с тъмночервени поли, бели блузи, с червено цвете на лявото рамо и на дясното ухо; с бели чорапи и черни обувки, с черно ветрило, на главата с висок гребен пейнета (peineta) и черен дантелен шарф мантиля (mantilla). Вечерта косата им е спусната, с червено цвете на дясната страна.
На 24 юни те са облечени с бели широки поли, с бели блузи с жабо. Главната мондида е с жълт шал, а другите две мондиди, които са от двете ѝ страни – с червени. Шаловете са дълги, с ресни, покриващи блузата и полата, леко прибрани отпред в кръста, а отзад прикрепени с голяма панделка. Мондидите държат бяло ветрило, а на главата си носят кошници (canastillas).
Пред църквата мондидите оставят кошниците и жени украсяват главите им, като поставят висок гребен (peineta), върху който – черен дантелен воал (mantilla). След църквата, на площада, по време на танца хота (jota) отстраняват тази украса от главата, косите са прибрани на кок с червено цвете на дясната страна.
Рано сутринта на 24 юни кметският състав (глашатаят, управителят, съветниците, зам.-кметът и кметът), след обхождане на пасището на коне, минават покрай мондидите, които ги очакват при параклиса Humilladero. Съветниците ги поздравяват със сваляне на шапки, а те отвръщат на поздрава с отваряне и затваряне на ветрилата.
От Пазарния площад (Plaza del Mercado), след приключване на церемонията с мондидите, по една тясна уличка младежите провеждат конно надбягване. Победителят бива награждаван с хляб във формата на голям геврек – rosca.
Церемониалното поздравяване се извършва още два пъти. След като обиколи стените на селището, кметският състав се спира при един от най-важните входове, където е била арката Синто – там става второто поздравяване на мондидите. Третият път ездачите се насочват към църквата „Дева Мария“ на скалата (Virgen de la Peñа), после по посока на църквата „Сан Хуан“, до църквата „Сан Мигел“ и гробището, накрая се спират пред площадката за вършитба (харманът на селото), където мондидите са поздравявани за трети път.
По време на празника мондидите вървят начело на шествието, следвани от кметския състав и музикантите. Празникът завършва на площада пред кметството, до майското дърво – майо. Там кметските съветници са седнали в полукръг срещу мондидите, които рецитират дълги relato – епични поеми, съчинени въз основа на разпространена легенда, която обяснява произхода на обичая. В нея се разказва за победата на Крал Рамиро I над маврите през 844 г. при Клавихо (Clavijo) и така се спасяват 100 християнски девойки, които били изпращани всяка година на емира на Кòрдоба като данък. Със сигнал, даван от тромпет, се известява началото на поредната рецитация. След всяко изпълнение мондидите получават поздравления и букети цветя. Накрая всяка една танцува jota с кмета и кметските съветници, с което церемонията завършва.
Кошниците (Canastillas). Мондидите носят на главите си кошници (canastillas), които са най-същественият техен атрибут. Днес те са собственост на кметството, но някога се приготвяли от майката на ковчежника -8.
Кошницата има кръгла форма, без дръжка, подобна е на панер с диаметър около 25 см на дъното и висока около 12 см, увита с бели копринени дантели, с брошка и розови панделки. Вътре във всяка кошница има един голям хляб във формата на геврек – rosca, около него – три редици бели и червени рози и няколко зелени аспержни растения; в средата са поставени прави два-три хляба,
дълги около 45 см, като единият край е много тесен. Между хлябовете са поставени три дълги около 1 м клонки, с три разклонения; всяко клонче arbujuelos e намазано с тънък слой хлебно тесто, опечено, оцветено с шафран в жълто. Рано сутрин с изгрева на слънцето мондидите отиват при параклиса Humilladero, разположен в ниската част на Пазарния площад (Plaza del Mercado). Те оставят кошниците на земята в очакване на кметските съветници, които трябва да ги поздравят, след като обходят пасището. Когато наближават, мондидите слагат кошниците на главите си; кметските съветници минават покрай тях на коне и ги поздравяват със сваляне на своите двувърхи шапки, а мондидите отговарят на поздрава, като отварят и затварят ветрилата. Както вече споменах, този поздрав се изпълнява още два пъти – при входа на селото, където някога е била арката Синто, и на една висока равнина, където са били харманите -9.
Мондидите свалят кошниците си пред църквата около 13 ч. и влизат само с клонките арбухуелос. Сядат срещу олтара, а от двете им страни са седнали членовете на кметството. Първата мондида подава първото клонче на свещеника, второто подава на кмета, третото – на заместник-кмета и, без да се обръща, с крачки назад, се връща на мястото си. Същото действие извършват и другите две мондиди, като последователно дават своите клонки на останалите съветници.
огънят (fuego)
Отговорникът за огъня се назначава от кметството. Негово задължение е да го пали, оформя и да почиства пепелта. Огънят се пали върху най-високото място на селището – пространството пред църквата на Девата, което в днешния си вид е оформено амфитеатрално през 60-те години на ХХ в.
Забележки
8 Baroja, J. C. Цит. съч., с. 116.
9 Пак там, с. 118.
–––––
През 2008 г. приготвянето на огъня започна около 20,20 ч. Отговорник за подготовката на огъня и за реда беше глашатаят. Мъже изметоха пода, очертаха мястото като подредиха успоредно две къси и две дълги дървета, ориентирани изток – запад. Върху тях наредиха други дървета, чиито краища се кръстосват, така че се образува висока клада, като кула подобно на паралелепипед. Вътре
вертикално поставиха други дървета, лозови пръчки, сухи клони, трева. Кладата е от 14–15 редици, висока около 1,50–1,60 м, приблизително дълга 2 м, широка 0,80–1 м.
След като огънят се разгоря и се образуваха въглени, мъже с дълги 4–5 м пръти удрят огъня, за да го оформят като легло от жарава; с тези пръти (fogueneros, hogueneros) някога са мятали хляба във фурната –10.
Към 22,30 ч. започна да пристига публиката. Зрителите се пускат последователно- първо се изпълва една част от амфитеатъра, после друга. Има пълен ред. Съществува традиция приятелите от една компания да се обличат по еднакъв начин, с еднакво облекло като вид „униформа“ на групата. Преди началото на ритуала групите от трибуните се поздравяват като пеят, скандират. Оркестърът
свири популярни испански мелодии. Цари веселие и радостно очакване.
Огънят горя докъм 23,30 ч. В един момент музиката спря и с тромпет се даде музикален сигнал за внимание; с него се бележи началото на всяко влизане в огъня. Тези, които минават по огъня, са с червено шалче на врата и опасани с червен пояс на кръста. Пръв стъпи в огъня кметът. Мъжете, които влизат, носят на гърба си и други хора. Най-напред пренасят мондидите. Влизат и жени, които носят малки деца. Преди влизане всеки прави 3–4 твърди и набити крачки, после равномерни 4–6 крачки в огъня. Когато излезе, всички приятели и роднини го поздравяват и целуват. След всяко преминаване въглените се заглаждат. Обредът продължи около 30 мин.
Сред населението от района е разпространено вярването, че огънят на празника на Сан Хуан не причинява изгаряния. По-конкретно за ходенето в огъня се вярва, че само родените в Сан Педро Манрике могат да минават по огъня и да останат невредими, без да изгорят, защото Девата, която е покровителка на селото, няма да позволи това да се случи -11. Съществуват различни тълкувания
на този феномен. Едни обясняват, че се дължи на специфична техника, а други – че това е благодат или мистична способност, която те притежават –12. По данни от 50-те години на ХХ в. от 1000 жители на Сан Педро, 200 са минавали през огъня.
В огъня влизат заради обет пред Девата при болест или за член на семейството. Един възрастен мъж поради даден обет влизал в огъня в продължение на 30 г. Други влизат за забавление, за шоу, но все пак се смята, че силата притежават само родените в Сан Педро Манрике, защото са под закрилата на Девата.
Забележки
10 Armstrong, L. Цит. съч., с. 211.
11 Пак там, с. 205.
12 Baroja, J. C. Цит. съч., с. 115.
–––
Духовенството не участва в обредите. На деца под 14 г. не е разрешено да влизат в огъня, освен с бащино съгласие.
Рационалното обяснение за неизгарянето се търси в начина, по който се ходи по огъня. Трябва да се стъпва устойчиво, с твърди равни крачки, без колебание, умерено, нито бързо, нито бавно – „Ако се колебаете, ще изгорите“ -13. С други думи, не трябва да се допуска въздух между стъпалото на крака и огъня, т.е. образуване на „въздушна възглавница“. Човекът, който се носи на гърба на
огнеходеца, добавя тегло, което и предотвратява нараняването -14.
Тези, които минаваха по огьня, нямаха признаци на изпаднали в транс. По време на изпълнението присъстващите са любопитни, възбудени и развълнувани, но не и в дълбоко религиозно и мистично настроение. По-скоро ритуалът прилича на приятно и забавно изживяване.
Забележки
13 Armstrong, L. Цит. съч., с. 205.
14 Пак там; Foster, G. M. Цит. съч., с. 331.
КРАЙ НА ПЪРВАТА ЧАСТ