2012г. Сборник „Изкуство и идеология“, Университетско издателство Св.Климент Охридски
автор: Стефан Йорданов, Великотърновски университет “Св. св. Кирил и Методий”
взето от:
Продължение
Съдейки по кроскултурни етнологични паралели, вярвало се е, че в главата или респ. перчема е била концентрирана не просто жизнената сила на човека, а духовната основа на съществуването му – необходим елемент от бъдещото му възраждане. Загубата им се превръщала в непреодолимо препятствие за отпътуването на мъртвия в отвъдния свят, означавайки едновременно и отнемане на земния статус (срв. за това: Фрэзер 1986, 224 и сл., 635 и сл.; Медникова 2001, 176 и сл.; библиографската справка заимстваме от Винокуров, Практика человеческих жертвоприношений…, pass.).
Впрочем, феноменът изглежда се фиксира и у древните римляни в исторически ранен период, през царския период и епохата на ранната република (вж. напр.: Huet 1913; Voisin 1984; и др., както и обстойната студия на Жак Пусе, чийто анализ е базиран и върху много етноложки паралели: Poucet 2007; 2007a). Впрочем, самият Пусе заявява, че студията му е инспирирана от изследванията на Жан-Луи Вуазен “Les Romains, chasseurs de têtes” (Voisin 1984) и на Клод Стерк “Les mutilations des ennemis chez les Celtes préchrétiens” (Sterckx 2005); привличаме вниманието на читателя към това заради паралелизма в заглавието на настоящото изложение и заглавието на изследването на Вуазен. Онасловяването на настоящата работа “Траките “ловци на глави” дойде преди запознаването с въпросната статия на Вуазен (“Les Romains, chasseurs de têtes”, sic!), но, както се вижда, и древните жители на българските земи се нареждат сред древни и нови, респ. традиционни народи – “ловци на глави”.
Както посочва Ж.-Л. Вуазен, над 50 заглавия, публикувани в срок от над 70 години, отнемат от “лова на глави” славата му на изключително келтски феномен и го представят като практикуван и от израилтяни, траки, скити, масагети и дори от древните гърци (Voisin 1984; цит. по: Poucet 2007 a, pass.) (9). Интересни аспекти на феномена изявява въпросът дали сред тях, освен “варварите” келти, се нареждали и римляните през “героичната епоха” от тяхната история. Елизабет Русо например, когато коментира собствено келтската практика, привлича като нейно изворово засвидетелстване разказа на Тит Ливий (I, 55) за откриването на отрязана глава при строежа на Капитолия в Рим, във връзка с което Тит Ливий заключава: “Това откритие известило, в това няма никакво съмнение, че това място ще бъде начело на империята и начело [главата] на света; така пророкували гадателите, между тях и тези, които били дошли от Етрурия, за да изяснят работата.” Елизабет Русо припомня във връзка с това известие
на Тит Ливий, с препратка към статията на Жан-Луи Вуазен, че обезглавяването било практикувано в Рим и като форма на смъртно наказание за гражданите (Rousseau 2000, 286, n. 7). Спирам се върху този случай, защото той илюстрира добре сакралния статус на отрязаната глава, твърде висок и в религиозните представи на древна Италия – вероятно не само у римляни, но и у етруски. Но случаят с откритата на Капитолия отрязана глава има малко по-различен характер от мито-ритуалния комплекс “лов на глави”, независимо че е възможно да е в тясна корелация с него.
Във връзка с това – да привлечем някои наблюдения от анализа на феномена у Жак Пусе (Poucet 2007; 2007 a). Първата част от проучването на Пусе е посветено на етнографските паралели на феномена у т. нар. традиционни народи. Той спира вниманието върху това, че у редица от тези народи се провеждат нарочни военни походи именно за “лов на глави”, което играело важна, дори водеща роля в техния обществен живот. По-конкретно, те били вплетени в инициационните церемонии, бележещи прехода от една възрастова степен към друга, осигурявайки на съответната
възрастова група плодородие и вечност. В рамките на тази инициационна обредност, детерминирана от съответния митологичен възглед за света, много честа била и практиката на енцефалофагията, тъй като понякога мозъкът на жертвите бил консумиран. Пусе дава дори по-обемен списък на народите, практикували този тип инициационни обичаи: освен Хиваро от Амазония и някои племена от Нова Гвинея (Marind-Anim, Asmat, Kerewa), той споменава още японците, дахомейците в Африка и сред примерите от древността, освен келтите – израилтяни и асирийци в Предния Изток и скитите и техните съседи. Преглеждайки всички етнографски материали, към скитите Пусе прибавя таврите; по данни на Херодот (IV, 103), те имали обичай да отрязват главите на враговете си, да ги отнасят със себе си, набучени върху дълъг прът, и да поставят този прът високо над жилищата си, за предпочитане над отвора за дима. Тези отрязани глави били, според думите на таврите, пазачи, които от своето високо място бдели над цялото жилище (срв. също краткото известие на Амиан Марцелин: Amm. Marc., XXII, 8, 34). По-важен е изводът на Пусе, чиято аргументация вече по-детайлно той разгръща във втората си статия, с типично френска духовитост призовавайки да се избягва поставянето на “toutes les têtes coupées dans le même panier”.
Жак Пусе (Poucet 2007a, pass.) осъществява онова, което някои от анализираните от него автори не правят – един внимателен преглед на всички данни за практиката на декапитация у античните народи, в това число и у римляните, като тъкмо прецизно проведеният анализ на случаите го кара да не поставя “всички отрязани глави в една кошница”, а да ги ориентира към една строга класификация. Той оразличава добре случаите на инициационен “лов на глави” от обичайното отрязване на глави по време на войни, правено за сплашване и като военни трофеи без връзка с ритуални практики; използването на декапитацията като наказание, застъпено в някои правни системи на древността; присъствието на декапитацията в някои мито-ритуални комплекси от типа на дионисийско-орфическия. В края на своя анализ на данните за наличието на инициационния лов на глави у римляните, който осъществява Пусе във втората част на проучването си, той достига до изводи, които му позволяват да се солидаризира с критиката на Д. Брикел спрямо статията на Жан-Луи Вуазен. Според Д. Брикел данните за Рим не могат да бъдат категоризирани като онези за етноложките примери или като келтските данни за един системен, обичаен “лов на глави”. Главите, които римляните отрязвали, отнасяли и показвали, били главите на предводителите, и във всички такива случаи се откривала обичайната символика на отрязаната глава, което се доказвало и от легендата за откриването на глава при основаването на Капитолия.
В случая с траките може да се каже, че така или иначе става дума за типичния инициационен “лов на глави”. Две твърде общи, но ясни свидетелства говорят тъкмо за това. Към тях ме насочи статията на Винокуров, който, след като цитира данните в тези свидетелства за “чудовищни манипулации” с главите на пленниците, за които те съобщават, заявява: “Без содрогания такие материалы читать невозможно.” (Винокуров, Практика человеческих жертвоприношений…, pass.) В античните известия действително се поставя акцент върху стъписващи по жестокостта си обичаи, по принцип подсилвано е било и внушението колко диви били варварските народи, но в две от тези известия се промъква и относително точна етноложка информация – траките, неясно кои, като че ли онези от Родопите, както и скордиските, освен декапитация извършвали и енцефалофагия (вж. P. Orosii Historiarum Adversum Paganos, V, 23, 17–18; Flori Epitome de T. Livio Bellorum omnium annorum, I, XXXIX). Както отбелязва Жак Пусе (Poucet 2007, pass., с препратки към литературата), а както споменахме и по-горе, в рамките на инициационния “лов на глави” у традиционните народи честа е и практиката на енцефалофагия.
Етноложките материали подсказват и някои други особености на инициационния “лов на глави” и на кефалофорията. Нуждаещата се от допълнително уточняване ситуация все пак достатъчно отчетливо обвързва представата за главата като носител на живот и плодородие, ловът на глави и издигането на постройки от типа на долмените; така е например у народа нага от Асам. От друга страна, тук в рамките на един историко-географски район обитават племенни общности, сред които нага практикуват особено интензивно този обичай, докато при другите народи той има друг интензитет и друг културно-исторически облик (Hutton 1928, 406). Това показва, че има пряка връзка между култа на плодородието и инициационния лов на глави и където едното го има, много често може да го има и другото. Но, както се вижда, в един и същи историко-географски районса възможни културно-исторически различия – едно племе да застъпва в по-голяма степен този мито-ритуален комплекс, друго да развива друг негов аспект и т. н. Този мито-ритуален комплекс стъпва върху религиозни представи, които могат да родят инвариантни представи за декапитацията,
за примордиалната жертва, която е насечена (= митологемата Хайнувеле) и поради това например у античните народи, в това число и у траките, той не се среща повсеместно. И все пак общата типология на обичая у отдалечени един от друг народи е поразителна и показателна; тук бих посочил допълнително очертаната от Хътън прилика между Naga Hills и обществата от Океания, по такива показатели като съчетаването на лова на глави: със сакрализацията на камъни с итифалическа форма, както и с обичая да се издигат менхири и долмени; с обичая да се издигат soul-figures за починалите; с идеята за светостта на главата; с идеята за разполагането на главата в гроба отделно от тялото; с практиката отрязаните глави да се излагат на специални места или в специални помещения, свързани с култа към прадедите, и т. н. (Hutton 1928, 407) Тази връзка на инициационния лов на глави с издигането на долмени и с култа към мъртвите може би трябва да влезе в аналитичния инструментариум на появата и развитието на долмените в древна Тракия, а може би и при обяснението на все още загадъчните трапецовидни скални ниши – и двете каменни конструкции разпространени главно в планинските райони на древна Тракия, т.е. там, където според данните на изворите обитавали траките – “ловци на глави”. Скалните ниши – място за излагане на трофейните глави? Този въпрос би следвало да получи поне отчасти положителен отговор, доколкото в съобщенията на античните автори за почитането на костите на митичния герой Орфей се посочва, че урната с тях била поставена така, че да я огрява слънцето (вж. за скалните ниши и предположенията за тяхното предназначение: Кузманов 2001) (10) Кенотафите от халколитния некропол при Варна и респ. погребенията с маски в същия некропол също би могло да се изяснят с подобна практика, която в такъв случай ще е функционирала в различна в хронологично отношение тракийска етнокултурна среда; така ловът на глави освен кроскултурни аналогии в изясняването му може донякъде да се опре и върху етноисторическата методика на анализ. Що се отнася до сведението на Павзаний (IX, 30, 5) за гроба на Орфей в Либетра, изграден така, че лъчите на слънцето да достигат до урната с костите, което визирахме по-горе във връзка с евентуалната възможност за анализ на скалните ниши като място за излагане на трофейните глави
при инициационните празненства, нека непременно да се позовем тук и на анализа му от И. Маразов. Той поставя анализа на това известие на широка сравнителна основа, привличайки като обяснителен паралел за пророческия сън на заспалия при гроба на Орфей овчар вярването на някои традиционни народи, че всичко, което има отношение към смъртта – кости, гробове, може да стане дух на някой шаман (Маразов 1992, 312–313; 1994, 168). Както се вижда, информацията от изобразителни паметници като пластинката от Курджип и апликациите от Летница се вписва в кръг допълващи я писмени и археологически данни, чието окончателно изясняване е все още предстоящо, тук не настоявам върху така формулираните допускания. Но интерпретацията на данните от страна на И. Маразов още веднъж подчертава възможностите на кроскултурния и кростемпорален анализ на данните.
Вероятността апликациите от Летница и златната пластинка от Курджип, която Л. А. Булава въвежда в анализа като вероятен тракийски изобразителен паметник, да илюстрират инициационен воински поход за трофеи-глави, който е бил и практически реализиран в инициационния период или по време на военни действия е онова, което би дало основание траките да бъдат окачествени като ловци на глави у Страбон (Geogr., XI, 14, 14), буквално като “Kopfabscheider, режещи глави”. Дечев в своя компендиум на тракийските езикови остатъци, т. е. на онези думи, които в изворите са окачествени като тракийски, което е направил и Страбон в случая, е внесъл и тази дума. В анализа й обаче той тръгва от окачествяването й у P. A. de Lagarde (1866, 281; 291) като иранска по етнолингвистична принадлежност (11) . Д. Дечев леко доразвива предложения от Де Лагард анализ, изяснявайки думата като представляваща композитум със съставки, изяснявани чрез авестийското sārah- “Kopf” и зендското (един от иранските езици) par-“durchbohren, durchschneiden” (вж. Detschew 1976, 423). Приемам това етимологично обяснение за твърде вероятно решение на въпросите за значението и етнолингвистичната принадлежност на лексемата. Нови опити за изясняване на лексемата не са ми известни. Но обяснението на Де Лагард и Дечев поставя един проблем, който се нуждае от поне частично осветляване. Това обяснение представя лексемата като имаща иранска етнолингвистична принадлежност, а, както е известно, езикът на траките спада към друга група на индоевропейските езици; той не е ирански. Нека само да отбележа, че иранските народи, в това число скитите, както видяхме по-горе, познават лова на глави. Ловът на глави е бил налице и у средноазиатските ираноезични народи. Така, по сведения на Филострат (V, 3) Кир, отправил се на поход срещу масагетите и иседоните отвъд Истър – но, както отбелязва И. В. Куклина (1985, 121), не европейския Истър, а средноазиатския Аракс (Амударя) – бил убит от техния владетел-жена, която отрязала главата му като трофей. А и самият Страбон, комуто дължим известието за лексемата, свързва този обичай с някои ирански народи, по-конкретно, от упоменатите от него гурании (племе в Армения) и меди безспорно ираноезични са медите.
За какво става дума тогава – за заемка от страна на траките на самата лексема? Културно-историческият феномен на повлияване в областта на инициационните обичаи – заедно със заемането на част от терминологията им – е познат на етнологията; явлението се среща сред някои от т.нар. традиционни народи. Това е едната възможност. Възможно е и друго обяснение, което ще е свързано с нерешения убедително проблем за ираноезичието на одрисите, респ. на част от лично-именната им система. Но локализацията на упоменатите от Страбон траки, които практикували лова на глави в района на Армения, т. е. сред малоазийските траки, отвежда практиката към друг ареал на огромната територия, в която обитавали племената от трако-пеласгийската езикова общност. А съкровището от Летница е вероятно одриско или пост-одриско, представлявайки съкровище на парадинаст, върху което е представен инициационен лов на глави.
Ираноезичните одриси – ако те действително са такива по етнолингвистична принадлежност, господствайки във взаимоотношения на етническа суперстратификация над многобройно тракоезично население – биха могли да използват същата дума за обозначаване на въпросната инициационна практика. Но така или иначе, фиксирането на лексемата е с друга локализация в тракийското землище и тя по-скоро засвидетелства още един заселен от траки регион, в който инициационният воински лов на глави е срещан като феномен, имащ същата типология като онзи, който в самата Тракия на Балканите ни засвидетелстват съкровището от Летница и респ. златната пластинка от района на р. Кубан в Северното Причерноморие. Но прави впечатление, че и в двата историко-географски ареала – балканския и малоазийския, ираноезичието в рамките на тракийската етнолингвистична популация изрично се засвидетелства. Впрочем, тракийската етно-лингвистична популация в епохата на древността и на север, и на изток е граничила с ираноезични народи и влияния, включително езикови, са възможни, но налице са и данни за инфилтрации в нейната територия и на ираноезични енклави. Така че поне по отношение на занимаващия ни въпрос нещата остават неясни без допълнителна информация, която да очертае и по-точни насоки за решаването му. Една несигурна хипотеза би обвързала появата на обичая на Балканите и в района на Армения с кимерийците – народ с най-вероятна иранска етнолингвистична принадлежност. Струва ми се, че това донякъде се доказва от появата върху съд от могилата в Тли на изображение на воин, на шията на чийто кон виси отрязана глава. Както е известно, този археологически паметник от някои автори се свързва именно с кимерийците – пункт от миграционното им движение през Кавказ, за което повествува Херодот, както стана дума по-горе. Така появата на обичая в двата региона е резонна – дължима и в двата региона на кимерийците, обяснявана като тракийски феномен от античните автори заради обитаването на кимерийците в преобладаващо тракийско етническо обкръжение и в двата района, тя би изяснила както ираноезичието на одриските владетели, така и появата в торевтиката на примери за функционирането у одрисите на един специфичен етноложки феномен – инициационния лов на глави
Край
Бележки:
9 Засвидетелстващи инициационна практика от този род у древните гърци вероятно представляват онези данни, съгласно които това е много често срещан обичай у тях в една относително древна епоха – през омировия и архаичния период. Обичаят да бъде обезглавяван противникът е присъстващ и в гръцката мито-епическа традиция; той е представен например в батална сцена върху кратер от Танасос (Кипър, архаичната епоха), в която воин в „йонийско” (?) снаряжение държи отрязаната глава на противника си (вж. повече: Hermary 1991, 167 ff. et 171, fig. 4). Впрочем, при изясняването на отразения в тази сцена обичай А. Ермари привлича един пример от Кипър от архаичната епоха – на изображение от ваза, в което две отрязани безбради глави са закачени към ока на колесница (Karageorghis, Des Gagniers 1974, 30). Този втори пример е твърде характерен, тъй като той засвидетелства тъкмо трофейния характер на отрязаните глави, което съответства на инициационната практика за лов на глави; ако тракийският аристократ, притежател на Летнишкото съкровище, демонстрира участието си в инициационен лов на глави върху апликациите от конска амуниция, в архаичен Крит това е направено върху самата колесница вероятно на практика, също както келтите окачвали отрязаните глави върху шиите на конете си. От друга страна, при изясняването на същността на изобажението от Танасос А. Ермари препраща както към вече осъществените изследвания на този феномен (Gnoli, Vernant 1982, 45–76 et surtout 68–69; Vermeule 1979, 107–108, и за иконографските аспекти – вече цитирания и в нашето изложение по-горе Halm-Tisserant 1989), така и към многобройните примери за декапитация в Омировия епос (Агамемнон – главата на Хиполох, Hom., Il., XI, 146–147; Аякс – главата на Имбрий, Hom., Il., XIII, 202–204; Пенелей – главата на Илионей, Hom., Il., XIV, 496–500, а Хектор за малко да обезглави трупа на Патрокъл, Hom., Il., XVII, 126; други герои заявяват, че искат да обезглавят противниците си: Евфорб – Менелай, Hom., Il., XVII, 39–40; Хектор – Патрокъл, и Ахил – Хектор, Hom., Il., XVIII, 176–177 и 334–335, без да се броят случаите на Диомед, Hom., Il., X, 455–457, и на Ахил, Hom., Il., XX, 481–482, убили Долон и Девкалион, които според Ермари били с друг характер). Но с друг характер по-скоро е случаят от 498 г. пр. н. е., когато жителите на Аматонт провесили върху портите на града главата на водача на осъществилите неуспешна обсада на града (Hdt., V, 114–115), той прилича на римските примери на показна декапитация без инициационен характер, дори далеч назад в гръцката или персийската практика да стои ритуализация на акта на ликвидация на политическите противници. Но примерите от Омировия епос и от фиксираната от вазописта мито-епическа традиция най-вероятно отразяват инициационния лов на глави, непряк довод за което е обстоятелството, че както установява това още L. Gernet (1936 [1968/1976], 160 ff.), гърците и респ. другите народи под Троя представляват мито-епически образ на инициационен воински поход.
10 Интерпретацията за скалните ниши като място за излагане на трофейните глави от инициационни воински походи не противоречи на използването за анализа им известие на Ферекид от Сирос (ap. Porph. De antro nympharum, 14, цит. по превода на Т. Тейлър: Taylor 1917, pass.), според което образувания като скални пукнатини, пещери и други естествени и изкуствени “врати” по скалите били път, по който душите идвали (раждали се) и си отивали. Отиваща в отвъдния свят душа-глава, това, както стана дума, е част от представите, които застъпвал миторитуалният комплекс на декапитацията, в това число в рамките на лова на глави.
11 Paul Anton de Lagarde се спира на тази лексема в част V от книгата си, озаглавена “Einige bemerkungen über êrânische sprachen ausserhalb Erân’s”, 251 sqq. Той анализира 36 тракийски глоси (S.278 sqq.), в това число и интересуващата ни дума. Буквално приведен, изводът му гласи: “… bei den Thrakiern durch óá4áðÜ4çò und æÜëìïîéò, bei den Phrygiern durch CäÜìíá und wohl auch durch Êýñâáíô- êrânische abstammung erwiesen ist.” (de Lagarde 1866, 191) Много е вероятно в своята концепция за характера на тракийския език, подчертаваща близостта му до иранските езици, Д. Дечев да е бил повлиян от книгата на Де Лагард.
Цитирана литература и съкращения:
Булава 1987 – Л. А. Булава. К атрибуции золотого колпачка из Курджипского кургана. – Советская археология, 1987, No 1, 254–257
Винокуров, Практика человеческих жертвоприношений… – Н. Винокуров. Практика человеческих жертвоприношений в античное и средневековое время (По материалам ритуальных захоронений Крымского Приазовья). – В: Библиотека Гумер – История < http://www.gumer.info/bibliotek_Buks/History/Article/Vinok_Gertva.php >
Воеводский 1874 – Л. Ф. Воеводский. Каннибализм в древнегреческих мифах. СПб., 1874
Гайдукевич 1958 – В. Ф. Гайдукевич. Илурат. Итоги археологических исследований 1948–1953 гг. – МИА. Вып. 85, 1958
Галанина 1980 – Л. К. Галанина. Курджипский курган. Памятник культуры прикубанских племен IV в. до н. э. [Государственный Эрмитаж]. Ленинград: Искусство, 1980, 128.
Гигин, Астрономия… – Гигин. Астрономия. Перевод и комм. А. И. Рубана. СПб, 1997
Грантовский 1981 – Э. А. Грантовский. О некоторых материалах по общественному строю скифов. “Родственники” и “друзья”. В: Кавказ и Средняя Азия в древности и средневековье. Москва: Наука, 1981
Данов 1969 Хр. Данов. Древна Тракия. Изследвания върху историята на българските земи, Северна Добруджа, Източна и Егейска Тракия от края на IX до края на III в. пр.н.е. София: Наука и изкуство, 1969 Димитрова 2009 – Цв. Димитрова. Мотивът за сакралната кефалофория в преданията за гибелта на цар Иван Шишман в Самоковско. – Годишник на Асоциация “Онгъл”, VII (“Владетелят и светецът. Цар Иван Шишман”), 2009, 15–22
Димитрова 2009а – Цв. Д. Димитрова. “Народната история” между устност и писменост. Автореферат на дисертация за присъждане на образователната и научна степен “Доктор”. София, 2009
Елиаде 1994 – М. Елиаде. Митът за вечното завръщане. Архетипи и повторение. София: Издателсдка къща “Христо Ботев”, 1994, 205.
Ильинская 1978 – В. А. Ильинская. Золотая пластина с изображениями скифов из коллекции Романовича. – СА, 1978, No 3, 90–100
Йорданов 2000 – Ст. Йорданов. Тракийският воин. Проучвания върху военната и социалната история на древна Тракия. Велико Търново, Faber, 2000
Йорданов 2009 Ст. Йорданов. Проблеми на потестарно-политическата и историческата етнология. Библиография, историографско и проблемно-теоретично проучване. Част първа. Въведение в проблематиката. Велико Търново: Издателство “ИВИС”, 2009
Клингер 1903 – В. Клингер. Сказочные мотивы в истории Геродота. Киев, 1903
Кузманов 2001 – М. Кузманов. Скалните ниши – семантика в средиземноморски контекст. – В: Seminarium Thracicum. 5. Втори академични четения в памет на академик Гаврил Кацаров. София, 2001, 113–118
Куклина 1985 – И. В. Куклина. Этнография Скифии по античным источникам. Отв. ред. А. А. Нейнхардт. Ленинград: Издательство “Наука”, 1985 Культ Великой богини… – Культ Великой богини у местного населения Северного Причерноморья.Новый Геродот www.gerodot.ru/viewtopic.php?t=169
Малчев 2011 – Р. Малчев. Сакралното безглавие в контекста на балканската и евразийската традиция (I. Фолклорна реализация на мотива от Велинград). – В: Littera et Lingua Series Dissertationes 2 (Време и пространство във фолклора и литературата). Под редакцията на Даниела Беличовска, Андрей Бояджиев, Радостина Велева. София: Факултет по славянски филологии, Софийски университет “Св. Климент Охридски”, 2011, 11–20 < www.slav.uni-sofia.bg/…/lili-series-dissertationes2-2-malchev2011.pdf; www.slav.uni-sofia.bg/lilijournal/images/…/lili-series-dissertationes2.pdf >, достъпни август 2011
Маразов 1992 – И. Маразов. Мит, ритуал и изкуство у траките. София: Издателство “Св.Климент Охридски”, 1992
Маразов 1992а – И. Маразов. Видимият мит. София, 1992
Маразов 1994 – И. Маразов. Митология на траките. София: Секор, 1994
Маразов 1995 – И. Маразов. Главата на Орфей и краката на Евридика. – Бълг. фолклор, Год. XXI, 1995, кн. 4, 4–19
Маразов 2010 – И. Маразов. Разкъсаният Орфей или разкъсаната песен. – Литературен вестник, Год. 19, 24–30.11.2010, Брой 39, 12–14
Медникова 2001 – М. Б. Медникова. Трепанации у древних народов Евразии. Москва, 2001 Техов 1980 – Б. В. Техов. Тлийский могильник: Комплексы XVI–X вв. до н. э. Тбилиси: Мецниереба, 1980
Техов 1980а – Б. В. Техов. Скифы и центральный Кавказ в VII–VI вв. до н. э. (по материалам Тлийского могильника). Москва: Наука, Главная редакция восточной литературы, 1980, 91, [2]. Толстой 1966 – И. И. Толстой. Статьи о фольклоре. Москва – Ленинград, 1966
Торшилов 1999 – Д. О. Торшилов. Античная мифография: Мифы и единство действия. С прuложенuем аргументов Аристофана Византийского и “О реках” Лжеплутарха. Санкт-Петербург: Издательство “АЛЕТЕЙЯ”, 1999, 426.
Фрэзер 1986 – Дж. Фрэзер. Золотая ветвь. Москва, 1986
Шауб 1987 – И. Ю. Шауб. К вопросу о культе отрубленной человеческой головы у варваров Сев. Причерноморья и Приазовья. – В: Тезисы докладов конференции “Античная цивилизация и варварский мир в Подонье – Приазовье”. Новочеркасск, 1987, стр. 16
Шауб 1987a – И. Ю. Шауб. К вопросу о культе великого женского божества у меотов и скифов. – В: Тезисы докладов конференции “Религиозные представления в первобытном обществе”. Москва, 1987, 215–217
Aly 1921 – W. Aly. Volksmärschen, Sage und Novelle bei Herodot und seinen Zeitgenossen. Göttingen, 1921
Benoît 1970 – F. Benoît. L’évolution de la “tête coupée”. Du trophée à l’apotropaion. – Dans: Benoît, F. Le symbolisme dans les sanctuaires de la Gaule [Collection Latomus, Vol. 18]. Paris, 1970, 9–29
Brisson 1978 – Luc Brisson. Aspects politiques de la bisexualité. L’histoire de Polycrite. – Dans: Brill, E.-J. (éd.). Hommages à Maarten j. Vermaseren. Vol. 1. Leiden, 1978, 80–122
Coman 1938 – J. Coman. Orphée, civilisateur de l’humanité. – Zalmoxis, 1, 1938, 130–176
Curtis 1915 [1975] – E. S. Curtis. In the Land of the Head-hunters. Illustrated with Photographs by the Author. [Indian Life and Indian Lore]. Yonkers-on-Hudson, N.Y.: World Book Company, 1915, xi + 113.
Ново издание: Curtis, E. S. In the land of the head-hunters. Tamarack Press, 1975.
Curtis Meets The Head Hunters… – Edward Curtis Meets The Kwakwaka’wakw: In the Land of the Head Hunters. Reception and Subsequent History. – http://www.curtisfilm.rutgers.edu/ index.php, достъпен август 2011
Deonna 1925 – W. Deonna. Orphée et l’oracle de la tête coupée. – Revue des Études Grecques,XXVIII (1925), 44–69
De Puma, Guthrie 2001 – R. D. De Puma and W. K. C. Guthrie. An Etruscan Mirror with the Prophesying Head of Orpheus. – Record of the Art Museum, Princeton University, Vol. 60 (2001), 18–29
Detschew 1976 – D. Detschew. Die Trakischen Sprachreste. Schriften der Balkankommission. Linguistische Abteilung XIV. 2. Auflage mit Bibliographie 1955–1974 von Živka Velkova. Wien: Verlag Österreichischen Akademie der Wissenschaften, 1976
de Lagarde 1866 – P. A. de Lagarde. Gesammelte Abhandlungen. Leipzig: F. A. Brockhaus, 1866, xl + 303.
Dimitrokallis 2002 [2010] – G. Dimitrokallis. La tête coupée d’Orphée: Re-examination et ré-interprétation d’un mythe ancien. – Actes du XIe Congrès International d’Études Classiques,
Cavala (Grèce), 24-30.8.1999, vol. II, Athènes 2002, 319–330
Publication électronique d’une extrait: Myriobiblos. Library. A part of Artopos online cultural center. Synday, 7 November 2010. –http://www.myriobiblos.gr/texts/french/dimitrokalis_orphee.html (accessible November 2010) Fontenrose 1959 – J. Fontenrose. Python: A Study of Delphic Myth and its Origins. Berkeley, 1959
Les Gaulois font la tête… – Les Gaulois font la tête. Sculptures. Parures. Couvre-chefs. Effigies. Masques. Trophées. Enquête sur une société qui exaltait la tête humaine. Exposition temporaire, Musée de Bibracte, jusqu’au 14 novembre 2010. – Bibracte. Dossier de presse. [Musée de Bibracte – Mont Beuvray, Saint-Léger-sous-Beuvray], www.bibracte.fr, достъпен август 2011
Gernet 1936 [1968/1976] – L. Gernet. Dolon le loup. – In : Melanges F. Cumont. Bruxelles, 1936; Преиздание: Gernet, L. Anthropologie de la Grece antique. Paris, 1968 (19762), 154–178.
Gnoli, Vernant 1982 – G. Gnoli et J.-P. Vernant. La mort, les morts dans les sociétés anciennes. Cambridge, 1982
Goulard 1992 – J.-P. Goulard. Les Tikuna n’ont pas de loi ou le motif de la “Tête Coupée”. –Journal de la société des américanistes, Année 1992, vol. 78, No 2, 8–24
Halm-Tisserant 1989 – M. Halm-Tisserant. Céphalophorie: la tête coupée dans l’iconographie grecque. – Bulletin van de Vereeniging tot Bevordering der Kennis van de Antieke Beschavingte’s Gravenhage, 64, 1989, 100–113
Harner 1973 – M. J. Harner. The Jívaro: People of the Sacred Waterfalls. London: Robert Hale & Company, 1973, 233.
Headhunting… – Headhunting. – Encyclopaedia Britannica, http://www.britannica.com/EBchecked/topic/258121/headhunting (accessible November 2010)
Headhunting, Wikipedia – Headhunting. From Wikipedia, the free encyclopedia, http://en.wikipedia.org/ , accessible November 2010
Head-Shrinking and… – Head-Shrinking and the Purpose of Tsantsa. – In: The History of the
Shuar < http://www.head-hunter.com/tsantsa.html >
Същото в: Head-Shrinking and the Purpose of Tsantsa. – http://www.6theory.com/forum/index.
php/topic/12841-head-shrinking-the-purpose-of-tsantsa/ . И двата материала-достъпни ноември 2010.
Hermary 1991 – A. Hermary. Un combat homérique sur un vase chypriote archaïque. – In: Religion, mythologie, iconographie, Rome, 1991
Hernández de la Fuente 2001 – D. A. H. de la Fuente. ΣΠΑΡΑΓΜΟΣ y cefaloforía en Las Bacantes y Las Dionisíacas: El mito de Penteo en Euripides y Nono. – CFC: egi, 11 (2001), 79–99
Huet 1913 – G. Huet. La légende de la statue de Vénus. – Revue de l’histoire des religions, 68, 1913, 193–217
Hutton 1928 – J. H. Hutton. The Significance of Head-Hunting in Assam. – The Journal of the Royal Anthropological Institute of Great Britain and Ireland, Vol. 58. (July – December, 1928), 399–408
Hygine, Astronomia poetica… – Hygine. L’Astronomie Poétique. Par А. Le Beuffle. Paris: Les Belles Lettres, 1983
Karageorghis, Des Gagniers 1974 – V. Karageorghis et J. Des Gagniers. La céramique chipriote de style figuré. Rome, 1974 Karsten 1923 – R. Karsten. Blood Revenge, War, and Victory Feasts Among the Jibaro Indians of Eastern Ecuador. [Smithsonian institution Bulletin, 79]. Washington, 1923
Karsten 1935 – R. Karsten. The Head-Hunters of Western Amazones. Helsingfors, 1935
Kern Orphicorum Fragmenta, 1922 [1963] – Orphicorum fragmenta. Collegit Otto Kern. 2 Aufl. Berolini: Apud Weidmannos, 1963, x + 407 p.: 21 cm.
Greek text, Latin notes. Unchanged reprint of the 1st ed., published in 1922. Includes biblio-
graphical references and indexes. Първото издание: Orphicorum fragmenta. Collegit Otto
Kern. Pp. x + 407. Berlin: Weidmann, 1922. 5s. 6d.
Koch Orphée... – R. Koch. Quand Orphée perdit la tête. – In: Dissonances freudiennes. Documents < http://dissonancesfreudiennes.fr/Dissonances_freudiennes/Documents.html >, http:// dissonancesfreudiennes.fr/Library/Textes/Renee_Koch/Quand_Orphee_perdit_la_tete.pdf
Lambrechts 1954 – P. Lambrechts. L’exaltation de la tête dans la pensée et dans l’art des celtes. Brugge, 1954
La tête oraculaire d’Orphée… – Consultation de la tête oraculaire d’Orphée. – ANTIQUIT@S
< http://elearning.unifr.ch/antiquitas/notices_images.php?id=161 >
McGovern, Montgomery 1922 – B. L. McGovern and J. B. Montgomery. Among the Head-hunters of Formosa. With a Preface by R. R. Marett, M. A., D. Sc., Reader in Social Anthropology, University of Oxford. Illustrated. London: Adelphi Terrace, T. Fisher Unwin LTD. First published in 1922, 220 pp.
Milner 2004 – G. R. Milner. The Moundbuilders. Ancient Peoples of Eastern North America. London: Thames & Hudson, 2004
Nagy 1990 – J. F. Nagy. Hierarchy, Heroes and Heads: Indo-European Structures in Greek Myth. – In: Edmunds, L. (ed.). Approaches to Greek Myth. Baltimore, 1990, 200–238
Poucet 2007 – J. Poucet. Sur la “chasse aux têtes” dans l’ethnographie et dans la Rome antique. À propos d’un livre de Claude Sterckx (2005) et d’un article de Jean-Louis Voisin (1984) (1ère partie). – FEC – Folia Electronica Classica (Louvain-la-Neuve), Numéro 13, janvier-juin 2007< http://bcs.fltr.ucl.ac.be/FE/13/tetes/rome.htm >
Poucet 2007a – J. Poucet. Sur la “chasse aux têtes” dans l’ethnographie et dans la Rome antique. À propos d’un livre de Claude Sterckx (2005) et d’un article de Jean-Louis Voisin (1984) (2ème partie). – FEC – Folia Electronica Classica (Louvain-la-Neuve), Numéro 13, janvier-juin 2007< http://bcs.fltr.ucl.ac.be/FE/13/tetes/rome.htm >
Proulx 1999 – D. A. Proulx. Nasca Headhunting and the Ritual Use of Trophy Heads. – http://
people.umass.edu/proulx/online_pubs/Nasca_Headhunting_Zurich.pdf
Origin. publ. in German. In: Nasca: Geheimnisvolle Zeichen im Alten Peru. Edited by Judith Rickenbach. Zürich: Museum Rietberg Zürich, 1999, 79–87.
Proulx 2001 – D. A. Proulx. Ritual Uses of Trophy Heads in Ancient Nasca Society. – http://
people.umass.edu/proulx/online_pubs/Ritual_Uses_of_Trophy_Heads_Texas.pdf
Origin. publ. – In: Ritual Sacrifice in Ancient Peru. Ed. by Elisabeth Benson and Anita Cook. University of Texas Press, 2001, 119–136.
Reinach 1902/11 – A. Reinach. La Mort d’Orphée. – Revue Archéologique, tome XLI (1902/11), 242–279 Reinach 1913 – A. Reinach. Les têtes coupées chez les celtes. – Revue de l’Histoire des Religions, 68, 1913, No 1, 41–48
Reinach 1913a – A. Reinach. Les têtes coupées et les trophées en Gaule. – Revue celtique, t. 34, 1913, 38–60
Rousseau 2000 – É. Rousseau. Une tête coupée à l’époque romaine. L’exemple de la forêt d’Halatte commune d’Ognon, Oise. – Revue archéologique de Picardie. Numéro spécial 18, 2000. Le temple gallo-romain de la forêt d’Halatte (Oise), 285–288
Saintyves 1931 – P. Saintyves. En marge de la Légende dorée. Paris, 1931
Soustelle 1955 – J. Soustelle. La vie quotidienne des Aztèques à la veille de la conquête espagnole. Paris, 1955
Sterckx 1981 – C. Sterckx. La tête et les sens: la mutilation rituelle des enemis et le concept de l’âme. – Forschungen zur Anthropologie und Religionsgeschichte, 6 (1981)
Sterckx 2005 – C. Sterckx. Les mutilations des ennemis chez les Celtes préchrétiens. La Tête, les Seins, le Graal. Paris: L’Harmattan, 2005, 183 pp.
Taylor 1917 – On the Cave of the Nymphs in the Thirteenth Book of the Odyssey. From the Greek of Porphyry Translated by Thomas Taylor. London: John M. Watkins, 21 Cecil Court, Charing Cross Road, 1917 < http://www.tertullian.org/fathers/porphyry_cave_of_nymphs_02_translation.htm >
Des trophées humains… – Des trophées humains. – http://www.culture.gouv.fr/fr/arcnat/entre-
mont/fr/pouvoir_tro.htm (accessible September 2010)
Up De Graff 1938 [2003] – F. W. Up De Graff. Head Hunters of the Amazon: Seven Years of Exploration and Adventure. Garden City, N. Y., 1938
Ново издание: Up De Graff, F. W. Head Hunters of the Amazon: My Adventures in the Jungle, 1894–1901. Santa Barbara: Narrative Press, 2003, 310.
van der Kroef 1952 – J. M. van der Kroef. Some Head-Hunting Traditions of Southern New Guinea. – American Anthropologist, New Series, Vol. 54, No 2, Part 1 (April – June, 1952), 221–235
Vermeule 1979 – E. Vermeule. Aspects of Death in Early Greek Art and Poetry. Berkeley, 1979
Voisin 1984 – J.-L. Voisin. Les Romains, chasseurs de têtes. – Dans: Du châtiment dans la cité, supplices corporels et peine de mort dans le monde antique. Table ronde organisée par l’EFR, 9–11 novembre 1982. – Collection de l’École française de Rome, no 79. Rome, 1984, 240–293
Zikmund, Hanzelka 1963 – M. Ziklund and J. Hanzelka. Amazon Headhunters. Prague: Artia, 1963, 298